Р
Е Ш Е
Н И Е №260001
Гр.Варна, 23.06. 2023г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Варненският апелативен съд, търговско отделение в публичното съдебно
заседание на двадесет и трети май през двехиляди и двадесет и трета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНУХИ АРАКЕЛЯН
ЧЛЕНОВЕ: АНЕТА БРАТАНОВА
ДАРИНА МАРКОВА
При участието на секретаря Десислава Чипева
Като разгледа докладваното от
съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 331 по описа за 2019 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно, образувано
по жалба на М.К.Б. *** срещу решение № 151 от 21.02.2019г. по търг.дело №
645/18г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е осъдена да заплати на В.К.М.
*** сумата 50 000 евро, представляваща част от общо дължима сума
150 000 евро, с която сума ответницата се е обогатила неоснователно във
вреда на ищеца по прескрибиран запис на заповед, издаден на 12.11.2013г. с
падеж 15.04.2014гг., ведно със законна лихва, считано от предявяване на иска –
03.05.2018г. до изплащането и на основание чл.534 ал.1 от ТЗ, както и сумата
7 371.60лв. направени по делото разноски.
Твърди че решението е неправилно поради
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради противоречие с
материалния закон.
Излага че във връзка с направени от нея
възражения срещу иска съдът с определението си по реда на чл.367 от ГПК е
задължил ищецът да представи в съдебно заседание оригинала на запис на заповед
от 12.11.2013г. и алонж към него от 24.06.2014г. за извършване на служебна
проверка. Сочи че ищецът е представил в съдебно заседание на 11.12.2018г.
документ, за който твърди че е оригинал на представения с исковата молба препис
от запис на заповед от 12.11.2013г. Твърди че при представянето на документа
съдът не е изследвал предвид нуждата от специални знания, дали документът
представлява оригинал или представлява цветно електро-фотографско копие, а
директно е приел, че документът е оригинал, поискал е от нейния представител да
вземе отношение по него, при което е заявено, че е установена идентичност с
копието и не го оспорва. Излага че тя не е присъствала в съдебното заседание и
след обявяване на ход на делото по същество
с молба изрично е оспорила, че от ищеца е представен оригинал на запис на
заповед с твърдения, че оригинала на документа се намира у нея и никога не е
бил във фактическата власт на М. М.. Твърди че представеният по делото документ
от ищеца в съдебно заседание е снет като електро-фотографско копие на намиращ
се у нея оригинал на запис на заповед от 12.11.2013г., за което представя
изготвена по нейна поръчка експертиза. Оспорва извода на съда в решението, че
не е налице спор за автентичността на поставения подпис в записа на заповед.
Твърди че съдът е бил длъжен да изследва автентичността на подписа и в записа
на заповед.
Сочи че у съда е следвало да възникне
съмнение относно истинността на документа и поради това, че в исковата молба се
твърди че джирото е извършено върху алонж към записа на заповед. Твърди че
неоснователно съдът не е уважил направеното от нея искане за отмяна на хода по
същество за извършване на проверка относно истинността на записа на заповед,
намиращ се у ищеца, а решението е постановено при неизяснена фактическа
обстановка и в противоречие с принципа на служебно начало и принципа на
установяване на истината. Твърди че съдът следи служебно за нищожността на
сделката, без значение на изричното позоваване.
Излага че от представения на съда
документ обаче съдът е установил че джирото е извършено на гърба на документа,
а не на отделен лист. Твърди че е налице разминаване между твърдението на ищеца
в исковата молба, че джирото е изпълнено върху алонж към записа на заповед с
представения по делото запис на заповед, на гърба на който е извършено джирото
в полза на ищеца. Позовава се на чл.468 ал.1 от ТЗ и на разрешението, дадено от
касационната инстанция с решение № 133 от 12.07.2010г. по търг.дело №
946/2009г. на ІІ т.о. Сочи че от представените по делото копия от документа, се
установява, че половината от лицевата част на записа на заповед е празна и на
нея е могло да бъде извършено джирото. Твърди че липсва основание за изписване
на джирото на гърба на документа, в нарушение на императивното изискване за
форма, поради което е нищожно.
Оспорва също така, че записът на
заповед от 12.11.2013г. е без протест и разноски, а с джирото се прехвърля в
полза на ищеца запис на заповед от 12.11.2013г. единствено без протест, като по
този начин сочи че не може да се установи идентичност между прехвърленото
вземане и това по процесния запис на заповед. Твърди че падежът на задължението
е индивидуализиран по различен начин в съдържанието на записа на заповед и в
джирото. Твърди че поради изложените разлики не е налице идентичност между
процесните запис на заповед и джиро.
Оспорва извода на съда, че джирото е
извършено на 24.06.2014г. въз основа на свидетелски показания, като твърди че
установяването на достоверна дата на частен документ е недопустимо със
свидетелски показания.
В отношение на евентуалност, ако се
приеме, че е налице валидно джиро твърди че не са налице предпоставките за
уважаване на предявения иск по чл.534 ал.1 от ТЗ. Твърди че ищецът не е
установил, че прекият му иск по чл.531 ал.1 от ТЗ е погасен по давност. Излага
че в отговора на исковата молба тя не е възразила изрично че прекият иск е
погасен по давност с изтичането на тригодишния срок, считано от падежа му, а
давността не се прилага служебно. Твърди че след като прекият иск не е погасен
по давност, правото на иск за менителничното неоснователно обогатяване не е
възникнало.
Оспорва извода на съда, че ищецът е
добросъвестен при придобиването на вземането по записа на заповед, тъй като не
било установено в хода на производството той да е знаел определени факти, които
имат значение за основателността на претенцията на джиранта. Позовава се на
събраните по делото гласни доказателства на свидетеля М., от които твърди че се
установява соченото от нея знание.
Излага че в хода на производството не е установено наличието
на договорни отношения между нея и свидетеля М. във връзка с предоставяне на
паричен заем. Сочи че писмени договор за заем или договори за заем за суми,
чиято стойност се равнява на 150 000 евро или близка, не са представени.
Твърди че ищецът – джиратар като юрист е знаел че тя е могла да направи
правоизключващо възражение спрямо свидетеля М., че не съществува каузално
правоотношение. Сочи че свидетелят М. казва, че ищецът е знаел всичко за
отношенията между него и въззивницата. Сочи че съобразно свидетелските му
показания единственият документ, който той свързва с даден заем е самият запис
на заповед, както и че разписка е давана от нейна страна за получени от нея
суми. Твърди че тя разполага с възражение за невъзникване на каузално задължение,
изразяващо се в заемно правоотношение спрямо джиранта. Сочи че съдът неправилно
е отказал да извърши проверка дали е налице твърдяното заемно правоотношение
между нея и свидетеля М. чрез проверка на данъчните им декларации. Твърди че е
налице недобросъвестност у ищеца и на него тя може да противопостави възраженията си, произтичащи от каузалното
правоотношение.
Моли съда да отмени обжалваното решение
и да постанови друго, с което предявеният срещу нея иск да бъде отхвърлен.
Претендира направените по делото разноски за двете инстанции.
Въззиваемата
страна В.К.М. ***, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК писмен отговор,
изразява становище за неоснователност на подадената жалба и моли съда да
потвърди обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски
В хода на
производството въззивницата М.К.Б. е починала и на нейно място на основание
чл.227 от ГПК е конституирана нейната единствена наследница по закон В.А.Б.,
поставена под пълно запрещение, действаща чрез нейния настойник и законен
представител Ч.В.Г.. В съдебно заседание, чрез процесуален представител,
въззивницата В.Б. поддържа подадената от нейната наследодателка въззивна жалба
и моли съда да я отмени, като отхвърли предявения срещу нея иск. Претендира
направените по делото разноски.
Въззиваемата
страна В.К.М., в съдебно заседание, чрез процесуален представител, оспорва
жалбата и моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение.
Претендира направените по делото разноски.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на
въззивното производство, приема за установено следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.534 ал.1 от ТЗ от В.К.М. срещу В.А.Б.
като правоприемник на М.К.Б., починала на 26.02.2022г. за сумата 50 000
евро, предявена като частичен иск от целия в размер на 150 000 евро,
претендирана като сума, с която ответницата се е обогатила за сметка на ищеца
по прескибирана запис на заповед от 12.11.2013г. издадена от М.Б. на М. М. М. и
джиросана на М. на 24.06.2014г.
Съгласно
разпоредбата на чл.534 ал.2 от ТЗ искът за
неоснователно обогатяване по ал.1 на същия член се погасява с изтичането на
тригодишен давностен срок, който започва да тече от деня на изгубване на
исковете по записа на заповед, т. е. – датата, на която е изтекъл давностният
срок за погасяване правото на иск по чл.531 ал.1 от ТЗ вр. чл.537 от ТЗ, който
също е тригодишен. Последният започва да тече от датата на падежа на
задължението по записа на заповед. В настоящия случай записът на заповед е с
падеж на предявяване на 15.04.2014г., предявен е за плащане на падежа с
нотариална покана, получена на 24.04.2014г. от издателя Б., тригодишният
давностен срок за предявяване на прекия иск е изтекъл на 15.04.2017г., искът по
чл.534 ал.1 от ТЗ е предявен в съда на 03.05.2018г. в срока по чл.534 ал.2 от ТЗ.
Като доказателство е представен заверен по реда на ЗА препис от запис на
заповед от 12.11.2013г. за сумата 150 000 евро с падеж 15.04.2014г.,
издаден от М.К.Б. на М. М. М., джиросан с алонж към запис на заповед от
24.06.2014г. на В.К.М.. Записът на заповед е редовен от външна страна, съдържа
изискуемите от закона реквизити.
По абсолютните възражения на въззивницата Б.:
В отговора на исковата молба от
ответницата Б. е оспорен представеният запис на заповед с твърдение, че не е
подписан от нея. Направено е искане за представяне на оригинала за сравнение с
представеното копие, както и е поискано след представяне на оригинала да уточни
какво точно оспорва. В съдебно заседание на 11.12.2019г., за което ответницата
е редовно призована и на което е представлявана от редовно упълномощен и приет
от съда неин процесуален представител – адвокат, изрично е заявено от
процесуалния представител и отразено в протокола от съдебно заседание, че
подписът, положен от името на Б. в представения запис на заповед не се оспорва
и се признава, че същият е подписан от нея. След представяне в съдебното
заседание от ищеца на оригинала на запис на заповед от 12.11.2013г. с джиро, от
процесуалния представител на Б. е заявено, че е установено съответствие с
представеното по делото копие, поради което и същото не е оспорено.
С оглед на така описаното процесуално
поведение на ответницата Б. чрез нейния процесуален представител - изразено в
процедурата по размяна на книжа и най-вече в съдебно заседание на 11.12.2013г.,
съдът намира, на първо място че няма спор по отношение на автентичността на
подписа на Б. в представения по делото запис на заповед. При наличие на изрично
признание на авторството на документа, съдът няма задължение за служебна
проверка на автентичността на подписа.
Разпоредбата
на чл.183 ал.1 от ГПК предоставя възможност на страната да представи документа,
на който се позовава, в заверен от нея препис. Ако противната страна поиска да
види оригинала, страната, представила преписа, е длъжна да представи оригинала
на документа или официално заверен препис от него. В настоящия случай ищецът в
съдебно заседание е изпълнил задължението по чл.183 от ГПК и е представил на
съда оригинала на представения по делото препис от запис на заповед. При
представяне на оригинала, същият не е оспорен от ответницата. Предвид на това и
представеният по делото заверен за вярност препис от запис на заповед е годно
доказателствено средство и въз основа на него могат да бъдат основани
фактическите и правни изводи на съда. Въведеното с молба, след даване ход на
спора по същество, възражение, че в съдебно заседание не е представен оригинал,
а цветно електро-фотографско копие на документа, е късно направено и е
преклудирано. При изложени твърдения в тази молба, че оригинала на записа на
заповед се намира у нея, възражението е следвало да бъде направено още с
отговора на исковата молба. Същото не е направено и при представянето на
оригинала на записа на заповед в съдебно заседание. Поради което и това
възражение не следва да бъде разглеждано от съда.
По
възраженията срещу формата на джирото:
При
представяне на оригинала на запис на заповед от 12.11.2013г. с джиро от
24.06.2014г. в съдебно заседание на 11.12.2018г. от съда е установено и е
записано в протокола, че представеният запис на заповед с алонж, съответстват
по съдържание на представените по делото заверени за вярност копия от
документа. Установено е че в представения от ищеца оригинал на гърба на записа
на заповед е изпълнен алонж към запис на заповед от 24.06.2014г., представен по
делото като заверено копие на отделен лист.
Чл.466
ал.1 от ТЗ предвижда, че всяка менителница може да се прехвърля чрез джиро. Джирото на основание
чл.468 ал.1 от ТЗ трябва да бъде написано върху менителницата или върху
прикрепен към нея лист (алонж). То трябва да се подпише от джиранта.
Единственото изискване към съдържанието му е да е безусловно /чл.467 ал.1 от ТЗ/. Съгласно чл.468 ал.1 от ТЗ алонжът
представлява прикрепен към менителницата лист, т. е. част /продължение/ на
самия ефект. Алонжът е свързан с джиросването на ефекта и необходимостта от
него произтича от запълването на документа с отбелязвания.
При проверка на формата и съдържанието на
представените по делото запис на заповед и джиро, въззивният съд намира, че
джирото отговаря по съдържание и форма на изискванията на ТЗ. Макар и
документът да е наречен от джиранта „алонж към запис на заповед“, джирото е
написано на гърба на записа на заповед и не представлява алонж по смисъла на
чл.468 ал.1 от ТЗ, поради което и ирелевантно е възражението, могъл ли е
текстът и подписът да бъдат написани върху лицевата част на записа на заповед.
Именно поради това, че джирото е написано на гърба на менителницата, а не на
отделен лист разрешението, дадено от касационната инстанция в решение № 133 от
12.07.2010г. на по т.д.№ 946/09г., II т.о. в случая е неприложимо.
Налице е
изискуемата за джирото писмена форма. Разпореждането на закона е да е написано
върху менителницата на лицевата част или на гърба. Същото е подписано от
джиранта. Джирото е безусловно и е за цялата сума по издадения от Б. запис на
заповед. Оспорванията на датата на джирото от въззивницата, както и разликата в
текста на записа на заповед и възпроизведения в джирото текст досежно липсата
на думите „без протест“ в джирото и индивидуализирането на падежа, са
неоснователни. ТЗ позволява свободно съдържание на текста на джирото с няколко
задължителни реквизита, каквито в случая са налице.
Джирото е
специален, търговскоправен способ за заместване на носителя на
инкорпорирано в ценна книга на заповед субективно право с друг. С него
кредиторът по менителничния ефект /поемателят или неговият правоприемник/ -
джирант се съгласява да бъде заменен в правата по ценната книга с друго лице -
джиратар. Джирото е едностранна, абстрактна, формална сделка и действието му се
изразява в три функции: 1/ транспортна функция - правата по джиросаната ценна
книга се прехвърлят от джиранта на джиратаря; 2/ гаранционна функция -
джирантът поема спрямо всички последващи джиратари същата отговорност, както
длъжникът по ценната книга; 3/ легитимационна функция - джирото легитимира
джиратаря като кредитор на вземането, инкорпорирано в ценната книга. Поради което и при спазена поредност на
джирата и функциите на джирото, джиратарят се легитимира като кредитор на
вземането по менителничния ефект, такова, каквото е посочено в записа на
заповед.
Предявен
е специалният осъдителен иск по чл.534 ал.1 от ТЗ от приносителя на записа на
заповед, чийто менителничен иск е погасен поради изтичане на специалната
погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя. Съобразно
константната практика на касационния съд в производството по
иска по чл.534 ал.1 от ТЗ, за разлика от исковете за
неоснователно обогатяване по чл.55 – чл.59 от ЗЗД, не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и
съотношението между тях; имало ли е размяна на имуществени блага от единия
патримониум в другия, като вредата се изразява в това, че имуществото на
приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а обогатяването
на издателя - че не е изплатил сумата за погасяване на задължението поради
пропуск да бъдат извършени необходимите действия за запазване на преките
менителнични права от ползващото се лице.
В настоящия
случай е предявен иск по джиросана запис на заповед от джиратаря срещу
издателя. От издателя в отговора на исковата молба са направени относителни
възражения по съществуващо между нея и поемателя на записа на заповед М.
каузално правоотношение. Твърди се че издадената запис на заповед има
обезпечителна функция във връзка със задължение на издателя Б. да прехвърли
право на собственост върху недвижим имот, а условието за това прехвърляне не се
е сбъднало. Представя предварителен договор от
за продажба на недвижим имот.
Постоянна е съдебната
практика на касационната инстанция /така в решение № 183 от 29.04.2014г. по
т.д. № 474/12г. на първо т.о., решение № 21 от 4.05.2012г. по т.д.№ 1091/10г.
на второ т. о./, че по джиросан менителничен ефект не могат да се правят
субективни менителнични възражения, тъй като джиратарят придобива правото така,
както то е обективирано в съдържанието на ценната книга и следователно е по
начало ирелевантно обстоятелството какви са каузалните отношения между издателя
на процесния запис на заповед и посочения в него ремитент. Единствено доказана
в процеса по чл.534 ал.1 от ТЗ недобросъвестност на джиратаря
би била от естество да разшири приложното поле на субективните менителнични
възражения. Съобразно
нормата на чл.465 от ТЗ и предвид функциите на джирото спрямо третите лица,
които са придобили записа на заповед с джиро, издателят не може да
противопостави възражения, извлечени от каузалните отношения с поемателя
/джиранта/, предхождащи или съпровождащи издаването на менителничния ефект. От
този принцип има изключение: издателят може да направи на джиратаря личните си
възражения, основани на каузалните отношения със своя кредитор /поемател на записа
на заповед и джирант/ само ако джиратарят /приносителят/ е недобросъвестен или
е извършил злоупотреба с право - извод, който произтича от систематичното
тълкуване на разпоредбите на чл.8 от ЗЗД, чл.63 ал.1 от ЗЗД, чл.289 и чл.465 от ТЗ.
Възраженията по чл.465 от ТЗ са
противопоставими на недобросъвестния приносител, като недобросъвестността се
определя към момента на придобиване на менителничния документ.
Законодателят не е дал легална
дефиниция на термина "недобросъвестност", но съгласно теорията и
практиката недобросъвестността означава знание на фактите, на които се
основават възраженията на длъжника от отношенията с предходния притежател на
менителничния ефект, т. е. знание не само за недостатъци в правата на
непосредствения предшественик, а и за дефекти по отношение на предходни
приносители на ценната книга. Недобросъвестността е правно релевантен факт, ако
е съществувала към момента на придобиване на ценната книга, в настоящия случай
- към момента на джиросване на записа на заповед. Ако джиратарят е знаел към
момента на получаване на ефекта, че джирантът не е кредитор по документа или че
правата му имат определени недостатъци, или че джирото се прави единствено с цел
да се лиши длъжникът от възраженията по каузалното правоотношение между него и
поемателя /джиранта/, следва да се приеме, че същият е недобросъвестен.
В процедурата по размяна на книжа
в отговора на исковата молба от ответницата Б. е направено възражение, че издадената запис на заповед има обезпечителна функция във
връзка със задължение на издателя Б. да прехвърли право на собственост върху
недвижим имот, а условието за това прехвърляне не се е сбъднало. Направено е и
възражение за недобросъвестност и злоупотреба с права от страна на джиранта М..
Като се твърди, че джирото е антидатирано и изготвено само с оглед нуждата в
процеса, позовава се обстоятелството че джиранта е юрист и нотариус, на
безвъзмездност на джирото, както и на джиросването му само два месеца след
посочения в него падеж.
Твърдяните
в отговора на исковата молба основания за недобросъвестност и злоупотреба с
права въззивният съд намира за неоснователни. Датата не е реквизит на джирото,
какъвто е на записа на заповед, поради което и различната дата не би довела до
други последици. Още повече че в случая се касае за подписване лично от
физическо лице, поради което и въпрос за представителство или упълномощаване не
може да бъде поставен. Само безспорният между страните факт на притежавано от
джиратаря юридическо образование и работата му като нотариус също не могат да
обосноват извод за недобросъвестност или злоупотреба с права. Въпросът за
безвъзмездността на джирото и в контекста на недобросъвестността е ирелевантен
предвид определението му като едностранна, абстрактна и формална сделка. Не
може да бъде направена връзка за злоупотреба с права и от момента на
джиросването. Твърдения и доказателства за знание от страна на М. на
съществуващи между Б. и М. отношения по повод продажба на недвижим имот,
преддоговорни отношения, подписан предварителен договор за продажба и неговото
съдържание и изпълнение няма. Показанията на свидетеля М. в които заявява, че „М.
знае цялата история – защо аз имам запис на заповед от М.Б.. Защото неговите
пари, за които аз имам задължения към него, са дадени на нея“ не могат да бъдат
тълкувани от съда като установена недобросъвестност на джиратаря. На първо
място свидетелят сочи друго каузално правоотношение, различно от твърдяното от
въззивницата Б. – по договор за заем. Не може да се говори и за злоупотреба с
права към момента на прехвърлянето, защото и при прекия иск и при иска за
неоснователно обогатяване ищецът носи тежестта да установи само редовен от
външна страна запис на заповед, а не и задължение за установяване на кауза за
издаване записа на заповед. В случай на посочване на кауза, но недоказването й,
ищецът не се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна
сделка, независимо от защитата на ответника. Поради което и твърдението във
въззивната жалба, че срещу джиранта М. Б. би разполагала и с възражение за
липса на каузално правоотношение е неоснователно. По съществото това е
възражение за „безпаричност“ на записа на заповед, в който случай ищецът няма
задължение за установяване на каузата за издаване на записа на заповед.
Твърдението
за съществуването на писмен предварителен договор от 12.11.2013г. между Б. и М.,
по силата който Б. е поела задължение да прехвърли свой недвижим имот и
издаването на записа на заповед от нея като обезпечение на това свое
задължение, остава недоказано. От приетата като доказателство по делото
съдебно-графологична експертиза, неоспорена от страните, и кредитирана от
въззивния съд, съдът приема за установено, че подписът за купувач не е положен
първично със синя химикална паста, а е цветно ксерокопие. Поради това и предвид
откритото производство по реда на чл.193 от ГПК досежно автентичността на
документа, същият следва да бъде изключен от доказателствата по делото. От
свидетеля М. се признава съществуването на предварителен договор между тях за
продажба, различен от представения от Б. по съдържание, и без връзка с
издадения запис на заповед. Други доказателства за съществуването на твърдяното
каузално правоотношение, изпълнението на задължението на продавача по което да
е обезпечено с издаването на процесния запис на заповед няма ангажирани.
Доказателства
за съществуването на правоотношение по договор за заем между Б. и М. няма
ангажирани. Като такива не могат да бъдат кредитирани показанията на свидетелят
М. за предоставяне на суми на Б..
При така
въведените от страните твърдения и възражения на страните и задължителното за
съдилищата разрешение в т.17 на тълк.решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. по
тълк.дело № 4/13г. на ОСГТК съдът приема следното:
Ищецът –
кредитор доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на
релативно възражение, към която се приравнява и общото възражение на ответника
за безпаричност на ценната книга ищецът - поемател не е длъжен да доказва
възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. При заявено от
ответника – издател на ефекта относително възражение, обуславящо несъществуване
на вземането по записа на заповед, същият следва да докаже фактите, на които
основава възражението си, съобразно правилото на чл.154 ал.1 от ГПК. В
този случай, ако кредиторът - поемател сочи друго каузално правоотношение, по
повод или във връзка с което, според него, е издаден записът на заповед /в
исковата молба или с оглед отговора на ответника на исковата молба/, ищецът
носи тежестта на доказване на обстоятелствата, на които основава твърденията
си. Недоказването и от двете насрещни страни на поддържаните от тях различни
конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на
заповед, няма за последица погасяване / несъществуване на вземането по
менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното възражение на
ответника ищецът не дължи доказване на възникване / съществуване на каузално
правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи
установяването му в хипотеза на липса на относително възражение от ответника.
С оглед
на така изложеното, съставът на въззивния съд намира, че по делото остават
недоказани съществуването на каузално правоотношение по повод издаването на
записа на заповед от 12.11.2013г. и недобросъвестността на джиратаря М. към
момента на придобиването на менителницата. Поради което и относителните
възражения на издателката за обезпечителен характер на подписания запис на
заповед и невъзникване на обезпеченото задължение не подлежат на разглеждане.
С оглед на така изложеното, съдът намира, предявения специален иск за
неоснователно обогатяване на приносителя на прескибирана запис на заповед от
12.11.2013г. срещу наследницата на издателя на заповедта е доказан и
основателен и следва да бъде уважен, а обжалваното решението на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК и направеното искане в полза на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените по делото пред
въззивна инстанция разноски в размер на сумата 3 455лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 151 от 21.02.2019г. по търг.дело № 645/18г. по описа на Варненски ОС,
търговско отделение.
ОСЪЖДА В.А.Б. ***, ЕГН **********, поставена под
пълно запрещение, действаща чрез нейния настойник и законен представител Ч.В. ***,
да заплати на В.К.М. ***, ЕГН ********** сумата 3
455лв. /три хиляди четиристотин петдесет и пет лева/, представлява направени
пред въззивна инстанция разноски.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: