Р Е Ш Е Н И Е № 260151
гр. Пловдив, 15.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, III граждански състав, в публично
заседание на втори декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при
секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 9886 по описа за 2020 г. на
Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:
Депозирана е искова молба от Д.Т.М.
и М.И.М. против А.С.Д., в която се предявява отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че ищците не дължат на
ответника сумата в размер на 6000 лв., представляваща главница, дължима по
запис на заповед от **** г., за която е издаден изпълнителен лист от **** г. по
ч.гр.д. № *** от **** г. на Районен съд Велинград, на основание на който е
образувано изп. дело №****по описа за **** г. на ЧСИ ****, впоследствие
преобразувано по изп.дело № ***** г. по
описа на ЧСИ *****, район на действие Окръжен съд Пловдив, като погасена по
давност.
Ищците твърдят, че на основание
изпълнителен лист от 11 ноември 2008 година, издаден по ч.гр.д. № **** г. на
Районен съд Велинград е образувано изпълнително дело на дата **** г. при ЧСИ ***
под № **** г. Сочат, че вземането по изпълнителния лист в размер на 6000 лв.
произтича от запис на заповед, издаден на **** г. По посоченото изпълнително
дело са извършвани изпълнителни действия, подробно описани в исковата молба.
Впоследствие през 2011 г. делото е било изпратено за продължаване на
изпълнителните действия от ЧСИ **** и образуваното под № **** година. По
новообразуваното дело при ЧСИ **** са извършвани също изпълнителни действия,
подробно посочени в исковата молба. Ищците поддържат, че вземането на
ответника, за което е образувано изпълнителното дело, е погасено по давност,
както още преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение, така и след образуване на изпълнителното дело при ЧСИ ****.
Поддържат, че вземанията по записа на заповед се погасявало с изтичането на
тригодишна давност, като се позовава на разпоредбата на чл. 531, ал.1 ТЗ,
съгласно която исковете по менителницата срещу платеца се погасява с тригодишна
давност от падежа. Предвид изложените твърдения предявяват настоящия иск. Молят
за неговото уважаване и за присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор от ответника със становище за недопустимост и неоснователност
на предявения иск. Възражението си за недопустимост обосновава с твърденията,
че ищецът следвало да се позове на погасителна давност пред частния съдебен
изпълнител, а при евентуален отказ от негова страна да обжалва действията му по
реда на чл.435, ал.1, т. 6 ГПК.
Доколкото това не било сторено, счита, че е налице процесуална пречка за водене
на настоящото производство. По същество излага доводи за неоснователност на
предявения иск, като посочва, че изтеклата погасителна давност не водела до
погасяване на самото материалноправно вземане, а на правната възможност то да
бъде събрано принудително. Оспорва твърденията на ищеца, че вземането било
погасено още преди подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Твърди, че искът по чл. 439 ГПК следвало да се основава само на
факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за
реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорва твърденията
да е изтекъл срокът за перимиране на изпълнителното дело, както и кратката
погасителна давност по чл. 531, ал.1 от Търговския закон. Излага подробни
твърдения за извършените по изпълнителните дела изпълнителни действия, довели
до прекъсване на давността. Поддържа, че не можело да има перемпция на
изпълнителния процес, докато трае самото изпълнително действие, предприето
законосъобразно в рамките на този процес. Предвид изложените твърдения моли за
отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По възражението на ответника за
недопустимост на предявения иск съдът намира следното: Възможността на ищеца
длъжник по изпълнителното дело да направи възражение пред частния съдебен
изпълнител за погасителна давност и да иска прекратяване на изпълнителното дело
не го лишава от исковия път на защита чрез предявяването на отрицателен
установителен иск, с който отрича изпълняемото право на взискателя. Кой път на
защита да предприеме страната, зависи изцяло от суверенната и преценка. Законът
не поставя изискване длъжникът по изпълнителното дело да заяви своите претенции
извънсъдебно, преди да предприеме исковия път на защита. Именно поради това
наведеното възражение за недопустимост на производството е неоснователно.
Предявеният иск е допустим и следва да се разгледа по същество.
С предявяването на иска по чл.439 ГПК длъжникът
оспорва изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се основава
само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и има за цел за
отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство ищецът може да
навежда всички правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи възражения,
основани на факти, непреклудирани в
производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника
следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на
такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с
изпълнителното основание.
В производството по издаване на
заповед за изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за защита на
длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу
заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно чл.415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче възражение не
е подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг.
чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед
за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.
Затова неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или
влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение.
Съдът намира за необходимо за пълнота на изложението
да изясни и разликата между иска по чл.439 ГПК, който е предявен в случая, и
иска с правно основание чл.424, ал.1 ГПК (ред. изм. – ДВ, бр. 50 от 2008 г.). Последният
предпоставя оспорване на вземането след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, при наличие на изрично посочените основания: новооткрити
обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото,
които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за подаване на
възражение или с които не би могъл да се снабди в същия срок. Това производство
има характеристиките на извънредния способ за отмяна по чл.303, ал.1, т.1 ГПК.
То обаче не изключва възможността за предявяване на иска по чл.439 ГПК, чрез
който се оспорва изпълнението, тъй като фактическите състави за оспорване на
изпълнението, съответно на вземането са различни.
От изложеното следва, че оспорването от длъжника, основано на факти и
обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва
да се извърши с възражението по чл.414, ал.1 ГПК. Новооткритите обстоятелства и
доказателства са основание за оспорване на вземането по реда на и в сроковете
по чл.424 ГПК. На новонастъпили,
след влизане в сила на заповедта за изпълнение факти длъжникът може да се
позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК. Разпоредбата на чл.439 ГПК урежда един фактически състав – оспорване на изпълнението на основание
новонастъпили факти, поради което искът е допустим и ако длъжникът не е оспорил
вземането по чл.424 ГПК и ако сроковете по тази разпоредба не са изтекли. Изложените
от ищеца фактически твърдения за новонастъпили обстоятелства, след
стабилизиране на изпълнителното основание, обосновават правна квалификация –
чл.439 ГПК.
Не съществува спор между страните и е отделено за
ненуждаещо се от доказване с доклада по делото, че за процесните суми е издаден
изпълнителен лист от **** г., въз основа на заповед за незабавно изпълнение по
ч.гр.д. № ***по описа за **** г. на Районен съд Велинград, както и че за
принудителното удовлетворяване на кредитора е образувано изпълнително дело № ***изп.
дело № *** по описа за *** г. на ЧСИ ***, впоследствие преобразувано по
изп.дело № ***** г. по описа на ЧСИ *****,
район на действие Окръжен съд Пловдив. По делото няма данни, а и твърдения от
страните срещу издадената заповед за незабавно изпълнение да е депозирано възражение
по реда на чл.414 ГПК, поради което след връчването й на длъжника и изтичането
на срока за депозиране на възражение по чл.414, ал.2 ГПК, тя се е стабилизирала
и е реализирала описаното по-горе правно действие. След този момент, длъжникът
би могъл да се брани срещу принудителното изпълнение чрез предявяването на иск
по реда на чл.439 ГПК, който може да се основава само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното
основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване на
кредитора. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността
и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищцата и които е могла
да посочи в срока за възражение по чл.414, ал.1 ГПК, се преклудира. Поради това
неотносими за спора са бланкетно изложените от ищеца твърдения, че вземането на
кредитора се е погасило по давност и преди издаване на заповедта за изпълнение.
Както се посочи, релевантни са новонастъпилите обстоятелства след стабилизиране
на заповедта за изпълнение – от момента на издаване на изпълнителния лист от *****
г.
С оглед наведените от ищеца
твърдения и оспорвания, спорът по делото се концентрира около това погасени ли
са по давност процесните суми в рамките на висящия изпълнителен процес за
тяхното събиране.
Преди разглеждането на обстоятелствата, годни да прекъснат течението на
давността, следва да се изясни с какъв давностен срок се погасяват процесните
вземания. Не е спорно между страните, че последния произтичат от запис на
заповед. Приложение в случая намира нормата на чл.531, ал.1 ТЗ, а именно - Исковете
по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа.
Съдебната практика (решение № 24/ 01.08.2017 г. по т. д. № 2709/ 2015 г. на
ВКС, II т.о., решение №
150/ 30.11.2016 г. по т.д. № 1552/ 2015 г. на ВКС, II т.о.) приема еднопосочно, че относно прекия осъдителен иск по чл.538 ал.1 ТЗ или установителен иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК за вземане срещу издателя
по запис на заповед и/или неговия авалист, се прилага специалната тригодишна
давност по чл.531 ал.1 ТЗ. Мотивите за споделяне на този извод са следните: С
тригодишна давност от падежа се погасяват исковете против прекия длъжник по
ценната книга. Специалната едногодишна давност, уредена в чл.531, ал.2 ТЗ, не е
относима към горната хипотеза. Тя касае исковете на приносителя на
менителницата срещу джирантите и срещу издателя на менителницата, а това са
лица, различни от прекия длъжник /поради което и давността е по-кратка/.
Съществената разлика между цитираните две алинеи на чл.531 ТЗ се състои в кръга
на пасивно легитимираните лица. Препращащата норма на чл.537 ТЗ не дава никакво
основание уредбата относно едногодишната давност да се прилага и спрямо
издателя на записа на заповед. Правилото на чл.537 ТЗ гласи, че за записа на
заповед се прилагат съответно разпоредбите за менителницата, доколкото те са
съвместими с естеството му. Това условие отсъства по отношение на нормата на
чл.531, ал.2 ТЗ. Издателят на записа на заповед не съвпада с издателя на
менителницата, а с платеца на същата, видно от изричната разпоредба на чл.538,
ал.1 ТЗ, според която издателят на записа е задължен по същия начин, по който е
задължен платецът на менителницата. Т.е. по отношение на издателя на записа на
заповед и авалистите, погасителната давност се регламентира с нормата на чл.531,
ал.1 ТЗ, а не на чл.531, ал.2 ТЗ. Следователно, отговорът на материалноправния
въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е, че прекият менителничен
иск на приносителя на записа на заповед срещу издателя му се погасява с
тригодишната давност по чл.531, ал.1 ТЗ, а едногодишната погасителна давност по
чл.531 ал.2 ТЗ е неприложима спрямо него.
Следва да се
отбележи също, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. Макар влизането в
сила на заповедта за изпълнение да създава последици близки до тези на влязлото
в сила съдебно решение (преклудиране на правото на длъжника да навежда
възражения във връзка с недължимост на вземането, преди влизане в сила на
заповедта), не намира приложение разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. Според трайната практика на ВКС обаче този стабилитет на
заповедта не може да се приравни на сила на пресъдено нещо, поради което и
срокът за погасяване вземането по давност не е петгодишен на основание чл. 117,
ал.2 ЗЗД. С петгодишен давностен срок се погасяват само вземанията, които са
били предмет на установяване в рамките на същинско двустранно спорно исково
производство, какъвто настоящият случай предвид липсата на предявяван иск по
чл. 422 ГПК, не е. В този смисъл решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 943/2009 г., I т. о., ТК, решение № 42/26.02.2016 г., по гр.д. № 1812 по
описа за 2015 г. IV г.о., решение № 139
от 28.08.2013 г. по т. д. 98/2012 г. на ВКС,
II т.о. и ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което приравнява заповедното
производство на производствата по издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание по ГПК (отм.) относно последиците, свързани с
давността.
В този изричен смисъл е и практиката на различните
състави на Пловдивски окръжен съд - решение № 1552 от 29.11.2016 г. по гр. д. №
2446/2016 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 135 от 10.02.2017
г. по гр. д. № 2937 / 2016 г. на X състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
72 от 24.01.2017 г. по гр. д. № 2835/2016 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1566 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2406/2017 г. на VII състав
на Окръжен съд – Пловдив.
Относно твърденията
на ищеца, че вземането му е погасено по давност в рамките на образувания срещу него
изпълнителен процес следва да се съобразят задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В същото се прие, че задължителните указания, дадени с
ППВС № 3/1980 г. следва да се считат за изгубили сила, предвид новите
обществени реалности и промените в процесуалната уредба. По задължителен начин
се уреди правилото, че в изпълнителния процес
давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска
нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да „не
действа” (да не иска нови изпълнителни способи). Относно прекъсването на
давността се прие, че при изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането от взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие
по принудително изпълнение. За разлика от изпълнителното дело, ищецът няма
нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои
действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски
за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и
др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
Искането на кредитора за прилагане на
определен изпълнителен способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на
давността, независимо дали действия по реализирането му са предприети от ЧСИ. В
този смисъл е и трайната практика на различните състави на Пловдивски окръжен
съд - решение № 32 от 09.01.2017
г. по гр. д. № 24/2017 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение
№ 423 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. № 647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1034 от 31.07.2017 г. по гр.
д. № 1148/2017 г. на VIII състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017 г. на VII състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 514 от 16.04.2018 г. по в. гр. д. № 387/2018 г. на XIV
състав на Окръжен съд – Пловдив.
В цитираната
практика по безпротиворечив начин се приема, че за нуждите на преценката дали
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК и дали вземането на кредитора е погасено
по давност е без значение дали искането от взискателя за
предприемане на определен изпълнителен способ е последвано от извършването на валидни изпълнителни
действия, както и дали те са били успешни. От значение е кредиторовата пасивност, респективно
активност. В случай на процесуална активност на кредитора, ако той е поддържал
висящността на изпълнителния процес с регулярни искания за прилагане на нови
изпълнителни способи, той не следва да бъде санкциониран с прекратяване на
производството и с обявяване на вземането му за погасено по давност, поради
евентуално бездействие на съдебния изпълнител или безуспешност на посочения
изпълнителен способ.
От приетото по делото изпълнително дело № **** г. на
ЧСИ ***, предадено за продължаване на изпълнителните действия и преобразувано
под № **** г. по описа на ЧСИ ****, се
установяват последователно предприетите по отношение на длъжника изпълнителни
действия. С молбата за образуване, депозирана от взискателя на *** г. са
възложени на частния съдебен изпълнител предприемането на всички предвидени в
ЗЧСИ мерки за събиране на вземането на взискателя на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ,
като са посочени и конкретни действия – опис и продажба на движими вещи, запор
върху вземания, МПС на длъжника, възбрани върху недвижими имоти. На **** г. е
изпратено запорно съобщение до работодателя на длъжника М.И.М. и е наложен
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника за принудително събиране на
вземанията на взискателя. По отношение на длъжника Д.М. не се предприемани
действия по принудително изпълнение. До двамата длъжници са изпращани покани за
доброволно изпълнение, но те не са получени.
Със заповед на министъра на правосъдието № ***** г. са
прекратени правомощията на ЧСИ *****, а служебният му архив е предаден на ЧСИ ****със
заповед № ******* г.
След изпращане на делото на ЧСИ **** на длъжниците са
връчени покани за доброволно изпълнение, получени както следва: от М.М. – на
дата ***** г., а на Д.М. – на **** г. Други изпълнителни действия едновременно
с изпращане на поканата за доброволно изпълнение не са извършвани. По делото е
било извършвано разпределение на постъпили суми от запора на трудовото
възнаграждение на длъжницата М.М.. Впоследствие взискателят е депозирал молби
за продължаване на изпълнителните действия на следните дати: **** г. и **** г.
На дата **** г. е изпратени запорни съобщения до банки за налагане на запор
върху вземанията на двамата длъжници. На дата **** г. взискателят е депозирал
молба за предприемане на изпълнителни действия по отношение на длъжниците. На
дата **** г. е изпратено запорно съобщение до банка „Уникредит Булбанк“ АД за
налагане на запор вземанията на длъжника. На **** г. е постъпила молба от
взискателя с посочване на изпълнителен способ – налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника Д.М..
От така изброените в хронологичен ред изпълнителни
действия, предприети по отношение на ищеца, правно релевантен за разрешаването
на правния спор е въпросът дали извършените периодични плащания от длъжника М.М.,
постъпили след наложен запор върху трудовото й възнаграждение, представляват
признание на вземането от длъжника и дали са прекъснали давността съгласно
чл.116, б. „а“ ЗЗД. Трайна и безпротиворечива е съдебната практика, че
частичното плащане само по себе си не съставлява признание по чл.116, б. „а“ ЗЗД относно непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от длъжника
воля относно тази част на вземането на кредитора. Признанието по своята правна
същност е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява,
че е задължен на кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла
на чл.116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния
срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от
които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни
действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника
да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В посочения смисъл
– решение № 98/ 26.07.2013 г., по т.д. № 851/ 2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 161/ 03.02.2016 г., постановено по
т.д. № 1934 по описа за 2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 26/ 24.07.2018 г., постановено по т.д.
№ 1853 по описа за 2017 г. на ВКС, I т.о.,
решение № 131/ 23.06.2016 г., постановено по гр.д. № 5140 по описа за 2015 г.
на ВКС, IV
г.о.
Предвид изложените принципни положения, съдът приема,
че направеното частично плащане не представлява признание на цялото вземане на
кредитора и не е прекъснало давността на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД. Затова и
доколкото за периода от *** г.
(датата на налагане на запора върху трудовото възнаграждение на длъжника М.М.) до *** г. г. (подаването на молба от
взискателя за продължаване на изпълнителните действия) са изтекли повече от две
години, то изпълнителното дело се е „перимирало“, прекратило се е по силата на
закона – чл.433, ал.1, т.8 ГПК, без да е необходим нарочен акт на съдебния
изпълнител, както се прие в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Именно поради това
с изтичането на две години от последното валидно изпълнително действие на 30.06.2011
г. изпълнителното производство по делото се е прекратило по право.
Осъществяваните от взискателя изпълнителни действия след датата на прекратяване
ex
lege на изпълнителното производство са
правно ирелевантни и непротивопоставими
по отношение на длъжника. Всички предприети по делото изпълнителни
действия след неговото прекратяване (с изключение на тези, от извършването на
които трети лица са придобили права и редовността на извършени от трети лица
плащания) се обезсилват по право. Затова и подадената от ответника молба от 03.11.2015
г. за продължаване на изпълнителните действия, не би могло да е валидно
изпълнително действие, годно да прекъсне давността по делото, доколкото е
извършено, след като изпълнителното дело вече е било прекратено.
Като
се има предвид, че тригодишният давностен срок за погасяване на
вземането на ответника по давност е започнал да тече от последното валидно изпълнителното действие, за
каквото се прие налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника М.М.
на **** г., то същият е изтекъл на **** г.
Така
изложените съображения водят до извода за недължимост на процесните суми поради
погасяването им по давност. Затова предявеният отрицателен установителен иск ще
се уважи.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК.
По делото се доказа да са сторени разноски за заплатена държавна такса в размер
на 240 лв., както и за заплатена такса за копие от изпълнително дело в размер
на 24 лв. На основание чл. 38, ал.2 ЗА в полза на адв. Р.Д. следва да се
присъди сумата от 630 лева - адвокатски хонорар за представителство по делото.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по предявения иск с правно
основание чл.439, ал.1 ГПК, че Д.Т.М., ЕГН: ********** и М.И.М., ЕГН: **********,
двамата с адрес: *** не дължат на А.С.Д.,
**********, адрес: ***, сумата от 6000
лв. (шест хиляди лева), представляваща главница, дължима по запис на
заповед от *** г., за която е издаден изпълнителен лист от **** г. по ч.гр.д. №
***** г. на Районен съд Велинград, на основание на който е образувано изп. дело
№ **** по описа за *** г. на ЧСИ *****, впоследствие преобразувано под изп.дело
№ ***** г. по описа на ЧСИ ****, район
на действие Окръжен съд Пловдив, като
погасена по давност.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.1 ГПК А.С.Д., ********** да заплати на Д.Т.М., ЕГН: **********
и М.И.М., ЕГН: ********** сумата от 264
лв. (двеста шестдесет и четири лева) – разноски по делото.
ОСЪЖДА А.С.Д., ********** да заплати на Адвокат Р.Д.Д.,
личен № **** от ПАК, адрес: гр. П., ул. „***“ № *** ет.** на основание чл. 38,
ал.2 ЗА сумата от 630 лева (шестстотин
и тридесет лева), представляваща
адвокатски хонорар за процесуално представителство в производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/ Весела Кърпачева
Вярно с оригинала.
Секретар: Н.Н.