Определение по дело №635/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Въззивното производство е образувано по жалби от защитниците на подс. П. – А. М. , на подсъдимия К. – А. А. , на подсъдимия З. – А. И. Т., на подс. Д. – А. Ю. , на подс. Д. – А. Н. , наред с тях и по жалба от повереника на гражданския ищец и частен обвинител С. З. срещу присъдата по НОХД № 937 по описа на РС – Б. за 2007 год.

Жалбата от А. М. е с искане за оправдаване на подс. С. П. и отхвърляне на предявения срещу него граждански иск, поради недоказаност на обвинението за извършено отвличане на С. З. . Този основен довод е допълнен П. пледирането с аргументи, че показанията на пострадалата не само са изолирани , но и в противоречие с тези на св. Антонова, която за разлика от З. е напълно безпристрастна.

С жалбата от защитника на подс. М. К. – А. А. е отправено също само искане за оправдаване на под. К. и отхвърляне на гражданския иск, макар че съдържа и твърдение за допуснато съществено процесуално нарушение на правата на подсъдимия, поради непълнота на обвинителната теза, както и такова за несправедливост на наложеното наказание. Като основно обаче искане П. непосредственото му изслушване защитникът е определил именно това за връщане на делото на прокурора, тъй като в обстоятелствената част на обвинителния акт не е посочено къде, кога и с какви средства пострадалата е направила опитите за самоубийство. Алтернативно е поискал оправдаване на подс. К. , защото фактическите изводи на първоинстанционния съд, дали му основание за осъждането по чл. 152 от НК, са приети за доказани само от показанията на пострадалата. Те не получават подкрепа от показанията на св. Ч. и от данните , проверени от експертите, тъй като не са установени телесни наранявания на З., а психиатричното й освидетелстване е направено години след това. Недоказано е обвинението и по чл. 142а НК, защото всички свидетели , които са обитавали апартамента не сочат , че З. е била държана там насила. Искането за намаляване на наложените на подс. К. наказания се основава на разбирането, че изтеклият период от време от деянието, изключително положителните характеристични данни и влошеното му здравословно състояние, налагат определянето на наказание лишаване от свобода с продължителност до 3 години и прилагането на чл. 66 от НК.

И с жалбата от защитника – А. И. Т. е поискано оправдаване с общото възразяване за недоказаност на обвинението срещу подс.З., поради това, че по делото не е разпитан „ключов” свидетел.

И жалбата от защитника – А. Н. искането за оправдаване на подс. С. Д. не е аргументирано. П. пледирането си защитникът изразява желанието на подс. Д. да се прекрати наказателното производство, поради изтекла давност за преследването му за престъплението, за като е бил признат за виновен с присъдата, както и да се намали размера на обезщетението, което е осъден да заплати на гражданския ищец З..

В жалбата си защитникът – А. изразява становище за допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, дължащо се на нередовност на обвинителния акт /поради липсата на факти от значение за съставомерността на деянията и поради липса на дата и на място на съставянето му/ и несъгласие с изводите за виновност, като е поискано и оправдаването на подс. Д. или изменяване на присъдата чрез приложението на чл. 66 от НК по отношение на него. Непосредствените му изявления допълват довода за съществени процесуални нарушения и поради липсата на мотиви, дължаща се на това, че фактическите изводи не са защитени с анализ на доказателствения материал, а представляват преразказ на обвинителния акт и показанията на пострадалата. Конкретизирани са и възраженията за неправилност на преценката за достоверност по показанията на пострадалата, тъй като тя е основана само на подкрепа, която получат чрез изявленията на групата от свидетели - З., Ч., М., К. , К. и К., с възприятия само за състоянието й след случилото се / като показанията на полицейските служители дори само пресъздават казаното им от З./ . Напълно игнорирано е обстоятелството, че съдебният лекар П. разпита си е опровергал тезата й за множество насилствени полови актове, тъй като установените по бедрото й кръвонасядания не са получени по времето, което тя съобщава.

С жалбата от името на частния обвинител и граждански ищец – С. З., е поискано влошаване на положението само на подс. Д., чрез налагането на наказание лишаване от свобода в среден размер, както и увеличаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди. След доклад на съдията-докладчик по чл. 331, ал. 3 от НПК за същността на присъдата и на жалбата му повереникът е конкретизирал, че има само искане за увеличаване на наказанието на подсъдимия Д., поради което и съдът приема, че не е сезиран със съответна жалба да упражни правомощието си по чл. 336, ал.1 т. 1 от НПК.

Защитникът А. Г. Т. , изрязва само съгласие с постановеното с присъдата прекратяване на наказателното преследване на подс. Г. М..

Становището на прокурора е за потвърждаване на присъдата , тъй като осъдителните изводи не се основават единствено на показанията на пострадалата. Те са подкрепени от гласните доказателства , събрани чрез разпита на свидетеля Н., установяващи присъствието на подс. К. в апартамента, чрез показанията на св. Ч. и З., както и от чрез тези от веществените доказателства и изготвените експертизи. В речта си прокурорът изразява несъгласие с довода, че обвинителната таза е непълна, само поради неконкретизирането на дата, на която З. е осъществила двата си опита за самоубийство.

Личната защита и на двамата участващи във въззивното производство подсъдими – К. и М. е намерила израз в отрицание на виновността им.

Подс. Х. И., Б. З. не са взели участие във въззивното производство и не изразяват становище.

Въззивното производство е протекло в отсъствието на подсъдимите С. П. и Г. М., като е прието, че са налице предпоставките за разглеждане на делото по чл.269, ал.3 НПК.

С обжалваната присъдата подсъдимият Х. И. е признат за невиновен и оправдан по единственото му обвинение за престъпление по чл. 156, ал.2, т.3 , във вр. с с ал.1, във вр. с чл. 20, ал.4 от НК, а спрямо подс. Г. М., наказателното производство е прекратено поради изтекла давност за наказателно преследване за престъплението по чл. 155, ал.1 НК, като са отхвърлени като неоснователни гражданските искове срещу тях.

С присъдата подс. С. Д. е оправдан по първоначалното му обвинение по чл. 142а, ал.4 от НК и е признат за виновен за по-леко наказауемото престъпление по чл. 142а, ал.1 от НК, като на основание чл. 78а от НК е наказан с административно наказание „ глоба“ в размер на 1000 лева. Осъден е да заплати на Г. ищец обезщетение от 3000 лева за неимуществени вреди от това престъпление.

Осъдени по първоначалните им обвинения са останалите подсъдими, като:

Подсъдимите Б. З. и С. П. са признати за виновни в това, че на 19.09.1999 година в Г. С. в съучастие като съизвършители са отвлекли лице от женски пол – С. А. З., с цел да бъде предоставена за развратни действия извън границите на страната , като за извършеното престъпление по чл. 156 ал. 2 т. 3 връзка с ал. 1 /стар/ връзка с чл. 20 ал. 2 от НК, са им наложени наказания лишаване от свобода , съответно с продължителност от 6 години и 4 години, П. първоначален строг режим и за двамата. Осъдени са да заплатят и обезщетения на З. в размер на 10 000 лв., респ. – на 7 000 лв.

Подсъдимите Л. Д. и М. К. са признати за виновни за извършени в съвкупност три отделни престъпления:

1 . По чл. 152, ал. 3 т. 1 и т. 3 във връзка с ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК , тъй като на 19/20.09.1999 година в Г. Б., бУ. “С. К. и М.” № .. вх. ., . ., в апартамент №., в съучастие като съизвършители те двамата и с други двама неизвестни , са се съвкупили със С. А. З., като я принудили към това със сила и заплашване, като след деянието е последвал опит за самоубийство от З.;

2. По чл. 152, ал. 3 т. 1 и т. 3, във връзка с ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, тъй като на 21.09.1999 година на същото място и отново с съучастие като съизвършители са се съвкупили със С. А. З., като я принудил към това със сила, като след деянието е последвал опит за самоубийство от З.;

3. По чл. 142а, ал. 4, предложение последно, във връзка с ал. 1, връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, тъй като от 20:30 часа на 19.09.1999 година до 02:30 часа на 22.09.1999 година, в Г. Б., бУ. “С.. К. и М.” № . вх. ., .. в апартамент № ., в съучастие като съизвършители противозаконно са лишили от свобода С. А. З., като лишаването от свобода е продължило повече от две денонощия.

Като общо увеличено наказание на всеки един от тях за съвкупността от престъпления им е наложено лишаване от свобода за срок от 6 години П. строг първоначален режим / като за двете отделни изнасилвания са им определени наказания от по 5 години, а за противозаконното лишаване от свобода – 4 години/. И двамата са осъдени да заплатят на З. обезщетения от общо за всеки един от по 15 000 лв. / по 5 хиляди лева за трите отделни престъпления/.

С приоритет, обусловен от процесуалните последици, преди проверката на тези правни изводи , въззивната инстанция следва да изложи съображенията си за неоснователност на довода, че непосочването в обвинителния акт на дата и място на съставянето му , обоснова наличието на съществено процесуално нарушение , налагащо отмяна на присъдата. Той е бил обсъден от проверявания съд и поради пълно съгласие с аргументите , който са и много изчерпателни, настоящият състав може да си позволи само да ги допълни с оглед на тълкуването , дадено в т. 4.2 от ТР № 2 от 2002 год. на ВКС, с което е длъжен да се съобрази. Заключителната част на обвинителния акт задължително трябва да съдържа дата и мястото на съставянето му. Поради факта, че писмото за внасянето на обвинителния акт в съда е датирано, не може обаче да възникне спор , че в случая има данни за този задължителен реквизит. А щом това е така , макар и пропускът на прокурора да съставлява нарушение на предписанието на чл. 246, ал. 2 от НПК , то не води до ограничаване правата на участниците в производството. Няма и липса на мотиви, макар и в част от доводите на защитника А. Ю. да има основателност. Мотивирането на проверяваната присъда отговаря на изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, но търпи упреци, поради избрания начин на структуриране на изложението, допускащо смесване на приетите за установени факти и преразказ на показанията, както и на доказателствените изводи с правните.

Не е основателен и доводът, че обвинителният акт не съдържа съставомерни признаци на деянието, поради неконкретизирането на това къде, кога и с какви средства пострадалата е направила отпитите за самоубийство. Съдържанието на обвинителния акт, както е посочил и районният съд , опроверга верността му, защото времето и средствата са конкретизирани не само в обстоятелствената му част, но в диспозитива му. Необсъден е аспекта на довода, че само тези факти не са достатъчни за защитата , за да приеме наличието на квалифициращото обстоятелство, тъй като не е ясно какви са точните последствия за здравето на пострадалата от нейните действия, но той е такъв за доказаност, а не за недопустима непълнота на обвинителния акт.

Няма основание за цялостната отмяна на присъдата , поради съществено процесуално нарушение, но следва да се постанови отмяната й в наказателната част за подс. С. Д. , тъй като въззивната инстанция е задължена да упражни правомощието си по чл. 334 т.4 от НПК и да прекрати наказателното производство срещу този подсъдим, без да проверява правилността на тази част от присъдата.

Принципно е положението, че преценката за изтекла давност за наказателно преследване се основа на изтичането на срок, определен от параметрите на обвинението, повдигнато с внесения в съда обвинителен акт. В случая обаче настоящата инстанция приложи правилата за давността спрямо деянието, за което е осъден подс. С. Д., тъй като няма процесуална възможност да се произнесе по първоначално повдигнато обвинение по чл. 142а, ал.4 от НК , защото няма искане от прокурора , няма и съответна жалба и от частното обвинение той да се осъди с нова въззивна присъда , като се приложи закон за по-тежко наказуемото престъпление . С присъдата подс. Д. е осъден за престъпление, извършено в периода 19.09. - 22.09.1999 год. , за което законодателят в чл. 142а, ал.1 / стар, но приложим съгласно чл. 2, ал. 2 / от НК е предвиждал наказание лишаване от свобода до две години. Срокът на абсолютната давност за наказателно преследване , регламентиран в чл. 81, ал.3 във случая на чл. 80 , ал.1 т. 4 НК и е 7 години и половина. Изтекъл е на 22.09.2006 год. , т.е преди постановяване на присъдата, поради това и проверяваният съд е бил обвързан от задължението да приложи правилата за давност в нея / виж чл. 305, ал.5 от НПК/ .

В конкретност намесата на въззивната инстанция за прекратяване на наказателното преследване на подс. Д. , е допустима и защото е желана от него. Подс. Д. не е направил лично изявление, но неговият З. категорично настоява за прекратяване на процедурата. Това обаче не е обстоятелство , което оказва влияние за прилагането на давността, тъй като ВКС е имал възможност да отбележи, че подсъдимият не е длъжен лично да се яви, за да изрази становище относно развитието на процеса /изрично в този смисъл е Решение № 54/ 2010 год., като в Решение пък № 329/2011 год. дори е прието, че ако той бездейства намират място разсъжденията за мълчаливо изразено съгласие за прекратяване на делото/.

Поради тези съображения настоящият състав намери, че са налице основанията за отмяна на присъдата в наказателната й част за подс. С. Д. и за прекратяване на наказателното производство срещу него.

Присъдата в наказателната й част и гражданската й част относно подс. Х. И. и подс. Г. М. може само да бъде потвърдена, тъй като намеса на въззивната инстанция е недопустима, поради лисващо искане за влошаване на положението за тези двама подсъдими.

Въззивният състав приема за достоверни, след собствен анализ на доказателствата събрани от районния съд, следните факти. :

През месец август 1999 г. С. А. З. живеела и работела в С.. Праз м. септември тя започнала да провежда телефонни разговори с подсъдимия Х. С. И., като впоследствие го и посетила в кафето, където работил като барман. П. една от първите им срещи подс. И. я запознал с подс. Б. З. и подс. С. П., като представил последния за свой брат. Последвали чести срещи на З. с Х. И. и С. П., като по-рядко виждала и подс.Б. З..

Вечерта на 18.09.1999 г. подсъдимите И. и П. посетили З. в общежитието, в което живеела. Един от двамата предложил да се видят отново на другия ден сутринта, като се разбрали С. П. да дойде и да вземе З..

Сутринта на 19.09.1999 г., подсъдимият П. отишъл П. З. и предложил да отидат на гости в дома на подс. Б. З.. Използвали градския транспорт и пристигнали в село М., в близост до град С.. Там била и свидетелката А. А. / сестра на съпругата на З./, с която З. се запознала.

Поради очакването на З. , че в дома на З. ще бъде и Х. И., тя попитала за него. З. и обяснил , че И. е в Б. по работа, поради което и те трябва да отпътуват за там. З. провел и телефонен разговор пред З., и тя останала с убеждението, че разговаря с някой , който се намира в Б.. След това казал, че тръгват на разходка в Б. и предложил на съпругата си да ги придружи. Тя отказала , но свидетелката А. приела поканата. Четиримата / подс. П. и подс.З., пострадалата З. и свидетелката А./ с градския транспорт се придвижили до К. в С. където наели познат на З. таксиметров шофьор. По време на пътуването за Б., подсъдимият З. попитал подсъдимия П., дали е обяснил вече на З.. П. отговорил, че не я е уведомявал и поради това подс. З. и обяснил, че ще я продадат като проститутка, но след като вземат парите ще си я приберат обратно. Пострадалата категорично отказала да участва в този план, но З. започнал да я убеждава, че няма избор, защото няма да се върне жива в С.. З. се уплашила , тъй като преди това била чула, че подсъдимият Б. З. се занимавал с оръжие и приела да има поведението, което той и наредил - да казва това, което той й е казал пред хората, с които ще я срещне.

Пристигайки в Б. подсъдимият З. разговарял по телефона с неизвестно лице. Таксито спряло пред жилищен блок, където имало паркиран и лек автомобил „Фолксваген голф”, червен на цвят. От него излезли мъже, с които подс. З. разговарял , а после извикал и З.. Един от непознатите мъже я попитал, дали е работила като проститутка. З. се намесил и отговарял вместо нея. Непознатият я попитал още къде иска да работи - в И., Г. или М., на което пак подс. З. отговорил, че трябвало да бъде изпратена в държавата, където плащат най-много пари.

След кратък разговор , подсъдимият З. наредил на шофьора да ги закара до кафене “К.”. Тъй като там нямало места, подсъдимите З. и П., заедно със свидетелите З. и А., и таксиметровия шофьор седнали в съседно заведение да пият кафе.

З. отишла до тоалетната с намерение да избяга , но не успяла, тъй като с нея дошла свидетелката А., а и подсъдимият П. ги чакал пред тоалетните. По-късно се преместили в друго кафене, като З. я накарал да излезе отстрани , в една малка затворена пряка, където имало няколко спрели автомобили. В един от тях пострадалата видяла подсъдимите Л. Д., М. К. и С. Д., които към този момент не познавала. Започнали да се интересуват къде е работила, като на тези въпроси отговарял З.. След като приключил разговора К. казал на пострадалата да влезе в спрян до тях лек автомобил, като в него се качили и подсъдимите К. Д. и Д.. Автомобилът потеглил и се движел в посока ж. п. гарата, като на булеварда спрял пред жилищен блок. Около . часа тримата подсъдими -К. Д. и Д. , задно със З. се качили в А. № 9 на бУ.”С.. К. и М.” № .. където тя видяла няколко жени и мъже. Казала на подсъдимия К. че не е дошла по собствено желание, а че е била принудена от Б. З.. Като чул това той извикал подс. С. Д. и му казал, че З. е „бегачка”. К. й ударил шамар, ударил я и Д.. Мъжете и жените, които били в апартамента П. влизането им в него си тръгнали, като с тях излязъл и подсъдимият Д..

Двамата подсъдими К. и Д. оставили З. в една от стаите , като Д. и забранил да плаче и да се доближава до прозореца.

К. наредил на З. да си свали ризата, но тя отказала и заплакала. Тъй като отказвала сама да се съблече двамата започнал да я удрят. Те свалили с дърпане ризата и останалите й дрехи . К. я хванал за косата и започнал да бута главата й към члена си. Не му направила фелацио, защото се съпротивлявала . Тогава К. казал, че има време за всичко и че тази вечер З. ще направи много неща и я пуснал, като отново я предупредил, че ще стане по-лошо за нея. Двамата подсъдими със сила завели пострадалата в банята, където К. й държал ръцете , а Д. я обръснал около половия й орган. След това последният я завел в хола и я накарал да се разходи в стаята гола. З. казала, че й е студено , П. което Д. извадил от С. червени бикини и елек и й ги дал.

В това време подс. К. говорейки по телефона, поканил някого да дойде, тъй като П. тях има „бегачка" и тази вечер ще има „секс, наркотици и рокендрол". След около половин част на входната врата се позвънило и в апартамента влезли още четирима мъже с неустановена самоличност, като З. по-късно разбрала, че на един от тях му викали “О.”.

Подсъдимият Д. я завел в спалнята и П. нея влязъл именно последният. Поискал от З. да му свали панталоните, но тя отказала, П. което той се развикал и започнал да я удря. В стаята влязъл обаче К. и го предупредил да внимава как я удря, за да не остават следи. След това „О.“ го уверил, че ще се справи сам. Издърпал З. към него на спалнята и осъществил полов акт с нея . Действията се повторили още веднъж . След като излязъл, Д. завел З. в банята и я накарал да се измие. Когато я върнал обратно в спалнята влязъл втори от непознатите, който също се съвкупил с нея . След като повторно се измила, в спалнята влязъл К. който осъществил на два пъти полов акт с нея. Последен в спалнята влязъл Д., който като удрял шамари и запушвал устата на З., успял да се съвкупи два пъти с нея. Останал в стаята и заспал, а К. бил в другата стая с непознатите мъже.

Сутринта на 20.09.1999 г. след като се събудил Д. дал на З. да облече някакви дрехи, като непрекъснато я следял да не се приближава към прозореца, терасата и входната врата. К. излязъл от апартамента и оставил Д. да я пази. Малко по-късно пристигнали свидетелят В. Новоселски, по прякор “Х.”, заедно с неговата приятелка. През целия ден там влизали и излизали различни хора. В късния следобед се върнал и К..

През светлата част на деня З. видяла на тераса на горния етаж в същата жилищна сграда момче / св. Г. Ч./ , с което се опитала да разговаря, но подсъдимите я забелязали и я дръпнали навътре в стаята , като я заудряли. Св. Ч. успял да я попита защо плаче. Освен това той чувал системни скандали, побоища и тормоз, но решил, че това е нормално. Веднъж, когото бил в банята си и чул някой да казва „ Кучко, колко пари съм дал за теб, ти не искаш сега да ме слушаш“, свидетелят се обадил в полицията анонимно и съобщил за това, но никой не се отзовал. Когато вече чул крясъците: „Стига, ме удряте, стига , недей!“, разбрал че положението е по-сериозно, отколкото си мислел.

Вечерта З. помолила свидетеля Н. да я пусне да си върви, но той отговорил, че няма такъв вариант.

Около 02,30 - 03,00 часа на 21.09.1999 г. в детската стая, където спяла З., влязъл Д., който я събудил и я отвел в спалнята. Настоял да се съблече, но тъй като З. отказала, я ударил няколко пъти. Като я принудил по този начин, същият се съвкупил с нея два пъти. След като З. се измила, К. също се съвкупил с нея в спалнята. Когато в нея се върнал Д., заповядал на З. да не се облича, а да спи гола да него. След като се събудили на сутринта на 21.09.1999 г. действията се повторили от страна на подсъдимите Д. и К. като те отново осъществили полов акт с пострадалата. Към обяд в апартамента пристигнал свидетелят В. Новоселски и заедно с Д. и К. започнали да пият алкохол. След обяда дошли и други неустановени по делото лица.

Около 22,00 часа в апартамента останали само З., Н. и приятелката му. Пострадалата отишла в детската стая и се престорила, че спи. След като Н. и приятелката му си легнали, около 02,30 часа на 22.09.1999 г., З. през прозореца в хола стигнала до парапета на прозореца на кухнята и от там през една площадка скочила на земята. Побягнала и стигнала до булеварда, но се върнала обратно, като влязла в съседен блок. Позвънила на една от вратите , но не и отворили. Качила се на втория етаж и позвънила на звънеца на апартамента на семейство З.. Св. С. З. и съпругът и се събудили. Когото отворили вратата видели З., която била облечена с мъжка пижама и молела за помощ. Свидетелката я попитала, да ли не е избягала от лудницата, но тя обяснила че е студентка по медицина от С. и че е била отвлечена от полицаи. Поради това и се противопоставила на Зехирова да се обади в полицията в Б.. Когато седнали в хола З. се стискала за главата и разказала как са я отвлекли и продали. Обяснила, че не е яла и пила дни, че много пъти е била изнасилвана в стаята, където са я държали, от много мъже .

С. З. се обадила на телефон 166 в С.. Обаждането й приел дежурния оператор - св. Р. Р.. Същата чула „ изключително разтревожен глас“ на момиче, което съобщило , че е отвлечено в Б., но тъй като операторът не познавала града не могла да установи , от къде се обажда то. В записка , изготвена от свидетелката Р. Р. е отразила , че същата като дежурен оператор на тел.166 в СДВР около 03.00 часа на 22.09.1999 г. е получила сигнал за това, че С. З. е била отвлечена, като е успяла да избяга и се намира на адрес в Б. П. С. З.

След около 10-15 минути, след обаждането на З., в апартамента на семейство З. пристигнали полицейски служители. З. влязла в спалнята и започнала да пищи, защото подозирала, че в случая има замесени полицаи. По-късно тя е отведена в сградата на полицията, където са й снети обяснения и е започнала работа по случая.

Св. К., в качество си на началник сектор „Криминална полиция“ бил уведомен за случая и лично чул първите “ откъслечни „ обяснения на З. / преди това с нея били разговаряли само св. К. и св. Д. / за това как се е озовала в града и защо е потърсила съдействие от полицията. Тъй като много трудно се контактувало с нея / поради това, че З. давала объркани обяснения и непрекъснато се допълвала/ той извикал в почивния ден и св. М. в управлението, за да окаже помощ като психолог. Според М. З. била в напълно неадекватно състояния. П. първата им среща , на която присъствал и св. К., както си седяла на дивна в кабинет на 4 етаж , който бил в близост на прозореца, станала и се „ свлекла надолу от прозореца“ / от показанията на св. М. на стр.620 / . След този опит да скочи от прозореца се заключила в една от тоалетните. Поради това й състояние бил извикан медицински екип , а в последствие била настанена и в психиатричното отделение за лечение за времето от 22.09.1999 год. до 07.11.1999 год. По време, когото за втори път е била настанена в отделението, на 30.12. 1999 год. пострадалата З., е поела 6 бр. таблетки от лекарството фенобарбитал.

От заключението по съдебно-медицинската експертиза, изготвено от вещото лице – Д. Я. З. след запознаване с медицинската документация (медицинско свидетелство № 469/1999 г. – лист 121 от ДП) и извършен преглед на пострадалата на 29.09. 1999 год. , обективно се установява старо разкъсване на девствената ципа / с давност повече от 3 седмици/, без наличие на травматични увреждания по половия орган, видимо наличие на бяло течение по лигавиците на половия орган, кръвонасядания по дясно бедро и по мишниците.

Експертът не е установил сигурни признаци за осъществяване на полов акт / поради това, че ширината на естественото отверстие на девствената ципа – 2 см., в едно с установеното старо разкъсване на стената й, позволява проникване на твърд, тъп предмет, какъвто е и мъжкия полов орган по време на ерекция по времето посочено от З., без да се образуват други разкъсвания по същата/, което обаче не изключва възможността за осъществяване на полов акт по посоченото време и начин от пострадалата. Установеното бяло течение според експерта се дължи на възпалителен процес на лигавицата на половия орган и не е изключено да е вследствие на осъществените полови актове, посочени от пострадалата. Кръвонасяданията по дясно бедро и мишниците, каквито са установени в конкретния случай, най-често се получавали по механизма на силно притискане с пръсти П. опит за захващане, разтваряне и задържане на същите в определено положение. Те отговорят да са получени по време, което е съобщила освидетелстваната и са й причинили – болка и страдание.

Вещото лице в съдебно заседание изяснява, ч принципно има и някои косвени белези за осъществен полова акт , като кръвонасядане в областта на половия орган, като същите могат да останат 1-2 седмици. Такива кръвонасядания могат да се получат и П. един контакт и по- бурен полов акт, а могат и да не се образува, особено ако има отпускане. Според експерта, П. данните за многократни полови контакти с различни мъже, в случая би трябвало да има някакви кръвонасядания, но не е задължително.

Ползвани са знанията и на психиатър, който е събрал данни , че първата хоспитализация в Психиатричния диспансер в Б. на С. З. е за времето от 22.09.1999 год. до 07.11.1999 год. , като П. приемането й е била неспокойна, извършвала е стереотипни движения на клатене на тялото и главата напред-назад, със забит в пода поглед, стискала китките на ръцете си между краката. Емоционално е била страхово напрегната, тревожна , трудно се установявал словесен контакт с нея, споделяла е идея за застрашеност и мисли за самоубийство.

За втората хоспитализация / 02 -03.01.2000 год./ е била преведена от ОАРИЛ в ОРБ Б. , защото на 30.12. 1999 год. година е била извикана да дава показания. П. пристигането си тя била спокойна, но след този разпит станала напрегната . Поради болка в стомаха и дали спазмалгон. По-късно се свлякла от стола и П. проверка в чантата й намерили липсващи 6 таблетки фенобарбитал от целия блистер, което наложило хоспитализирането в СОПОР.

Експертът е заключил, че поради реализираните спрямо нея действия на принуда, З. е изпаднала в състояние на остра реакция на стрес с прояви на тревожност, немотивиран страх, подозрителност, безсъние и психомоторна възбуда. На по-късен етап се оформило наличното към момента на освидетелстването след травмено стресово разстройство, което се е изразило със симптоми на тревожност, страх, депресия, социално оттегляне, разстройство на съня, ограничаване на интересите, сексуални разстройства с потискане на половото желание и страх от нови сексуални контакти. Поради наличието на изброените болестни прояви е приел, че дадените показания в детайли може да бъдат неточни, тъй като е разпитвана по време на болестното й състояние, което макар и да не се приеме като продължително разстройство на съзнанието, поради наличие на симптоми на страх, тревожност и подозрителност, може да доведе до неточност на показанията. Същата е в състояние да възпроизведе по-важните и емоционално ангажиралите я действия на околните спрямо нея. Не съществува вероятност случилото се със З. да е плод на измислици, внушение или кверулантство, тъй като тези качества са присъщи на личности, склонни към такова поведение като личностова характеристика, а не като болестно състояние. З. е изпаднала в болестно състояние - след травмено стресово разстройство. Това състояние спада към групата на невротичните и стресови разстройства и не се приема като психоза в тесен смисъл /психична болест/ и не обуславя краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието.

В съдебно заседание вещото лице Д. М. уточнява, че поради посттравматично стресово разстройство П. пострадалата и поради симптоми на страх, неадаптивност, недоверие, тревожност, чувство на празнота, нервно напрежение, отчужденост, тревожност може да даде неточни показания в някои от детайлите, но като цяло събитията се помнят и могат да бъдат възпроизведени така, както са се случили. Според вещото лице е възможно стресовата реакция да доведе до парализиране отбранителната реакция на лицето или до състояние на отпускане (за което говори Д. З.) - както за физическо, така и за психическо отпускане.

От заключението по съдебно-дактилоскопната експертиза се установява, че дактилоскопната следа, намерена върху чаша и иззета П. обиск в апартамент в Б., . С.. К. и М. № . е оставена от десен показалец на лицето С. З., като и че дактилоскопната следа, намерена върху чаша и иззета П. обиск в същия апартамент, е оставена от десен показалец на Л. Д..

Пострадалата С. З. започнала да посещава психотерапевта К. в Ц. А., специализиран за психотерапия на хора, претърпели насилие, през 2005 година . В началото на работата им З. споделяла, че животът й се е обезсмислил, чувствала се като мъртва отвътре, имало огромно напрежение в нея. Не могла да спи заради тежки кошмари, които са били свързани с преживяното, имала астма, която се изостряла П. всяка криза, през която преминавала, смяна на агресивни изблици, с депресивни състояния, неспособност да контролира емоциите си, когато оставала сама изпадала в тежки кошмарни състояния. Според св. К. състоянието на З. се влошило през годините, особено в моментите, когато се очаквало да дава показания и нещата П. нея ставали много тежки.

За разлика от проверявания съд , въззивната инстанция не приема за установен факта, че през юли месец 2001 год. пострадалата е приела голямо количество медикаменти.Същият е част от тези , изграждащи обвинителната теза, в конкретност – наличието на квалифициращо изнасилването обстоятелство. Поради логическа последователност и в изричен отговор на въззивните защитни доводи, се налага именно тук да се изложат съображенията за доказаност обаче на другия факт, че пострадалата през декември месец 1999 год. е изпила 6 бр. таблетки фенобарбитал. Той е доказан не само защото е възпроизведен в обстоятелствената част на експертното изследване от вещото лице Д. М., който има най-пълни и преки впечатления за поведението й по време на лечението й в психиатричното отделение, но и защото е повторен на друг идентичен факт . От непосредствените възприятия на св. К. и най-вече на св. М., тъй като тя има специални знания в областта на психологията, се установява , че С. З. е опитала да скочи от прозореца на 4 етаж в полицейското управление преди това – на 22.09.1999 год.

Описаните факти, с това изключение, са почти идентични с установените от районния съд, защото и въззивната инстанция се доверява на показанията на С. З.. В мотивите си районният съд е защитил извода с основния довод, че тези показания не са изолирани, а потвърдени от гласните доказателства , събрани чрез разпита на св. З., Ч., М. , К., К. и К. Определено най-същественото е, че показанията на пострадалата получават потвърждение чрез изявленията на тези свидетели, защото свидетелите З. М., К. и К. са възприели състоянието на пострадалата непосредственото след като тя е избягала от апартамента, което по-късно е определено от експерта като състояние на остра реакция на стрес. Това състояние , разгледано като резултат доказва и наличието на причина и в случая дава потвърждение на твърденията на пострадалата, че спрямо нея е било упражнено насилие. И все пак обаче показанията на тези четирима свидетели са първични , но само по отношение на последяващия факт, и производни за фактите с пряка доказателствена значимост. Допустимо е обаче в случая вторичните доказателства /тези, които не възпроизвеждат лично видяното или чуто от полицейските служите и св. З., а препредаденото им като такова от З./ да са източник на фактология , защото те служат само за проверка на първичните изявления на З.. Именно с такава цел, П. съпоставянето на преразказите на тези свидетели с разказа на пострадалата, се установява пълно съвпадение относно по-важните и емоционално ангажирани действия на околните спрямо нея. А това добавено с обстоятелството, че твърденията на пострадалата, че е била бита и , че е плакала и че е търсела начин да напусне апартамента, пряко се потвърждава от чутото и видяно от св. Ч., променя значително степента на доказаност на показанията на пострадалата. Освен това четените показания на св. А. А. също са в подкрепа на показанията на З., защото изявленията на тази свидетелка съвпадат с детайли от разказаното от З., като дори А. сочи , че по време на пътуването им от С. до Б. подс. С. П. е споменавал нещо , че З. ще бъде продадена за проститутка. Изказаното й обаче впечатление , че от тези разговори С. не е изглеждала притеснена , вече е заинтересована оценка, дължащата се на факта, че тогава когато я е направила е била сестра на съпругата на подс. Б. З.. Поради същата причина – заинтересованост и иначе съвпадащите показания на св. Н. , с тези на пострадалата, че е била в този апартамент, не могат да бъдат кредитирани в частта им за оценката , че З. е била спокойна вечерта, преди да избяга от апартамента. Тази заинтересованост произтича от ролята му на пазач на пострадалата, която е по- достоверна от изтъкаваната от него причина за престоя му в апартамента. Фактът, че пострадалата е видяна боса и по пижама и че е изоставила вещите си , потвърждава нейната версия, за това как е напуснала апартамента през нощта, а не неговите твърдения , че вратата му не е била заключвана.

Доверяването на показанията на З. се основава най-вече на това, че те намират опора и потвърждение чрез други доказателствени средства.

Конкретните твърдения на пострадалата, че са били реализирани множество полови сношения с нея без нейно желание, не се опровергава от липсата на установени травматични увреждания по половия й орган, защото съвместното експертно предположение на съдебния лекар и на психиатъра е, че е възможно нежеланите съвкупления да са във вариант П. подсъзнателен рефлекс на психическо и физическо отпускане, дължащо се на острата стресова реакция.

Соченото в разказа й нежелание за съвкуплението се потвърждава чрез проверката, извършена от съдебния лекар, тъй като според него механизмът на получаване на множеството кръвонасядания по вътрешната стена на дясно бедро, по вътрешната повърхност на дясна мишница и по вътрешната повърхност на лява мишница , е най-често на силно стискане с пръсти П. опит за захващане , разтваряне и задържане на същите в определено състояние. Нежеланието й да осъществи половите актове обаче е намерило отражение в състоянието на пострадалата непосредствено след деянието, описвано не само от свидетелите , но и от вещото лице психиатър, което чрез нужния инструментариум е извършило също косвена проверка за вярност на изявленията в тази насока, в резултат на което е изразено становището, че освидетелстваната след инкриминираното деяние е била в болестно състояние – след травмено стресово разстройство. Няма основателност в довода да не се приеме това заключение поради това ,че освидетелствуването не е извършено своевременно, защото макар и да е осъществено година след деянието, то се основава на медицински документи – включително историята на заболяванията, изготвени П. хоспитализацията на З., а първата от тях е веднага на - 22.09. 1999 год.

С оглед на това, въззивната инстанция немери за неоснователно възражението, че доказателствените изводи на първоинстацинния съд са неправилни.

Защитната теза за това, че З. е останала по собствено желание в апартамента , настанена от подс. К. основана на обясненията му пред въззивната инстанция , че тя е работела за него не е убедителна, защото влиза в противоречие с научното обяснение на вещото лице психиатър за водещите реакции след случилото се на пострадалата.

Тези факти водят до съгласие с направените правни изводи за доказаност на деянието , осъществено съвместно от подс. Б. З. и подс.С. П. , както и за съставомерността му като престъпление по чл. 156, ал.2, т.3, вр. с ал.1 НК във вр. с чл.20, ал. 2 от НК. Районният съд не е изложил изрични съображения по приложението на чл. 2, ал.2 НК, въпреки че деянието е станало преди промяната в НК, ДВ бр. 75 от 2006 год. Именно тогава е настъпила промяна в признаците на престъпния състав, която позволява към наказателна отговорност да бъдат привлечени по-широк кръг от лица, онези които са извършили отвличане не само на лице от женски пол, която е по-неблагоприятна за дейците. Промяната е по-неблагоприятна и с оглед увеличаване на размера на предвиждащото се наказание. Правилно е прието, че отвеждането на пострадалата на 19.09.1999 год. от С. до Б. е било принудително и с конкретната цел, тъй като тя е отведена от мястото, където се е намирала първоначално със заблуда , а след това и чрез заплаха, като е и предадена на други лица, за да проституира в друга държава.

Тъй като принципно отвличането съдържа противозаконното лишаване от свобода , в смисъла , че пострадалият се лишава от възможността сам да избира местопребиваването си , то и времето от предаването на Саня З. на подсъдимите Д., Д. и К. на същата дата пред кафене в Г. Б. , а след това отвеждането й с автомобил до апартамента, в който тя е задържана , за да бъде продадена да проституира извън граница , до бягството й на 22.09.1999 год. , е също отвличане с типичната цел на престъплението по чл. 156, ал.2 т. 3 от НК., а на само противозаконно лишаване от свобода за повече от 2 денонощия. Поради това, обаче че престъплението по чл. 156, ал.2 от НК е по-тежко / както и към момента на извършване, така и след промяната / в сравнение с това по чл. 142а, ал. 4 от НК , то въззивната инстанция може само да потвърди правните изводи , че лишаването от свобода на З., осъществено съвместно от Д. и К. е престъпление по чл. 142а, ал. 4 , във вр. с ал.1, във вр. с чл. 20, ал.2 от НК, с оглед на продължителността му.

Правилно в случая това квалифицирано лишаване от свобода е прието като самостоятелно престъпление заедно с престъплението по чл. 152 от НК, защото действията им по отвеждането на З. в апартамента и принудителното й оставане в него не са част от тези , с които подсъдимите реално са осъществили принудата си по отношение на жертвата, целяща сломяване на вътрешната й съпротива с поставянето й в такова положение, от което тя да не вижда възможен изход.

Установените факти сочат на изнасилване, извършено П. условията на продължавано престъпление, а не както е прието от районният съд за съвкупност от две отделни престъпления. Чл. 26 от НК обаче е приложим по силата на чл. 2 ал.2 НК само в случай , че е по-благоприятен , тъй като към момента на извършване на отделните деяния - началото на 2002 год. е бил отменен материалноправният институт на продължаваното престъпление като конструкция на няколко престъпления , разглеждани и наказвани като едно цяло. Районният съд е възприел изцяло предложената в обвинителния акт правна квалификация без да съобрази, че с така обективираното поведение подсъдимите са осъществили отделни деяния, които осъществяват поотделно състав на едно и също престъпление, извършени са през непродължителен период от време, П. една и съща обстановка и П. еднородност на вината, като последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите. Според настоящият състав, участието на неизвестни лица, наред с двамата подсъдими П. първото изнасилване на З., не изключва приложението на института на продължаваното престъпление, защото забраната е по отношение на пострадалото лице, а то в случая и П. двете деяния е едно и също. Предвид на изложените съображения, настоящият състав намира, че законосъобразната правна квалификация на извършеното от подсъдимите изнасилване следва да бъде като продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал.1 НК , а не като две отделни изнасилвания , извършени в условията на реална съвкупност по чл. 23,ал. НК. Следва да бъде съобразено обаче и обстоятелството, дали квалифицирането на престъпната дейност като едно престъпление - продължавано, а не като няколко отделни престъпления е по-благоприятна за дееца, от гледна точка на оценката за общественоопасния характер на престъпната деятелност. Макар в случая, поради липсата на протест за тази инстанция, да не е налице възможност да приложи разпоредбата на чл. 24 НК, възможността за увеличаване на определеното общо наказание измежду тези, наложени за отделните престъпления по чл. 152, ал.3 от НК , включени в съвкупността, също сочи, че обвинението за квалифицирани изнасилвания , извършени в реална съвкупност, следва да се прецени като по-тежко от това за продължавано .

Промяната в квалификацията е и допустима не само като по-благоприятен закон , но и поради това, че не влошава положението на обжалващите подсъдими, тъй като осъждането им за продължавано престъпление не носи неблагоприятни последици. В този смисъл, въззивният състав счита, че са налице основания за изменение на присъдата в частта, в която подсъдимите са признати за виновни за извършване на престъпления по чл. 152, ал. 3 от НК , като престъпната дейност и на двамата бъде преквалифицирана като престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 1 и т. 3 във вр. с ал.1 т.2 във вр.чл. 26, ал.1 НК/ без във вр. с чл. 20, ал.2 НК, тъй като съизвършителството е именно първото квалифициращо обстоятелство/. И въззивната инстанция прие наличието на второто, въпреки различието в изводите за фактите, които го обосновават. За да е налице опит за самоубийство е необходимо предприетите действия от пострадалата обективно да са насочени към принудително прекратяване на живота и по интензитет да са достатъчни да го поставят в опасност / от Решение № 4/1987 год. на ВС/. В решение № 771/1996 год. на ВКС е посочено , че е необходимо още и от субективна страна тези прояви да са продиктувани от предварително взето решение от пострадалия да постави край на своя живот. Такава насоченост на съзнанието на пострадалата З. е била налице не само към момента, когато е изпила таблетките фенобарбитал , но и когото се е намирала в полицейското управление, защото е опитала да скочи през прозореца. Това й състояние е продължило и за времето на първата хоспитализация в психиатричното отделение , защото тогава е споделяла мисли за самоубийство / виж психиатричната експертиза/ . Изпиването на 6 бр. таблетки фенобарбитал впоследствие – през декември 1999 год. - е действието , което по интензитет е достатъчно да постави живота й в опасност, защото то е имало и реален резултат, описан от експерта М.

Правилен е правният извод за съизвършителство, поради участието на всеки един от подсъдимите К. и Д./ като и на други две неустановени лица/ както в принудата, така и в осъществяване на половия акт. Обстоятелството, че всеки един от тях е извършвал принудителните действия и съвкуплението си с момичето, когато в стаята не е присъствал другия, не го променя. Изнасилването е съставно престъпление, поради което връзката между съизвършителите позволява някой от тях дори и да не участва непосредствено в упражняването на принудата . Както е посочено в Решение № 199/2005 год. на ВКС „поради усложнената структура на престъплението по чл. 152 НК за отговорност за изнасилване , извършено от „ две или повече лица „е достатъчно те да са съзнавали връзката между деянието си”. И от тази гледна точка изводът на проверявания съд е правилен, безспорно и да не са знаели какво точно е сторил предишния извършител , когато е бил в спалнята , всеки един от тях със сигурност е бил наясно, че той ще се противопостави на нейна съпротива да осъществи полов акт. Освен това в случая те не само са се възползвали от упражненото от първия въздействие , но и сами двамата последователно са го увеличили и по този начин са успели и те да се съвкупят с нея. Изводът , че подсъдимите са съзнавали връзката между деянията си , се основава на синхрона в действията им . А това пък съзнаване изключва наличието на предпоставките по чл. 14 от НК / несъзнаване на фактическите обстоятелства, принадлежащи към състава на престъплението, поради липса на всякакви представи или поради неверни представи за тях/.

Първоинстанционният съд не е бил прецизен П. индивидуализацията на Н., защото П. мотивиране на отмерването на размера на лишаването от свобода , наложено на всеки един от съучастниците, не е изложил съображения за конкретното участие на всеки един от тях, така както го задължава разпоредбата на чл. 21 от НК. Неправилно е оценил и изключителната относителна тежест за отговорността и на четиримата подсъдими - К. Д., З. и П., на обстоятелство, каквото е изтеклият значителен период от извършване на престъпленията до наказването. П. дългата продължителност на настоящия наказателен процес – почти 15 години, дори и сложността на фактите по делото, и неизрядното поведение на част от подсъдимите, довело до забавянето на съда, обосновава неразумен срок на разглеждане на делото. Постоянна е съдебна практика на ВКС, която е съобразена с практиката на ЕСПЧ по чл. 6 от ЕКЗПЧОС, че нарушаването на принципа за разглеждане на делото в разумен срок е основание подсъдимият да се ползва от правото на изключително смекчаващо вината му обстоятелство П. индивидуализацията на наказанието му. То обаче само по себе си не може да доведе до приложението на чл. 55 от НК, защото законът изисква наличието и на втората кумулативно дадена предпоставка за приложението на института на смекчената наказателна отговорност - несъразмерност на най-леката предвидена в закона наказателна санкция – която за извършеното от Б. З. и С. П. престъпление е лишаване от свобода от 3 години / съгласно долната граница на стария текст на чл. 156, ал.2 НК/. Завишената обществена опасност на подс. З. , аргументирани с осъждането му за две престъпления, както и факта, че деянието е извършено в кратък период след като е изтърпявал вече наказание лишаване от свобода , не позволява това. Относителната тежест на това обстоятелство е значителна, без обаче да може да надделява над наличното изключително смекчаващо, и води до налагане на наказание на подс. Б. З. в минималния размер, поради което и наложеното му наказание лишаване от свобода от 6 години следва да се намали на 3 години. То трябва да се изтърпи ефективно, тъй като този подсъдим е осъждан преди това на лишаване от свобода.

За разлика от него размерът на наказанието на съучастникът му – подс. П. , е по-справедливо да се определи , П. условията на чл. 55, ал.1, т.1 от НК, тъй като той е деец с ниска степен на обществена опасност и с по-малък принос в задружната престъпна дейност. Породи това и въззивната инстанция намали наложеното на този подсъдими наказание от 4 години на 2 години. За този подсъдим са налице предпоставките за отлагане на изпълнението на това наказание, тъй като той е осъждан , но на глоба и с присъда влязла в сила на 16.03.2001 год.. Това, както и много дългият период от време между деянието и наказването му , налагат приложението на чл. 66 от НК, чрез изпитателен срок от 3 години.

Слизането под предвидения минимум за престъплението по чл. 142а, ал.4 / стар, който е по-благоприятен/ от НК и за престъплението чл. 152, ал.3 от НК и за двамата подсъдими Д. и К. не е оправдано, поради голямата обществена опасност на извършеното от тях, дори и П. наличното изключителното смекчаващо отговорността им обстоятелство, посочено по-горе. Не може да се разграничи по-голям принос на някого за осъществяване на двете престъпления , поради което и защитено се оказва еднаквото им наказване от проверявания съд.

Има основание в поисканото намаляване на Н. и за двамата на минимума, но само за по-леко наказуемото престъпление, това по чл. 142а НК. Наказанието за квалифицираното съвместно изнасилване обаче не може да бъде в минималния му размер, тъй като надделяването на изключителното смекчаващо обстоятелство над това с точно обратната насоченост ,налага определяне на наказание в размер, значително под средния, без обаче да се стига се стига до минимума. Следователно, продължителността на наказанието за продължаваното изнасилване трябва да бъде намалена от 5 години на 4 години, а за противозаконното лишаване от свобода от 4 години на 3 години, като се намали и общото наказание за съвкупността от тях от 5 години на 4 години.

Районният съд е допуснал нарушение на установената с чл. 301, ал.1 от НПК последователност П. произнасянето по въпросите, относно режимът на изтърпяване на наказанието , като е определил първоначален режим на изтърпяване на наказанието за всяко едно от престъпленията , извършени от подс. Д. и подс. К. вместо да стори това едва след като определи общото наказание по реда на чл. 24 от НК. Съгласно предписаната поредност едва след определянето на общо наказание и произнасянето за увеличаването по чл. 24 НК, съдът решава отмереното наказание, включително и общото увеличено наказание, да бъде изтърпяно ефективно и П. какъв режим да се изтърпи. Нарушението е отстранимо от въззивната инстанция , чрез отмяната на присъдата в частта, в която за престъплението по чл. 142а от НК и на двамата подсъдими е определен режим и тип на затворническото заведение , в което те трябва да изтърпят наложеното им наказание, като с оглед преквалифицирането на престъплението по чл. 152 от НК такава изрична корекция не е необходима в тази част на присъдата.

Въззивният съд възприе изводите за това, че са налице предпоставките за приложение на чл. 24 от НК. Необходимо е увеличаване на определеното общо най- тежко наказание и на двамата подсъдими с 1 година. Макар и броят на престъпленията, включен в съвкупността да е само две, тяхната тежест е изключително висока, съотнесена към престъпления със сходна правна квалификация. Поради намаляването на общото най-тежко наказание, увеличеното общо наказание също се намалява от 6 години на 5 години и за двамата подсъдими. Поради размера му то следва да бъде изтърпяно и от двамата ефективно, но П. общ режим и в затворническо общежитие, тъй като това е първото осъждане за подс. К. въобще, а подс. Д., макар и да е осъждан, това е станало в влезли в сила присъди след датата на деянието, за което се наказва.

Гражданският ищец е поискал само увеличаване на присъдено обезщетение от подс. Д./прекратяването на наказателното производство спрямо него не води и до прекратяване на гражданския иск , предявен срещу него/, поради което и присъдата в частта за отхвърлянето на Г. искове срещу подс. Х. И. и подс. Г. М. не може да бъде променено. Обстоятелството ограничава въззивната инстанция и за всяка друга корекция, която не е в полза на останалите подсъдими. Районният съд не е присъдил лихва върху присъдените на З. суми, а това е поискано с исковата молба. По този начин съдът не се е произнесъл по цялото искане на ищцата , което е могло / с оглед на това , че има преклузивен едномесечен срок по ГПК / да породи фактическо основание тя да иска допълване на решението. Освен това по правило отговорността на подсъдимите Д. , Д. и К. , респ. на Д. и К. , респ. на З. и П., е солидарна, тъй като се касае до увреждане причинено от неколцина. В случая обаче претенцията на пострадалата е била предявена за всеки отделен подсъдим в различен размер. Тава е допустимо отклонение от принципа , тъй като солидарността е създадена в полза на кредитора. И щом като в случая пострадалата не е пожелала да се ползва от солидарната отговорност на причинителите на вредата, съдът като не може да я прилага служебно, следва да се съобрази с искането й. Претенцията и за обезвреда, макар и допустимо да е насочена срещу всеки един от подсъдимите Д. и К. , не е била конкретизирана по отношение на всеки един деликт . Районният съд обаче се е произнесъл , като е определил обезщетение за всяко едно от отделните престъпления, извършени в съучастие от подс. Д. и подс. К.. Поради това корекцията в правната квалификация на отделните две изнасилвания като едно продължавано престъпление води до изменяване на присъдата и относно размера на гражданските искове срещу подс. Д. и подс. К. за вредите от престъплението по чл. 152 от НК, тъй като всеки един от тях трябва да и заплати обезщетение за това престъпление от по 10 000 лв.

Оплакването за несправедливо завишаване на присъдените обезщетения по гражданските искове за причинените на пострадалата неимуществени вреди от деянията , извършени от тези двама подсъдими не е основателно, защото П. определянето им районният съд е отчел изключително тежките негативните преживявания по време и след извършване на деянията, трайните последици върху личността и психичното й здраве. Налага да бъде допълнено , че тя е претърпяла не само физически болки, а и негативни психични преживявания, които очевидно са били водещи в състоянието й и след деянието. В този смисъл, правилно обезщетени като засегнати блага са всички тези лични чувства на увредения и начина, по който той субективно е понесъл вредата, тъй като предназначението на обезщетението за морални вреди е да поправи претърпяната лична болка и страдание. Те в аспекта на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД за справедливото определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от подсъдимите в резултат на изнасилването и в резултат на противозаконното лишаване от свода , налагат за компенсиране на изтъкнатите физически и психически страдания, изпитани от З. , тя да е обезщетена от всеки един от подс. Д. и К. в паричен еквивалент на сумата от по 10 000 лв., респ. от по 5 000 лв.

Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че доказаността на деликтното правоотношение обуславя основателността и на предявения от пострадалата граждански иск срещу подс. Д. . Напълно обосновани и подкрепени изцяло от събрания доказателствен материал са фактическите му констатации, че и той е взел участие в лишаването на З. от свобода, с действията си по принудителното и отвеждане и задържане в апартамента. Районният съд обаче неоснователно е завишил размера на дължимото от него обезщетение, защото не е отдадено значение на конкретният принос на този подсъдим. Тъй като той е значително по-малък от този на останалите двама причинители , то размерът на предявеният срещу подс. Д. Г. иск, следва да бъде намален от 3 000 на 2 000 лева.

Несправедливост има и П. определянето на обезщетенията, дължими от подс. З. и подс. П., тъй като първият е осъден да заплати сума, равна на обезщетенията за изнасилването. Съобразявайки това, както и интензитета на принуда, осъществена от тези двама подсъдими спрямо З. , въззивната инстанция приема , че е справедливо подс. З. да я обезщети със сумата от 4 000 лева, а подс. П. от 3 000 лева, съобразно и различието в приносът им за осъществяване на деликта.

Районният съд не е изпълнил задължението по чл. 301, ал.1, т. 3 и т. 8 НПК, тъй като не се произнесъл за разноските, за определяне на общи наказания по чл. 25 от НК, както и не е зачел задържанията на подсъдимите , но може да стори това след окончателното решаване на въпросите за виновността, по реда на чл. 306 от НПК.

След постановяване на решението, съдът се произнесе и относно поисканото от прокурора изменяване на мeрките за неотклонение.

Съгласно чл. 317 от НПК, въззивният съд е в правото си винаги да се произнася по мярката за неотклонение и по другите мерки за процесуална принуда, като прилага правилата за производството пред първата инстанция, тъй като липсват конкретни правни норми, уреждащи правомощията му за това.

Потвърждаването на осъждането на подсъдимите Б. З. , Л. Д. и М. К. и налагането на ефективно наказание "лишаване от свобода" за тях тримата може да бъде отчитано като основание да се прецени, че опасността им от укриване се завишава, защото това става с окончателен осъдителен съдебен акт, който променя правното им положение.

Отчитането на постановеното окончателно осъждане , както и наличието на укоримо поведение на тези трима подсъдими, води до промяна в обстоятелствата, даваща основание изпълняваната от тях мярка за неотклонение да бъде заменена с по-тежката, каквото е задържането под стража. Подс. З. е променил мястото си на пребиваване в с. Мърчаево без да уведоми за това съда / самият той не е намерен на адреса, като призоваването му е осъществено по телефона за последните съдебни заседания/. Той, както и подс. Л. Д., по време на въззивното производство са извинили отсъствието им с медицински документи, но изрично задължени да представят именно такива , които се изискват , те не са изпълнили указанията на съда. Подс. К. е предизвикал отлагане на съдебно заседание като е представил неправомерно издадено медицинско удостоверение от 10.07. 2013 год. / прието като такова след проверка от Регионалната здравна инспекция Б./ .

Поради прекратяване на наказателното производство спрямо подс. Д., и поради това, че наложеното наказание на подс. С. П. не е ефективно, то мерките за неотклонение на тези двама подсъдими следва да се отменят.

По изложените съображения и на основание, чл. 334 т.3 , чл. 33. т.1, т.2 и т.3 и чл. 338 от НПК, Благоевградският окръжен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА Присъда № 2573 от 27.03.2012 год. , постановена по НОХД № 937 по описа на Районен съд – Б. за 2007 год. , в частта й, в която подсъдимият С. С. Д. , като е признат за виновен за престъпление по чл. 142а, ал. 1 от НК е освободен от наказателна отговорност чрез налагането на административно наказание “глоба” в размер на 1000 лв. и ПРЕКРАТЯВА наказателното производство срещу този подсъдим , поради изтекла давност за наказателно преследване за престъпление по чл. 142а, ал.1 от НК.

ИЗМЕНЯВА присъдата, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършените от подсъдимия Л. Н. Д. две престъпления по чл. 152, ал.3 т.1 и т. 3 във вр. с ал.1, т.2 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК, за всяко от които му е наложено наказание лишаване от свобода от по 5 години, в едно продължавано за периода 19.09.- 21.09.1999 год. престъпление по чл. 152, ал.3 т.1 и т. 3 във вр. с ал.1, т.2, във вр. с чл. 26, ал.1 от НК, за което П. условията на чл. 54 от НК му НАЛАГА наказание 4 / четири/ години лишаване от свобода.

ИЗМЕНЯВА присъдата като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Л. Н. Д. наказание лишаване от свобода за престъплението по чл. 142а, ал. 4, предл. последно, във връзка с ал. 1, връзка с чл. 20, ал. 2 от НК от 4 години на 3/ три/ години.

ИЗМЕНЯВА присъдата като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Л. Н. Д. на основание чл. 23 НК общо най-тежко наказание лишаване от свобода от 5 години на 4/четири/ години, както и увеличеното общо наказание от 6 години на 5 / пет/ години.

ИЗМЕНЯВА присъдата в частта, в която е определено увеличеното общо наказание на подсъдимия Л. Н. Д. да се изтърпи П. строг режим в затворническо общежитие или затвор от закрит тип, като постановява увеличеното общо наказание лишаване от свобода за срок от 5 / пет/ години да се изтърпи в затворническо общежитие от открит тип П. първоначален общ режим.

ИЗМЕНЯВА присъдата като я ОТМЕНЯВА в частите , в които е определен първоначален режим и тип затворническо общежитие на Н. лишаване от свобода на подсъдимия Л. Н. Д. за престъпленията по чл. 152, ал.3 т.1 и т.3 от НК и за престъплението по чл. 142а, ал.4 НК.

ИЗМЕНЯВА присъдата като ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършените от подсъдимия М. О. К. две престъпления по чл. 152, ал.3 т.1 и т. 3 във вр. с ал.1, т.2 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК, за всяко от което му е наложено наказание лишаване от свобода от по 5 години, в едно продължавано за периода 19.09. - 21.09.1999 год. престъпление по чл. 152, ал.3 т.1 и т. 3 във вр. с ал.1, т.2, във вр. с чл. 26, ал.1 от НК, за което П. условията на чл. 54 от НК му НАЛАГА наказание 4 / четири/ години лишаване от свобода.

ИЗМЕНЯВА присъдата като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия М. О. К. наказание лишаване от свобода за престъплението по чл. 142а, ал. 4, предл. последно, във връзка с ал. 1, връзка с чл. 20, ал. 2 от НК от 4 години на 3/ три/ години.

ИЗМЕНЯВА присъдата като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия М. О. К. на основание чл. 23 НК общо най-тежко наказание лишаване от свобода от 5 години на 4/четири/ години, както и увеличеното общо наказание от 6 години на 5 / пет/ години.

ИЗМЕНЯВА присъдата в частта, в която е определено увеличеното общо наказание на подсъдимия М. О. К. да се изтърпи П. строг режим в затворническо общежитие или затвор от закрит тип, като постановява увеличеното общо наказание лишаване от свобода за срок от 5 / пет/ години да се изтърпи в затворническо общежитие от открит тип П. първоначален общ режим.

ИЗМЕНЯВА присъдата като я ОТМЕНЯВА в частите , в които е определен първоначален режим и тип затворническо общежитие на Н. лишаване от свобода на подсъдимия М. О. К. за престъпленията по чл. 152, ал.3 т.1 и т.3 от НК и за престъплението по чл. 142а, ал.4 НК.

ИЗМЕНЯВА присъдата като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Б. З. З. наказание “лишаване от свобода” от 6 години на 3 / три/ години.

ИЗМЕНЯВА присъдата като на основание чл. 55, ал.1, т.1 от НК НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия С. А. П. наказание “лишаване от свобода” от 4 години на 2 /две/ години, като съгласно чл. 66 от НК отлага изпълнението му за срок от 3 / три/ години.

ИЗМЕНЯВА присъдата като НАМАЛЯВА присъденото на пострадалата платимо от подсъдимия Б. З. З. обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лв. на 4 000 /четири хиляди/ лева.

ИЗМЕНЯВА присъдата като НАМАЛЯВА присъденото на пострадалата платимо от подсъдимия С. А. П. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7 000 лева на 3 000 /три хиляди / лева.

ИЗМЕНЯВА присъдата като НАМАЛЯВА присъденото на пострадалата платимо от подсъдимия С. С. Д. обезщетение за неимуществени вреди от 3 000 лв. на 2 000 /две хиляди/ лева.

ИЗМЕНЯВА присъдата в гражданската й част, в която подсъдимият Л. Н. Д. е осъден да заплати на С. А. З. обезщетения от по 5000 лева за всяко от трите престъпления, като вместо това го ОСЪЖДА да й заплати обезщетение в размер на 10 000 / десет хиляди / лева за вредите от престъплението по чл.152, ал.3, т.1 и т.3 във вр. с ал.1, т.2 във вр. с чл.26 от НК и обезщетение в размер на 5 000 /пет хиляди/ лева за вредите от престъплението по чл. 142а от НК.

ИЗМЕНЯВА присъдата в гражданската й част, в която подсъдимият М. О. К. е осъден да заплати на С. А. З. обезщетения от по 5000 лева за всяко от трите престъпления, като вместо това го ОСЪЖДА да й заплати обезщетение в размер на 10 000 / десет хиляди / лева за вредите от престъплението по чл.152, ал.3, т.1 и т.3 във вр. с ал.1, т.2 във вр. с чл.26 от НК и обезщетение в размер на 5 000 /пет хиляди/лева за вредите от престъплението по чл. 142а от НК.

ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.

ИЗМЕНЯВА изпълняваната от подс. Л. Д. мярка за неотклонение „ Гаранция“ в „ Задържане под стража“ .

ИЗМЕНЯВА изпълняваната от подс. Б. З. мярка за неотклонение „ Гаранция“ в „ Задържане под стража“ .

ИЗМЕНЯВА изпълняваната от подс. М. К. мярка за неотклонение „ Гаранция“ в „ Задържане под стража“ .

ОТМЕНЯВА изпълняваната от подс. С. Д. мярка за неотклонение„гаранция“.

ОТМЕНЯВА неизпълнената от подс. С. П. мярка за неотклонение„ Задържане под стража“.

Решението , в частта относно прекратяване на наказателното производство спрямо подс. Д. , може да са обжалва в 15-дневен срок от съобщаването му пред ВКС, като в останалата му част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: