Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, …………….2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV
„В“
въззивен състав, в
публично заседание на двадесет и шести
април през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ
при секретаря В. ИЛИЕВА,
като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 14 329 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба с вх.№ 5093341
от 30.06.2017 г. на ответника в първоинстанционното производство И.ПО О.„Проф.Ц.Л.“
към М.НА О.срещу Решение № 125751 от 22.05.2017
г. на СРС, ГО, 57 състав по гр.д. № 35820 по описа за 2015 г., в частта, в която по предявената искова
претенция с правно основание по чл.225, ал.1 от КТ ответникът И.ПО О.„Проф.Ц.Л.“
към М.НА О.е осъден да заплати на ищцата В.С.Н. сумата от 6930.60 лева, представляваща обезщетение за времето, през което последната
е останала без работа в следствие на незаконно уволнение, извършено със заповед
№ 165 от 17.06.2010 г., за периода от 17.06.2010 г. до 17.12.2010 г.
С
решението на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът И.ПО О.„Проф.Ц.Л.“ към М.НА
О.е осъден да заплати на ищцата В.С.Н. сумата от 552.92 лева, представляващи сторените в производството разноски,
съразмерно на уважената част на исковата претенция.
Във
въззивната жалба на И.ПО О.„Проф.Ц.Л.“ към Министерство се развиват доводи за недопустимост,
неправилност и незаконосъобразност на обжалваният съдебен акт. Жалбоподателят
счита, че ищцата Н. не е упражнила надлежно своето право на иск, доколкото
същият се счита за предявен при липса на положителна процесуална предпоставка –
именно липсата на интерес (нужда) от търсената защита. Твърди се, че такава
нужда е възникнала едва след постановяване на съдебното решение от 07.12.2015
г., с което уволнението спрямо ищцата Н. е признато за незаконно и доколкото
исковата молба на същата в настоящото производство е предявена в по-ранен
момент – на 25.06.2015 г. Това обстоятелство само по себе си водело до извод за
изначална недопустимост на исковата претенция на ищцата Н. относно
претендираното обезщетение. Развиват се доводи, според които съдът е следвало
да съобрази, че уволнението на ищцата Н. е било признато за незаконно с влязло
в сила решение и че искът по чл.225, ал.1 от КТ е предявен преди вземането да
възникне и да стане изискуемо. Счита се, че първоинстанционният съд е следвало
да прекрати изцяло производството, а не да го спира на основание чл.229, ал.1,
т.4 от ГПК. В тази насока, жалбоподателят мотивира доводи, според които
правният интерес от претенция по осъдителен иск възниква, когато носителят на
спорното право притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният
не удовлетворява. Счита се, че според посочените в исковата молба
обстоятелства, настоящият случай не е такъв. Излага се, че ищцата Н. не е
притежавала възникнало изискуемо притезание и че към момента на предявяването
на исковата молба, за същата нейните права, които черпела от незаконното уволнение,
не били възникнали. В условията на евентуалност, се развиват доводи, в случай,
че съдът приеме, че първоинстанционното решение е допустимо, то същото, от
друга страна, се явявало да е неправилно. Това е така, защото жалбоподателят
счита, че ищцата Н. не е притежавала въобще правото, за което е предявена
исковата й претенция по чл.225, ал.1 от КТ. Счита се, че съдът неправилно е
квалифицирал исковата претенция по тази разпоредба на материалния закон,
доколкото същата уреждала имуществената отговорност на работодателя при
признаването на уволнението за незаконно, но не и правото на служителя или
работника да оспорва на основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ законността на
уволнението пред съда и да иска обезщетение за времето, през което е останал
без работа, поради уволнението. От друга страна, ако съдът приеме, че искът е
правилно квалифициран с правното основание чл.225, ал.1 от КТ, то към датата на
предявяването му – 25.06.2015 г. е липсвало положителна предпоставка – влязло в
сила съдебно решение, с което уволнението да е признато за незаконно, а
доколкото такова е налице едва в един по-късен момент - към 07.12.2015 г. В
тази насока се счита, че съдът е следвало да разреши възникналият правен спор
съобразно действителната правна квалификация на предявената претенция,
събраните по делото доказателства, установените по делото факти и обстоятелства
при правилно приложение на материалният закон. В заключение, се излагат доводи,
според които дори ищцата Н. да е била регистрирана като безработна в бюрото по
труда, същата е получавала обезщетение от НОИ за безработица, което обезщетение
е именно с цел репарирането на безработното лице, поради оставането му без
работа. Твърди се, че периодът, в който същата е получавала обезщетението от
НОИ съвпада с исковият период на претенцията й в настоящото производство.
Поради изложението се счита, че не са налице основания за репарирането на
вредите, търпени от ищцата Н. поради оставането й без работа с уважаването на
исковата претенция по чл.225, ал.1 от КТ. Релевира се искане към въззивната
инстанция за обезсилване на първоинстанционното решение като недопустимо,
поради наличие на изначално недопустим иск, а в условията на евентуалност – за
отмяна на решението и за отхвърляне на исковата претенция като неоснователна и
недоказана. С въззивната жалба не се заявяват доказателствени искания.
Претендират се разноски.
В
законоустановеният срок по чл.263, ал.1 от ГПК от страна на ищцата В.С.Н. не е
постъпил отговор на въззивната жалба и не са релевирани доказателствени
искания.
В
провелото се пред въззивната инстанция открито съдебно заседание процесуалния
представител на ответника заявява, че поддържа подадената по делото въззивна
жалба по съображенията изложени в нея, респ. процесуалният представител на
ищцата Н. я оспорва като неоснователна и счита, че същата следва да бъде
оставена без уважение. Претендират се разноски.
В
писмени защити по делото всяка от страните поотделно инвокира подробни съображения
в подкрепа на исканията си към въззивният съд.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият
съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението в цялост, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Въззивният
съд намира постановеното от СРС решение за валидно и допустимо, а по съществото
на спора – и за правилно, по следните съображения:
От фактическа страна:
Не се спори от страните и
доказателствата по делото се установява, че на 07.12.2015 г. е влязло в сила съдебно решение на Софийски градски
съд, АО, III-Г
въззивен състав по гр.д. № С-11 по описа за 2014 г., с което на основание
чл.344, ал.1, т.1 от КТ е признато за незаконно и е отменено уволнението на В.С.Н.
от заеманата от нея длъжност „научен
сътрудник“ в отдел „ЯХБЗ и Е, тилова техника и имущества“ в Дирекция
„Въоръжение и техника“, поради съкращаване на щата на основание чл.328, ал.1,
т.2 от КТ, извършено на основание Заповед № 165 от 17.06.2010 г/ на Директора
на И.ПО О.към М.НА.О..
Със същото решение по предявена искова
претенция с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ В.С.Н. е възстановена на
заеманата от нея длъжност „научен сътрудник“ в отдел „ЯХБЗ и Е, тилова техника
и имущества“ в Дирекция „Въоръжение и техника“ при И.ПО О.към М.НА.О..
Не се спори от страните, че исковите
претенции с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ са били разгледани и
уважени в друго съдебно производство, като в настоящото такова по време на
висящността на разглеждането на тези претенции от ищцата В.С.Н. е предявена
отделно на 24.06.2015 г. искова
претенция с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ вр.чл.225, ал.1 от КТ
срещу ответника И.ПО О.към М.НА О.за заплащане на обезщетение в размер на 6 947.74 лева, съгласно
изменението на исковата претенция по реда на чл.214 от ГПК в заседанието от
28.02.2017 г., за периода от 17.06.2010 г. до 17.12.2010 г., поради оставането
без работа в резултат на незаконното уволнение.
До разрешаването на спора по исковите
претенции с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ с влязло в сила
решение, настоящото производство по предявения иск по чл.344, ал.1, т.3 от КТ
вр.чл.225, ал.1 от КТ е било спряно от първоинстанционният съд с определение от
20.10.2015 г.
След представените по делото
доказателства, че решение на Софийски градски съд, АО, III-Г въззивен състав по гр.д. № С-11
по описа за 2014 г. е влязло в сила на 07.12.2015 г., производството по делото
за претендираното обезщетение от ищцата Н. по реда на чл. по чл.344, ал.1, т.3
от КТ вр.чл.225, ал.1 от КТ е било възобновено с определение от 10.06.2016 г.
Не се спори от страните, и предвид
констатацията на първоинстанционният съд на основание трудовата книжка на
ищцата Н., се установява, че след прекратяване на трудовото правоотношение на
ищцата Н., извършено със Заповед № 165 от 17.06.2010 г/ на Директора на И.ПО О.към
М.НА.О., същата е останала за период от шест месеца от 17.06.2010 г. до
17.12.2010 г., след уволнението, без работа, както и че за периода от
17.06.2010 г. до 09.05.2011 г. ищцата Н. е получавала обезщетение за
безработица от РУСО към НОИ гр.София.
Според приетата от съда първоначална
ССчЕ, която правилно е кредитирана като обоснована, вещото лице е установило,
че размерът на обезщетението, претендираното от ищцата Н. за очертаният период
от 17.06.2010 г. до 17.12.2010 г. възлиза общо на 6930.60 лева, което е определено на база размера на брутното
трудово възнаграждение, получено от ищцата Н. в месеца, предхождащ месеца на
прекратеното трудово правоотношение. Също така, експертизата е установила, че
за претендираното обезщетение няма данни то да е изплатено на ищцата Н..
По отношение на допълнителната ССчЕ,
която е отговорила на въпроса „Какво би било месечното трудово възнаграждение
на ищцата Н. и обезщетението й по чл.225, ал.1 от КТ при съобразяване на
допълнителното месечно възнаграждение за
получена от ищцата научна степен, въззивната инстанция споделя изводите на
първоинстанционният съд, че допълнителната ССчЕ не следва да се включа към
анализа на събраните по делото доказателства за разрешаването на възникналия
спор, тъй като ищцата Н. не е притежавала научна степен „доктор“ към датата на
своето уволнение - 17.06.2010г., и че същата, на основание представената
диплома за образователна и научна степен, е придобила такава на 07.12.2010 г.,
което е около шест месеца след уволнението й.
Въззивната инстанция установява, че в
отговора на исковата молба и молба от 24.06.2016 г. от страна на ответника И.ПО
О.към М.НА О.не е релевирано възражение
за прихващане с вземания, за които се твърди, че са заплатени с молбата от
24.06.2016 г. от страна на същия на ищцата Н. като обезщетения по чл.220, ал.1
от КТ и чл.222, ал.1 от КТ на основание издадената уволнителна заповед от
17.06.2010 г. и представените доказателства – счетоводни извлечения от месец
06.2010 г. и месец 08.2010 г., както и декларации от 19.07.2010 г. и 25.08.2010
г.
В тази насока настоящата инстанция се
позовава на постановеното по чл.290 от ГПК Решение № 61 от 26.03.2013 г. на ВКС
по гр. д. № 904/2012 г., III г. о., ГК, докладчик председателят К.Ю., според
което възражението за прихващане следва да бъде реално упражнено от ответника и
не може да се прилага служебно от съда.
От правна страна:
Предявен е иск с правно основание по чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, който за да бъде уважен,
ищцата Н., следва да установи, че в обективната действителност са настъпили три
юридически факта: 1. да е налице противоправно поведение на работодателя,
изразяващо се в незаконно упражняване на потестативното право да прекрати с
едностранно волеизявление съществуващото с ищцата трудово правоотношение; 2. ищцата
да е претърпяла вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в невъзможността
да полага труд по трудово правоотношение в продължение на шест месеца след
уволнението и 3. причинно-следствена връзка между незаконното уволнение и
оставането без работа.
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест по чл.154 от ГПК и постановките на Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. на
ВКС по т. д. № 6/2013 г., ОСГК, докладчик съдията Ценка Георгиева – При предявен иск по чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл.
225, ал. 1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след
уволнението е останал без работа и
не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца.
По делото безспорно се установи и
доказа, а и съдът е задължен на основание чл.235, ал.3 от ГПК да съобрази, че
извършеното от ответника И.ПО О.към М.НА
О.уволнение на ищцата Н. на заеманата от нея длъжност „научен сътрудник“ в отдел „ЯХБЗ и Е, тилова техника и имущества“ в
Дирекция „Въоръжение и техника“, поради съкращаване на щата на основание
чл.328, ал.1, т.2 от КТ, извършено на основание Заповед № 165 от 17.06.2010 г/
на Директора на И.ПО О.към М.НА.О., е
незаконно на основание влязлото в сила на 07.12.2015 г. съдебно
решение на Софийски градски съд, АО, III-Г въззивен състав по гр.д. № С-11
по описа за 2014 г.
Безспорно в теорията и константната
съдебна практика (Решение № 326 от 3.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1498/2009 г., III г.
о., ГК, докладчик съдията Ани Саралиева), че искът за обезщетение
по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ
е обусловен от този по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
Съдът намира, че спорът по исковите
претенции на ищцата Н., предявени по реда на чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ в
друго съдебно производство, се е явявал да е преюдициален относно настоящия
спор за разглеждане на основателността на исковата й претенция по чл.344, ал.1,
т.3 вр. чл.225, ал.1 от КТ. Не
съществува правна пречка претенцията за обезщетение за оставане без работа
да се предяви в същото производство, в което се разглеждат исковете за отмяната
на уволнението и за възстановяването на предишната работа, или в друго, отделно такова. Когато претенциите по чл.344, ал.1,
т.1 и т.2 от КТ и чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 от КТ са предявени в отделни производства, се счита, че е
налице въпрос на преюдициалност между тях, тъй като основателността на иска за
обезщетението за оставането без работа за период от шест месеца, се обуславя от
наличието на доказаната незаконност на уволнението от работодателя на основание
влязло в сила съдебно решение. Т.е. това е въпрос, който не е свързан с допустимостта
на исковата претенция, а само с нейната основателност. С оглед тази
съществуваща преюдициалност в настоящият случай е действал и
първоинстанционният съд, като по искане на ищцата Н., на основание чл.229,
ал.1, т.4 от ГПК, е спрял производството по претенцията й за присъждане на
обезщетение оставането й без работа до разрешаване на спора за незаконността на
уволнението й. След приключване на спора по исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2
от КТ с влязло в сила съдебно решение, за първоинстанционният съд не са
съществували други пречки за продължаване на съдопроизводствените действия по
претенцията по чл.344, ал.1, т.3 от КТ вр. чл.225, ал.1 от КТ.
По изложените съображения, съдът намира
за неоснователни подробно развитите съображения на ответника И.ПО О.към М.НА О.от
въззивната му жалба в частта на твърденията му, че исковата претенция на ищцата
Н. за претендираното от нея обезщетение е изначално недопустима.
На следващо място, съгласно Решение № 80 от 3.05.2016 г. на ВКС по гр.
д. № 6235/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Любка Андонова, което е
задължителна съдебна практика по чл.290 от ГПК – „Фактът на безработица може да бъде доказан, като се
установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата
книжка на ищеца/ищцата; липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през
исковия период; регистриране на ищеца/ищцата в бюрото по труда като безработен,
или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод
за оставането
без работа“,
а съгласно Решение № 154 от 20.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 899/2012 г., IV г.
о., ГК, докладчик съдията Надежда Зекова – „Изисква се само да бъде
установено обективно състояние на безработица
в периода от шест месеца след уволнението“.
Установи се по делото на основание
извършената от първоинстанционният съд констатация и представеното извлечение
от трудова книжка, че ищцата Н. е останала без работа и не е имала друго
трудово правоотношение за период от шест месеца, който съответства на исковия
период от 17.06.2010 г. до 17.12.2010 г., поради незаконното й уволнение. Т.е.
ако същата не бе уволнена от ответника И.ПО О.към М.НА.О., то за нея не биха
били налице основания да остане без работа за очертаният период. От своя
страна, незаконното уволнение за ищцата Н., което е установено като такова с
вляло в сила решение, е породило за нея вреди под формата на пропуснати ползи,
изразяващи се в невъзможността да получава съответното свое трудово
възнаграждение за шест месечен период. Тези вреди не биха настъпили, ако същата
не бе уволнена от предишната заемана при ответника длъжност.
С оглед тези мотиви, съдът намира, че се
доказва фактическия състав на спорното материално право по исковата претенция
по чл.344, ал.1, т.3 от КТ вр. чл.225, ал.1 от КТ и в съответствие с
кредитираната от съда първоначална ССчЕ, първоинстанционният съд в правилно приложение на материалният закон и
събраните доказателства е приел за основателно, че предявеният иск се явява
основателен за сумата от 6930.60 лева.
По възраженията от въззивната жалба на
ответника И.ПО О.към М.НА.О., че ищцата Н. е получавала от НОИ, за очертания от
нея исков период от 17.06.2010 г. до 17.12.2010 г. обезщетение за оставането й
без работа, с оглед което е следвало да се счита, че търпените от нея вреди са
репарирани, съдът намира същите за неоснователни. Това е така, защото
основателността на исковата претенция по чл.344, ал.1, т.3 от КТ вр.чл.225, ал.1
от КТ не се обуславя от факта на получаваното по реда на чл.54а и сл. от КСО
обезщетение за безработица от страна на ищцата Н. в рамките на исковия период
от шест месеца от 17.06.2010 г. до 17.12.2010 г., а от доказване на предпоставките
на спорното материално право, които от друга страна са приети за установени от
въззивната инстанция, съгласно изложените по-горе съображения. Според
констатациите от трудовата книжка, ищцата Н. е получавала за времето от
17.06.2010 г. до 09.05.2011 г. обезщетение от НОИ за безработица. Съгласно
разпоредбите на 54е, ал.1 от КСО „Изплатените парични обезщетения за
безработица се възстановяват от лицата за периода на полученото обезщетение за
оставане без работа поради незаконно уволнение, определено съгласно нормативен
акт“, като на основание ал.2 от същата разпоредба „В 7-дневен срок от изплащане
на обезщетението за оставане без работа поради незаконно уволнение,
осигурителят е длъжен да представи копия от съдебното решение и платежните
документи в съответното териториално поделение на Националния осигурителен
институт“.
По изложените съображения, съдът приема
в случай, че ищцата Н. получи на основание влязло в сила съдебно решение обезщетението
в присъденият в нейна полза размер по предявената искова претенция по чл.344, ал.1,
т.3 вр. чл.225, ал.1 от КТ, то по силата на разпоредбата чл.54е, ал.1 от КСО
биха били налице основанията за образуване на административно производство пред
съответното поделение на НОИ за евентуално възстановяване на изплатените в полза
на ищцата Н. обезщетения за безработица на основание чл.54а и сл. от КСО за
времето на полученото обезщетение по реда чл.225, ал.1 от КТ от шест месеца от
17.06.2010г. до 17.12.2010 г. По този начин би се приело, че ищцата Н. е
репарирана само веднъж със съответното, полагащо й се обезщетение за оставането
без работа, поради незаконното й уволнение за очертаният исков период.
При тези мотиви, въззивният съд намира
първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което същото
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част, а въззивната жалба на
ответника И.ПО О.към М.НА О.– да бъде оставена без уважение като неоснователна
и недоказана.
По разноските:
Предвид на
неоснователността на въззивната жалба на ответника И.ПО О.към М.НА.О., на същият не се следват разноски за заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение, поради което такива не се
присъждат. От ищцата Н. е релевирана своевременно пред въззивната инстанция претенция
за разноски за адвокатско възнаграждение. На л.27 от делото е представен
договор за правна помощ от 26.04.2018 г. между ищцата Н. и нейният упълномощен
процесуален – адвокат Г.. В договора е отразено, че уговорената между страните
по него сума в размер на 600.00 лева за адвокатско възнаграждение е заплатена в
брой. В тази част, договорът за правна помощ има характера на разписка в
съответствие с постановките на т.1от ТР
№ 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивната инстанция приема, че са
налице доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600.00
лева и в тази насока съдът приема за неоснователни възраженията на ответника
И.ПО О.към М.НА.О., че липсват доказателства, уговорената сума в посоченият
размер от 600.00 лева да е заплатена.
Настоящият спор се
квалифицира като „граждански“ и на основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на
въззивният съд може да бъде обжалвано, предвид цената на иска, която е над 5 000.00
лева.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 125751 от 22.05.2017 г. на СРС, ГО, 57
състав по гр.д. № 35820 по описа за 2015 г., в частта, в която по предявената искова претенция с правно
основание по чл.344, ал.1, т.3 вр.чл.225, ал.1 от КТ И.ПО О.„Проф.Ц.Л.“ към М.НА
О.с адрес гр.София, бул. „Проф.Ц.Л.“ № 2 е осъден да заплати на В.С.Н. с ЕГН: **********
с адрес *** сумата от 6930.60 лева,
представляваща обезщетение за времето, през което последната е останала без
работа в следствие на незаконно уволнение, извършено със заповед № 165 от
17.06.2010 г., за периода от 17.06.2010 г. до 17.12.2010 г.
ОСЪЖДА И.ПО
О.„Проф.Ц.Л.“ към М.НА О.с адрес гр.София, бул. „Проф.Ц.Л.“ № 2 да заплати на В.С.Н.
с ЕГН: ********** с адрес *** на основание чл.78, ал.3 от ГПК вр. чл.273 от ГПК
сумата от 600.00 лева,
представляващи сторените във въззивната инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение.
В останалата част,
първоинстанционното решение не е обжалвано.
Решението
може да бъде обжалвано пред Върховен Касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.ал.1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1
2.