Р Е Ш Е Н И Е
№
................/ .04.2020г.,
гр.Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ състав в открито съдебно заседание,
проведено на двадесет и шести февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИРЕНА ПЕТКОВА
НАСУФ ИСМАЛ –мл.с.
при
секретаря Галина СЛАВОВА,
като
разгледа докладваното от съдия Наталия НЕДЕЛЧЕВА,
в. гр. дело
№25/2020г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувно е
по въззивна жалба вх. №86988/25.11.2019г. на Р.Т.Д.
срещу решение №4767/07.11.2019г., с което е осъден да заплати на ищеца И.К.З.,
ЕГН **********, сумата от 200 лева, представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди в качеството му на длъжник по изп.д. № 20183110405069 по
описа на СИС при ВРС и представляващи платено адвокатско възнаграждение за
осъществена правна помощ, съдействие и представителство по изп.д. №
20183110405069 по описа на СИС при ВРС, ведно със законната лихва, считано от
датата на увреждането - 13.07.2018г. до окончателното погасяване на
задължението, както и 233.33 лева съдебно - деловодни разноски. Жалбоподателят
счита решението за незаконосъобразно, необосновано и постановено по един
нередовно предявен иск, доколкото липсва надлежно упълномощаване съдът да бъде
сезиран с една редовна искова молба. Твърди, че така постановеното решение е и
житейски несправедливо, доколкото толерира една порочна практика пред съда и
органите на изпълнителното производство да се представят адвокатски пълномощни
и договори за правна помощ, които не могат да бъдат контролирани от данъчните
власти. Счита, че представеният договор за правна помощ е нередовен и
недействителен поради което не установява действителното заплащане на адв.
хонорар от ищеца З. в полза на адв. П. в размер на 300.00 лв. Счита, че
предявената срещу него претенция е изцяло неоснователна, поради което моли да
бъде отхвърлена.
Въззиваемата страна, чрез депозирания писмен отговор и в о.с.з. чрез
пълномощника си излага съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Счита, че решението е правилно и законосъобразно, като първоинстанционният съд
всестранно е обсъдил всички събрани по делото доказателства –писмени и гласни в
тяхната съвкупност. Счита, че фактите по делото, имащи значение за правния спор
са точно установени, като от тях са
изведени правилни фактически и
правни изводи за основателност на предявения от ищеца иск. В заключение се моли
жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -
потвърдено като правилно, законосъобразно и обосновано, като му бъда присъдени
направените по делото разноски.
Въззивната
жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима.
Настоящото
производство не е контролно - отменително, а въззивно, поради което съдът
следва да направи свои фактически констатации и правни изводи. След съвкупна
преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед разпоредбата на чл.
235 от ГПК, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Производството
е образувано по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, предявен от И.К.З., ЕГН **********
срещу Р.Т.Д., ЕГН ********** за осъждането на последния да му заплати сумата от
300лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в
качеството му на длъжник по изп.д. № 20183110405069 по описа на СИС при ВРС и
представляващи платено адв. възнаграждение за осъществена правна помощ,
съдействие и представителство по изп.д. № 20183110405069 по описа на СИС при
ВРС, прекратено с влязло в сила постановление на ДСИ на основание чл. 433,
ал.1, т. 1 ГПК, ведно със законната лихва считано от датата на увреждането - 13.07.2018г.
до окончателното погасяване на задължението. Ищецът твърди, че с влязла в сила
на 21.12.2017г. присъда по НЧХД № 2323/2016г. на ВРС, бил осъден да плати на ответника сумата от
1000лева, представляваща направени по делото разноски. Излага, че на
29.12.2017г. чрез „Изи пей“ извършил плащане на тази сума по банкова сметка ***,
с вписано основание на превода „НЧХД №2323 разноски И.К.З.“. Твърди, че въпреки
така извършеното плащане, ответникът се снабдил с изп.лист, въз основа на който
образувал изп.дело № 20183110404069 по описа на СИС при ВРС за принудителното
събиране на сумата. Ищецът получил ПДИ от 13.06.2018г., с посочен в нея размер
на дълга от общо 1479,60лева, вкл. и 300лева адв. възнаграждение. С цел защита
интересите си по изп. производство, ищецът упълномощил адвокат, за което е
реализирал разход във вид на платено адв. възнаграждение от 300лева. С молба от
16.07.2018г. е представил по изп.дело доказателства за плащане на дълга, извършено
преди образуване на изп.дело, съдържаща искане за неговото прекратяване и
присъждане на направените разноски. С постановление на ДСИ от 26.07.2018г. и на
основание чл. 433, ал.1, т. 1 ГПК изп. производство било прекратено, а искането
за присъждане на разноски –било оставено без уважение от съдебния изпълнител.
