Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…………. Гр.София,02.09.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на девети май две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл. Съдия
Андрей Г.
при участието на
секретаря Снежана Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 8760
по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл.273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Д.С.Г. срещу решение № 126215 от 22.05.2017г., постановено по гр.дело
№ 44179/2015 г., по описа на СРС, ГО, 36
състав, изменено по реда на чл.248 от ГПК в частта за разноските с определение
от 29.05.2018г. в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу
„Т.С.“ ЕАД отрицателни установителни искове с правно
основание чл.124,ал.1 от ГПК, както следва: 1/ за разликата над сумата от 4 265,10лв.-
до пълния предявен размер от 6 775,86лв., претендирана
за установяване като недължима стойност на доставена топлинна енергия и за
периода 28.07.2012г.- 30.06.2015г. и 2/ за разликата над сума от 2 603,81лв.-
до пълния предявен размер от 2 909,67лв., претендирана
за установяване като недължими лихви върху главницата за периода 01.09.2012г.-
23.07.2015г. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът-ищец Д.С.Г. заявява искане за отмяна на решението
на първата инстанция в обжалваната част, като се позовава на отменителните основания - незаконосъобразност и
неправилност. Възразява, че неправилно с обжалваното решение е прието, че той
има качеството на потребител на топлинна енергия /ТЕ/ и се намира в
облигационно правоотношение с ответника, тъй като от представената по делото
справка от имотния регистър е видно, че той се е разпоредил с процесния имот, поради което не е нито собственик, нито
вещен ползувател на имота. Поддържа, че в нарушение
на процесуалните правила, справката от имотния регистър не е приета от първата
инстанция като доказателство по делото.
Възразява,
че липсва основание за дължимост на суми на ищеца за
услугата за дялово разпределение. Поддържа, че от ищеца не е доказана
доставката на точно определена по количество и качество ТЕ. Счита, че
представените по делото съобщения към фактури не представляват доказателства за
доставката на ТЕ. С изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивникът – ищец мотивира искането си за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяването на друго, с което предявените
отрицателни установителни искове да бъдат уважени в
пълните им предявени размери. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Въззиваемата страна,
„Т.С.“ ЕАД – не депозира писмен отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В съдебно заседание заявява
становище за неоснователност на жалбата и искане за потвърждаване на
обжалваното решение. Заявява искане за присъждане на разноски за въззивното производство и евентуално възражение по
чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено
от въззивника.
Третото
лице- помагач на ответника „Т.с.“ ЕООД – на заявява становище
по жалбата.
Софийски градски съд, като взе предвид
становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото
доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК,
настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от
които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.
Настоящият съдебен състав споделя правните изводи на първоинстанционния
съд, с които е мотивирана неоснователността на исковите претенции за главницата
за разликата над уважения размер от 4 265,10лв.-
до пълния предявен размер от 6 775,86лв. и за периода 28.07.2012г.-
30.06.2015г. и в частта, с която е отхвърлен отрицателният установителен
иск за мораторна лихва за разликата над уважения
размер от 2 603,81лв.- до пълния предявен размер от 2 909,67лв. и за
периода 01.09.2012г.- 23.07.2015г.,
изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка, ето
защо и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях. В допълнение на мотивите на първата инстанция
и с оглед доводите, заявени с въззивната жалба
настоящият съдебен състав приема следното:
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователно
възражението на ищеца за липсата на облигационно правоотношение между него и
ответника. В исковата молба, както и в първото по делото съдебно заседание
ищецът изрично е признал факта, че е собственик на процесния
топлоснабден имот. Ето защо съдът приема, че той има качеството на потребител на ТЕ, съгласно легалната
дефиниция на пар.1,т.42 от ЗЕ /отм., но приложим за
частта от исковия период – 01.12.2004г. до 17.07.2012г./ и съответно-
качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на
чл.150,ал.1 от ЗЕ и пар.1,т.2“а“ от ЗЕ, /приложими към останалата част от
исковия период 17.07.2012г. - 30.06.2015г./, като собственик на процесния топлоснабден имот.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие - на клиентите на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни Общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя от 14.01.2008г. и
тези от 12.03.2014г., публикувани във в-к 24 часа“ – броя от 10.02.2014г. и в-к
„ 19 минути“. В случая съдът съобразява
и разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за
клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/
разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия.
