№ 1640
гр. Варна, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. П.
като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело №
20223100502300 по описа за 2022 година
за да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 39182/10.06.2022 г. на Р. П. К., ЕГН
********** от с. ****, общ. ****, чрез адв. К. против решение № 1599/25.05.2022г.,
постановено по гр. дело № 18105/2021 г. на ВРС, поправено с решение №2746/29.08.2022г.,
с което е отхвърлен предявеният от въззивника иск срещу И. С. И. за сумата от 6400 лева,
представляваща главница по запис на заповед от 22.06.2020г.
В жалбата се излагат оплаквания, че при постановяване на решението съдът
неправилно е приложил разпоредбата на чл. 237, ал. 3 от ГПК и по този начин е отказал да
зачете направеното от насрещната страна признание на иска. Поддържа се, въпреки
нередовността на ценната книга, вземането по която е предмет на спора, достатъчно за
уважаване на иска е признанието за съществуващ обезпечен дълг. Поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че ищцовата страна основава правата си единствено на
записа на заповед, тъй като предмет на делото е и въведеното каузално правоотношение.
Въз основа на изложеното настоява за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което да се уважи предявения иск. Претендират се разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна И. И. депозира писмен отговор. Излага,
че между страните е съществувало заемно правоотношение, по силата на което Р. К. й е
предоставила сумата от 6400 лева. Заемът не е издължен. Макар издадената като
обезпечение ценна книга да не отговаря на изискванията на закона, записът на заповед
следва да се счита за разписка за предаване на сумата. Счита, че искът следва да бъде
уважен.
В съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат представители. С нарочна
молба въззивникът, чрез адв. К. поддържа жалбата.
За да се произнесе, съставът на въззивния съд съобрази следното:
1
Производството по делото е образувано по предявена искова молба от Р. П. К.
осъдителен иск по реда на чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК след отхвърлено заявление по чл. 417
от ГПК срещу И. С. И. за сумата от 6400,00 лв., представляваща дължима сума по запис на
заповед, подписан на 22.06.2020г. в гр. Варна, с падеж до 30.08.2021г.
В исковата молба ищцата се е позовала на обезпечено каузално правоотношение по
договор за заем, сключен с ответницата. С нарочна уточняваща молба от 01.02.2022г. е
уточнила претенцията си като такава основана менителнично правоотношение.
С отговора на исковата молба ответната страна е признала иска и съществуващо
между страните правоотношение по договор за кредит, вкл. реалното предоставяне на
сумата.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – само в обжалваната част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на заявена
осъдителна претенция след отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение
срещу ответника за вземане, удостоверено с менителничен ефект, поради което правото на
иск е упражнено надлежно, съответно производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания.
Съществен за производството е въпросът относно наличието на валидно
менителнично правоотношение, на което ищецът /сега въззивник/ основава правата си.
Евентуално при отрицателна преценка за редовността на ценната книга от външна страна, а
оттам и за липса на валидно правоотношение по ефекта, следва да се даде отговор на
въпроса относно допустимостта на постановяване на решение при признание на иска по
реда на чл. 237 от ГПК.
В случая страните не спорят, а и видно от съдържанието на приложения по делото
запис на заповед от 22.06.2021г. падежът на задължението по ефекта е определен
едновременно на „предявяване“ и на конкретно определен ден - 30.08.2021г.
Строго формалният режим за валидност на записа на заповед, установен от закона,
включително за определяне на падежа, съгласно чл. 535, т. 3, вр. чл. 486, ал. 1, вр. чл. 537
ТЗ, налагат извод, че в записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин,
който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване. Падежът на ценната
книга може да бъде определен само по някой от начините в чл. 486, ал. 1 ТЗ - на
предявяване, на определен срок след предявяването, на определен ден след издаването или
на определен ден. Едновременното съдържание в текста на ценната книга на уговорки
2
„платим на предявяване“ и на конкретно определен ден практически означава, че падежът
на ценната книга не е определен по никой от посочените в закона начини и съгл.
разпоредбата на чл. 486, ал. 2 ТЗ същата се явява нищожна. Този начин на определяне на
падежа води до невъзможност да се фиксира изискуемостта на задължението оттам и
началото на давностния срок срещу издателя и другите задължени по ефекта лица, който
срок съгл. чл. 531, ал. 1 от ТЗ тече от падежа. При издаден запис на заповед с падеж на
определен ден, изискуемостта на задължението настъпва автоматично на определения
падеж, без да е необходимо предявяване на ценната книга, а ако падежът е определен „на
предявяване“, изискуемостта настъпва със самия акт на предявяване на длъжника.
В заключение съдът намира, че ценната книга се явява нередовна от външна страна и
следователно не удостоверява валидно поето менителнично задължение. При липса на
валидно поет менителничен дълг, съдът не следва да изследва въведеното от ищеца
обезпечено с ценната книга каузално правоотношение. Съдът дължи произнасяне по
предмета на спора така както е въведен от ищеца с исковата молба чрез посочване на
фактите, формиращи основание за правата му. В случая предявеният иск е менителничен,
както е уточнила страната вкл. с нарочна молба, поради което съдът дължи произнасяне
относно съществуването на менителничен дълг. Въведеното каузално правоотношение може
да бъде разгледано само при наличие на редовна ценната книга, но и в този случай съдът се
произнася относно съществуването на вземане по ефекта.
Разпоредбите, уреждащи съдържанието на записа на заповед –чл. 535 от ТЗ са с
императивен характер, поради което за приложението им съдът следи служебно/ т. 1 на ТР
№ 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. Ето защо признанието на иск
относно право, което не съществува не ангажира съда. В действителност нормата на чл. 237,
ал. 1 от ГПК предписва, че когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът
прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието. В този
случай, обаче съдът е длъжен и да изследва на база събраните доказателства, дали не са
налице отрицателните предпоставки визирани в чл. 237, ал.3 от ГПК. Когато признатото
право противоречи на закона или на добрите нрави, съответно е признато право, с което
страната не може да се разпорежда съдът не може да постанови решение при признание на
иска.
Съдът въз основа на анализа за събраните по делото доказателства и установените с тях
релевантни факти намира, че е налице отрицателната предпоставка на чл. 237, ал. 3, т. 1 от
ГПК, тъй като признатото право противоречи на закона.
Горното обуславя крайния извод, че ищецът не е носител на процесното вземане на
заявеното от него основание, поради което предявения иск е неоснователен, като
първоинстанционното решение постановило същия резултат следва да бъде потвърдено.
Въззиваемата страна не е поискала присъждане на разноски, поради което такива не й
се следват.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1599/25.05.2022г., постановено по гр. дело №
18105/2021 г., поправено с решение №2746/29.08.2022г. на Варненския районен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
3
Членове:
1._______________________
2._______________________
4