След като обжалвал постановлението на ДСИ в частта на разноските, ВОС оставил
жалбата без разглеждане. Твърди, че е налице противоправност в поведението на
ответника, защото въпреки наличието на доброволно плащане на дълга, той е
предприел действия по събирането му по принудителен ред. Доколкото във връзка
със защитата си по изп. дело ищецът е претърпял вреди под формата на направени разходи, то счита, че ответникът
следва да бъде осъден да му ги възстанови. По изложените съображения моли за
уважаване на иск и присъждане на съдебно-деловодни разноски.
Ответникът,
чрез депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор и в о.с.з. оспорва исковата
претенция като недопустима поради липса на надлежно учредена в полза на адв. П.
представителна власт за подаване на исковата молба. На следващо място излага
доводи за неоснователността ѝ, като оспорва осъществяването на фактическия
състав, ангажиращ гражданската му отговорност. Признава, че през февруари 2018г.
се снабдил с издаден изп.лист за дължимите му от ищца разноски по НЧХД. Твърди
обаче, че едва след образуване на изп.дело, и то от депозираното от длъжника становище
узнал, че въпросната сума е била преведена по негова сметка в банка ДСК в
последния ден на 2017г. от лицето Весела Блажева чрез „Изи пей“. Посочва, че
сметката си в банка ДСК не е давал на никого и не е бил длъжен да предполага,
че Блажева ще му плаща пари от името на ищеца. Счита, че доколкото ищецът е знаел за извършеното
плащане на дълга още през 2017г., то не е имало необходимост от ангажиране на
адвокат, защото по делото е следвало единствено да се подаде молба за
уведомяване съд. изпълнител за плащането. Предвид което твърди, че адв.
възнаграждение е недължимо. Прави възражение и за неговата прекомерност. По
изложените съображения моли исковата претенция да бъде отхвърлена.
Съдът,
предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, по вътрешно
убеждение и въз основа на закона, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Видно от
копието на изп. дело № 5069/2018г. по описа на СИС при ВРС, същото е образувано
на 06.06.2018г. по молба на Р. Д. за събиране на вземане към длъжника И. З. в размер на
1000лева, представляващи разноски за адв. възнаграждение по издаден изп. лист
по НЧХД № 2323/2016г. по описа на ВРС. Поканата за доброволно изпълнение е
получена от длъжника на 30.06.2018г. На 16.07.2018г. той чрез пълномощника си
адв. Д.П. е депозирал по изпълнителното дело молба вх. № 19624, с която е
представил разписка от Изи пей от 29.12.2017г., от която се установява, че на
същата дата Весела Блажева Николова е наредила по сметка на ответника Р.Д. в
банка ДСК сумата от 1000лева с посочено основание за превода „НЧХД 2323 ВРС
разноски И.К.З.“ с посочен ЕГН, предвид
което е поискал прекратяване на изп.дело поради извършено плащане на дълга
преди образуване на изп.дело на основание чл. 433, ал.1, т. 1 ГПК. Отправил е и
искане за присъждане на разноски по изп. дело в размер на заплатения адвокатски хонорар. Към молбата е представен
списък по чл. 80 ГПК, пълномощно и договор за правна защита и съдействие от
12.07.2018г. с посочване в него на договорено и платено адв. възнаграждение от
300лева. Със становище взискателят е потвърдил, че е получил сумата от 1000лева,
но е възразил срещу присъждане на разноски в полза на длъжника. С влязло в сила
постановление на ДСИ, изп. производство по изпълнителното дело е било
прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 1 ГПК. С постановление от
26.07.2018г. ДСИ е оставил без уважение молбата на длъжника за присъждане на
разноски в размер на 300.00 лв. С определение №283/25.01.2019г., постановено по
гр. дело №39/2019г., съдът е оставил без
уважение жалба с вх. № 25143/19.09.2018
г., подадена от И.К.З., чрез адв. П., против постановление от 26.07.2018 г.,
постановено по изпълнително дело № 5069 по описа за 2018 г. на ДСИ Павлина
Русева, с което е отказано на жалбоподателя да му бъде присъдено адвокатско
възнаграждение по изпълнителното дело в размер на 300 лева.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Разпоредбата
на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК има предвид разноските по изпълнението, които се
възлагат върху длъжника, а не такива, които са били сторени от него. В тази
връзка е и разпоредбата на чл. 79 ГПК, уреждаща разноските в изпълнението, с
която е въведено правилото, че разноските по изпълнението са за сметка на
длъжника. И това следва от основния принцип на изп. процес да дава защита и
налага санкция по повод липсващо доброволно изпълнение. ЧСИ се произнася с
Постановление за разноските, направени от взискателя за сметка на длъжника,
като може да ги признае, редуцира като прекомерни или отхвърли. Само съдът има
правомощието да присъжда разноските по делото. Съдебният изпълнител не е компетентен да присъжда суми за разноски
на длъжника, и въз основа на негов акт да се материализират права,
равнопоставени на актовете, подлежащи на принудително изпълнение, съгл. чл. 404 ГПК. Това е от изключителната компетентност на съда. СИ може единствено да
удостовери, че разноските са били сторени, ако са били представени по изп.