Ищецът не твърди и не установява да е
упражнила правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия,
поради което съдът намира, че ги е приел. Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между ищцата,
като потребител /клиент на топлинната енергия /ТЕ/ и ответника, като топлопреносно предприятие по силата на закона – чл.150 от
ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ищеца- потребител, включително и досежно приемането на Общите условия. Ето защо, ирелевантно е обстоятелството за
наличието или липсата на подадена от ищцата молба до ответника за откриване на
партида на нейно име след придобиване на собствеността върху процесния топлоснабден имот.
Ирелевантно за съществуването на облигационното правоотношение между страните е
и обстоятелството дали ищцата лично фактически ползва процесния
имот или е предоставила фактическото му ползване на трето лице, тъй като в
рамките на съществуващото правоотношението между него и ответника именно той е
задълженото лице за плащане на стойността на доставената ТЕ за процесния имот, като страна по последното правоотношение,
което е предмет на разглеждане по настоящото дело. Недоказано се явява
възражението на ищеца, поддържано в първата инстанция- за наличие на учредено
върху процесния имот вещно право на ползване, чийто
титуляр е трето за спора лице. Доказателства в подкрепа на това възражение на
ищеца по настоящото дело не са ангажирани. Що се отнася до възражението на ищеца-въззивиник, заявено с въззивната
жалба- за допуснато по делото от първата инстанция процесуално нарушение, в
резултат на което по делото не е прието доказателство, установяващо, че той се
е разпоредил с правото на собственост върху процесния
имот, настоящият съдебен състав приема следното: Твърдяното от ищеца процесуално нарушение,
допуснато от първата инстанция се установява по делото, но то не променя горния
правен извод- че ищецът е потребител на ТЕ за процесния
имот в качеството му на собственик на имота. Настоящият съдебен състав приема,
че от ищеца своевременно в рамките на първото по делото съдебно заседание и с
оглед постановеното от първата инстанция определение по чл.140 от ГПК, е
представена справка от имотния регистър от 30.05.2017г. По искането да приемане на това писмено доказателство
първоинстанционният съд не се е произнесъл в
нарушение на процесуалните правила. Това процесуално нарушение на СРС е
отстранено от настоящата инстанция по реда на чл.266,ал.3 от ГПК, като
доказателството е прието във въззивното производство.
От
това писмено доказателство, обаче, не се установява твърдението на ищеца
за извършена от него разпоредителна сделка с процесния
имот в полза на трето лице, доколкото справката от имотния регистър не касае процесния имот- представляващ жилищен имот- апартамент№ 1 находящ се на ул.“********в гр.София, а справката от
имотния регистър касае друг, нежилищен имот, находящ се на друг адрес- магазин
№ 3, находящ на ул.“********.
Настоящият
съдебен състав приема, че реалната доставка на ТЕ за процесния
имот през исковия период от време е установена
с приетото по делото и неоспорено заключение на СТЕ, изготвено на база
на проверените от експерта индивидуални отчети и изравнителни сметки. В тази връзка, неоснователно се явява
възражението на ищеца за недоказано действително доставено количество ТЕ през процесния период от време. Що се отнася до възражението
относно качеството на предоставената услуга, то не е конкретизирано. Нещо
повече, ищецът не твърди и не установява от него да са заявявани при условията
на уговореното по Общите условия и нормативната уредба рекламации пред ответника във връзка с
температурата в жилището му. Ето защо, дори да се приеме, че възражението й
относно качеството касае именно температурата, то се явява недоказано и неоснователно.
От
неоспореното заключение на СТЕ се установява, че стойността на реално
доставеното количество ТЕ през целия исков период за процесния
имот възлиза на сумата от 6 2 66,44лв.
Предвид изложените доводи,
настоящият съдебен състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното
решение е прието, че за ищеца е възникнало задължение за плащане на сумата от
6 266,48лв., представляваща стойността на доставената ТЕ през исковия
период от време.
На последно
място следва да се посочи, че
законосъобразно с обжалваното решение - при спазване на нормативното
правило на чл.111,б.“в“ от ЗЗД и в съответствие с
константната задължителна съдебна практика - Тълкувателно решение № 3/
18.05.2012г. по тълкувателно дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, първоинстанционният съд е уважил отрицателната
искова претенция само за главницата,
попадаща в обхвата на 3 годишната погасителна давност. Като последица от това, настоящият съдебен
състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение
отрицателната исковата претенция за главницата е уважена за сумата от
4 265,10лв., включваща погасената по давност главница за периода
м.12.2004г. до 27.07.2012г. и тази, чиято недължимост е установена с оглед горепосочения размер на
цената на реално доставената ТЕ.
Съответно- законосъобразно и правилно отрицателният установителен
иск за главницата е отхвърлен за сумата от 2 510,76лв., представляваща
стойността на доставената ТЕ за процесния имот за
частта от исковия период, попадащ извън обхвата на 3 годишната давност, доколко
тя се дължи от ищеца. Неоснователно се явява възражението на ищеца, че в тази
стойност е включена и стойността на услугата за дялово разпределение, доколкото
от събраните по делото доказателства- неоспореното заключение на СТЕ е
доказано, че тя представлява само стойността на доставената ТЕ. Следва да се
посочи, че цената на услугата за дялово
разпределение не е предмет на установяване по настоящото дело, доколкото не е
въведена от ищеца с исковата молба като предмет на спора.
С оглед
изложените мотиви, съдът приема, че обжалваното решение в частта, с която е
отхвърлена исковата претенция за главницата за сумата от 2 510,76лв.
/представляваща разликата над уважения размер от 4 265,10лв.- до
пълния предявен размер от
6 775,86лв./, представляваща дължима от ищеца стойност на ТЕ за периода
28.07.2012г.- 30.06.2015г., следва бъде потвърдено, като законосъобразно и
правилно , а въззивната жалба срещу решението в тази
му част- оставена без уважение, като неоснователна.
По исковата претенция за мораторните
лихви: Настоящият съдебен състав не споделя изводите на първата инстанция, с
които е мотивирана неоснователността на иска за разликите над сумата от 2
603,81лв. - до размера на сумата от 2 771,46лв., или за разликата
от 138,73лв. , по следните съображения:
Настоящият съдебен състав намира, че посочената разлика, която се претендира от
ответника като лихва за забава върху главницата, представляваща цена на
доставена ТЕ в периода м.02.2014г.- м.06.2015г., натрупана за периода 12.03.2014г.
– 23.07.2015г. не се дължи, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от
приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С
посочените договорни клаузи е
регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на
стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и
чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от
Закона за защита на потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия
принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи
до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези
на потребителя /купувач/ - ищец по делото.
С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ
от 2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ,
определени по прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на
чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на
дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по
чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така
обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо
средство от страна на потребителя /компютър или смартфон
/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на
потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до
интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо
търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде задължен да направи
значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените
технически средства и отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези
вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1
и ал.2 от ОУ от 2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от
Закона за защита на потребителите и като последица от това, на основание
чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни.
Ето защо, за вземанията на ответника за дължимата стойност на ТЕ за частта от процесния
период м.02.2014г.- м.06.2015г., които попадат в приложното поле на ОУ от
2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът приема, че ищецът не е изпаднал в забава, тъй като
липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ответника, съгласно
изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД. Като последица от това приема, че обжалваното
решение в частта, с която е отхвърлен отрицателният установителен
иск за разликата над уважения размер от 2 603,81лв. – до размера на сумата от 2 771,46лв.,
/или за сумата от 138,73лв./, обжалваното решение следва да бъде отменено и
вместо него- постановено друго, с което искът за посочената разлика , претендирана като лихви, натрупани върху главницата- цена
на ТЕ за периода м.02.2014г.-
м.06.2015г., да бъде уважен, като стойността на недължимата лихва в размер на
138,73лв., върху посочената главница, съдът определя по реда на чл.162 от ГПК. В останалата обжалвана отхвърлителна
част по отношение на претенцията за мораторна лихва –
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно.
Дължимата от ищеца лихва върху главницата- стойност на ТЕ за периода
28.07.2012г.- м.01.2014г., попадаща извън давността , е изчислена при спазване
на правилото на чл.32,ал.1 от Общите условия за продажба на ТЕ, одобрени с
решение на ДКЕВР № ОУ-002/ 07.01.2008г.
При този изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК на ищеца се дължат разноски за
първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете от 1 003,82лв., поради което ответникът
следва да бъде осъден да му заплати допълнително сумата от 20,17лв. над
присъдената с обжалваното решение, изменено по реда на чл.248 от ГПК- сума от 983,65лв..
За въззивното производство на въззивникът-ищец
се следват разноските по делото, направени по подадената въззивна
жалба, съразмерно на уважената част от нея от 6,76лв. /държ.такса/.
Настоящият съдебен състав приема, че на ответника не
се дължат претендираните разноски за производството
по въззивната жалба-юрисконсултско
възнаграждение, доколкото от пълномощника му реално не са извършени никакви
процесуални действия във връзка с тази жалба.
Воден от горните мотиви Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решението от 22.05.2017г.,
постановено по гр.дело № 44 179/2015 г.,
по описа на СРС, ГО, 36 състав в частта,
с която е отхвърлен предявеният от Д.С.Г. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК -
за разликата над сумата от 2 603,81лв..-
до размера на сумата от 2 771,46лв., претендирана за
установяване като недължима мораторна лихва върху
главницата, представляваща цена на топлинната
енергия за периода м.02.2014г.-м.06.2015г., която лихва е натрупана за
периода 12.03.2014г.- 23.07.2015г., ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл.124,ал.1 от ГПК, по отношение на „Т.С.“ ЕАД, че Д.С.Г.
не дължи на „Т.С.“ ЕАД - разликата
над сумата от 2 603,81лв.- до размера на сумата от 2 771,46лв. – мораторна лихва
върху главницата, представляваща цена на топлинната енергия за периода м.02.2014г.-м.06.2015г.,
която лихва е натрупана за периода 12.03.2014г.- 23.07.2015г.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 22.05.2017г., постановено по гр.дело № 44 179/2015 г., по описа на СРС, ГО, 36 състав
в останалата обжалвана отхвърлителна част.
В частта, с която отрицателните установителни искове са уважени, първоинстанционното
решение е влязло в сила, като необжалвано.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД да заплати на Д.С.Г. сумата от 20,17лв.-
допълнително дължими разноски за първата инстанция и сумата от 6,76лв.-
разноски по делото за въззивното производство, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Г. по решението по
въззивно гражданско дело № 8760 по описа за 2018 г.
на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по частта
от решението, с които се уважава частично искът срещу „Т.С.“ ЕАД за лихва, а
именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от общите
условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти,
относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на сметките за
тях в интернет. Смятам, че първоинстанционното
решение следва да се потвърди напълно и в частта относно иска за лихва за
забава върху цената за топлинна енергия.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc; виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО
относно нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на
Директива 1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските
договори), съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и
разходите, които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато
средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по
много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам,
че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и
могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор
какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на
известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът
представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си,
като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически
търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на
публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни
и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или
(за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в
днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща,
където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени.
Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните
онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно
предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки
по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите
общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства развитието
на гражданските отношения чрез използване на възможностите на технологиите и да
създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на информация по
пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет (особено в София,
на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително
малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на задължение за
потребителите да установяват информация в интернет през определен период от
време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически начин, не
съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между потребител и
доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността, доколкото
гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата –
изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от
общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |