№ 1981
гр. София, 22.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Въззивно
гражданско дело № 20221100501398 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20220885 от 09.12.2021 г., постановено по гр. д. № 21414 по описа
за 2021 г. на СРС, 128 състав, е признато за установено по отношение на Столична
община по иска с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, предявен от СТ. ИВ. СТ., че
последната не дължи сума в размер на 200,00 лева – глоба, наложена с наказателно
постановление № 312197/27.06.2017 г., за събирането на която е образувано изп.дело
№ 20218380403557 по описа на ЧСИ М. Б., рег. № 838 в регистъра на КЧСИ, поради
погасяването по давност на правото на изпълнение на наложеното наказание.
Със същото решение съдът е отхвърлил иска на СТ. ИВ. СТ. за осъждане на
ЧСИ М.Б. да заплати на ищцата сумата от 363,20 лева, от която 200 лева - събрана
глоба, 109,20 лева - авансови такси, 24 лева - такса по т. 26 ТТРЗЧСИ и 3 лева банкови
такси.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от Столична община и от СТ.
ИВ. СТ..
С подадената от ищцата жалба са наведени оплаквания, че решението в частта, с
която е отхвърлен предявеният иск, е недопустимо, а в условията на евентуалност –
неправилно. Поддържа се, че неправилно първият съд е приел, че е сезиран с иск по чл.
74 ЗЧСИ, доколкото ищцата не е твърдяла да са били причинени вреди от съдебния
1
изпълнител. Пояснява, че с предявяването на отрицателния установителен иск страната
е целяла прекратяване на изпълнителното производство. Също така се позовава на
обстоятелството, че сметка за разпределение на задържаната по изпълнителното дело
сума не е била изготвена, съответно сумите не са били преведени към Столична
община. В тази връзка страната е поискала и обезпечаване на предявения иск чрез
спиране на изпълнението по делото по описа на ЧСИ Б.. Счита обаче, че съдът е
следвало да постанови прекратяване на изпълнителното производство и
възстановяване на принудително събраните суми, а не да се произнася по непредявен
иск за обезщетение за вреди срещу съдебния изпълнител. От въззивния съд се иска да
постанови прекратяване на изпълнителното дело, а събраната по него сума да бъде
възстановена на ищцата от ЧСИ М. Б.. В условията на евентуалност от съда се иска да
бъде постановено решение, с което ЧСИ да възстанови сумата от 200 лева, а Столична
община да бъде осъдена за останалите суми, претендирани като причинени на ищцата
имуществени вреди.
Постъпил е отговор на тази въззивна жалба от ЧСИ М.Б., с който се поддържа,
че правилно е отхвърлен иска с правно основание чл. 74 ЗЧСИ. Поддържа се, че ЧСИ
не разполага с правомощие да съобразява възражение за настъпила погасителна
давност, като в тази връзка се обръща внимание на нормата на чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК.
Моли за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски.
В подадената от Столична община въззивна жалба се излагат оплаквания за
неправилност и необоснованост на решението на СРС. Жалбоподателят поддържа, че в
случая се касае за действително извършено административно нарушение, за което
ищецът е бил санкциониран с влязло в сила наказателно постановление. След влизане в
сила на изпълнителното основание от страна на кредитора са били предприети
действия по принудително събиране на вземането. Поддържа, че освен обикновена
погасителна давност, съществува и абсолютна такава, след изтичането на която се
погасява възможността за принудително събиране на публичните задължения. Счита,
че преценката за заличаване на дадено публично вземане като погасено по давност е в
компетентността на съответния административно-наказващ орган. Излага съображения
за обществения интерес от приходи от глоби, както и за социалната функция на глобата
като санкция за извършени нарушения от този тип. В обобщение на изложените
съображения до въззивния съд е отправено искане да отмени решението в тази част и
да отхвърли иска по чл. 439 ГПК.
Не е постъпил отговор на тази жалба от ищцата СТ. ИВ. СТ..
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе
предвид наведените във въззивната жалба оплаквания и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Предявен за разглеждане е иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с който
2
ищецът и длъжник по изпълнително дело № 20218380403557 по описа на ЧСИ М.Б.
оспорва изпълнението, позовавайки се на изтекла погасителна давност за
принудителното изпълнение на вземането.
Между страните не е спорно, че е било издадено наказателно постановление №
3312197/27.06.2017 г., с което на ищеца е било наложено административно наказание
глоба в размер на 200 лева съгласно чл. 35, ал. 7, т. 1 НРУПОГТТСО. Видно е от
направеното отбелязване, че наказателното постановление е влязло в сила на
04.12.2017 г.
Не е спорно на следващо място и обстоятелството, че за събиране на наложената
на ищеца по административен ред глоба е било издадено възлагателно писмо, изх. №
СОА20-ДИ11-4946/22.01.2021 г., с което на ЧСИ М. Б. е било възложено на основание
чл. 163, ал. 1 и ал. 3 ДОПК да предприеме необходимите изпълнителни действия в
хода на изпълнително производство срещу ищеца за събиране на вземането.
Не е формиран спор между страните, че възлагателното писмо, въз основа на
което е образувано изпълнителното производство, е било представено на органа по
изпълнението на 10.03.2021 г.
Наред с иска по чл. 439 ГПК с исковата молба, ищцата е отправила до съда
искане за осъждане на ЧСИ да възстанови сума в общ размер на 363,20 лева, постъпила
по сметка на съдебния изпълнител по силата на наложен запор върху вземания на
ищцата по банкова сметка, без да са изложени фактически твърдения, представляващи
основанието на така заявеното до съда искане. С депозираната по делото на 23.04.2021
г. молба ищцата е заявила, че събраните по изпълнителното дело суми се намират по
сметката на изпълнителния орган и не са преведени на Столична община, с оглед
позоваването от страна на длъжника на изтекла погасителна давност. Ищцата сочи, че
ЧСИ я е уведомил, че изчаква разрешаването на спорния въпрос относно изтичането на
погасителна давност за вземането на взискателя със съдебно решение.
Обстоятелствата около налагането на запор по изпълнителното дело, както и че
в изпълнение на същия по особената сметка на съдебния изпълнител е постъпила сума
в общ размер на 363,20 лева не са спорни между страните.
С определение № 20106429/27.04.2021 г., постановено от първоинстанционния
съд по реда на чл. 389 ГПК, е допуснато обезпечение на предявения иск по чл. 439
ГПК чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по
изпълнителното дело.
При така установеното от фактическа страната въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
3
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Същото
обаче е недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения срещу ЧСИ
М.Б. иск за сумата от 363,20 лева. Съображенията за това са следните:
От изложените в исковата молба и уточнителните такива фактически
обстоятелства на предявения иск не може да се приеме, че съдът е бил сезиран с искане
за присъждане на обезщетение за имуществени вреди срещу частния съдебен
изпълнител с правно основание чл. 74 ЗЧСИ. Въззивният съд не приема, че в този
смисъл могат да се интерпретират твърденията на ищцата, че е бил наложен запор на
вземанията по банковата сметка и постъпилата по сметка на съдебния изпълнител
сума се задържа по изпълнителното дело. В тази връзка ищцата изрично е поискала
спиране на изпълнението, за да бъде сумата задържана от съдебния изпълнител до
разрешаване с окончателен съдебен акт на спора по чл. 439 ГПК, като целта на същото
е била сумите да не се превеждат към взискателя Столична община. В исковата молба
и уточнителните молби не се съдържат твърдения за настъпили за ищцата
имуществени вреди, а се иска след като съдът уважи иска по чл. 439 ГПК, да постанови
прекратяване на изпълнителното производство и възстановяване на сумата, която е
била преведена по изпълнителното дело в изпълнение на наложения от ЧСИ запор.
Исковата молба, с която се предявява иск по чл. 74 ЗСЧИ, следва да съдържа
твърдения относно фактическия състав на непозволеното увреждане: неправомерни
действия на ЧСИ, настъпила вреда, причинена при изпълняване на дейността на
съдебния изпълнител, както и доводи за наличие на причинна връзка между
незаконосъобразното принудително изпълнение и вредата, която се твърди да е
настъпила за ищеца. В конкретния случай такива твърдения не са изложени от ищцата.
Самото обстоятелство, че в исковата молба се сочи, че е наложен запор на вземания по
банкова сметка и че в изпълнение на същия са постъпили суми по сметка на ЧСИ,
според въззивния съд не дават основание да се приеме, че съдът е сезиран с иск по чл.
74 ЗЧСИ, още повече и формулираният с исковата молба петитум не съответства на
иск за имуществени вреди срещу съдебния изпълнител поради незаконосъобразно
принудително изпълнение.
На следващо място, въззивният съд приема, че предявеният от ищцата срещу
ЧСИ М.Б. иск, с който се иска възстановяване на сумата, постъпила по
изпълнителното дело в изпълнение на наложения по същото запор, е недопустим. От
изхода по предявения иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който ищецът оспорва изпълнението
по конкретно изпълнително дело поради обстоятелства, настъпили след приключване
на производството, в което изпълнителното основание е било издадено, зависи и
висящността на изпълнителното производство. Този извод следва пряко от
разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, съгласно която изпълнителното производство
4
се прекратява от съдебния изпълнител с постановление, когато бъде представено
влязло в сила решение, с което е уважен искът по чл. 439 ГПК. Последното е така,
защото органът по изпълнението е длъжен да се подчини на представеното му от
длъжника съдебно решение. В случай че прекратяване не последва, то защитата на
длъжника може да бъде реализирана по реда на чл. 435 и сл. ГПК или по чл. 74 ЗЧСИ,
ако са настъпили вреди от незаконосъобразния отказ на ЧСИ да прекрати
изпълнението след представянето на влязло в сила решение, с което е уважен иск по
чл. 439 ГПК. След прекратяване на изпълнителното производство за съдебния
изпълнител е налице служебно задължение да вдигне наложените запори /чл. 433, ал. 3
ГПК/ и да въстанови на длъжника събраните суми, които не са били преведени на
взискателя. Всички тези действия съдебният изпълнител дължи с оглед задължението
му да съобрази силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е уважен иск
по чл. 439 ГПК.
Ето защо и самостоятелно искане, отправено до съда, наред с искането да се
отрече правото на принудително изпълнение, съдебният изпълнител да бъде осъден да
възстанови сумите, събрани от длъжника по изпълнителното дело, които не са били
преведени на взсикателя, е недопустимо. Липсва правна норма, въз основа на която
съдът в исков процес да постанови такъв осъдителен диспозитив по отношение на
органа по изпълнението при лиспата на фактически твърдения за незаконосъобразност
на изпълнението и настъпили от същото за длъжника вредни последици. Следователно
в тази част решението на СРС е недопустимо като постановено по недопустим иск.
Същото подлежи на обезсилване, като въззивният съд на основание чл. 130 ГПК
следва да прекрати производството по така формулираното от ищцата искане.
В отговор на доводите на въззивника ищец, че съдът не се е произнесъл по
заявеното по реда на чл. 214 ГПК в хода на устните състезания пред
първоинстанционния съд изменение на предявения иск, следва да се посочи, че същото
се явява недопустимо, доколкото ищецът отново е заявил недопустимо искане, а освен
това е направил опит да измени едновременно основание, петитум и страна за част от
така или иначе недопустимата си претенция. Ето защо и тези доводи не следва да
бъдат по-подробно обсъждани.
По правилността на съдебното решение по иска с правно основание чл. 439, ал.
1 ГПК въззивният съд приема следното:
Вземането за глоба по издадено от общинските власти наказателно
постановление е публично общинско вземане (чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК). Задълженията
за публични вземания се погасяват по давност с изтичане на петгодишен срок, който
започва да тече от 1 януари на годината, следваща тази, през която вземането е
възникнало и е следвало да бъде платено, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок
(чл. 171, ал. 1 ДОПК).
5
В случая се касае за наложено административно наказание по реда на ЗАНН, с
оглед което съдът приема, че уредбата на този закон е специална по отношение на
ДОПК. Ето защо дължимостта на сумите по публични вземания, съставляващи
наложени по реда на ЗАНН административни наказания, в това число глоби, следва да
се преценява по специалните норми, разписани в този закон.
Съгласно чл. 82, ал. 1, б. "а" и ал. 2 ЗАНН административното наказание глоба
не се изпълнява, ако са изтекли две години от влизане в сила на наказателното
постановление. Както се посочи и по-горе, между страните не се спори, че
наказателното постановление е влязло в сила на 04.12.2017 г. Следователно давността
за изпълнението по чл. 82, ал. 1 ЗАНН е изтекла на 04.12.2019 г. Изпълнителното дело
за събиране на глобата е образувано на 10.03.2021 г., като ответникът не е ангажирал
доказателства за предприемане на действия по изпълнение на наложеното
административно наказание глоба преди 04.12.2019 г., за да може да се приложи
правилото на чл. 82, ал. 4 ЗАНН. При това положение възможността наложеното
наказание глоба да бъде изпълнена принудително, включително чрез възлагане на
частен съдебен изпълнител в рамките на образувано изпълнително производство, е
била погасена към датата на образуване на изпълнителното производство. Ето защо и
решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Неоснователни са оплакванията, изложени от въззивника с жалбата. Дали
административното нарушение, за което е наложено наказанието, действително е било
извършено или не, е въпрос, който попада извън предмета на настоящия спор,
доколкото е налице влязло в сила наказателно постановление, съставляващо
изпълнително основание. Същественото в случая е, че преди кредиторът да
предприеме действия за събиране на вземането за глоба, срокът на изпълнителската
давност е бил изтекъл и за длъжника е възникнало правото да се позове на това
обстоятелство.
На следващо място, неоснователно въззивникът се позовава на абсолютна
погасителна давност за вземането. Същата е приложима само в хипотеза, в която
давността е била спирана или прекъсвана преди да изтече срокът на по-кратката
давност, тази за изпълнение на наказанието. В производството от страна на ответника
не са въведени твърдения за настъпване на обстоятелства, довели до спиране или до
прекъсване на давността, за да изследва съдът въпроса за настъпването на абсолютна
давност за погасяване на наложеното наказание.
Относно възражението на жалбоподателя, че преценката за заличаване на дадено
публично вземане като погасено по давност е в компетентността на съответния
административно-наказващ орган, следва да се посочи, че последното макар да е вярно,
не лишава гражданския съд от правораздавателната му компетентност да разгледа и
разреши правния спор, с който е сезиран. Обсъжданият въпрос е разрешен по
6
задължителен начин с Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020
г., 5-членен с-в, ГК, съгласно което редът за събиране на публичното вземане определя
и компетентния съд, който следва да се произнесе по исковата молба за установяване
несъществуването на това вземане. Възприето е, че на основание чл. 163, ал. 4 ДОПК,
вр. чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ публичното вземане е възложено за събиране на частен съдебен
изпълнител, то и компетентността да се разгледа предявеният иск с правно основание
чл. 439 ГПК е на гражданския съд.
Единствено за пълнота на изложението въззивният съд намира за необходимо да
посочи, че доводите на жалбоподателя за социалните и бюджетните функции на
административните наказания „глоба“ не са от естество да препятстват правото на
лицето, на което наказанието е наложено, да се позове на изтекла погасителна давност
за изпълнението му пред съда.
С оглед съвпадение на изводите относно основателността на предявения иск по
чл. 439 ГПК на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната от Столична
община част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода от спора решението на първоинстанционния съд следва да се
потвърди в частта за разноските, доколкото за прекратената част от производството
ответникът ЧСИ М.Б. има право на такива на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, а по
отношение на разноските по иска по чл. 439 ГПК решението се потвърждава.
За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемите /на
ищцата по въззивната жалба на Столична община и на ЧСИ М.Б. за прекратената част
от производството/.
На основание чл. 78, ал. 4 ГПК на ЧСИ Б. се следват разноски в размер на 300
лева за въззивното производсто.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в качеството на въззиваемата страна по
жалбата на Столична община ищцата има право на разноски за адвокатско
възнаграждение. Общо заплатената сума за процесуално представителство във
въззивното производство е в размер на 360 лева с включен ДДС. Доколкото
възнаграждението не е диференцирано по размер за подаването на въззивна жалба и за
защита по въззивната жалба, подадена от Столична община, съдът намира, че в полза
на въззиваемата С. следва да се присъди сума в размер на 180 лева, представляваща
половината от разноски за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
7
ОБЕЗСИЛВА решение № 20220885 от 09.12.2021 г., постановено по гр. д. №
21414 по описа за 2021 г. на СРС, 128 състав, в частта, с която е отхвърен иска,
предявен от СТ. ИВ. СТ., ЕГН **********, срещу ЧСИ М.Б., рег. № 838 съгласно
регистъра, воден от КЧСИ, за сумата от 363,20 лева, от която 200 лева - събрана глоба,
109,20 лева - авансови такси, 24 лева - такса по т. 26 ТТРЗЧСИ и 3 лева банкови такси
и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20220885 от 09.12.2021 г., постановено по гр. д.
№ 21414 по описа за 2021 г. на СРС, 128 състав, в частта, с която е признато за
установено по отношение на Столична община по иска с правно основание чл. 439, ал.
1 ГПК, предявен от СТ. ИВ. СТ., ЕГН **********, че последната не дължи сума в
размер на 200,00 лева – глоба, наложена с наказателно постановление №
312197/27.06.2017 г., за събирането на която е образувано изп.дело № 20218380403557
по описа на ЧСИ М. Б., рег. № 838 съгласно регистъра, воден от КЧСИ, поради
погасяването по давност на правото на изпълнение на наложеното наказание.
ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ ****, да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК на СТ. ИВ. СТ., ЕГН **********, сумата от 180 лева, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА СТ. ИВ. СТ., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 4
ГПК на ЧСИ М.Б., рег. № 838 в регистъра, воден от КЧСИ, сумата от 300 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8