дело, а впоследствие длъжникът да ги претендира по съответния исков ред чрез
установителен иск за съществуване на вземане. Издаването на постановление за
разноски в полза на длъжника не може да стане директно изп. основание, по
силата на което да се започне принудително изпълнение, т. е. направо въз основа
на него.
В такъв
случай за длъжника остава единствената възможност да търси репариране на
понесените вреди, представляващи понесени съдебни разноски, настъпили
вследствие поведението на взискателя, по общия ред на чл. 49 във връзка с чл.
45 от ЗЗД, като вреди произтичащи от "непозволено увреждане" - т. е.
на онзи правен институт, който урежда последиците от увреждане на лични или
материални блага при нарушение на общата забрана на закона да не се вреди
другиму.
По изложените аргументи, съдът счита, че така
заведеният иск е допустим. Не споделя възражението на ответника, че адв. П. е
бил без надлежно учредена представителна власт да предяви иска. На стр. 9 от
първ. дело се намират договор за правна защита и съдействие, и пълномощно, от
съдържанието на които се установява, че И.З.
в качеството му на клиент е възложил на адв. П. да изготви и депозира искова
молба по чл. 49 вр. 45 ЗЗД срещу Р.Д., както и да осъществи процесуално
представителство пред ВРС срещу договорено и внесено адв. възнаграждение в
размер на 300лв. Евентуалната размяната на подписите на адвокат и
клиент/упълномощител / в какъвто смисъл са възраженията, съдържащи се в
писмения отговор/ не влияе върху валидността на договора/пълномощното,
съответно не ги прави недействителни.
Предвид
което съдът счита, че са налични доказателства за надлежно учредена представителна власт от Ил. З.
в полза на адв. П. във връзка със завеждане и представителство по настоящото
дело.
За да се
произнесе по основателността на иск, съдът съобрази следното:
За
основателността на претенцията по чл. 45 ЗЗД следва да се установи кумулативното
наличие на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно деяние,
противоправност на същото, вреда и наличието на причинно-следствена връзка между
деянието и вредата, като вината се презюмира.
Следователно,
в тежест на ищеца е да установи, че по молба на ответника срещу него е било образувано
изпълнителното производство, заплащането на адвокатско възнаграждение във
връзка с образуваното срещу него изпълнително производство и неговия размер,
наличието на причинно-следствена връзка между факта на образуване на
изпълнителното дело и вредоносния резултат- заплатения адвокатски хонорар.
Между
страните липсва спор, че на 06.06.2018г., по молба на ответника Д. пред ДСИ е образувано изп. дело срещу ищеца
в качеството му на длъжник за събиране на сумата от 1000лева, за което му е бил
издаден изп. лист по НЧХД № 2323/2016г. по описа на ВРС.
От
представените доказателства се установява, че на 27.12.2017г., т.е. още преди
образуване на изп. дело сумата от 1000лв. вече е била преведена по банковата
сметка на взискателя.
Установява
се също, че длъжникът е уведомил за извършеното плащане ДСИ веднага след
получаване на поканата за доброволно изпълнение, към която е представил
доказателства за заплащането, както и, че пред ДСИ е бил представляван от адв. П.
с надлежно учредена представителна власт. Към молбата са представени договор за
правна помощ и пълномощно, както и списък, с оглед на които се установява
заплащането на сумата от 300лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Следователно,
ищецът установява по пътя на пълното и главно доказване наличието на всички
елементи, възложени в неговата доказателствена тежест.
Ответникът
би могъл да обори установената в 45, ал.2 ЗЗД презумпция за наличие на вина. В
тази връзка, настоящият състав установи следното:
Твърдението
на ответника, че не е знаел за постъпилата по банковата му сметка в размер на
1000лв., не го освобождава от отговорност. Съдът счита, че той не е положил дължимата
грижа да провери преди завеждане на изп. дело дали длъжникът не е извърши вече
плащане, още повече, че от представените доказателства се установява, че в
разписката, удостоверяваща плащането е изрично посочено основанието за
извършеното плащане, а именно „НЧХД 2323 ВРС, разноски И. К. З., ЕГН...“.
Следва да се отбележи още, че плащането е било извършено почти 6 месеца
по-рано, т.е. изминал е достатъчен дълъг период за да разбере ответникът за
постъплението на сумата, както и, че самата сума не е пренебрежимо малка за да
не се провери кой е привел същата и на какво основание.
По
изложените съображения, съдът намира, че ответникът не е оборил презумпцията за
наличието на вина, с оглед на което счита, че всички елементи от фактическия
състав на непозволеното увреждане са налице и така предявеният иск следва да
бъде уважен.
Във връзка
с останалите възражения на ответника, изложени в хода на първоинстанционното и
въззивно производство, съставът при ВОС счита, че наличието на юридическо
образование не е пречка за ангажиране на адвокат, който да осъществява
съдействие и представителство. Извън рамките на настоящия спор излиза
проверката от кой адвокатски кочан са издадените договора и пълномощното,
както какви са личните и професионални
отношения на страните по делото с други адвокати, явяващи се трети /за
делото/ лица.
Досежно
размерът на претенцията съдът съобрази следното: Още с отговора /стр. 14 от
първ. дело/ на исковата молба, ответникът е направил възражение за прекомерност
на претендираното адв. възнаграждение за осъществените в хода на изп. дело
защита и съдействие. Тези възражения се поддържат и в становище вх.
№6007/20/.02.2020г., докладвано в о.с.з., проведено на 26.02.2020г. пред
настоящата инстанция.
Доколкото
единственото процесуално действие на адв. П. в хода на изп. производство е било
депозиране на молба, към която са представени доказателства за плащане и
обективираща искане за прекратяване на производството, то съдът намира, че
дължимото му адв. възнаграждение следва да бъде определено в минимален размер.
Съобразно
разпоредбата на чл.10, ал. т.2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита
и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел
удовлетворяване на парични вземания …за вземания от 1000 лв., дължимото
възнаграждение в размер на 1/2 от съответното възнаграждение по чл. 7, ал. 2,
т. 2 – 7, т.е. ½ от 300лв. Следователно дължимото възнаграждение следва
да бъде редуцирано от 200 на 150 лв.
Предвид
което, с оглед наведеното във въззивната жалба възражение за
незаконосъобразност на решението в тази част, искът следва да бъде уважен за
сумата от 150 лв., съответно първоинстнационното решение – да бъде отменено за
горницата над 150 лв. до присъдените 200лв.
На основание чл. 78, във
връзка с чл. 81 от ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна част
от направените по делото разноски пред настоящата инстанция, които съдът с
оглед съдържащото се в молба вх. № 6007/2002.2010 г. възражение за
прекомерност, и частична основателност на жалбата определя в размер на 150лв.
Водим от гореизложеното и на
основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненският окръжен съд
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №4767/07.11.2019г., постановено
по гр. дело №6690/2019 г. по описа на ВРС, 7-ми състав, в ЧАСТТА за горницата
над 150.00 до присъдените 200лв., представляващи обезщетение за претърпени
имуществени вреди от Ил. З. в качеството му на длъжник по изп.д. №
20183110405069 по описа на СИС при ВРС и представляващи платено адв.
възнаграждение за осъществена правна помощ, съдействие и представителство по
изп.д. № 20183110405069 по описа на СИС при ВРС прекратено с влязло в сила
постановление на ДСИ на основание чл. 433, ал.1, т. 1 ГПК, ведно със законната
лихва считано от датата на увреждането 13.07.2018г. до окончателното погасяване
на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 150 до 200лева, на
основание чл. 45 ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решение №4767/07.11.2019г.,
постановено по гр. дело №6690/2019 г. по описа на ВРС, 7-ми състав в ОСТАНАЛАТА
му ЧАСТ.
ОСЪЖДА
Р.Т.Д., ЕГН **********
ДА ЗАПЛАТИ на И.К.З., ЕГН ********** сумата
от 150.00 /сто и петдесет/ лв., направени в производството разноски, на осн.
чл.78, ал.3 вр. ал. 5 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване на осн. чл. 280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: