Р Е Ш Е
Н И Е
№ 47
град Шумен, 14.11.2019 г.
Шуменският
окръжен съд, в публично съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Окръжен съдия: Йордан Димов
при секретаря Ж. Дучева като разгледа докладваното от окръжния съдия Йордан Димов, т. д. №114 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по настоящото дело е образувано по предявен от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК-*********, гр. София, ул. „Московска” №19, със съдебен адрес *** против Ж.Н.Е., ЕГН-********** *** иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК. В ИМ се излага следната фактическа обстановка: На 20.03.2012 г. между „Банка ДСК” ЕАД, в качеството на кредитор и Т.И.М., ЕГН-********** бил сключен Договор жилищен и ипотечен кредит за сумата от 99 971 евро. Договорът за кредит е бил обезпечен чрез учредена договорна ипотека, вписана в СВ гр. Нови пазар, с вх. рег. №1075/30.03.2012 г., акт №.../2012 г., както и чрез договор за поръчителство от 20.03.2012 г., сключен с А.А.Т. З.А.Р., М.Г.Х. и ответника в настоящото производство Ж.Н.Е.. Поради забава на плащанията по кредита на основание чл.20.2 от Общите условия към Договора за кредит е било изпратено от кредитора уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. То било получено на 28.02.2019 г. на 14.03.2014 г. „Банка ДСК” ЕАД подала заявление по реда на чл.417 от ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение солидарно и срещу кредитополучателката Т.И.М. и срещу четиримата поръчители - А.А.Т. З.А.Р., М.Г.Х. включително и ответника в настоящото производство Ж.Н.Е.. Било образувано ч. гр. д. №261/2014 г. по описа на НпРС по което в полза на банката е срещу посочените лица била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 99 391.44 евро, 10 035.61 евро договорна лихва за период от 19.01.2013 г. до 13.03.2014 г. и обезщетение за забава – 8 655.95 евро за период от 29.04.2013 г. до 13.03.2014 г., както и 2 478.94 евро дължими за такси и разноски, както и законната лихва считано от 14.03.2014 г. Освен това със заповедта били присъдени за водене на заповедното производство 4 715.97 лв. за заплатена държавна такса, както и 3 369.58 лв. за разноски за юрисконсултско възнаграждение. Заведено е изпълнително дело №121/2014 на ЧСИ с №774 на КЧСИ и район на действие – района на ШОС. На ответника Ж.Н.Е. е била връчена Покана за доброволно изпълнение (ПДИ), наложени са възбрани върху притежавани от него недвижми имоти, запор върху трудовото му възнаграждение, както и върху притежаван от него л.а. На 29.09.2014 г. от негово име е сключено извънсъдебно споразумение, като според последното е спряно и образуваното изпълнително дело. поради неизпълнение на задълженията по споразумението изпълнителното производство е било възобновено. С влезли в закона сила постановления за възлагане на недвижим имот, вписани в СВ гр. Нови пазар са продадени имоти собствени на ответника – Ж.Е.. Едва след изпълнение на посочените действия ответника на 13.11.2017 г. е депозирал възражение по чл.414, ал.2 от ГПК. Намира, че депозираното от ответника възражение е преклудирано, като подадено извън установения срок. По чл.414, ал.2 от ГПК. Намира, че не са били налице основанията за даване на указания към ищеца в настоящото и заявител в заповедното за предявяване на иск по реда на чл.422 от ГПК. Намира, че заповедта за незабавно изпълнение и заведеният въз основа на нея изпълнителен лист са влезли в законна сила спрямо ответника. Моли да бъде прекратено настоящото производство и да бъде осъден ответника да заплати дължимите разноски от 4 715.17 лв. за държавна такса и 450 лв. юрисконсултско възнаграждение. в случай, че съдът не приеме възражението за недопустимост на производството моли да бъде признато за установено от съда, че ответника дължи на банката 99 391.40 евро главница, 10 035.61 евро договорна лихва за период от 19.01.2013 г. до 13.03.2014 г., 8 655.95 евро обезщетение за забава за период от 29.04.2013 г. до 13.03.2014 г., както и 2 478.94 евро – такси и разноски по договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.03.2014 г., както и неправените в производството разноски.
