Р Е Ш Е Н И
Е № 260236
гр. Пловдив, 25.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, III граждански състав, в публично
заседание на втори ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при
секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 5730 по описа за 2020 г. на
Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
по предявен осъдителен иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД от А. Д.А.
против И.Р.Д..
Ищецът твърди, че на 09.02.2019 г.
предоставил заем на ответника в размер на 5000 лв., за което бил съставен
писмен договор. Страните се уговорили ответникът да връща паричния заем на
месечни вноски от по 450 лв., като първата следвало да заплати на 28.02.2019
г., а последната – месец февруари 2020 г. Ответникът върнал само сумата от 200
лв. на 06.06.2019 г., за което била съставена разписка. На падежа остатъкът от
дълга в размер на 4800 лв. не бил погасен, поради което ищецът предявява
настоящия иск за осъждане на ответника да му заплати посочената сума, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 28.05.2020 г.,
до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.
Ответникът И.Р.Д. е депозирал писмен
отговор, с който взема становище за неоснователност на предявения иск и моли за
неговото отхвърляне. Оспорва предаването на заемната сума, с което заемодателят
не е изпълнил основното си задължение по договора. Претендира разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД.
За основателността на исковата претенция следва да се
проявили в обективната действителност следните материалноправни предпоставки
(юридически факти), а именно: наличие на валидно облигационно правоотношение по
договор за заем от 09.02.2019 г., сключен между страните, по който на ответника
е предоставена сумата в размер на 5000 лв.; заемодателят да е изправна страна
по договора, т.е. процесната сума да е предоставена и усвоена от ответника; да
е настъпил падежът на вземането. По правилата за разпределение на
доказателствената тежест в гражданския процес съгласно чл.154, ал.1 ГПК ищецът
следва да установи посочените обстоятелствата при условията на пълно и главно
доказване.
Последователно се приема в съдебната практика
и правната теория, че договорът за заем за потребление се счита сключен, когато
заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или вещи от същия вид,
количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от
фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент –
съгласието за връщане на паричната сума, респективно родово определени вещи.
Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият –
няма договор и даденото е без основание. Реалният елемент – получаването, се
удостоверява от заемодателя с поемането на задължението на заемателя „да
върне”, а не „да даде” нещо. В този смисъл решение № 235/27.09.2016 г.,
постановено по гр.д. № 1362 по описа за 2016 г. на ВКС, IV г.о.
За доказване на исковата си претенция
ищецът представи процесния договор за паричен заем в заверен от процесуалния му
представител – адв. Д., препис. По искане на ответната страна на основание
чл.183 ГПК с проекта за доклад, обективиран в определение от 11.09.2020 г.
съдът е задължил ищцовата страна в срок до откритото съдебно заседание, да
представи оригинал или официално заверен препис от приложените към исковата
молба писмени доказателства, като е указал, че при непредставяне на исканите
оригинали, представените преписи ще бъдат изключени от доказателствата по
делото. В първото по делото съдебно заседание, процесуалният представител на
ищеца представи в оригинал приложената към исковата молба разписка от
06.06.2019 г., но не и процесния договор за паричен заем. Поради това с
протоколно определение, договорът за заем е изключен от доказателствата по
делото. На това доказателство съдът не може да основе своите изводи. В този
смисъл решение № 189 от 25.09.2018 г. по гр.д. № 890/2018 г. на ВКС, IV г.о., постановено по следния пороцесуалноправен
въпрос, а именно: следва ли да е направено изрично искане от страната, оспорила
писмено доказателство, представено в препис и направила изрично искане за
представянето му в оригинал, да направи искане за изключването му от
доказателствата по делото или съдът е длъжен да извърши това процесуално
действие, т.е. да изключи оспореното и непредставено в оригинал доказателство
от доказателствения материал по делото. По отговора на правния въпрос, съдът
приема следното: Отговорът на този въпрос се съдържа в разпоредбата на чл.183
от ГПК, която позволява на страната да представи заверен препис на документа,
на който се позовава. Това облекчение обаче отпада, ако противната страна
поиска да види оригинала и в такъв случай страната, заверила преписа, трябва да
представи този оригинал или официално заверен препис от него. Задължението важи
и за хипотезата, при която оригиналът се намира у трето лице. Ако това
задължение не се изпълни, преписът трябва да бъде изключен от доказателствата
по делото, без да е налице изрично искане от страна за това процесуално
действие на съда, тъй като не се установява, че такъв документ въобще
съществува. Ето защо съдът не може да основе своите изводи на преписа, който не
е годно доказателствено средство. В този смисъл е практиката на ВКС, съдържаща
се в решения № 81 от 8.7.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5665/2013 г., III Г.О., №
174 от 7.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1992/2013 г., II Г.О., № 239 от
16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1050/2012 г., IV Г.О., № 95 от 7.05.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 662/2012 г., II Г.О., № 231 от 8.08.2012 г. на ВКС по т. д. №
325/2010 г., II Т.О,ТК, № 133 от 5.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 73/2010 г., I
Т.О., ТК и много други.
Въпреки изключването от доказателствата
на представеното копие от процесния договор за заем, съдът приема, че ищецът доказа
исковата си претенция. Видно от разписка от 06.06.2019 г. ответникът И.Р.Д. е
изплатил сумата от 200 лв., представляваща част от задължение по договор за
паричен заем от 06.02.2019 г., сключен с А. Д.А., за сумата от 5000 лв. В
документа е налице изявление от заемателя, с което признава, че е получил заем
в размер на 5000 лв. от ищеца, като изплаща част от това свое задължение.
Изразеното от ответника в разписката представлява признание на факт, което се
цени от съда с оглед нормата на чл. 175 ГПК. Изявленията за знание на страните,
които съдържат признание на неизгодни за тях факти имат материалната
доказателствената сила на извънсъдебно признание – преценяват се по вътрешно
убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото, в т.ч.
обстоятелствата, при които е направено признанието. Когато изявлението е
направено в друго производства, то се доказва чрез представения в това
производство подписан документ, изходящ от страната или чрез съответния
официален документ, съставен по реда на съответното производство. Така –
решение № 198/ 10.08.2015 г., гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о.
Поради това съдът приема, че ищецът
доказа фактическия състав на договора за заем, а именно – предоставяне на
парични средства, за които е постигнато съгласие да се върнат на заемодателя. Макар
ищецът да не доказа настъпването на падежа на задължението, последователно се
приема в съдебната практика, че исковата молба има ролята на покана и поставя
длъжникът в забава. Връчването на исковата молба на ответника представлява
покана за изпълнение на задължението му по договора и следва да се вземе
предвид от съда с оглед разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК. Ето затова, съдът
приема, че е настъпил и падежът на вземането на ищеца, поради което и предявеният
иск следва да се уважи за претендирата сума от 4800 лв. Ответникът не наведе
възражения да е погасил задълженията към момента на приключване на съдебното
дирене в настоящата съдебна инстанция, поради което искът следва да се уважи в
пълния му предявен размер.
Като законна последица от уважаване на
иска е присъждането на законната лихва от датата на подаване на исковата молба
в съда – 28.05.2020 г., до окончателното изплащане на вземането.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора на основание чл.78, ал. 1 ГПК право на разноски има
ищцовата страна. По делото се доказа да са сторени разноски за държавна такса в
размер на 192 лв., както и за адвокатско възнаграждение в размер на 580 лв.
съгласно договор за правна защита и съдействие от 30.05.2019 г. – л.5 от
делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА И.Р.Д., ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на А. Д.А., ЕГН: **********,
адрес: *** сумата от 4800 лв.
(четири хиляди и осемстотин лева), дължима по договор за заем от 09.02.2019 г.,
ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба в съда – 28.05.2020 г., до окончателното
изплащане на вземането, както и сумата от 772
лв. (седемстотин седемдесет и два лева) – разноски пред районния съд за ДТ
и адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.