Решение по дело №270/2020 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 528
Дата: 16 април 2020 г.
Съдия: Невин Реджебова Шакирова
Дело: 20203100500270
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 27 януари 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............../ ……...04.2020г.

гр. Варна

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на девети март през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАПЕНЕВА

   ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

 

при секретар ЦВЕТЕЛИНА ЦВЕТАНОВА,

като разгледа докладваното от съдия Невин Шакирова

въззивно гражданско дело № 270 по описа за 2020г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, ЕИК ********* срещу Решение № 4814 от 08.11.2019г. по гр.д. № 1931/2019г. по описа на ВРС, VIII-ми състав, с което на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 4 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от въззивника срещу „Щорис“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, район Одесос, бул. “Иван Драсов“ № 13, вх. А, ет. 2, ап. 5 искове за приемане за установено в отношенията между страните, че дружеството ответник дължи на ищеца парични суми, както следва: сумата от 174.87 лева, представляваща главница за неплатена ел. енергия, начислена за периода от 18.03.2018г. до 17.09.2018г., за обект на потребление, находящ се в гр. К.,  цех за дограма, АП 92, с ИТН: 2218459, с кл. № **********, както и сумата от 5.73 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 12.05.2018г. до 27.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата за периода от подаване на заявлението в съда - 28.11.2018г.  до окончателно плащане на задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8993/30.11.2018г. по ч.гр.д. №18010 по описа за 2018г. на ВРС, XIV-ти състав.

Въззивната жалба съдържа оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и на процесуални правила, за постановяване в противоречие с доказателствата по делото и съдебната практика. Двукратно по делото е депозирал молби преди първо съдебно заседание, обективиращи искане за допускане на съдебна експертиза. За допуснатата СТЕ, въззивникът не бил уведомен при извършената в деловодството справка по телефона, нито по друг начин. Искането за събиране на експертни знания е направено за доказване на фактите, приети за недоказани в обжалваното решение, а релевираните от ответника възражения в първото по делото съдебно заседание са преклудирани и не следва да се разглеждат. След като съдът е допуснал до разглеждане същите е следвало да даде възможност на въззивника да изрази становище по тях. Моли поради изложеното да се приеме, че исковете са останали недоказани поради допуснати от първата инстанция съществени нарушения на процесуални правила и на това основание да се допуснат поисканите доказателства. Отправя искане да се отмени обжалваното решение като неправилно и вместо него се постанови друго, с което исковете бъдат уважени в цялост.

В срока и по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор на жалбата не е депозиран от „Щорис“ ЕООД.

В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните не се явяват и не изразяват становище по делото.

При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.      

Производството пред ВРС е образувано по повод предявени от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, гр. Пловдив срещу „Щорис“ ЕООД, гр. Варна съединени в условията на първоначално обективно кумулативно съединяване на установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. I от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че дружеството ответник дължи на първото сумата от 174.87 лева, представляваща сбор от месечната стойност на консумирана ел. енергия в периода 18.03.2018г. – 17.09.2018г., както и сумата от 5.73 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от падежа на всяко месечно вземане до предявяване на исковата молба в съда – 28.11.2018г., ведно със законната лихва върху главниците от предявяване на исковете до окончателното плащане на задължението, парично задължение, предмет на издадена в полза на ищеца Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 18010/2018г. по описа на ВРС, ХIV-ти състав.

Фактическите твърдения, на които са основани исковете са в следния смисъл: по силата на подадено от „Щорис“ ЕООД, в качеството му на наемател заявление за откриване на партида от 10.11.2010г., страните са обвързани от договор за продажба на ел. енергия при ОУ. По силата на същия, дружеството ищец, в качеството му на краен снабдител е доставяло ел. енергия в обекта на потребление на дружеството ответник, като клиент с кл. № **********, а именно ИТН: 2218459, гр. К., цех за дограма, ап. 92. На основание чл. 11, т. 1 от ОУ клиентът се е задължил да заплаща всички свои задължения свързани със снабдяването с ел. енергия в сроковете и по начините, уговорени в същите ОУ. В периода от 18.03.2018г. до 17.09.2018г. дружеството доставчик е било изправно по поетото задължение за доставка. Консумираната в обекта на потребление ел. енергия е остойностена съгласно фактури, както следва: Ф № ********** за периода 18.03.2018-17.04.2018 за сумата от 24.23 лв. с падеж 11.05.2018г., ведно с лихва за забава в размер на 1.35 лв. за времето 12.05.2018-27.11.2018г.; Ф № ********** за периода 18.04.2018-17.05.2018 за сумата от 24.50 лв. с падеж 11.06.2018г., ведно с лихва за забава в размер на 1.15 лв. за времето 12.06.2018-27.11.2018г.; Ф № ********** за периода 18.05.2018-17.06.2018г. за сумата от 30.16 лв. с падеж 10.07.2018г., ведно с лихва за забава в размер на 1.17 лв. за времето 11.07.2018-27.11.2018г.; Ф № ********** за периода 18.06.2018г.-17.07.2018г. за сумата от 31.09 лв. с падеж 10.08.2018г., ведно с лихва за забава в размер на 0.94 лв. за времето 11.08.2018-27.11.2018г.; Ф № ********** за периода 18.07.2018г-17.08.2018г. за сумата от 32.35 лв. с падеж 11.09.2018г., ведно с лихва за забава в размер на 0.69 лв. за времето 12.09.2018-27.11.2018г. и Ф № ********** за периода 18.08.2018г.-17.09.2018г. за сумата от 32.54 лв. с падеж 10.10.2018г., ведно с лихва за забава в размер на 0.43 лв. за времето 11.10.2018-27.11.2018г. Исковите суми са формирани като сбор от дължими и неплатени от неизправния длъжник суми, съставляващи стойност на консумирани количества ел. енергия в обекта на потребление, както и сбор от дължимите лихви за забава в плащанията от падежа на всяко месечно задължение до предявяване на исковата молба в съда. За вземането е издадена заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 от ГПК, оспорена от длъжника, поради което за ищеца е налице правен интерес от установяване със СПН на спорното вземане в отношенията между страните.

В срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба не е депозиран от ответника по делото.

В първо съдебно заседание ответникът, чрез представител оспорил иска. Изложил твърдения, че електроснабдяването в обекта на потребление е преустановено след инцидент със захранващия трафопост. След запалване на същия, обекта е оставен без електричество, а ЕВН отказва да възстанови трафопоста. Исковите суми се претендират под формата на такса пренос, която той не дължи.

СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:

В рамките на проведено заповедно производство по ч.гр.д. № 18010/2018г. по описа на ВРС, ХIV-ти състав, в полза на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8993, обективираща вземане идентично по предмет, основание и страни със съдебно предявеното и предмет на разглеждане в настоящото производство.

От представените по делото писмени доказателства, се установява, че с Декларация, с нотариална заверка на подписа на декларатора А.К.Й.рег. № 5339 от 09.11.2011г. на Нотариус Елена Дионисова, рег. № 190, деклараторката дала съгласие „Щорис“ ЕООД да придобие качеството на клиент на ел. енергия по смисъла на ОУ на ДПЕЕ на ЕВН България за обект, находящ се в гр. К., Промишлена зона, представляващ фабрика за щори, предмет на сключен между страните договор за наем от 01.07.2011г.

Със Заявление – декларация за започване на продажба на електрическа енергия от 10.11.2010г. С. Николов Н., като представляващ „Щорис“ ЕООД, гр. Варна заявил желание да получава ел. енергия в обект ИТН: 2218459, находящ се в гр. К., Промишлена зона, като декларирал, че приема ОУ на ДПЕЕ на ЕВН България Електроснабдяване АД, както и, че консумираната ел. енергия в обекта ще използва за стопански нужди.

Като писмени доказателства по делото са представени издадените в периода април – септември 2018г. фактури за консумирана ел. енергия и мрежови услуги за обект в гр. К., Цех за дограма, видно от съдържанието на които начислените със същите суми се формират основно от цена за достъп до разпределителната мрежа, пренос, цена за пренос и достъп през електропреносната мрежа, акциз и ел. енергия.

Пред ВРС, в с.з. от 18.07.2019г. е допуснато провеждане на СТЕ и ССчЕ, които доказателства не са събрани поради невнесени от ищеца разноски за вещо лице в срок до последно съдебно заседание на 10.10.2019г.

При тези факти, в обжалваното решение, ВРС приел, че оспорената изправност на ищеца по договорното правоотношение за доставка не е доказана пълно и главно, искът не е доказан по основание, поради което отхвърлил същия.

СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните правни изводи:

Исковете за съществуване на вземане са допустими, като предявени при наличие на абсолютните процесуални предпоставки на чл. 422, ал. 1 от ГПК. Въведеното от ищеца правопораждащо основание на главното оспорено вземане, сочи иск за реално изпълнение на задължението за заплащане на дължима цена по договор за продажба на електроенергия. В тежест на ищеца по него е да установи възникването на облигационно отношение между него и ответника за доставка на електроенергия до процесния обект, по силата на което е престирал, а за ответника е възникнало задължението за плащане на уговорената цена.

Няма спор по делото, а и от приетите писмени доказателства се установява, че на 10.11.2010г. между страните е сключен договор за продажба на ел. енергия за обект на потребление в гр. К., ЗПЗ, Цех за щори, качеството на клиент по който има въззиваемото дружество, като наемател на обекта, съответно клиент по смисъла на чл. 4 от ОУ на „ЕВН България“.

Спорен по делото е въпроса за изправността на дружеството доставчик в рамките на исковия период април-септември 2018г. по задължението му да доставя електроенергия до обекта на потребление. За установяване на факта по доставяне на ел. енергия въззивникът – ищец е представил дубликати на 6 броя фактури, издадени от негов представител, в които са обективирани претендираните вземания за доставена електроенергия за процесния период. Едностранно подписаните от ищеца фактури не обосновават по пълен и категоричен начин извод, че същите установяват извършването на доставка на електрическа енергия в твърдяното от ищеца количество до процесния имот. Фактурите не представляват доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, когато същите са оспорени, доколкото в качеството им на частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 178, ал. 1 от ГПК, обективират изгодни за техния издател факти. В този смисъл притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като техен издател, но не и материална такава. Поради тези правни съображения съдът не приема за установени обстоятелствата, удостоверени в тези частни свидетелстващи документи. Наред с това, доколкото е оспорен факта на снабдяване въобще в процесния обект и период, с довод за повреда в захранващия трафопост, то ищецът не е представил доказателства за изправността на същия, нито документи обосноваващи подмяна, респ. поправка на захранващите съоръжения в подкрепа на твърдяната собствена изправност по правоотношението, обстоятелства конкретно оспорени в хода на делото.

По делото не са събрани допуснатите експертни заключения вследствие възпрепятстване на доказването по смисъла на чл. 161 вр. чл. 160, ал. 1 от ГПК от самия ищец. Неоснователен е доводът развит във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, като повод за непопълване на делото с доказателства. По аргумент от чл. 160, ал. 1, пр. I от ГПК определеният срок за внасяне на определените разноски, тече от деня на съдебното заседание, вкл. и за страната, която не се е явила. Процесуалната дисциплина изисква страната сама да следи за хода на развитие на производството, каквато в случая не е осъществена от ищеца в рамките на близо три месеца. При това по делото не е установен правнорелевантния факт, че ищцовото дружество е доставило на ответника описаното в процесните фактури количество електроенергия. Частните свидетелстващи документи се ползват с доказателствена сила, единствено в случаите, когато обективират неизгодни за издателя им обстоятелства /чл. 55 от ТЗ и чл. 182 от ГПК/. Дори по делото да бе проведена ССчЕ, то не е установено редовно водено счетоводство от страната, нито са събрани други доказателства подкрепящи евентуално обективраните в счетоводните записвания факти /чл. 182 от ГПК/, каквито други доказателства в случая не са събрани.

При тези доказателства исковете за установяване съществуването на вземане за цена на доставена електроенергия предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК са недоказани по основание и следва да се отхвърлят.

Основателността на акцесорния иск за мораторна лихва от друга страна предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. С оглед изложените правни изводи за неоснователност на исковете за главници, то неоснователни са и исковете за акцесорното вземане.

ВРС е постановил идентичен правен резултат, поради което обжалваното решение следва да се потвърди.

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемият има право на поискани разноски. Искане за присъждането им не е направено от страната, нито са представени доказателства за реализирането на такива. Служебно произнасяне по отговорността за  разноски е недопустимо.

Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4814 от 08.11.2019г. по гр.д. № 1931/2019г. по описа на ВРС, VIII-ми състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.  

                     

                                                                                2.