№ 6692
гр. С., 28.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря П. Н. Н.
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20221110142978 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от „Т .С.” ЕАД срещу Ж. М. К., с
която са предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че е налице облигационно правоотношение с
ответника, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е
необходимо изричното им приемане по отношение на топлоснабден имот с адрес гр.
С., ж.к. „М. - 4“, бл. 447, вх. 1, ап. 70, с аб. № 260***. Поддържа, че съгласно тези ОУ е
доставял на ответника за процесния период топлинна енергия, за която не е заплатена
дължимата цена. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че ответникът му дължи следните суми: сумата от 1250,01 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 28.03.2022 г. до
изплащане на вземането, сума в размер на 249,33 лв., представляваща мораторна лихва
за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за
периода от 15.09.2019 г. до 18.03.2022 г., сума в размер на 37,06 лв., представляваща
главница за дялово разпределение за периода 01.02.2019 г. – 30.04.2020 г., ведно със
законната лихва за забава от 28.03.2022 г. до изплащане на вземането, както и сумата в
размер на 8,52 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за
реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 31.03.2019 г. до
1
18.03.2022 г., за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от
14.04.2022 г. по ч.гр.д. № 16249/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 56 състав.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК не е подал отговор на исковата молба. В
срока по чл. 414, ал. 1 ГПК е депозирано бланкетно възражение без навереди
конкретни оспорвания и възражения.
В съдебно заседание, проведено на 28.03.2023 г. ответникът, чрез
упълномощения процесуален представител, навежда възражение за изтекла
погасителна давност.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т. С.“ ЕООД изразява становище за
основателност на исковете.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:
Основателността на предявените искове за установяване, че ответникът дължи
претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна енергия и за
дялово разпределение се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през
процесния период и на претендираната стойност, изискуемост на задължението за
плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно
доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства,
ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт –
точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане
на потребената топлинна енергия за процесния период. С оглед възражението за
погасяване по давност на вземанията, в тежест на ищеца е да установи и наличието на
обтоятелства, представляващи основание за спиране и/или прекъсване на давността по
см. на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че исковете са
основателни. Съображенията за това са следните:
Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване налиието на
облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.
Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна
енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и
договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния
правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за
2
доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е
обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично
волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.
1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно
която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството
потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е
собственик/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено,
че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна
енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно
решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
В случая в доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК вр. чл. 153 ГПК
като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че
ответникът е собственик на процесния имот, че последният е топлоснабден през
релевирания период, както и че количеството и стойността на доставената до същия
топлинна енергия и за услугата дялово разпределение възлизат на посочената в
исковата молба стойност.
Изводът за принадлежност на правото на собственост на ответника върху
процесния имот се подкрепя и от приложения по делото списък на етажните
осбственици /л. 22/, в който Ж. М. К. е посочен като собственик на ап. 70.
3
Установено е по делото също така, че по отношение на процесния недвижим
имот, намиращ се в сграда в режим на етажна собственост, е налице и решение на
етажната собственост за присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа. В
случая обстоятелството е доказано от приложения по делото договор от 23.07.2002 г.
/л. 17/, сключен между етажната собственост с адрес гр. С., ж.к. „М. 4“, бл. 477, вх. 1 и
„Т. С.“ ЕООД, както и от протокол от проведено Общо събрание на собствениците на
етажната собственост от 01.07.2002 г., с което етажните собственици са взели решение
да се сключи договор с дружеството „Т. С.“ ЕООД, извършващо услугата дялово
разпределение на топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост.
В доклада по делото на основание чл. 155 като служебно известно и ненуждаещо
се от доказване е отделено обстоятелството, че общите условия на ищеца за продажба
на топлинна енергия за битови клиенти са влезли в сила.
Въз основа на така очертаната нормативна уредба, в случая съдът приема за
установено първото правнорелевантно обстоятелство – наличието на облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните по делото, като въз
основа на доказаното качество на ответника ползвател на топлинна енергия по
отношение на процесния недвижим имот.
Ответникът, чрез упълномощения представител, в съдебно заседание заявява, че
не оспорва, че количеството на доставената до имота топлинна енергия съответства на
стойността, посочена в исковата молба, поради което това обстоятелство е отделено
като безспорно и ненуждаещо се от доказване. Релевира единствено възражение за
изтекла погасителна давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК отговорът на исковата молба
трябва да съдържа възраженията срещу иска и обстоятелствата, на които те се
основават. На основание чл. 133 ГПК, когато в установения срок ответникът не подаде
писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на
представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219, той
губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на
особени непредвидени обстоятелства. За тази последица ответникът е предупреден в
разпореждането по реда на чл. 131 ГПК, като предупреждение се съдържа и в
съобщението за връчването му, а последното е връчено редовно на осн. чл. 41, ал. 2
ГПК на адреса, на който ответникът е получил заповедта за изпълнение в заповедното
производство и е посочил сам в подаденото възражение по реда на чл. 414 ГПК.
Установените в разпоредбата на чл. 133 ГПК последици, придават на срока по чл.
131, ал. 1 ГПК характера на преклузивен – съдът няма право да вземе предвид
възражения, релевирани след изтичане на този срок. Ранната преклузия на процесуални
права е законодателен израз на концентрационното начало в гражданския процес,
залегнало в действащия процесуален закон. По приложението на установения в
разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ГПК срок е формирана константна съдебна практика,
включително задължителна такава (т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС), според която с изтичането му се преклудира възможността на
ответника да навежда фактически и материалноправни възражения срещи иска, които
не са свързани със служебното приложение на материалния и процесуалния закон, като
в тази категория се включва и възражението за изтекла погасителна давност.
Ето защо, предвид гореизложените съображения, съдът не следва да разглежда
наведеното за пръв път в открито съдебно заседание възражение за изтекла
погасителна давност.
4
По делото не се твърди и не се установява плащане на дължимата сума. Предвид
гореизложените изводи искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл.
150 ЗЕ за заплащане на цената за доставена топлинна енергия следва да се уважи за
сумата от 1250,01 лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия
за периода от 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от
28.03.2022 г. до изплащане на вземането.
По делото ищецът претендира от ответника и вземане за възнаграждение за
дялово разпределение в размер на 37,06 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода 01.02.2019 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за
забава от 28.03.2022 г. до изплащане на вземането.
За основателността на иска следва да се установи от ищеца, че през процесния
период ФДР е извършила услугата дялово разпределение в процесния имот, поради
което в тежест на ответника е възникнало задължение за плащане на дължимото
възнаграждение.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира, че искът е
основателен. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 22, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.
61 и сл. от НТ или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в СЕС, като
съгласно ал. 2 на чл. 22 от ОУ клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата „дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец. Ето защо,
ищецът е материалноправно легитимиран да получи претендираното възнаграждение
за дялово разпределение.
В случая, от събраните по делото писмени доказателства се установява, че през
процесния период е бил сключен договор за дялово разпределение с лице,
регистрирано по реда на чл. 139а от ЗЕ, и че тази услуга е извършвана от него.
Предвид отделяне като безспорно обстоятелството, че стойността на услугата дялово
разпределение за релевирания период съответства на посочената в исковата молба
стойност, и с оглед липсата на твърдения и доказателства за заплащане на същата,
искът за заплащане на възнаграждение за дялово разпределение следва да се уважи за
сумата от 37,06 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода
01.02.2019 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 28.03.2022 г. до
изплащане на вземането.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от
страните.
По отношение на релевирания период приложими са Общите условия за
продажба на топлинна енергия „Т .С.“ ЕАД на битови клиенти в гр. С., в сила от
12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от същите, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Следователно предвид
наличието на уговорен срок за плащане, задължението за заплащане на обезщетение за
забава възниква при реализиране на условието – неплащане на задълженията по
5
общата фактура в срока по чл. 33, ал. 2 ОУ. Основата, върху която се изчислява
лихвата е неплатената част от реално дължимата сума, а именно неплатената част от
задълженията по общата фактура. Ето защо, купувачът дължи лихва за забава само
върху сумата по окончателната фактура за отчетния период. Тъй като срокът за
плащане на задълженията по общите фактури е определен в Общи условия от 2016 г.
/чл. 33, ал. 2/, то не е необходима покана, за да бъдат поставени ответниците в забава
/арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД/.
С помощта на общодостъпен калкулатор на основание чл. 162 ГПК съдът
изчисли размера на мораторната лихва за релевирания период като възлизаща на
стойност 318,06 лв.
По делото не се твърди от ответника, а и не се установява дължимата от
ответника мораторна лихва, начислена върху главницата за доставена топлинна
енергия, да е погасена чрез плащане.
Предвид изложеното по-горе и с оглед диспозитивното начало, искът с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи за сумата от 249,33 лв., представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия,
начислена за периода от 15.09.2019 г. до 18.03.2022 г.
Искът за мораторна лихва за сумата от 8,52 лв., представляваща мораторна
лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за
периода от 31.03.2019 г. до 18.03.2022 г ., следва да се отхвърли като неоснователен по
следните съображения:
Макар по делото да се установи наличието на главен дълг, не е доказана втората
предпоставка за уважаване на иска, а именно – моментът, от който ответникът е
изпаднал в забава в погасяването на процесната сума. Това е така, тъй като по делото
не са ангажирани от ищеца доказателства, от които да се установява какъв е бил
уговореният срок за плащане на услугата дялово разпределение, за да може да се
определи от кой момент ответникът е изпаднал в забава в погасяването на процесната
сума за дялово разпределение, респ. ако не е бил уговорен такъв срок, то не са
ангажирани от ищеца доказателства за отправена и получена покана от ответника (арг.
от чл. 84, ал. 2 ЗЗД).
По разноските:
При този изход на спора право на възнаграждение има както ищецът, така и
ответната страна.
Ищецът претендира разноски, от които 130,90 лв. в исковото производство
(30,90 лв. държавна такса, като следва на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да бъде признато
и правото на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.), и 80,90 лв. в
заповедното производство (30,90 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение).
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 130,18 лв., представляваща дължими
разноски по исковото производство и 80,45 лв. разноски по заповедното производство
съразмерно на уважената част от исковете.
Предвид изхода на спора ищецът следва да бъде осъден за заплати на ответника
сумата от 3,31 лв., представляваща разноски съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
6
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Ж. М. К., ЕГН
********** дължи на „Т .С.“ ЕАД, ЕИК: ********* следните суми:
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 1250,01 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 28.03.2022 г. до
изплащане на вземането;
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ 37,06 лв., представляваща
главница за дялово разпределение за периода 01.02.2019 г. – 30.04.2020 г., ведно със
законната лихва за забава от 28.03.2022 г. до изплащане на вземането;
- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 249,33 лв., представляваща мораторна
лихва за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за
периода от 15.09.2019 г. до 18.03.2022 г.,
които вземания се отнасят до топлоснабден имот с адрес гр. С., ж.к. „М. - 4“, бл.
447, вх. 1, ап. 70, с аб. № 260*** и за които вземания е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.04.2022 г. по ч.гр.д. № 16249/2022 г. по
описа на Софийски районен съд, 56 състав
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т .С.“ ЕАД, ЕИК:
********* срещу Ж. М. К., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 8,52 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за
реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 31.03.2019 г. до
18.03.2022 г., като неоснователен,
което вземане се отнася до топлоснабден имот с адрес гр. С., ж.к. „М. - 4“, бл. 447,
вх. 1, ап. 70, с аб. № 260*** и за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 14.04.2022 г. по ч.гр.д. № 16249/2022 г. по описа на
Софийски районен съд, 56 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Ж. М. К., ЕГН ********** да
заплати на „Т .С.“ ЕАД, ЕИК: ********* сумата от 130,18 лв., представляваща
дължими разноски по исковото производство и 80,45 лв. разноски по заповедното
производство съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 ГПК „Т .С.“ ЕАД, ЕИК: ********* да
заплати на Ж. М. К., ЕГН ********** сумата в размер от 3,31 лв., представляваща
разноски за исковото производство съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т. С.“ ЕООД като трето лице –
помагач на страната на ищеца.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2 – седмичен
срок от връчването му на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8