Р Е Ш Е Н И
Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание
на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 12693 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 150190 от 25.06.2019 г., поправено
с решение № 156753/2019 г. по реда на чл. 247 ГПК, постановено
по гр. д. № 59134/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско
отделение (ГО), 71-ви състав, районният съд е признал за незаконно и е отменил
уволнението на Н.Б.М., ЕГН **********, извършено със Заповед № 3-222/27.08.2018
г. г. на ректора на Висше училище по телекомуникации и пощи, ЕИК ******, град
София, извършено на основание чл. 325, ал.
1, т. 9 КТ, възстановил е, на основание чл. 344, ал.
1, т. 2 КТ, ищцата на длъжността, заемана от нея преди уволнението – „счетоводител/касиер“
при ответника, и е осъдил Висше училище по телекомуникации и пощи да й заплати,
на основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал.
1 КТ, сума в размер на 3 248 лв,
представляваща парично обезщетение
за периода от 27.08.2019 г. до 29.01.2019 г., включително, по време на
който ищцата е останала без работа поради уволнението, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 07.09.2018 г. до окончателното й плащане. Съдът
е отхвърлил предявената искова претенция с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за
разликата над 3 248 лв до пълния предявен размер от 3897,60 лв., като неоснователен. На основание чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК районният съд е разпределил отговорността за разноски
съобразно изхода на делото. На основание чл.78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден
да внесе по банкова сметка ***.
Срещу така
постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от Висше училище по телекомуникации и
пощи, в която се излагат доводи, че обжалваното решение
е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Поддържа се, че по отношение на
ищцата са налице здравни противопоказания за изпълнение на заеманата от нея длъжност,
установени с представеното по делото Експертно решение на ТЕЛК от 25.10.2017 г.
Сочи се, че причина за прекратяване на трудовото правоотношение е въведената с експертното
решение забрана същата да работи продължително на дисплей, както и в условията
на нервнопсихическо пренапрежение, с каквито, по данни от
приетата по делото съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) и показания на свидетеля
Кирова, е свързана заеманата от нея преди уволнението длъжност. Поддържа се, че
съдът не е изложил мотиви поради какви причини не кредитира заключението на
експертизата. В обобщение се поддържа, че разбирането на СРС относно
прилагането на решението на ТЕЛК е неправилно, тъй като съобразно неговото
съдържание ищцата е в невъзможност да изпълнява заеманата от нея длъжност
поради наличие на посочените в него здравни противопоказания. Излагат се доводи
и че не е имало друга подходяща длъжност, която да й бъде предложена, т.е. че е
изпълнено и изискването на чл. 325, ал. 1, т. 9, изр. 2 КТ. Оспорва се довода на
ищцата за незаконосъобразност на уволнението поради липса на разрешение по чл.
333, ал. 1 КТ.
Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение
да бъде отменено и предявените искове от ищеца да бъдат отхвърлени, като
неоснователни. Претендират се разноски и адвокатско възнаграждение.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна
– Н.Б. М.-В., в който се излагат доводи за неоснователност на депозираната
въззивна жалба и за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.
Съобразно изложеното се иска същото да бъде потвърдено от въззивния съд. Претендират
се разноски за въззивното производство съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна и в законоустановения
срок реда на чл. 259, ал. 1 ГПК.
Предвид изхода на първоинстанционното дело, въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима в частта, касаеща частта от първоинстанционното
решение,с която са уважени предявените срещу въззивника искове.
В частта, в която се иска решението да бъде отменено в
отхвърлителната негова част – частичното отхвърляне на иска с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ, въззивната жалба
следва да бъде оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, поради
липса на правен интерес.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във
въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно в атакуваната част, като
въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща
към тях. Независимо от това, във връзка с непреклудираните възражения и
доводите, изложени във въззивната жалба,
въззивният съд намира следното:
От фактическа
страна:
С исковата молба и с
молби-уточнения от 02.10.2018 г.и 26.09.2018 г. (л. 9 и л. 11 и сл. от делото
пред СРС) ицщата твърди, че между нея и ответника е съществувало трудово
правоотношение въз основа на сключен трудов договор от 14.05.2014 г., като е
заемала длъжността „счетоводител/касиер". Поддържа, че със Заповед № 3 -222/27.08.2018 г. трудовото й правоотношение е
прекратено считано от 27.08.2018 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ –
поради невъзможност да изпълнява работата си по здравни противопоказания,
установени с решение на ТЕЛК. Излагат се доводи за незаконосъобразност на
уволнението, тъй като не е поискано предварително разрешение от Инспекция по
труда, заеманата длъжност е подходяща за ищцата съгласно решението на ТЕЛК,
евентуално не й е била предложена подходяща работа при ответника при наличие на
свободни места за трудоустроени хора. Съобразно изложеното се иска оспореното
уволнение да бъде отменено, ищцата да бъде възстановена на заеманата от нея
длъжност й да и бъде платено обезщетение на основание чл. 344, ал.
1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените
искове, като неоснователни. Изложени са подробни доводи, че трудовото
правоотношение е прекратено законосъобразно. Акцентира се, че работодателят е
длъжен да се съобрази с посочените от ТЕЛК противопоказни условия на труд, при
каквито се твърди да се осъществява заеманата от ищцата до уволнението длъжност.
Не е спорно между страните и от представените по делото
доказателства – трудов договор от 14.05.2014
г. (л. 5 и сл. от делото пред СРС), се установява, че между тях е съществувало
безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала
длъжността „счетоводител/касиер“.
Със заповед № 3-222/27.08.2018 г. на ректора на Висше
училище по телекомуникации и пощи (лист 4 от делото пред СРС) трудовото
правоотношение между страните по делото е прекратено без предизвестие от
работодателя, на основание 325, ал. 1, т. 9 КТ – поради невъзможност ищцата да изпълнява работата си
поради здравни противопоказания, установени от ТЕЛК, и поради липса на друга
работа, подходяща за нейното здравословно състояние, на която да бъде
трудоустроена.
Представено е Експертно решение № 2472/141 от 25.10.2017
г. на ТЕЛК (л. 6 от делото пред СРС), с което на ищцата е определена трайно
намалена работоспособност от 80 % за срок от три години. Като водеща диагноза е
посочена локализирана (фокална/парциална) идиопатична епилепсия и епилептични
синдроми с тонично-клонични припадъци с докално начало. В т. 4 е отбелязана
трудовата й заетост – счетоводител. В т. 14 са посочени противопоказни условия
на труд – нервнопсихическо пренапрежение, работа в огън, водни басейни, с
електрически ток, движещи се механизми, продължителна работа на дисплей. В
мотивната част на решението е посочено, че лицето е работоспособно за заеманата
длъжност при условията, посочени в т. 14.
Изслушано е заключение на съдебно-медицинска експертиза
(л. 51 и сл. от делото пред СРС), съгласно което длъжността на ищцата при
ответника е била неподходяща за заемане от нея, поради наличието на противопоказни
условия на труд съгласно експертно решение на ТЕЛК от 25.10.2017 г. –
значително нервно-психично натоварване и продължителна работа пред видео
дисплей. Посочено е, че работните места за трудоустроени лица при ответника за
2018 г. са били пет – едно за главен асистент, две за асистент, и по едно за
чистач и куриер. Към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на
ищцата – 27.08.2018 г., са били заети четири от тях от лица с трайно намалена
работоспособност, като мястото за асистент със степен магистър – 5.3.
Комуникационна у компютърна техника“ е било незаето.
По делото са събрани гласни доказателства, чрез разпит на
свидетелите В.К.К.и Т.Б.Г., които съдът кредитира като логични, последователни
и непротиворечиви.
От показанията на свидетеля Т.Г.– счетоводител при
ответника в периода август 2018 г. – януари, 2019 г. и заместник-главен
счетоводител след това, се установява, че работата на счетоводителя е
преимуществено на компютър и се осъществява при значителен документооборот, има
кратки срокове за справки и се налага и полагане на труд в извънработно време.
Свидетелят сочи, че възприема работта като напрегната.
От показанията на свидетеля К.– ръководител на Служба по
трудова медицина „АС Клуб“ ООД се установява, че от службата по трудова
медицина не е получавана заповед на ректора за съставяне на комисия по
трудоустрояване във връзка с експертното решение на ТЕЛК за ищцата.
Свидетелката сочи, че договорът с ответника е изтекъл през месец април 2018 г.
Събрани са и доказателства във връзка с периода на оставане
без работа на ищцата след уволнението, както и такива, касаещи наличието на
свободна длъжност за трудоустроени лица при ответника.
С първоинстанционното решение първоинстанционният съд е
приел обжалваното уволнение за незаконно и е уважил предявените конститутивни
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Частично е уважена и
исковата претенция с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ.
При така установената фактическа обстановка, въззивният
съд намира от правна страна следното:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени конститутивни искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдителна искова
претенция с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, с
които се претендира признаване за незаконно и отмяна на обсъжданото уволнение,
възстановяване на ищцата на заеманата от нея длъжност преди уволнението и
осъждане на ответното дружество да й плати обезщетение за оставане без работа през
исковия период.
В конкретния случай трудовото правоотношение на ищцата е прекратено на
основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ. Основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение по посочената разпоредба се състои от два елемента, които трябва
да са налице кумулативно: 1)
невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа
поради болест, довела до трайна неработоспособност, или поради здравни
противопоказания и 2) липса на друга подходяща за здравословното състояние на
работника или служителя работа в предприятието. Невъзможността за изпълнение на
работата в първата хипотеза е поради болест, довела до трайна
неработоспособност (инвалидност), което означава на работника или служителя да
е призната неработоспособност 50 на сто и повече, което е от компетентност на
ТЕЛК и се извършва по установения за това ред. Втората хипотеза на текста е
поради „здравни противопоказания" и е налице в случаите, при които
работникът или служителят боледува от болест, която не е довела до неговата
трайна неработоспособност, но го поставя в състояние на невъзможност да
изпълнява точно определена работа по трудово правоотношение. За установяване
законността на уволнението, извършено на посоченото основание, в тежест на
работодателя е да установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно
изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, осъществяването на посочените предпоставки
(решение № 224/23.06.2011 г. по гр. д. № 1184/2010 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ
ГО).
С оглед събраните по делото доказателства, правилно районният съд е
приел за недоказана първата предпоставка за законосъобразност на обсъжданото
уволнение. В представеното експертно
решение № 2472/141 от 25.10.2017 г. на ТЕЛК (л. 6 от делото пред СРС), на
ищцата е определена трайно намалена работоспособност от 80 % за срок от три
години. Като водеща диагноза е посочена локализирана (фокална/парциална)
идиопатична епилепсия и епилептични синдроми с тонично-клонични припадъци с
докално начало. В т. 14 са посочени противопоказни условия на труд –
нервнопсихическо пренапрежение, работа в огън, водни басейни, с електрически
ток, движещи се механизми, продължителна работа на дисплей, като в мотивната
част на решението е посочено, че лицето е
работоспособно за заеманата длъжност
при условията, посочени в т. 14. Предвид становището на ТЕЛК, работодателят незаконосъобразно
е приел, че е налице основанието на чл. 325, ал. 1, т. 9, пр. 2 КТ –
невъзможност на ищцата да изпълнява работата си поради здравни
противопоказания. В експертното решение не са посочени здравни противопоказания
за заемане на длъжността, каквито доводи се поддържат във въззивната жалба, а
са посочени противопоказни условия на труд, касаещи евентуално приложение на
чл. 325, ал. 1, т. 9, пр. 1 – невъзможност на работника или
служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна
неработоспособност. При лица с 50% и над 50% трайно намалена работоспособност
ТЕЛК се произнася и по работоспособността им за работното място и при
необходимост ги трудоустроява, а когато условията на труд не обуславят
неблагоприятно развитие на заболяването се посочва, че лицето е в състояние да
работи, каквато е и процесната хипотеза. В конкретния
случай, доколкото в решението изрично е
посочено, че ищцата е работоспособна за заеманата от нея длъжност –
„касиер-счетоводител“, не се установява
да е налице, която и да е от хипотезите на чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ. Предвид изложеното, в съответствие със събраните по делото
доказателства, районният съд обосновано е приел, че исковата претенция с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде уважена. Доводите на
въззивника в обратен са неоснователни.
Неоснователни са и доводите на работодателя-ответник, че в решението
липсва оценка на доказателствата и становище във връзка с тях, по-конкретно, че
неправилно, без да изложи мотиви, районният съд не е кредитирал приетото и неоспорено
заключение на съдебно-медицинска експертиза. Въззивният съд изцяло споделя съдебната
практика, на която се е позовал първоинстанционният съд, съгласно която медицинският
въпрос дали конкретно посочената за трудоустрояване длъжност е противопоказна
за здравето на трудоустроения, не може да
бъде поставян на последваща преценка нито от службите по трудова медицина,
нито от вещи лица в трудовия спор, за да се установи законосъобразността на
уволнението, тъй като тази преценка – на ТЕЛК и НЕЛК, не подлежи на инцидентна
проверка за правилност от гражданския съд. Предписанието на здравния орган е
задължително, както за работника, така и за работодателя, независимо от това
дали последният е участвал в производството по издаване на предписанието. На
изследване и проверка в трудовия спор за законосъобразност на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ,
включително и с помощта на вещо лице, ако са необходими специални знания,
подлежи единствено въпроса била ли е свободна посочената от компетентните
органи длъжност, определена в списъка на работодателя по реда на чл. 315, ал. 1 КТ,
непредложена от последния на конкретния работник, имащ медицинско предписание
за нейното заемане (в този смисъл: решение № 188 от 23.01.2018 г. на ВКС по гр.
д. № 793/2017 г., III г. о., ГК, решение № 174 от 19.07.2017 г. на ВКС по гр.
д. № 4316/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 195 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 1997/2014 г., III г. о., ГК). С оглед изложеното, даденото заключение на
вещото лице по СМЕ, че заеманата длъжност от ищцата е била неподходяща за
здравословното й състояние не следва да бъде ценено при преценка за
основателността на иска и не обуславя извод за законност на уволнението, както
е прието и от районния съд.
В обобщение, при липса на предписание
на компетентния орган към датата на издаване на заповедта за прекратяване
на трудовото правоотношение за невъзможност на ищцата да изпълнява възложената
й работа поради болест, довела до трайна неработоспособност, или поради здравни
противопоказания, извършеното уволнение на посоченото основание е
незаконосъобразно. Това е достатъчно, за да се приеме, че работодателят не е
упражнил законосъобразно субективното си право да прекрати трудовото
правоотношение, тъй като към датата на прекратяване на трудовото правоотношение
не е доказал първата предпоставка на чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ.
За пълнота и във връзка с доводите на въззивника относно наличието на
втората предпоставка за основателност на предявения иск, следва да се посочи,
че районният съд правилно е приел, че от ответника не е доказана и втората
предпоставка за основателност на иска. Дори да се приеме, че е имало
предписание на здравните органи, последните по реда на чл. 317 КТ и след като се запознаят с обявените от работодателя работни места по чл. 315 КТ е следвало да направят преценка дали и каква друга работа от
определените от работодателя работни места за трудоустрояване може да изпълнява
ищцата, което не се твърди и не се установява да е сторено.
С оглед изложеното районният съд правилно е уважил предявеният иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като основателен, и е отменил
оспореното уволнение, като незаконосъобразно.
По исковете с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ:
Предвид акцесорността на конститутивния иск с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 2 КТ и основателността на исковата претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с отмяната на обжалваната заповед за уволнение ищцата следва да бъде
възстановена на длъжността „счетоводител/касиер“ при ответника. От
събраните по делото доказателства въззивният съд намира за установено, че са
налице и предпоставките за основателност на предявената искова претенция с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ за приетите за основателни
от районния съд размер и период.
Във връзка с произнасянето по обсъжданите искове е необходимо да се
посочи, че по аргумент от чл. 269 ГПК и предвид при липсата на изтъкнати
конкретни пороци на обжалвания първоинстанционен акт във връзка с тях,
въззивният съд няма право да се произнася по основания за неправилност, каквито
не са посочени (в този смисъл: решение № 31 от 14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. №
4339/2013 г., II г. о.).
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните и относими към
предмета на делото доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваните
части, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната е направено искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение
на един адвокат в размер на 460 лв. Искането е направено своевременно – в срока
по чл. 80 ГПК, като разгледано по същество е основателно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се
ангажира отговорността за разноски на въззивника, следва по несъмнен начин да
се установи, че по учредено по договор за правна защита и съдействие мандатно
правоотношение страните – въззиваем и адвокaт, са уговорили конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било
заплатено, каквато е процесната хипотеза (за справка: договор за правна защита
и съдействие – л. 19 делото
пред СГС). Предвид изложеното и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, в
тежест на въззивника следва да бъде възложено плащането на направените от
въззиваемия разноски във въззивното производство в размер на 460 лв.,
представляващи платен адвокатски хонорар.
В подадената въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за
присъждане на разноски и платен адвокатски хонорар, но предвид
неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
По аргумент от чл. 280, ал. 3,
т. 3 ГПК настоящият съдебен акт подлежи на касационно обжалване пред ВКС при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 150190 от 25.06.2019 г.,
поправено с решение № 156753/2019 г. по реда на чл 247 ГПК, постановено по гр.
д. № 59134/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение
(ГО), 71-ви състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА Висше училище по телекомуникации и пощи, ЕИК по БУЛСТАТ ******, с адрес:
град София, ул. „*****, да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, на Н.Б.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сума в размер на 460 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство – платен адвокатски хонорар.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима въззивната
жалба на Висше училище по телекомуникации и пощи, ЕИК по БУЛСТАТ ******, с
адрес: град София, ул. „********срещу решение № 150190 от 25.06.2019 г., поправено с решение №
156753/2019 г. по реда на чл 247 ГПК, постановено по гр. д. № 59134/2018 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 71-ви състав, в частта, с която частично е отхвърлена исковата претенция с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ на Н.Б.М..
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
В частта, с
която подадената от Висше училище по телекомуникации и пощи въззивна жалба е оставена без
разглеждане, решението има характер на определение и подлежи на
обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на въззивника.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.