РЕШЕНИЕ
№ 540
гр. Пловдив, 08.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Невена Мл. Назарева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20225330108637 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от „Сити Кеш“ ООД, срещу Б. Ж. С., с
която се предявяват обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал.
2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД и чл. 92, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
сумата от 251,93 лева - главница, дължима по договор за потребителски
кредит № ** г., сключен между страните, сумата от 67,27 лева – неустойка за
забава, начислена еднократно на 01.07.2021 г., и сумата от 21,91 лева –
обезщетение за забава за периода 01.03.2021 г. – 01.03.2022 г., ведно със
законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението в съда – 23.03.2022 г. до окончателното й изплащане, за които
суми е издадена Заповед № 2195/24.03.2022 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4061/2022 г. на Районен съд Пловдив,
VIII гр. с-в.
В исковата молба се излагат съображения, че на 05.01.2021 г. между
страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 450 лева, за срок от 11
седмици, при уговорен ГПР в размер на 49,85 % и годишен лихвен процент в
размер на 40,05 %. Било уговорено представяне на обезпечение под формата
на поръчител или банкова гаранция. Общата сума за плащане на кредита
възлизала на 473 лева, а на дължимата неустойка при непредставяне на
обезпечение – в размер на 605 лева. По сключения договор за кредит
ответникът заплатил сумата в размер на 405 лева, която не била достатъчна за
покриване на неговите задължения. С оглед изложеното ищецът депозирал
заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК досежно процесните суми,
въз основа на което било образувано .гр.д. № 4061/2022 г. на Районен съд
Пловдив, VIII гр. с-в. По делото била издадена заповед за изпълнение, но в
1
срока по чл. 414 ГПК длъжникът възразил, поради което ищецът предявил
настоящите искови претенции по реда на чл. 422, ал.1 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата
молба.
С молба – уточнение вх. № 73575/19.09.2022 г. по описа на Районен съд
Пловдив, ищецът уточнява, че претендираната сума в размер на 67,27 лева –
неустойка за забава се дължи на основание чл. 21, ал.7 от Общите условия,
вр. т.6 от Тарифата на дружеството, и касае обезщетение в хипотеза, при
която длъжникът продължително време не изпълнява задълженията си,
поради което дружеството извършва разходите за извънредни разговори.
С молба вх. № 80104/11.10.2022 г. по описа на Районен съд Пловдив,
ответникът посочва, че изложеното от ищеца в молба – уточнение вх. №
73575/19.09.2022 г. по описа на Районен съд Пловдив, не отговаря на
действителното фактическо положение.
Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото
доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
От приложения към ч. гр. д. № 4061/2022 г. по описа на Районен съд
Пловдив, договор за потребителски кредит № *** г., сключен между
страните, се установява, че ищецът е предоставил на ответника сумата в
размер на 450 лева, при договорен лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР
в размер на 49,85 %. В договора е отразено, че същият служи като разписка за
получената сума. В чл. 6 от договора е посочено, че страните се
споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от
посочените обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
изискванията на чл. 23 от Общите условия към договора. При неизпълнение
на посоченото задължение, съобразно чл. 8 от договора, ответникът дължал
неустойка в размер на 132 лева на разсрочено плащане с погасителния план.
Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира
по правните аспекти на спора следното:
Предявените обективно кумулативно съединени установителни искове
са с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
За основателността на всеки един от предявените обективно
кумулативно съединени искове, дружеството – ищец следва да установи
валидно договорно основание - договор за потребителски кредит № ** г.,
обвързващо страните в производството.
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между "Сити Кеш" АД като заемодател и ответника като заемател, е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в
размер от 450 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.
2
1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).
Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на
потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми
се начислява и неустойка в размер на 132 лева. Разпоредбата на чл. 6 от
договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да
отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания съобразно
чл. 23 от общите условия, при които ответникът предоставя кредитно
финансиране ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите
на чл. 8 и чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество
„неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са
на практика неосъществими за него, особено в светлината на
обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно,
но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на
вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква
също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати.
Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора
за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че
ГПР е 49,85 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се
3
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати
неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен
разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя
се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания
финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му
бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той
би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че договор за потребителски кредит № 484131/05.01.2021 г., сключен
между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. От съдържанието на приобщения
договор по кредита следва, че главницата възлиза на сумата в размер на 450
лева. От съдържанието на исковата молба, което по съществото си
представлява признание на неизгоден за страната факт, се изяснява, че
ответникът е погасил сумата в размер на 405,00 лева по договора за кредит,
респ. дължимият остатък от главницата възлиза на сумата в размер на 45 лева.
До този размер предявеният иск за заплащане на главницата следва да бъде
уважен, като над този размер предявеният иск за заплащане на главницата,
както и останалите предявени искове следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски
съразмерно на уважената част от исковите претенции. Така от страна на
същия са представени доказателства за извършени разноски в исковото
производство в размер на 125 лева – заплатена държавна такса, и 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда съобразно фактическата
и правна сложност на спора. С оглед изложеното общият размер на
извършените от ищеца разноски възлиза на сумата в размер на 225 лева, а
дължимите от ответника съразмерно на уважената част от исковите
претенции – на 29,68 лева.
4
В общата сума на дължимите разноски следва да се включат и
разноските в заповедното производство в размер на 9,89 лева, определени
отново съразмерно на база уважените искови претенции, тъй като на
основание т.12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за тях съдът дължи
изрично произнасяне с осъдителен диспозитив.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени разноски в
полза на ответника, съразмерно на отхвърлената част от исковите претенции.
В рамките на настоящото производство, на ответника са предоставени правни
услуги от адв. И., като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л.
32/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за
адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да
бъде определено възнаграждението за оказана правна защита и съдействие по
делото в размер на 300 лева, като съразмерно на отхвърлената част от
претенциите, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв.
И. сумата в размер на 260,42 лева.
В общата сума на дължимите разноски следва да се включат и
разноските в заповедното производство в размер на 260,42 лева, определени
отново съразмерно на база отхвърлените искови претенции.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Б.
Ж. С., ЕГН: **********, дължи на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, сумата
в размер на 45,00 лева (четиридесет и пет лева) – главница по договор за
потребителски кредит № **г., сключен между страните, ведно със законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 23.03.2022 г., до окончателното й изплащане, КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над сумата в размер на 45,00 лева
до пълния претендиран размер от 251,93 лева, както и за сумата от 67,27 лева
– неустойка за забава, начислена еднократно на 01.07.2021 г., и сумата от
21,91 лева – обезщетение за забава за периода 01.03.2021 г. – 01.03.2022 г., за
които суми е издадена Заповед № 2195/24.03.2022 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4061/2022 г. на Районен съд
Пловдив, VIII гр. с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК Б. Ж. С., ЕГН: **********,
ДА ЗАПЛАТИ на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, сумата в общ размер
на 39,57 лева (тридесет и девет лева и петдесет и седем стотинки),
представляваща разноски в настоящото производство и в производството по
ч.гр.д. № 4061/2022 г. на Районен съд Пловдив, VIII гр. с-в, съразмерно на
уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, да заплати на адв. Е. Г.
И., АК – гр. **, личен номер **********, със съдебен адрес: гр. **, ул. „**, в
качеството й на пълномощник на Б. Ж. С., ЕГН: **********, сумата в размер
на 520,84 лева (петстотин и двадесет лева и осемдесет и четири стотинки),
5
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната
безплатно представителство в настоящото производство и в производството
по ч.гр.д. № ч.гр.д. № 4061/2022 г. на Районен съд Пловдив, VIII гр. с-в, за
един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
6