По делото е бил депозиран отговор на исковата молба от името на ответника Ж.Н.Е.. В него се сочи, че производството по делото е недопустимо, тъй като ИМ е подадена след изтичане на законния 30 дневен срок от получаване на уведомлението за подаденото възражение (по чл.414 от ГПК). Сочи, че по ч.т.д. №64/2018 г. по описа на ШОС е отменено Разпореждане №461/21.02.2018 г. на НпРС и е приетото подаденото от ответинка възражение по реда ан чл.414 от ГПК. Изпратено е съобщение до завителя – „Банка ДСК” ЕАД, че може в едномесечен срок да подаде иск с основание чл.422 от ГПК. Изрично са указани неблагоприятните последици от непредявяване на иск в указания срок. Сочи, че съобщението от ШОС е изпратено на 17.05.2018 г. и именно на тази дата започва да тече 1 мес. Срок за предявяване на иска по чл.422 от ГПК. Намира, че срокът е изтекъл на 17.06.2018 г., а реално искът е предявен на 05.07.2018 г. намира така предявените искове за неоснователни. Намира, че ответника Ж.Н.Е. не е бил уведомен за обявяването на кредита за предсрочно изискуем както това изисква чл.60, ал.2 от ЗКИ и ТР №4/2014 г. по ТД №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи, че е представено уведомително писмо, което претендира, че на 26.02.2014 г. ответника е бил уведомен, но сочи, че подписа стоящ на разписката не е на ответника. Оспорва наличието на валидно уведомяване. Твърди, че в съответствие с нормата на чл.147, ал.1 от ЗЗД, за да може да се отправи претенция към поръчител следва това да е сторено в шестмесечен срок, като сочи, че когато става въпрос за вноски по кредит се погасява всяка от тях, след падежът на която в 6 мес. срок не е отправена претенция до поръчителя. Намира, че за този 6 мес. срок от падежирането на всяка от вноските съдът следва да следи служебно. Позовава се на т.4б от ТР №4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Намира, че по този начин е преклудирана възможността да се претендират суми по всички погасителни вноски по посочения кредит, тъй като падежът на последният е 05.12.2017 г., като посочената дата предхожда с 6 месеца момента на предявяване на ИМ. Намира, че ответника има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП намира, че договорът за банков кредит попада в приложното поле на чл.143 – 146 от ЗЗП намира, че процесният договор за банков кредит съдържа неравноправни клаузи, установени във вреда на ответника и неотговарящи на изискването за добросъвестност, поради което ги намира за нищожни в съответствие с чл.144, чл.146, чл.147 от ЗЗП и чл.26, ал.1 от ЗЗД. Сочи, че според ОУ на договора – чл.9.1 кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, зависим от базов лихвен процент (БЛП), определян по одобрена от кредитора методология. Твърди, че според ОУ промените на БЛП се оповестяват в офисите на кредитора и на интернет страницата му. Намира, че става въпрос за неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.10 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя, като водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и на потребителя. Твърди, че методиката за определяне на БЛП не е оповестена никъде и това става с еднолично решение на банката. Това дава възможност едностранно и неограничено да бъдат изменяни договорните отношение между страните. Твърди, че процесният договор е типов и никъде няма специфицирани клаузи, които да отличават този договор от бланковите сключвани от банката с неограничен кръг от клиенти. Намира, че това води до значително неравновесие между правата на страните по договора. Сочи, че нищожна е и клаузата на чл.20.1 – 20.2 от ОУ, тъй като предвиденото в нея обезщетение представляващо лихвеният процент по договора и надбавка от 10 %. Намира, че подобно обезщетение има характер на неустойка, но е уговорено в противоречие с добрите нрави – чл.9 от ЗЗД. Намира, че в случая неустойката е уговорена във вреда на ответника и представлява средство за неоснователно обогатяване на банката. Цитира в подкрепа на твърденията си. Р №39 по т.д. №526/2008 г. на ІІ ТО на ВКС Сочи, че страните при сключване на договора са съзнавали, че вредите по договора са в размер на законната лихва и по този начин договаряне на по-високо обезщетение като неустойка е акцентиране върху наказателната функция на неустойката, която поставя едната страна в неравнопоставено положение. Намира, че сумата от 2 478.94 евро като такси и разноски за управление на кредита, застраховка и такса за вписване на ипотека са претендирани без правно основание. Няма доказателства за тези разходи. Моли да бъде прекратено производството по делото като недопустимо и ИМ да бъде върната. Евентуално ако съдът счете исковете за допустими да бъдат отхвърлени същите като неоснователни и недоказани. Моли да бъдат присъдени на ответника сторените в производството разноски, както и тези в заповедното производство.
От страна на ищеца в съответствие с нормата на чл.372 от ТЗ е депозирана допълнителна ИМ. В нея ищеца сочи, че по отношение на допустимостта на ИМ на Банка ДСК е постановено Определение №370/27.09.2018 г. по в.гр.д. №304/2018 г. по описа на ШОС поради това намира възражението за недопустимост за неоснователно. Намира, че възраженията направени с отговора на ИМ са недопустими като направени извън законоустановения срок и срещу влязъл в сила съдебен акт. Сочи, че след издаване на изпълнителният лист по ч. гр. д. №261/2014 г. на НпРС е образувано изпълнително дело №20147740400121 на ЧСИ с рег. №774 на КЧСИ ПДИ е била връчена на 25.06.2014 г. на ответника Ж.Е., наложен е запор върху трудовото му възнаграждение, запор на банковата сметка, вписани са възбрани върху негово недвижимо имущество. След получаване на ПДИ е упълномощен адвокат, който е имал правата да сключи извънсъдебно споразумение с кредитора. Така е било сключено подобно споразумение, в което ответника е посочил, че приема, че е запознат с обстоятелството, че кредита е признат за предсрочно изискуем. След сключването на посоченото споразумение банката е депозирала молба за спиране на изпълнителното дело и принудителното изпълнение против длъжника е било спряно. В рамките на сключеното споразумение не е имало изпълнение на задълженията. Ето защо са възобновени изпълнителните действия и са предприети действия по принудително изпълнение против длъжника чрез налагане на запор върху трудовото му възнаграждение, както и насрочени публични продани против негови недвижими имоти. Оспорват се твърденията за нищожност на клаузите на договора за кредит или общите условия на основание чл.146 от ЗЗП съобразно нормата на чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП неравноправна е клаузата в договор с потребител, когато тя е в негова вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на доставчика и потребителя. Твърди, че е налице изключение по смисъла на 144 от ЗЗП от възможността за прилагане на нормата относно неравноправните клаузи по чл.143 от ЗЗП, тъй като тази норма не се прилага по отношение на сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с измененията на борсов курс или индекс или с размер на измененията на лихвен процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Намира, че определянето на общи условия за типови договори, не е нарушение на правата на потребителя, нито пък представлява проявена недобросъвестност от страна на банката. Те стават задължителни за страната, когато последната заяви писмено, че ги приема и е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно. Намира, че и кредитополучателят, а и поръчителите с подписването на договора за кредит, респективно на допълнителното споразумение те за заместване в дълг писмено са приели тези условия и те са станали задължителни ца тях на основание чл.298 от ТЗ. По отношение на твърденията на ответника за нищожност на договорките за лихви и неустойки сочи, че Директива №13/05.04.1993 г. на ЕИО и на Съвета не съдържа забрана за уговаряне на променлива лихва. Твърди, че едностранната промяна на лихвите е свързана с изменение ан обективни фактори. Като токива сочи изменението поне 1% за месец на стойността на LEONIA EURIBOR LIBOR, при изменение от поне 1% за месец на валутния курс евро/ левили евро/щатски долар, при изменение от поне 0.5% за месец на индекса на потребителските цени в България, въвеждане на рестрикции от страна на ЦБ върху банковата система и/или върху Банка ДСК, промени в нормативните актове, както и регулациите на Центалната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките, при изменение от поне 10% за месеца н стойностите на средните годишни пазарни лихвени нова по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в статистиката на ЦБ, съществена промяна в политиката на ЦБ, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите. Намира, че по този начин се установява, че промяната на лихвеният процент по договора може да става само въз основа на пазарни фактори, по критерии установени с договора между страните, а не едностранно по усмотрения на банката както се твърди в отговора на ИМ. Твърди, че не отговаря на истината твърдението на ответника, че същият не е бил уведомен за предсрочната изискуемост, като твърди, че на постоянният адрес на ответника е изпратено Уведомление, получено от него на 28.02.214 г., видно от съставената за целта обратна разписка. Намира, че не са изпълнени изискванията на т.10 от ОУ, ако ответника промени местоживеенето си има задължение да уведоми кредитора, а това не било сторено.
Ответника е депозирал отговор на ДИМ. В него се оспорват твърденията в ДИМ по аргументи изложени подробно в отговора. Поддържа се становището за недопустимост на производството поради подаване на ИМ след изтичане на 30 дн. срок за това. Оспорва се уведомяването на ответника за предсрочната изискуемост на договора за кредит. Моли да бъде прекратено производството. Моли в условия на евентуалност ако бъде приет за допустим искът да бъде отхвърлен.
С определение
№168/10.06.2019 г. по делото съдът е изложил подробни мотиви защо не приема
производството за недопустимо - В
производството за издаване на заповед за незабавно изпълнение не се констатира
връчване на поръчителят на ПДИ, ведно с копие на заповедта за незабавно
изпълнение, с отбелязване за издаден изпълнителен лист, така, както се изисква
това от чл.418, ал.5 от ТЗ. От известието за доставяне, с което следва да е
връчена ПДИ и заповедта за незабавно изпълнение от съдебният изпълнител се
установява, че е връчена само ПДИ, тъй като в самото известие пише, че пратката
съдържа само ПДИ (л.145 от заповедното производство). В самата ПДИ (л.159 от
заповедното производство) няма вписване, че същата е придружена от заповедта.
Явно е налице нарушение на установеното в чл.418, ал.5 от ГПК и не е налице
редовно връчване на ПДИ. Представеното излечение от деловодна програма на ЧСИ
водил изпълнителното производство, в която е изписано, че ПДИ е придружена от
заповед (л.158) не установява връчване на заповедта, а е едностранно
волеизявление на ЧСИ. В този смисъл е било правилно произнасянето на ШОС по
двете въззивни производства по в.ч.т. №217/2017 г. на ШОС и по в.ч.т. №64/2018
г. на ШОС, с което е отменено връщане на възражението по чл.414 от ГПК на
длъжника Ж.Н.Е.. В рамките на произнасяне по в.ч.гр.д. №304/2018 г. пък
правилно е отменено определението за частично обезсилване по отношение на
настоящият ответник на заповедта за незабавно изпълнение и частично
прекратяване на производството, като е прието, че срокът за възражение е
спазен, тъй като два съда са дали указания за завеждане на иск от заявителя по
реда на чл.422 от ГПК за установяване на вземането и макар в една част да се
припокриват все пак предвид нормата на чл.62, ал.3 от ГПК - «Когато съдът определи по-дълъг от
установения в закон срок, извършеното действие след законния, но преди изтичане
на определения от съда срок, не се смята за просрочено.» По
аналогия на тази разпоредба, когато съдът е определил два срока за извършването
на едно и също процесуално дейстиве, то спазването на един от двата срока,
следва да се тълкува в полза на страната – т.е. че срокът е спазен –
Определение №14/13.01.2011 г. по ч.тр.д. №511/2010 г. на ІІ ГО на ВКС.
В съдебно страните не се явяват и не изпращат представители. Преди заседанието ищеца е депозирал становище, в което са отразени съображенията му за уважаване на предявеният иск. Сочи се, че кредитът е бил отпуснат и погасяван до момента на обявяването му за предсрочно изискуем при уговореният първоначално лихвен процент, уговорен в чл.5 от договора – 8.79 %. Уведомлението за предсрочна изискуемост било получено лично от ответника, а в договора имало клауза, по силата на която последният се задължавал да получава кореспонденцията си с банката на посоченият от него в договора адрес.
Депозирано е и становище от процесуален представител на ответника, в което се поддържа изложените направено в отговора на ИМ и отговора на ДИМ.
Исковата молба е процесуално допустима.
Разгледана по същество същата е основателна.
Съдът намира, че е сезиран с установителен иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК да бъде признато за установено, че ответника Ж.Н.Е., ЕГН-********** дължи на от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК-********* сумата от 99 391.44 евро, 10 035.61 евро договорна лихва за период от 19.01.2013 г. до 13.03.2014 г. и обезщетение за забава – 8 655.95 евро за период от 29.04.2013 г. до 13.03.2014 г., както и 2 478.94 евро дължими за такси и разноски, както и законната лихва считано от 14.03.2014 г. Доказателствената тежест е общата. Всяка от страните в производството следва да докаже фактите, които претендира и които са благоприятни за нея. Ищецът в производството е длъжен да установи основанието от което черпи правата си, че същото е изискуемо, най-вече съобразно договореностите между страните и претендирания размер на претенцията. Т.е. следва да бъде доказано наличието на договор за кредит, специфичните клаузи, на основа на които ищецът обосновава правата си, както и обявяването на кредита за предсрочно изискуем предвид клаузите на договора и и нормативните изисквания – чл.60, ал.2 от ЗКИ. Следва да бъдат установени сумите за главница, лихви и такси в претендираните размери. Ответникът може да установява, че задължението е било платено, както и други факти и обстоятелства, които погасяват облигационното правоотношение или освобождават от гражданска отговорност, включително, но не само: че сумите по кредита не са били усвоени, напълно или частично, че част от клаузите на се произвели своето действие, че не е налице предсрочна изискуемост на задълженията и т.н.
От фактическа страна в настоящото производство се установи следното: на 20.03.2012 г. между „Банка ДСК” ЕАД, гр. Шумен, в качеството и на кредитор и Т.И.М., ЕГН-********** бил сключен договор за жилищен ипотечен кредит за сумата от 99 971 евро за рефинансиране на задължения по четири други кредита на лицето – договор за жилищен и ипотечен кредит от 26.02.2009 г. на стойност от 114 000 лв., договор за жилищен и ипотечен кредит от 23.01.2008 г. за 50 000 лв., договор за текущо потребление от 15.01.2007 г. за 15 000 лв. и договор за текущо потреблевие от 24.03.2005 г. за 15 000 лв. като падежна дата на месечните вноски е определено 20-то число на месеца. Посоченият лихвен процент е 8.79%. Срокът за погасяване е 360 месеца от неговото услояване. Кредитът е обезпечен с две договорни ипотеки по отношение на гараж и апартамент в гр. Нови пазар с административни адреси ул. „...“ №42, както и с поръчителството на четири физически лица. Налице е и сключен договор за поръчителство от 20.03.2012 г., по силата на който А.А.Т. З.А.Р., М.Г.Х. и ответника – Ж.Н.Е. са обезпечили задълженията на Т.И.М. по гореописаният договор за жилищен и ипотечен кредит за сумата от 99 971 евро. Както договора за кредит, така и договорът за поръчителство са подписани на всяка страница от четиримата поръчители по същият начин е процедирано и с действащите към онзи момент общи условия на банката кредите, както и с предоставеният погасителен план, в който са упоменати всички вноски по кредита и се вижда, че погасяването му следва да започне на 20.04.2012 г. и да приключи с последната вноска на 20.03.2042 г. Приложена е покана, с която банката уведомява, както кредитополучателката, така и четиримата поръчители за обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията, дължимите главници, лихви, такси и разноски в общ размер на 119 628.09 евро, поради просрочване на задълженията по кредита, като е даден 7-дневен срок за погасяването на задълженията като след това задължението по кредита ще се счита за предсрочно изискуемо. Приложени са известия за доставяне и относно кредитополучателката по договора за кредит и по отношение на четиримата поръчители, като се установява, че тези пратки са получени на 28.02.2014 г. Поканата за ответника в настоящото производство е получена на посоченият в договора поръчителство адрес, а именно – гр. Нови пазар, ул. „...“ №42.
По делото е приета ССЕ, която установява, че сумата по кредита е усвоена изцяло на 20.03.2012 г., констатирани са нередовности в погасяването на кредита от 20.01.2013 г., а последната вноска по кредита е от 23.04.2013 г., с която се погасяват частично задължения от вноска от 20.01.2013 г. От този момент насетне до завеждане на заповедното производство не са правени погашения. Към датата на подаване на заявление по реда на чл.417 от ГПК задълженията по договора са били в общ размер от 120 561.90 евро или главница - 99 391.40 евро, договорни лихви от 10 035.61 евро, наказателни лихви 8 655.95 евро, както такси 2 478.94 евро. Ако обаче се вземе предвид постановеното в. т.2 на ТР №3/2019 г. по ТД №3/2017 г. на ОСГТК на ВКС задълженията са по-малки или общо 119 980.05 евро, от които главница - 99 391.40 евро, договорни лихви от 9 722.80 евро, наказателни лихви от 7 993.31 евро, както такси 2 478.94 евро.
В рамките на производството се установява, че ищецът е инициирал заповедно производство чрез подаване на заявление с изх. пощенско клеймо от 13.03.2014 г., за което е образувано и ч.гр. д. №261/2014 г. по описа на ШОС. Със заповед №136 от 17.03.2014 г.са осъдени длъжниците Т.И.М., А.А.Т. З.А.Р., М.Г.Х. и ответника в настоящото производство Ж.Н.Е. да заплятат солидарно на ищеца сумите както следва 99 391.40 евро - главница, 10 035.61 евро договорни лихви, 8 655.95 евро наказателни лихви, както такси 2 478.94 евро, ведно със законната лихва от 14.03.2019 г. до изплащане на главницата, както и деловодни разноски в заповедното производство от 4 715.97 лв.
Предвид приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи: страните не спорят по въпроса имало ли е подобен кредит, усвоени ли са били сумите, както и обстоятелството, че кредита не е бил погасен. Не се оспорва и качеството на поръчител на ответника. Не се твърди и не се доказва плащане по кредита. Защитните тези на ответника са свързани с това обявен ли е кредита за предсрочно изискуем, съобщено ли му е това по предвиденият в закона начин. Твърдят се неравноправни клаузи по договора за кредит относно начина на определяне на лихвата, както и че договора на кредит е типов, а не е уговорен индивидуално. Сочи се, че е изтекъл срока по чл.147 от ЗЗД и поръчителят не следва да отговаря за задълженията. Намира, че кредитът е следвало да бъде погасен през 2017 г. изцяло.
По делото се констатира, че е налице валидно сключен договор за ипотечен кредит, както и валиден договор за поръчителство. Не са оспорени изявленията в тази насока направени от ответника чрез полагане на подпис под договора за поръчителство. Т.е. той лично се е задължил да обезпечи задълженията по този договор. Установява се, че сумите са усвоени и, че последно е погасявана вноската от януари 2013 г., която е 10-та поред. Ответника не установи заплащане на задълженията. По надлежен начин ищеца установи, че е обявил кредита за предсрочно изискуем, съобразно клауза от общите условия – т.21.1.1 – при всяко неплащане в срок (установява се, че това е станало през февруари 2014 г. – повече от година след последната обслужена вноска – т.е. повече от година), като изявлението в тази насока е достигнало до адреса, посочен от ответника в договора за поръчителство. Не се установява наличието на изтекъл срок по смисъла на чл.147, ал.1 от ЗЗД. Общият падеж на задълженията по договори за банков кредит е падежът на последната вноска, в случая – март 2042 г., а възможността за предсрочно погасяване на подобен кредит – напр. при забавяне на вноски следва да е изрично предвидена в договора между страните и едва при наличие на подобна клауза и обективно неизпълнение изправната страна – банката, може да го обяви за предсрочно изискуем. В настоящият случай това е сторено едва през февруари 2018 г. Едва от този момент и по-точно от изтичане даденият с поканата срок за изпълнение настъпва изискуемостта на цялото задължение и започва да тече подобен срок. В настоящата хипотеза се установява, че от момента на предсрочната изискуемост на кредита – 07.03.2014 г. до момента на завеждане на заповедното производство – 13.03.2014 г. не е изтекъл посоченият в чл.147, ал.1 от ЗЗД срок. Ето защо направеното възражение е неоснователно. По изложената по-горе причина, че договорът за кредит има окончателен падеж с падежиране на цялото задължение не може да се приеме твърдението, че се погасява задължението по всяка падежирала вноска. Твърдението на ответника, че в подкрепа на подобно становище е т.4б от ТР №4/2014 г. на ОСГТК на ВКС е невярно В този текст на ТР е посочено, че „Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. За разлика от погасителната давност с изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните /чл. 120 ЗЗД/, се прилагат от съда служебно. В този смисъл изтичането на посочения срок към датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърляне на същото, доколкото по силата на чл. 7, ал. 1 ГПК съдът има служебното задължение да следи за допустимостта на извършваните от страните процесуални действия.“ В посочената точка въобще не се засяга въпроса дали, кога и при какви условия се погасяват отделните месечни вноски, дължими по договора за кредит. Т.е. и това възражение е неоснователно.
Съдът споделя възражението, че клаузите за определяне на БЛП са неясни за потребителя. Не е записана нито в договора, нито в общите условия точна методология, която да даде възможност на потребителя сам да изчисли дължимите лихви. Също така промените на БЛП се оповестяват в офисите на кредитора и на интернет страницата му. Наистина налице са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.10 от ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя, като водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и на потребителя. Същевременно обаче се установява, че задълженията по тези клаузи са погасявани при първоначално определеният лихвен процент, който е бил известен на потребителя и не е променян от банката. Съдът намира, че тъй като не е имало действителна промяна на лихвеният процент, то не може да се приеме, че са засегнати правата на потребителя и дължимите като лихви суми не са установени прикрито от него или в негова вреда.
Неоснователно е и възражението, че процесният договор е бланков, тъй като не е уговорен индивидуално с потребителя. От самият договор се вижда, че той се сключва с цел погасяване на четири други договора за кредит на кредитополучателката. Т.е. договорът не е типова, а е сключен с оглед нуждите на лицето, в чиято полза е отпуснат.
Предвид изложеното съдът намира, че претенцията на банката – ищец е
доказана в своето основание. Предвид постановеното в т.2 от ТР №3/2019 г. по ТД
№3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че „размерът
на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит
следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по
договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането.“ се налага преоценка на
размерите на дължимите лихви за период след обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, което обуславя по-ниски суми за лихви от претендираните от ищеца, но
не и по-ниски суми за главница и такси.
Предвид изложеното съдът счита, че настоящата претенция следва да бъде уважена частично. Следва да бъде признато за установено, че ответника дължи на ищеца в условията на солидарност с кредитополучателката и останалите поръчители сумата от 99 391.40 евро за главница, 9 722.80 евро - договорни лихви, 7 993.31 евро - наказателни лихви и такси 2 478.94 евро. В останалата им част така предявения иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан до пълния предявен размер.
На страните следва да бъдат присъдени и разноски в производството. Има данни, че ищеца е направил разноски в размер на 4 715.97 лв. за държавна такса, 600 лв. за експертиза. Последният претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв., но съдът намира, че следва да се заплатят само 300 лв. на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. с чл.37, ал.1 и 2 от Закона за правната помощ, във вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Т.е. общият размер дължими разноски е 5615.97, а соъбразно с уважената част от иска е 5 588.87, като тези суми следва да бъде осъден да заплати ответникът.
Ответникът също претендира разноски, като в последното си становище сочи, че те следва да са в размер на 4 200 лв. за адвокатски хонорар. В рамките на производстовто се установява, че отговорът на ИМ е подаден чрез адв. Пълномощник – И.Б.К.. За същата има представен договор за правна помощ, в който е записан хонорар от 500 лв. платени изцяло. Последната е подала и отговора на ДИМ. Едва в молба преди първото съдебно заседание се установява, че ответника е упълномощил нов адвокат, комуто е платил сумата от 4 200 лв., за което също е представен договор за правна помощ. Последният е представил само едно писмено становище. Никой от двамата упълномощени адвокати не се е явил в рамките на двете заседания по делото. Разноските на страна се репарират само за един адвокат. За първият такъв няма данни да е с оттеглени пълномощия. Същият е свършил и по-голям обем от работа. Следва да се приеме, че платеният нему хонорар следва да се репарира. Съборазно с отхвърлената част на иска на ответника следва да бъдат заплатени разноски за водене на настоящото производство в размер на
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК, че Ж.Н.Е., ЕГН-********** *** в качеството си на поръчител по договор за жилищен и ипотечен кредит от 20.03.2012 г., сключен между Т.И.М., ЕГН-********** и „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК-*********, гр. София, ул. „Московска” №19 дължи в условия на солидарност с кредитополучателката и тримата други поръчители - А.А.Т. З.А.Р. и М.Г.Х. на „Банка ДСК” ЕАД сумата 99 391.40 евро (деветдесет и девет хиляди триста деветдесет и едно евро и четиридесет евроцента) за главница, 9 722.80 евро (девет хиляди седемстотин двадесет и две евро и осемдесет евроцента) - договорни лихви, 7 993.31 евро (седем хиляди деветстотин деветдесет и три евро и тридесет и един евроцента) - наказателни лихви и такси 2 478.94 евро (две хиляди четиристотин седемдесет и осем евро и деветдесет и четири евроцента), ведно със законната лихва от датата на завеждане на заповедното производство по ч. гр. д. №261/2014 г. по описа на НпРС – 14.03.2014 г. до окончателното изплащане на дължимите суми, които са част от признатите със Заповед №136 от 17.03.2014 г. по ч. гр. д. №261/2014 г. по описа на НпРС суми, както и 8 046.53 лв. (осем хиляди четиридесет и шест лева и петдесет и три стотинки) – разноски в заповедното производство, съразмерно с уважената част от иска.
ОТХВЪРЛЯ искането на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК-*********, гр. София да бъде признато за установено, на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че Ж.Н.Е., ЕГН-********** дължи остатъка от записаните суми в Заповед №136 от 17.03.2014 г. по ч. гр. д. №261/2014 г. по описа на НпРС, а именно сумата от 312.81 евро – договорна лихва (формирана като разлика между претендираните суми - 10 035.61 евро и признатите от съда - 9 722.80 евро) и сумата от 662.64 евро – наказателна лихва (формирана като разлика между претендираните суми - 8 655.95 евро и признатите от съда - 7 993.31 евро), като неоснователно.
ОСЪЖДА Ж.Н.Е., ЕГН-********** да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК-*********, гр. София сумата от 5 588.87 лв. (пет хиляди петстотин и осемдесет и осем лева и осемдесет и седем стотинки), представляващи направените от ищеца в производството разноски, съобразно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК-*********, гр. София да заплати на Ж.Н.Е., ЕГН-********** сумата от 4.05 лв. (четири лева и пет стотинки), представляващи направените от ответника в производството разноски, съобразно с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – Варна в двуседмичен срок от узнаването му от страните.
Окръжен съдия: