№ 996
гр. Б., 14.10.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Н. Грънчаров
като разгледа докладваното от Н. Грънчаров Въззивно гражданско дело №
20251200500906 по описа за 2025 година
и за да де произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
Образувано е въз основа на депозирана пред съда въззивна жалба с вх. № 17660/11.07.2025 г.,
подадена от К. С. К., ЕГН **********, с адрес ***; И. С. К., ЕГН **********, с адрес ***; К.
С. Т., ЕГН **********, с адрес ***; Г. С. К., ЕГН **********, с адрес ***; Н. Ж. Д., ЕГН
**********, с адрес ***; Й. Ж. Д., ЕГН **********, с адрес ***; М. Ж. Г., ЕГН **********, с
адрес ***; П. Н. В., ЕГН **********, с адрес ***; Н. Й. В., ЕГН **********, с адрес ***, *;
А. Й. В., ЕГН **********, с адрес ***, *; И. К. К., ЕГН **********, с адрес ***, всички чрез
адв. К. В., с адрес за призоваване и съобщения ***, срещу Решение № 496/12.06.2025 г.,
постановено по гр.д. № 2796/2024 г. по описа на РС – Б..
В въззивната жалба са изложени подробни съображения за незаконосъобразност,
неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, като постановено при
съществено нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необоснованост.
Сочи се в жалбата, че обжалваното съдебно решение PC – Б. е отхвърлил предявеният от
жалбоподателите главен положителен установителен иск, с който се иска съдът да ги
признае по отношение на ответника, за собственици общо на 48/84 ид.ч. от процесните два
имота и пет сгради построени в тях, на основание наследствено правоприемство и
давностно владение от общия наследодател К. В. К., починал на 29.11.1971 г. и на съпругата
му Н. С. К., починала на *** г., продължено от жалбоподателите до момента. Като е
отхвърлил положителния установителен иск, съдът е отхвърлил и иска за отмяна на
процесния Нотариален акт за удостоверяване право на собственост на недвижим имот
издаден на основани чл. 587, ал. 2 от ГПК, вписан в регистрите на АВ – СВ, акт № *** г. за
собствените на жалбоподателите общо 48/84 ид.ч., от всеки от процесните имоти и сгради,
както е отхвърлил и искането за присъждане на разноски.
Сочи се, че районният съд е отхвърлил главния иск по следните мотиви:
1
1. Жалбоподателите не са доказали при пълно и главно доказване и не можело да се
направи извод за наследствения характер на имотите и сградите построени в тях, както и че
общите им наследодатели К. и Н. К. са били техни собственици на основание давностно
владение.
2. Жалбоподателите не са доказали, че след смъртта на общия наследодател настъпила на
29.11.2071 г., наследниците му (преживяла съпруга и седем деца) продължили да владеят и
да се грижили за процесиите имоти и сгради.
3. От своя страна ответникът е направил възражение, че е придобил процесиите имоти и
изградените в тях сгради на основание давностно владение, продължаващо повече от 15
години, като установил владение през 2007 г. и в хода на съдебното дирене били
констатирани факти, които ясно показват, че последният е упражнявал фактическа власт
спрямо имота с намерение за своене дори и след издаването на процесния констативен
нотариален акт, от каквото естество били доказаните но делото обстоятелства за това, че е
владеел лично и чрез родителите си спорните имоти след 2000 г., като извършвал ремонти на
изградените в имотите сгради, изградил е сонди за вода, в част от имотите е отглеждал
зеленчуци и овощни дървета без противопоставяне от страна на жалбоподателите, като
всички тези действия са били ясно манифестирани.
Изтъква се, че въз основа на тези мотиви първоинстанционния съд е направил извод, че
доколкото независимо, че издаденият в полза на ответника нотариален акт по пътя на
обстоятелствената проверка не се ползвал с материална доказателствена сила, то
констатациите на издалия нотариалния акт нотариус, следвало да се приемат за верни,
доколкото нотариалният акт имал легитимиращ ефект за лицето в чиято полза е издаден, и
съдът бил длъжен да зачете обвързващата доказателствена сила на същия.
Във връзка с твърдението за необоснованост на първоинстанционното решение се сочи, че
изводите на първоинстанционния съд не са в съответствие е установените фактически
положения в процеса, съдът погрешно е формирал вътрешното си убеждение вследствие на
неправилно схващане за осъществилите се юридически факти и съответно е направил
неправилни изводи за възникване или невъзникване на претендираните в процеса
субективни права, чиято защита се търси.
Изтъква се, че от представеното Удостоверение за наследници изх. №13/16.05.2024 г„
издадено от Община Б., се установява, че жалбоподателите са наследници на общия и
преките им наследодатели К. и Н. К.. От събраните в процеса гласни доказателства
категорично било установено, че имота има наследствен характер. Свитедетеля С. Г., че знае
от 1990 г., че имота е бил на К. и Н. К., които са баба и дядо на присъстващия в залата, ищец
Й. К. /стр.15 и 16 от протокола от о.с.з. проведено на 24.3.2025 г./ и именно те са строили
сградите в имота. Горното било потвърдено и свидетеля М. Д.. Дори воденият от ответника
свидетел Т. Б. заявил „Знам, че къща на К. беше самостоятелна. Те имаха стара къща на
времето... Познавам З., Б., Й. К. /деца на общия наследодател/. Те, докато станаха, семейни
бяха там.... Познава К. и Н. К.“, но свидетеля между 1964 г. и 1985 г. нямал наблюдения
върху имота защото не живеел там /стр. 37 от протокола от о.с.з. проведено на 24.3.2025 г./.
2
Останалите двама свидетели водени от ответника заявили, че не знаят на кого е бил
процесния имот и сгради. Изложеното пот
Сочи се, че всичко гореизложено потвърждава, че процесният имот и сгради имат
наследствен характер и са били собственост на общия наследодател на жалбоподателите К.
К., чието дете е и бабата на ответника – Л. Г., поради което изводите на
първоинстанционният съд, че не било доказано при пълно и главно доказване наследствения
характер на имота, не са в съответствие с установените фактически положения в процеса, и
приетите гласни доказателства.
Сочи се също, че от събраните гласни доказателства от водените от жалбоподателите
свидетели, категорично било установено, че същите през годините не са се дезинтересирали
от процесиите имоти и сгради и са владели същите като техни собствени. Свидетелите С. Г.
и М. Д., при разпита им заявили, че от 1990 г. до момента посещават имота заедно с
жалбоподателя Й. Д. по няколко пъти в годината, като последните индивидуализирали имота
и сградите по площ и съседи. Свидетеля М. Д. заявила, че в периода от както помни 1992 г.
до към 2000 г. и другите ищци са посещавали и подържали имота и правили голям ремонт на
едната стара жилищна сграда. Водените от жалбоподателите свидетели заявили, че в
периода от около 1990 г. жалбоподателите разрешили на човек от с. С. да гледа прасетата си
в част от имота и да ползва част от навес за това, което продължило до 2017-2018 г. Това
било потвърдено и от събраните гласни доказателства от водения от ответниците свидетел
Б., който заявил: „Знам, че се бяха явили двама, които гледаха прасета в имота. Единият
беше от село Б.. Единият се казваше Д., а другият се казваше С. и беше от село С..“ /стр. 35
от протокола от о.с.з. проведено на 24.3.2025 г./, т.е. в периода от около 1990 г. до 2017-2018
г. жалбоподателите, като собственици на процесния имот и сгради са разрешили на трето
лице да ползва имота и част от един навес за отглеждане на прасета и част от тях са правили
големи видими ремонти на една от сградите. Според водените от жалбоподателите
свидетели, същите заедно с ищеца Й. Г. посещавали имота няколко пъти в годината и в
периода от 2017-2018 г. до преди година, две, като в целия период от 1990 г. до преди две
години според уговорките на жалбоподателя Й. Г. с останалите наследници на общия
наследодател са го виждали, че прави дребни ремонти на сградите, крои, пръска и бере
плодове от овощните дървета в имотите заедно с тях. Водените от жалбоподателите
свидетели заявили, че в целия период от 1990 г. до преди три години, процесиите имоти и
сгради не били променяни и били едни и същи, както и че в имота и сградите през този
период не са правени подобрения с изключение на една от сградите, ремонтирана от лелята
и лелинчото на жалбоподателя Й. Г., които също са наследници на общия наследодател.
Обратно твърдели водените от насрещната страна свидетели. Свидетеля Т. Б., заявил, че
помнел, че през 2000 г., когато бил кмет на селото, ответникът депозирал до него жалба за
извършена кражба от процесния имот, защото през 2000 г. именно ответникът гледал
градина в имота. След като на свидетеля било напомнено, че ответникът през 2000 г. е бил
едва на 14 години, същият заявил, че жалбата не била писмена, а устна но си спомня, че
тогава ответника гледал градина в имота, което се твърди, че противоречи на здравия разум,
3
поради което съдът неправилно е кредитирал показанията му, считайки че 14 годишно дете
отглежда овощна градина в имот на 20 км от Б., където живее. Сочи се, че съдът неправилно
в противоречие със събраните от водените от ответника гласни доказателства и здравия
разум е счел, че ответникът владее имота от 2007 г., защото ежегодно от тогава гледа
овощна градина и бостан в имота, доколкото било установено, че до преди три години в
имота не е имало никаква вода. Сочи се също в жалбата, че жалбоподателите трудно биха си
представили, че ответникът или друг биха могли да отглеждат градина и бостан с площ
около 1 дка в част от имота, без да имат вода за напояването им. Изтъква се, че самият факт,
че същите твърдели, че ответника за напояването на градината е събирал дъждовна вода от
покривите на сградите в имота в бидони, противоречи на твърденията им, че сградите са
рушащи се, нямат улуци, както и на заявеното от свидетеля * Р. в последното о.с.з., че
сградите са нямали улуци и не си спомня да е виждал бидони или система за събиране на
дъждовна вода от покривите на сградите при огледа им през 2017 г. Сочи се, че явно неверни
са и показанията на свидетеля С. К., че ответника от 2004 г. заключва сградите в имотите,
доколкото свидетеля * Р. и водените от жалбоподателите свидетели заявили, че сградите не
се заключват, защото са със стари рушащи се дървени врати, а още по съмнителни са
показанията му, според които издирил ответника през 2004 г., защото знаел, че той е
собственик на имота, за да поправят пътя до имота и да снабдят имота с електричество,
доколкото през 2004 г. ответника е бил едва на 19 г., а според свидетеля * Р. и изготвеното от
него заключение през октомври 2017 г. за съС.ието на две от сградите, същите не са имали
изградени ел. инсталации. Свидетелят * Р. заявил, че при огледа му на сградите през 2017 г.
не си спомня в имота да е имало градина или бостан. Противоречащи на приетото като
доказателство становище от * Р. са били и показанията на водените от ответника свидетели,
че последният след 2007 г. е ремонтирал покривите на процесиите сгради, доколкото същият
през 2017 г. е установил в заключението си, че покривите на сградите са в аварийно
положение, т.е. самосрутващи се.
Посочва се във въззивната жалба, че безспорно от приетите по делото писмени
доказателства било установено, че макар и без знанието на жалбоподателите ответникът е
изискал от * Р. да изготви приетото по делото Становище за съС.ието на сградите през 2017
г., което е първото негово действие по отношение на имота, част от който е собственост на
баба му Л. Г., която е едно от седемте деца на общия наследодател. Сочи се, че едно от
децата на Л. Г. предявила собственически иск в процеса, което установява наследствения
характер на имота, независимо че първоинстанционният съд не го допуснал за разглеждане.
Всички останали действия извършвани в имота от ответника са започнали след 2020 г., като
видимите и стигнали до знанието на жалбоподателя са след 2021 г., когато ответникът е
закарал строителна техника – трактор в имота, започнал ремонти на две от сградите и при
посещението на имота от жалбоподателя Й. Г. го уведомил, че ще направи заснемане на
имота за да може същият да се подели между наследниците на общия наследодател, като
свидетеля М. Д. заявила, че по повод възраженията от Й. Г. във връзка с извършваното
строителство в имота, ответникът през 2022 - 2023 г. два пъти е идвал в жилището на
жалбоподателя Й. Г. в с. Б., както и провеждал неколкократно разговори по телефона с него,
4
за да го уверява, че правените заснемания са за да се поделят процесиите имоти и сгради.
Изтъква се, че при съпоставяне на всички събрани в процеса писмени и гласни
доказателства се стига до извода, че процесиите имоти и сгради са били собственост на
общия наследодател К. К. до смъртта му, настъпила през * г. След смъртта му имота е
станал собственост на съпругата му Н. К., която е живяла там до смъртта си през 1984 г.
След 1984 г. наследниците им по закон седемте им деца, едно от които бабата на ответника,
посещавали периодично имота и сградите които считали за техни. Същите след 1990 г. като
негови собственици, разрешили на трето лице да отглежда прасета в имота, което
продължило до 2017 г. - 2018 г. След 1990 г. до около 2000 г. едно от децата на К. и Н. К. - Т.
Н., правила голям ремонт на едната сграда заедно със съпруга й, но така и не заживели в
нея. Всичко това категорично доказвало, че жалбоподателите се продължили владението на
общия им наследодател след смъртта му и до момента, лично и чрез трето лице, като
владението им било явно непрекъснато и необезпокоявано. Същевременно ответника не е
имал собственически претенции за имота до 2017 г., когато е поръчал да се направи приетото
като доказателство становище на * Р., защото собственик на част от имота и сградите по
наследство е била неговата баба Л. Г., починала в хода на процеса, която има три деца. Сочи
се, че първите видими за жалбоподателите действия по отношение на имота, са извършени
от ответника след 2021 г., когато последният изкопал сонда в имота и започнал ремонти на
две от сградите.
Посочва се, че твърденията на водените от ответника свидетели, противоречат на приетото
като писмено доказателство становище от * Р., включително и по отношение на твърденията,
че в имота от 2000 г. ответникът гледал ежегодно градина без вода за напояване и напоявал с
дъждовна вода, която събирал от улуците на сградите, които според * Р. нямали улуци,
нямали електрическа инсталация и не се заключвали, защото било невъзможно вратите в
такова съС.ие да се заключват. Неверни и противоречащи на заключението на * Р. са
твърденията на свидетелите на ответника, че последният след 2007 г. правил ремонти на
покривите на две от процесите сгради, доколкото в заключението изготвено през 2017 г. е
записано, че покривите им са в аварийно положение, т.е. пред самосрутване. От приетата
като доказателство по делото декларация с нотариално заверен подпис, подписана от
ответника на 07.07.2023 г., за годината на построяване на процесната сграда ид.
23652.745.4.5, същият е декларирал, че сградата е построена през 2001 г.. което се
установявало, че ответникът през целия период от 2021 г. до момента, включително в
настоящия съдебен процес цели шиканиране на процеса, твърдейки, че владее процесиите
имоти и сгради от 2000 г., а реално същият извършва явни действия в тях, които са станали
известни на жалбоподателите едва след 2021 г.
Сочи се във въззивната жалба, че изложеното води до извод, че показанията на водените от
ответника свидетели не следва да се ценят защото са противоречиви, не кореспондират със
здравия разум и не съответстват на приетите писмени доказателства по делото, включително
становището на свидетеля * Р.. Същевременно чрез събраните в процеса гласни
доказателства от водените от доверителя ми свидетели, при пълно и главно доказване било
5
установено, че жалбоподателите, а преди тях наследодателите са владели процесния имот и
сгради явно непрекъснато и необезпокоявано.
Сочи се също, че първоинстанционният съд, кредитирайки гласните доказателства на
водените от ответника свидетели, считайки че жалбоподателите не са доказали при пълно и
главно доказване предявеният от тях главен иск, погрешно е формирал вътрешното си
убеждение вследствие на неправилно схващане за осъществилите се юридически факти и
съответно е направил неправилни изводи за възникване или невъзникване на
претендираните в процеса субективни права, чиято защита се търси.
Във връзка с твърдението за неправилност на първоинстанционното решение се сочи,
първоинстанционният съд при постановяване на обжалвания съдебен акт неправилно е
тълкувал и приложил материално-правните норми, които уреждат правото, чиято защита се
търси, формирал е правните си изводи в противоречие на събраните в процеса доказателства
и разпределената с доклада по делото доказателствена тежест, с което и съществено е
нарушил процесуалните правила и материалния закон.
Сочи се, че за да постанови обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е
приел, че независимо, че процесният констативен нотариален акт не се ползва с материална
доказателствена сила, и независимо, че в приетият доклад по делото е вменил в тежест на
ответника да докаже направените от него възражения, че е упражнявал фактическа власт
върху процесиите имоти и сгради с намерение за своене, че осъществяваното от него
владение е било явно, спокойно, несъмнено, трайно и непрекъснато и същото е продължило
за срок от 10 години в рамките на заявения в отговора на исковата молба период от време,
предявеният от жалбоподателите иск е неоснователен с единствен мотив, че същите не
доказали в процеса, че процесиите имоти и сгради са били собственост на наследодателите
им на основание давностно владение, поради което и те не били техни собственици.
Сочи се, че първоинстанционния съд е нарушил съществено процесуалните правила като в
обжалвания съдебен акт неправилно и незаконосъобразно е игнорирал събраните гласни
доказателства от водените от жалбоподателите свидетели, според които последните лично и
чрез трето лице в целия период от 1990 г. до момента са осъществявали фактическа власт
върху имота и сградите, считайки ги за техни собствени, като са посещавали често имота,
грижили са се за овощните дървета и доколкото им е било възможно сгради в него, а
ответникът е започнал да извършва ремонти в сградите в имота, в който никога до 2022 г. не
е имало ток, вода и овощна градина, едва след 2021 г., като до преди една година е твърдял,
че всичките му действия са защото е правнук на общия наследодател и за да се подели
имота. Вместо това, съдът е кредитирал изцяло показанията на водените от ответника
свидетели, които от своя страна в противоречие със събраните в процеса писмени
доказателства и здравия разум твърдели, че процесния имот бил собственост на ответника
от 2000 г., когато последният е бил на 14 години, като същият го владял от 2007 г., когато
бил на 22 години, тъй като от тогава ежегодно гледал зеленчукова градина в имота в който
нямало никаква вода за такава дейност, извършвал ремонти /претърсвал/ на покривите на
сградите, които според становището на * Р. били пред самосрутване и захранил сградите с
6
ел. енергия, независимо че в тях нямало електрически инсталации според същото становище
на * Р..
Сочи се също, че районният съд в противоречие на заключението на * Р., който в о.с.з.
заявил, че при огледа му през 2017 г. сградите не са имали улуци за събиране на дъждовна
вода за напояване на градина, както и че не си спомня в имота да е имало градина, която в
случай, че е била с площ около 1 дка., няма как да не е видял, както и че вратите на сградите
били в такова съС.ие, че е било невъзможно да се заключват, е приел за достоверни
твърденията на водените от ответника свидетели, който заявили, че ответникът гледа от 2000
г. овощна градина в имота, сградите в него от тогава се заключвали от ответника и същият
ги електроснабдил, като по този начин бил демонстрирал владение върху процесния имот и
сгради по отношение на жалбоподателите, които не са му се противопоставили, независимо
че същият според свидетеля М. Д. от 2022 г. до 2024 г. два пъти ходил лично в с. Б. в дома на
жалбоподателя Й. Д., заявявайки по повод претенциите му от името на всички наследници,
че действията му са за да се подели имота между наследниците на общия наследодател.
Изтъква се, че първоинстанционният съд, погрешно интерпретирайки постановеното в
Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. дело № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС
и цитираната в обжалваното съдебно решение съдебна практика, е заключил, че процесния
констативен нотариален акт има обвързващо за третите лица и за съда действие, досежно
удостовереното в акта право на собственост и затова в исковото производство съдът не
извършва проверка на верността на извода на нотариуса за осъществяване на
удостовереното с нотариалния акт право, нито преповтаря извършената от нотариуса
проверка на правата па поискалото издаването на акта лице, а е длъжен да зачете
обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт, без да е необходимо ответниците да
доказват владението си. Сочи се, че тези съждения на съда противоречат на постановеното в
посоченото тълкувателно решение и вменената с доклада по делото доказателствена тежест
на ответника. Сочи се също, че действително според посоченото тълкувателно решение,
доколкото жалбоподателите не разполагат с документ за собственост на процесиите имоти и
сгради, същите носят тежестта да докажат несъществуването на признатото от нотариуса
право, както и претендираното такова от тях, но ответникът следвало да докаже
възраженията си, а именно, че е придобил имота и сградите на основание давностно
владение, доколкото издаденият в негова полза констативен нотариален акт не се ползва е
материална доказателствена сила по отношение на констатациите на нотариуса за
признатото му правото на собственост.
Твърди се във въззивната жалба, че такова доказване от страна на ответника не е направено,
доколкото показанията на водените от последния свидетели противоречат на приетите по
делото писмени такива. Същевременно от събраните гласни доказателства от водените от
жалбоподателите свидетели се установило, че последните са владели процесния имот и
сгради, които имали наследствен характер, което се установило и от показанията на
свидетелите, водени от ответника. Сочи се, че тъй като констатациите на нотариуса за
признатото от последния право на собственост в процесния нотариален акт не се ползват с
7
материална доказателствена сила, представляват правен извод на нотариуса, а не
удостоверен от него факт, поради което са извън доказателствената сила на документа
нотариален акт и ответникът е следвало да установи, наличието в негова полза на двата
елемента на придобивната давност, както и че твърдяното за осъществено от него давностно
владение е било явно и видимо за жалбоподатилете, че същото не е било обезпокоявано от
тях или трети лица повече от 10 години. Сочи се също, че ответника в процеса не е
установил, че твърдяното от него владение е явно и видимо за всички, доколкото последният
не е заключвал имота, който не е ограден и сградите в него, за да ограничава достъпа до него
на жалбоподателите. От друга страна, жалбоподателите считайки имота и сградите в него за
техни собствени придобити по наследство от общия наследодател, са ги посещавали,
грижили са се за овощните дървета и сградите, доколкото им е било възможно. Владението
на ответника не е било необезпокоявано и поради обстоятелството, че веднага след 2021 г.,
когато жалбоподателите видели, че ответникът започва да извършва ремонти на две от
сградите, са се свързали с него, заявявайки му че имота и сградите са наследствени и баба
му притежава 1/7 ид.ч. от тях, поради което преди да се подели, същият няма право да
извършва подобрения на сградите. Сочи се още, че по повод тези възражения на
жалбоподателите ответника няколкократно по телефона и два пъти лично заявил на
доверителя ми Й. Г. в дома му в с. Б., че прави тези действия, включително е наел геодезист,
за да може имота и сградите да се поделят, т.е. признал е правото на собственост на
жалбоподателите, но тайно от тях е правил всички тези постъпки, за да се снабди с
процесния нотариален акт през 2023 г., като същевременно и до момента не е ограничавал
жалбоподателите да посещават имота. Изтъква се, че независимо че жалбоподателите не
притежават нотариален акт за собственост на процесния имот и сгради, същите са тяхна
собственост, тъй като според постановеното в т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от
17.12.2012г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012г., ОСГК, докладчик съдията К. М., позоваването
/снабдяването с документ за собственост/ не е елемент от фактическия състав на
придобивната давност, а безспорно в процеса при пълно и главно доказване, било
установено, че жалбоподателите са придобили същите на основание наследствено
правоприемство от общия им наследодател К. К., починал през *г. и давностно владение
осъществявано от тях след смъртта му и до момента, поради което предявеният от тях главен
иск е основателен и доказан.
Навежда се, че според константната съдебна практика, когато по отделен факт свидетелските
показания се разминават, какъвто е настоящия случай, съдът не може да направи извод, че
този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени способността на всеки
свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги
изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също, при какви обстоятелства
свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията
между страните се отнася той, както и да прецени достоверността на същите съпоставяйки
ги с останалите писмени доказателства приети по делото.
Сочи се, че в настоящия случай първоинстанционният съд не е сторил това, а е счел, че
8
установеното от водените от жалбоподателите тяхно владение не се е осъществило и не са
доказали при пълно и главно доказване в процеса владението си, тъй като водените от
ответната страна свидетели са твърдели обратното, независимо че показанията на
последните противоречи на събраните в процеса гласни доказателства и здравия разум,
което също е съществено нарушение на процесуалните правила.
Иска се от въззивния съд да постанови решение, с което отмени изцяло обжалваното
първоинстанционно такова като неправилно и незаконосъобразно, постановено при
съществено нарушаване на материалния закони и необосновано и да уважи въззивната жалба
и предявените с исковата молба искове, като признае за установено спрямо ответника в
първоинстанционното производство, че жалбоподателите са собственици на основание
наследствено правоприемство и давностно владение на общо 48/84 идеални части от двата
процесни недвижими имота и общо пет сгради построени в тях, подробно описани в
исковата молба, при описани в същата квоти, както и да отмени процесния Нотариален акт
за удостоверяване право на собственост на недвижим имот, издаден на основание чл. 587,
ал. 2 от ГПК, вписан в регистрите на АВ-СВ, акт № ***, № *** г. от описна книга, с който
ответникът в първоинстанционното производство е признат за собственик на процесиите
имоти и общо пет сгради построени в тях, за собствените на жалбоподателите общо 48/84
идеални части, при подробно описани в исковата молба квоти за всеки от тях, както и да
осъди ответника в първоинстанционното производство да заплати всички сторени от
жалбоподателите в първоинстанционното и настоящето въззивно производство съдебни и
деловодни разноски.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна – Г. Х. С., от когото, чрез
пълномощника адв. А. Б., в срок е постъпил писмен отговор, с който въззивната жалба се
оспорва като неоснователна.
В отговора на въззивната жалба се сочи, че същата като цяло съдържа преразказ на
показания на свидетели, които няма как в съвкупност да докажат твърденията на ищците,
тъй като изявленията на свидетел чия е собствеността на един имот нямат никаква
доказателствена стойност. Предявеният иск е положителен и на първо място ищците
следвало да докажат твърденията си, а едва след това да се обсъждат правата на ответника.
При липса на доказателства, които да установяват владение във всичките му елементи
/фактическа власт, намерение за своене, период, явно и спокойно владение/ в полза на
наследодателя на ищците – К. и Н. К., правилно районният съд е приел, че нотариалният акт
на ответника се ползва с необходимата доказателствена сила и същата е зачетена като
такава.
Сочи се в отговора, че за преценка основателността на иска на първо място следва да се
определи кръга от наследници на Г. К. М. и да се установи дали всички ищци имат това
качество, респ. какъв е обема на правата им от наследството на този наследодател, без да се
коментира дали спорните имоти се включват в това наследство. Изтъква се, че противно на
твърденията във въззивната жалба, доказателствата по делото не установяват ищците да
9
имат права като наследници на К. в размерите, посочени в исковата молба. К. не е оставил
като наследници единствено децата си, от част от които ищците обосновават правата си.
Същият имал и преживяла съпруга – Н. С. К., починала * г, от която не се претендират права
от ищците. В исковата молба никъде не било заявено като придобивно основание
наследяване от Н. К., поради което във въззивната жалба са развити доводи и твърдения,
каквито не са своевременно заявени и следва да се оставят без разглеждане. Сочи се, че
квотите от имуществото на К. К. биха били различни от посочените в исковата молба,
доколкото ако се твърди придобИ.е на имот от наследодателя и съпругата му на основание
давностно владение, то имотът би бил СИО, а от там и квотите на преживялата съпруга и на
децата няма да са равни, тъй като 1/2 ид.ч. от такива имоти би била лично нейна, а
останалата 1/2 ид.ч. би могла да се дели. Поради това, твърди се в отговора, че само по
наследство от К. К. ищците няма как да са придобили права в рамките на претендираните, а
от там и само на това основание исковете са неоснователни по заявеният в исковата молба
начин и правилно са отхвърлени от БлРС.
Изтъква се в отговора на въззивната жалба, че дори да се приеме, че към момента на
смъртта си наследодателя К. е притежавал спорните имоти, към датата на смъртта му през *
г в сила е СК от 1968 г, с който за пръв път се въвежда институтът на съпружеската
имуществена общност. Съгласно чл. 13 от този Кодекс всички недвижими и движимите
вещи и права върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо
на двамата, независимо от това на чие име са придобити. От обхвата на имуществената
общност по силата на чл. 13, ал. 2 СК от 1968г. /отм./ са изключени само вещите и правата
върху вещи, които са придобити преди брака, или през време на брака по наследство,
дарение или по реда на чл. 389а - 389д от ГПК /отм./. Тези имоти са лична собственост на
съпруга, на чието име са придобити.
Сочи се, че по приложението на тези разпоредби има последователна и непротиворечива
съдебна практика на ВКС, включително и задължителна. Според т. 2 от ППВС 5/1972г.,
недвижимите и движимите вещи и правата върху вещи принадлежат общо на двамата
съпрузи, ако придобИ.ето е станало, докато трае бракът. Моментът на придобИ.ето се
определя съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния
придобивен способ. Според чл. 103З СК от 1968г. /отм./, правилата за имуществените
отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити преди влизането му в
сила по заварени бракове. Твърди се, че разглежданият случай е именно такъв, доколкото
прекратяването на брака е станало със смъртта на К. през * г, като съпругата му го е
преживяла и тя на самостоятелно основание би придобила 1/2 ид.ч. от имота по прекратена
СИО, а в останалата половина би придобила квота, равна на квотата на всяко от децата.
Навежда се, че към 1971 г /смъртта на общия на ищците наследодател/ действа и ЗН от 1949
г, като с текста на чл. 9 от ЗН е предвидено, че съпругът наследява част, равна на частта на
всяко дете. Поради това се сочи, че към датата на смъртта на К. през * г, негови наследници
остават лица и при квоти, както следва:
- Н. К. /съпруга/ - с 1/2 ид.ч. от прекратена СИО и 1/16 ид.ч. по наследство или общо 9/16
10
ид.ч.;
- З. К. /дъщеря/ - с 1/16 ид.ч. по наследство, а не посочените в исковата молба 12/84 ид.ч. /1/7
ид.ч/, като нейни наследници са първите четирима ищци;
- Б. Д. /дъщеря/ - с 1/16 ид.ч. по наследство, а не посочените в исковата молба 12/84 ид.ч. /1/7
ид.ч/, като нейни наследници са ищците 5,6 и 7;
- Й. В. /син/ - с 1/16 ид.ч. по наследство, а не посочените в исковата молба 12/84 ид.ч. /1/7
ид.ч/, негови наследници са ищци 8, 9 и 10;
- Т. Н. /дъщеря/ - с 1/16 ид.ч. по наследство;
- Л. Г. /дъщеря/ - с 1/16 ид.ч. по наследство;
- И. К. /син/ - с 1/16 ид.ч. по наследство, а не посочените в исковата молба 12/84 ид.ч. /1/7
ид.ч/ - ищец № 11;
- С. Г. /дъщеря/ - с 1/16 ид.ч. по наследство.
Пордати това се твърди в отговора, че квотите на ищците, посочени в исковата молба, не
отговарят на дяловете от наследството, което изобщо наследниците на К. К. могат да
придобият от него. По наследство от това лице ищците са могли да придобият не повече от
общо 4/16 ид.ч. /1/4 ид.ч./ от имуществото му към датата на смъртта му, а не посочените в
исковата молба общо 48/84 ид.ч. /4/7 ид.ч./. При положение, че ищците не претендират права
от наследяване на Н. К., което се установява и от петитума на исковата молба /стр. 6, абзац
първи/, то нейният дял не е имало принципна пречка да се владее от ответника и същия на
това основание да го придобие. Така на основание давностно владение той би се
легитимирал като собственик на общо 9/16 ид.ч., което е самостоятелна пречка за уважаване
на иска по заявеният в исковата молба начин и правилно е отхвърлен от БлРС.
С отговора на въззивната жалба се моли въззивният съд да отхвърлите, като неоснователни,
доводите във въззивната жалба, че по делото е доказана собствеността на К. К. на
посоченото в иска основание - давностно владение. Сочи се, че действително позоваването
на давността не е елемент от придобИ.ето на имот на това основание, но в случая не това е
послужило като основание за постановяване на атакуваното решение. БлРС правилно е
приел, че ищците не са установили нито фактическата власт на К. К. върху спорните имоти,
нито период на владение, нито намерение за своене, които да са доказани за време преди
смъртта на това лице.
Изтъкна се с отговора, че наследяването, като придобивно основание на конкретно вещно
право, предполага установяване от субекта, който се позовава на него, на правоприемството
- било универсално, било частно. За да се приеме, че вещното право по отношение на
конкретни обекти е транслирано от патримониума на починалото лице към неговите законни
или частни правоприемници, следва да бъдат категорично установени както биологичната
или юридическата връзка между наследодател и правоприемник, така и че спорното вещно
право е било притежавано от наследодателя. За да се приеме, че наследственото
правоотношение (като сложен комплекс от права и фактически отношения) е валидно
11
основание за придобИ.е на вещно право, чиято защита се търси в рамките на висящ исков
процес, то в тежест на страната - ищец е доказването на посочените обстоятелства. Твърди
се, че в настоящия случай такова доказване изобщо не е проведено, като се излагат подробни
съображения в тази насока.
Сочи се, че в исковата молба се твърди, че К. К. е собственик на основание давностно
владение, започнало преди повече от 70 години, т.е. около 1954-1955 год. Тези твърдения
обаче не са доказани, а от там и за наследодателя не е доказано да е придобил каквото и да
било към датата на смъртта си, което да премине в наследниците му. В тежест на ищците
било да докажат владение от страна на К. К. върху спорните имоти за посоченият от тях
период, каквито доказателства не са представени по делото. Сочи се също, че за да е станал
собственик на имота на това основание, К. К. е следвало да осъществява фактическа власт за
поне 10 години преди смъртта си, което е от * год. до * год. Доказателства за това изобщо не
са ангажирани, нито пък е доказано тази власт да е осъществявана с намерение за своене.
Сочи се още, че ангажираните по делото гласни доказателства от ищеца са на лица, които
към 1954 г не са били живи и няма как да имат каквито и да било впечатления от този
начален момент. Нещо повече - същите не са били родени към момента на смъртта на К. К.,
поради което твърденията им нямат никакво правно значение, доколкото те не могат да се
градят на каквито и да било лични впечатления, свързани с осъществявано от К. давностно
владение, в това число период, фактическа власт, манифестиране на собственост и др.
Единственият свидетел, който споменава К. К. е св. Т. Б., като същият не установява нито
един от елементите на давностното владение, вкл, не сочи начален момент на фактическа
власт, нито пък твърди конкретно К. К. да е бил собственик на имота. Общо заявеното, че
имота е на К. и че махалата се нарича така, не може да докаже придобИ.е на собственически
права от това конкретно лице и то по отношение на спорния имот. Свидетелят от 1964 г.
/когато е на около 14 години/ до около 1985 г. е живял извън селото, а от там и няма как да е
имал лични впечатления за осъществявано владение от който и да било, вкл. от К. К..
Поради това правилно е било прието за недоказано твърдението на ищците, че К. К.
приживе е придобил спорния недвижим имот на основанията, посочени от ищците. Самият
К. никога и по никакъв повод не се е позовал на тази давност, като не се е снабдил и с титул
за собственост. Като последица от това към датата на смъртта си той не е бил негов
собственик, а от там и в масата на наследството такива имоти не е имало и на основание
наследяване те не са могли да преминат в ищците по спора.
Навежда се с отговора на въззивната жалба, че в хипотеза, когато общ на страните по спора
наследодател е владял процесния недвижим имот без да притежава титул за собственост и
без приживе да се е позовал на давността като такъв титул, то наследниците му евентуално
придобиват по пътя на наследствената трансмисия само фактическата власт върху имота,
като елемент от наследството. Сочи се, че без съмнение те биха могли да придобият
собствеността, присъединявайки към своето владение владението на наследодателя си и
позовавайки се на давността, но вещното право може да се признае като придобито само от
онези наследници, които са заявили, че присъединяват своето владение към владението на
12
наследодателя и се позовават на изтеклата давност. В тази хипотеза по наследство е
придобито не право на собственост, а само едно фактическо съС.ие, даващо правото
владението на наследодателя да бъде присъединено, т.е. продължено и то само от онези
наследници, които установяват реално фактическо владение върху целия имот.
Въззиваемата страна в отговора на въззивната жалба се позовава на практика на ВКС,
съгласно която за да се тълкуват установените по конкретен правен спор факти в контекста
на задължителните разяснения на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 69
ЗС, следва да е налице съсобственост респ. сънаследяване. Когато има спор дали имотът е
принадлежал на общия наследодател, респ. последния няма титул за собственост, а само в
полза на някой от наследниците му има такъв за придобито право на собственост на
оригинерно основание - придобивна давност /на каквато се позовават ищците в
производството/, то за да се приеме, че придобивната давност като юридическо основание за
придобИ.е право на собственост ползва всички наследници и е проявила действието си и по
отношение на всички, тези от тях които не са упражнявали фактическата власт, следва да
установят, че владелите имота сънаследници са владели имота и за тях (владение чрез трето
лице ). В тези хипотези по отношение на отделните наследници не може да има приложение
презумпцията на чл. 69 ЗС, която предполага наличие на съсобственост- съпритежание на
вещното право.
Изтъква се, че в настоящия случай приживе К. К. не се е позовавал на давностно владение и
няма документ за собственост на свое име. Едновременно с това ищците не са заявили
присъединено владение към това на наследодателя си, а точно обратното – твърди се
давностно владение като самостоятелно придобивно основание за тях. Едва с въззивната
жалба се твърди да има присъединяване, което е несвоевременно заявено твърдение, което
следва да се остави без разглеждане като недопустимо заявено.
Предвид горното, сочи се в отговора, че отпада възможността изобщо ищците на основание
наследяване да са придобили имота, доколкото не се установява К. да е бил негов
собственик, а присъединяване на владението на ищците към това на К. К. не е заявено и
липсват каквито и да било доказателства, които да установяват, че самите ищци са
придобили на самостоятелно основание и по давност спорните недвижими имоти. Нито
един свидетел не установява нито начало на подобна давност, нито пък период като цяло, а
още по-малко фактическа власт и намерение за своене в полза на самите ищци. Твърдените
от свидетелите спорадични посещения на имотите за пикници и то без дори да са влизали в
сградите, няма как да сочи на доказано давностно владение, което да е явно, спокойно и в
период, който да сочи на придобивна давност. Ищците /с изключение на И. К./ също се
позовават на наследствено правоприемство от преки наследници на К. К., доколкото те
самите не са били такива. Липсва позоваване на давността и от децата на К. К., от които
първите 10 ищци твърдят, че черпят права, както и липсва позоваване на присъединено към
тяхното владение. Застъпва становище, че твърдяната давност е очевидно недоказана.
Обективният елемент, изразяващ се в упражняване на фактическата власт върху веща,
предполага установяване, в рамките на висящ правен спор на онези фактически действия,
13
осъществени от лицето претендиращо правото, които недвусмислено манифестират власт
върху имота по съдържание като на собственик /ПП-6-74/. Субективният елемент на
владението - намерението за своене, възприеман като психическо съС.ие на лице, е по-
трудно доказуемо съС.ие, поради което законодателят установява законова оборима
презумпция в чл. 69 ЗС. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не
се установи, че я държи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни
действия, които фактически запалват съдържанието на правомощието на собственика, или
на ограниченото вещно право, чието придобИ.е се цели. Поради това е ТР № 4/2012 г. на
ОСГК на ВКС е прието, че позоваването на придобивна давност е процесуално средство за
защита на материално правните последици от изтичане на придобивната давност, че то не е
елемент от фактическия състав за придобИ.е правото на собственост, че правото на
собственост по давност се придобива автоматично при упражняване на владение с изтичане
на законовия срок независимо дали се касае за владение на съсобственик, или за владение на
имот от трето лице, което не е съсобственик.
Изтъква се, че в настоящия случай приложими са именно посочените по-горе постановки от
практиката на ВКС, тъй като няма доказателства приживе наследодатела К. К. да се е
позовавал на давност. На такава не се позовават и праводателите на самите ищци /преки
наследници на К./, вкл. не твърдят присъединяване на свое давностно владение към това на
наследодателя си. Изтичането на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен давностен срок
не води автоматично до придобИ.е право на собственост дори през този период
упражняващото фактическата власт лице да е владяло имота явно, необезпокоявано и
непрекъснато, тъй като правото на собственост не може да бъде придобито без да е изразена
воля за това. От правна страна това означава, че ако едно лице макар и да е упражнявало
фактическа власт върху недвижим имот явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10
години, без (приживе) да се позове на изтеклата придобивна давност, т.е. не е изразило ясно
волята си да му се признае, че е придоби правото на собственост на определен недвижим
имот на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, то към момента на смъртта на това лице не може да се
приеме, че същото притежава собствеността на имота, по отношение на който е упражнявал
фактическа власт дори и с демонстрирано намерение за своене. Наследниците на това лице
не биха могли да придобият по наследство правото на собственост, а само правото да
владеят вещта като фактическо съС.ие. За да бъде придобита собствеността като имущество
(вещно право) част от наследството на починалото лице, е необходимо изрично позоваване
на този придобивен способ от страна на наследниците, но от името на владелия имота
наследодател, в който случай правото на собственост би се придобило от момента, в който
наследниците се позоват на изтеклата давност дори наследодателят да е упражнявал
фактическата власт върху имота повече от 10 години, тъй като придобивната давност има
действие ех nunc. Само наследници, които са заявили или явно демонстрирали действия, че
присъединяват своето владение към владението на наследодателя си или извършвали такива
действия, сочещи на самостоятелно владение по отношение на процесния имот за срок по-
дълъг от 10 години и се позоват на изтеклата в тяхна полза давност, могат да придобият
правото на собственост върху имота, на основание чл. 79 ЗС / Р № 60094 от 21.01.2022 г. по
14
гр. д. № 4131 / 2020 г. на 2 ГО на ВКС и др./.
Сочи се , че в случая такова позоваване на присъединено владение от страна на ищците
няма, а твърдяното давностно владение като самостоятелен придобивен способ е изцяло
недоказано. Дастъпва се становище, че не може да се приеме, че К. К. е придобил имота по
давност, а от там и че по наследяване същия е преминал към ищците по делото.
Сочи се, че ответникът Г. С. също претендира права на основание давностно владение,
снабдявайки се и с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Същия не е наследник на
К. К. нито към момента на снабдяването си с титул за собственост, нито към настоящия
момент. Поради това за него по принцип не стои въпросът с държане или владение на части
на други сънаследници, в това число на ищците по делото. Сочи се също, че по отношение
на С. е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, че владелецът държи вещта като своя, докато
не се докаже, че я държи за другиго. В случая всички гласни доказателства установявали, че
именно С. е осъществявал фактическа власт върху целия спорен имот от около 2000-2002 г.
насетне, като същия е своил имота. Като собственик той е реализирал строителство на етаж
в една от жилищните сгради, ремонтирал е и е поддържал друга част от тях, възлагал е
ремонти, като е закупувал и материалите за тях. Заключвал е сградите и единствен е имал
ключове от тях, като там е съхранявал инвентар, продукция и др. Сочи се също, че според
свидетелите С. е правил резитба на дърветата, обирал е плодовете им, отглеждал е зеленчуци
в част от имота и е събирал продукцията.
Изтъква се, че тези установени от свидетелите на ответника обстоятелства не се променят от
показанията на ищцовите свидетели, тъй като последните са спорадични, непоследователни
и дори противоречиви. Установяват не трайна фактическа власт и владение на ищците, а
редки посещения на имота за пикници, което не може да се свърже с владение или
прекъсване на давността, упражнявана от С.. Сочи се, че техните показания се опровергават
от показанията на св. К. и св. Б., единият от които живее срещу имота в последните повече
от 25 години, а другият е съсед на същия и прави посещения по няколко пъти в седмицата.
Тези свидетели не установяват други лица освен С. и неговите родители, да са посещавали
имота, а още по-малко да са извършвали ремонти, поддръжка, строежи, да са обирали
плодовете и реколтата от насажденията. Именно С. е този, който е предприемал действия и
по опазване на собствеността си, като е сигнализирал компетентните органи за кражби от
имота си, направил е сондажи, засаждал е дръвчета, към него съседите са се обръщали за
поправки в ел. проводите и др. действия, което в своята съвкупност сочи на манифестиране
на собственически права от негова страна, за които липсват доказателства да са му
прекъсвани.
Сочи се по отношение на съставеният нотариален акт, че същият легитимира С. като
собственик и въз основа на него последният дори се е разпоредил с част от собствеността си,
като преди това е изменил КК, снабдил се е с удостоверения за търпимост и е извършвал все
действия, които са ясно манифестиране на собственически права. Сочи се също, че по
отношение на този акт за собственост по давност, приложими са и постановките на ТР №
11/12 г на ОСГК на ВКС, с което е прието, че обвързващата доказателствена сила на
15
нотариалния акт досежно удостовереното право на собственост, се признава изцяло.
Навежда се, че тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен
спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на
собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че
титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на
свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на
фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото
право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. За да отпадне
легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е
престанал да бъде собственик. Оспорващата страна, която не разполага е документ за
собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право,
предвид Обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на
правото на собственост. Сочи се, че такова доказване в хода на делото ищците не е
проведено, а от там и доказателствената сила на акта не е оборена.
Сочи се в отговора на въззивната жалба, че исковите претенции се явяват изцяло
неоснователни и като такива правилно са отхвърлени от БлРС. Изложените в жалбата
доводи са общи, бланкетни и преповтарящи част от гласните доказателства, но сами по себе
си те не доказват заявеното от ищците както по отношение придобивното основание на
наследодателя им К. К., така и по отношение на тях самите, което е основание за оставяне в
сила на решението на БлРС, в какъвто смисъл моли въззивния съд да се произнесе.
Претендира се присъждане на разноските за производството пред БлОС.
Съдът при проверката си в закрито заседание по реда на чл. 267 вр. с чл. 262 ГПК, намира
подадената въззивна жалба за допустима като подадена в срока за обжалване, от
легитимирана страна с правен интерес от обжалване. Същата отговаря на изискванията по
чл. 260 и чл. 261 от ГПК и е редовна. Осъществена е процедурата по чл. 263 от ГПК.
Предвид редовността на жалбата и на нейното администриране, съдията-докладчик, на
основание чл. 267, ал. 1 от ГПК
РАЗПОРЕДИ:
НАСРОЧВА открито съдебно заседание за 06.11.2025г. от 9.30ч., за която дата да се
призоват страните и техните пълномощници.
Определението на съда не подлежи на обжалване.
Съдия при Окръжен съд – Б.: _______________________
16