Решение по дело №1066/2022 на Административен съд - Хасково

Касационното производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.63в от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба на Началник отдел „Контрол и правоприлагане“ в Национално тол управление (НТУ) към Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София, подадена чрез пълномощника му, с посочен по делото съдебен адрес, против Решение №118 от 26.09.2022 г., постановено по АНД №483/2022 г. по описа на Районен съд – Свиленград.

В касационната жалба се излагат подробни съображения за постановяване на оспореното решение при неправилно приложение на материалния закон – касационно основание по чл.348, ал.1, т.1, във връзка с ал.2 от НПК, във вр. с чл.63в от ЗАНН.

Претендира се обжалваното съдебно решение да бъде отменено и вместо него да се потвърди Наказателното постановление.

В допълнително депозирана чрез процесуалния му представител молба, касаторът изразява алтернативно претенцията, в случай че се приеме, че нарушението не е квалифицирано с надлежната административнонаказателна разпоредба, след отмяна на решението делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав на районния съд, с право да преквалифицира нарушението.

Ответникът, А. К. П., не ангажира становище по касационната жалба.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково излага становище за неоснователност на касационната жалба.

Административен съд – Хасково, след проверка на оспореното решение, във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл.218, ал.2 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна.

С проверяваното решение Районен съд – Свиленград е отменил оспореното пред него Наказателно постановление №BG31012022/5800/Р8-65/11.07.2022 г., издадено от Началника на отдел „Контрол и правоприлагане“ в Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София, с което на А. К. П. от [населено място], за извършено административно нарушение по чл.179, ал.3а от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на основание същата разпоредба е наложена глоба в размер на 1800 лева.

За да отмени Наказателното постановление, въззивният съд е приел, че вмененото на А. К. П. (като водач на конкретно ППС) нарушение, извършено на 18.01.2022 г., не е доказано по отношение на авторството, както и че в нарушение на чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН, описаното в АУАН и НП деяние не е квалифицирано с надлежната административнонаказателна разпоредба, а е посочена само санкционната норма на чл.179, ал.3а от ЗДвП. Съдът е приел последното за представляващо съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като препятства възможността на нарушителя да разбере с кои свои действия коя норма на закона е нарушил.

При извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира оспореното решение за правилно.

Същото е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка, като относимите факти са възприети от съда въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред, а фактическите изводи са направени след съвкупна преценка и анализ на събраните по делото доказателства.

Въз основа на писмените доказателства и показанията на разпитаните свидетели се установява по безспорен начин основанието, възприето от въззивния съд за отмяна на Наказателното постановление – недоказаност на авторството на деянието, което настоящата инстанция изцяло споделя и не намира за необходимо да преповтаря. В събраните по делото доказателства липсват надлежни такива, които да установяват по несъмнен и категоричен начин, че на дата 18.01.2022 г. именно А. К. П. е управлявал конкретното снабдено с бордово устройство ППС, за което при движение по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, e установено прекъсване в получаването на тол декларации за повече от един сегмент и не е получено надлежно плащане в Агенция „Пътна инфраструктура“ за конкретен сегмент на рамката, респ. не се доказва той да е извършил вмененото му административно нарушение.

Освен това е налице и друго основание за отмяна на Наказателното постановление.

Обществените отношения, свързани със собствеността, ползването, управлението, стопанисването, изграждането, ремонта, поддържането и финансирането на пътищата, както и с управлението на безопасността на пътната инфраструктура в Република България са предмет на уреждане в Закона за пътищата.

Според §16 от Допълнителна разпоредба на Закон за изменение и допълнение на Закона за пътищата (ДВ бр.43 от 2008 г.), този закон въвежда изискванията на Директива 1999/62/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно заплащането на такси от товарни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2006/38/EC на Европейския парламент и на Съвета.

Чл.10, ал.1 от Закона за пътищата, в приложимата към датата на твърдяното нарушение редакция, предвижда смесена система за преминаване по платената пътна мрежа за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние:

1. такса за ползване на платената пътна мрежа – винетна такса за пътни превозни средства по чл.10а, ал.7 (с обща технически допустима максимална маса до или равна на 3,5 тона: 1. моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на пътници; 2. моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на товари; 3. моторни превозни средства с повишена проходимост); заплащането на винетната такса дава право на едно пътно превозно средство да ползва за определен срок платената пътна мрежа;

2. такса за изминато разстояние – тол такса за пътни превозни средства по чл.10б, ал.3 (за всички пътни превозни средства с обща технически допустима максимална маса над 3,5 тона, извън тези по чл.10а, ал.9); заплащането на ТОЛ таксата дава право на едно пътно превозно средство да измине разстояние между две точки от съответния път или пътен участък, като изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното пътно превозно средство е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси; таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите характеристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на пътното превозно средство, броя на осите и от екологичните му характеристики и се определя за всеки отделен път или пътен участък.

Легални определения на понятията „Платена пътна мрежа” и „Тол сегмент” са дадени в §1, т.31 и т.35 от Допълнителните разпоредби на Закона за пътищата. По смисъла на същите „Платена пътна мрежа“ е система от пътища и техни участъци, за преминаването по които се събира винетна такса или тол такса и които са определени за такива от Министерския съвет по реда на чл.10, ал.3, а „Тол сегмент“ е обособена част от път или пътен участък от платената пътна мрежа, индивидуализиран с идентификационен номер и посока на движение, за навлизането в който се дължи тол такса съобразно дължината на тол сегмента и определената в тарифата по чл.10, ал.6 ставка за съответния път или пътен участък.

В чл.10б, ал.4 от Закона за пътищата е предвидено, че размерът на дължимата за плащане тол такса се определя въз основа на реално получени декларирани тол данни, удостоверени по реда, предвиден в наредбата по чл.10, ал.7, или чрез закупуването на еднократна маршрутна карта, която дава право на ползвателя на пътя да измине предварително заявено от него разстояние по определен маршрут.

В чл.179, ал.3а от ЗДвП (Нова – ДВ бр.105 от 2018 г., в сила от 16.08.2019 г.) е регламентирано, че водач, който управлява пътно превозно средство от категорията по чл.10б, ал.3 от Закона за пътищата по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, съгласно изискванията на Закона за пътищата, за участъка от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва, или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на пътното превозно средство, се наказва с глоба в размер 1800 лв.

Така предвиденото в нормата на чл.179, ал.3а от ЗДвП административно наказание глоба, наложено в процесния случай на А. К. П., е във фиксиран размер и не държи сметка за характера и тежестта на нарушението.

В член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (Директива 1999/62/ЕО) е въведено задължение за държавите-членки да установят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по същата директива, които да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

Националните разпоредби, приети по същата Директива, установяващи таксуване на ППС на база изминато разстояние в случая се съдържат именно в Закона за пътищата, а конкретните нарушения и налагането на наказания за същите се съдържат в ЗДвП.

Съгласно член 267 от ДФЕС, Съдът на Европейския съюз (СЕС) разполага с изключителна компетентност относно тълкуване на правото на ЕС. В същата разпоредба е установено задължение за национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, за отправяне на преюдициално запитване, в случай че установи противоречие на националното право с правото на ЕС, поради което е необходимо тълкуване на последното. В практиката на СЕС (дело Case 283/81 Srl CILFIT v Ministry of Health (1982)) е възприето, че национална юрисдикция може да не сезира СЕО, когато повдигнатият въпрос е същностно идентичен с въпрос, който вече е бил предмет на преюдициално решение.

Въпросът дали член 9а от Директива 1999/62/ЕО, изменена с Директива 2011/76/ЕС допуска система от наказания, която да предвижда налагане на фиксирана глоба за нарушение на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, е бил предмет на разглеждане от СЕС по съединени дела C-497/15 и C-498/15. С Решение на Съда (десети състав) от 22 март 2017 година по същите е даден отговор, че:

1) Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/EС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

2) Член 9а от Директива 1999/62, изменена с Директива 2011/76, трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която въвежда обективна отговорност. За сметка на това посоченият член трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска предвиденото в тази система равнище на санкцията.

В процесния случай предвидената в чл.179, ал.3а от ЗДвП глоба е абсолютно определена по размер, същата е фиксирана и не предвижда възможност за преценка на конкретните факти по случая, като размерът на наказанието е еднакъв, без да се отчитат обективни обстоятелства като например кои задължения не са били изпълнени, на какво се дължи неизпълнението им, изминатото разстояние, размерът на неплатената тол такса и др. подобни. Безспорно е също, че съдът не може да определи и по-леко по вид наказание, като съгласно законодателната уредба не може да приеме и че деянието представлява маловажен случай, предвид разпоредбата на чл.189з от ЗДвП.

Изложеното сочи, че фактите по настоящото дело следва да се разглеждат като идентични с тези по съединени дела C-497/15 и С-498/15, поради което не е необходимо да се отправя ново преюдициално запитване по повод въпросите, на които СЕС е дал отговор в това съдебно производство.

Наред с това в българското законодателство в чл.10, ал.2 от Закона за пътищата е уредена възможността, в случаите, при които е установено движение по платената пътна мрежа, когато за съответното пътно превозно средство не е заплатена съответната такса по ал.1, водачът на пътното превозно средство, неговият собственик или трето лице може да заплати компенсаторна такса, в който случай същият се освобождава от административнонаказателна отговорност. В този случай се освобождават от административнонаказателна отговорност и всички други лица, които могат да носят такава във връзка с конкретното пътно превозно средство.

Решението на СЕС по съединени дела C-497/15 и С-498/15 не разглежда този въпрос, но с Решение на съда (шести състав) от 21 ноември 2024 година по дело C-61/23 („Екострой“ ЕООД срещу Агенция „Пътна инфраструктура“) СЕС постанови, че:

„Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.“

От възприетото в така цитираните решения на СЕС следва извода, че предвиденият в чл.179, ал.3а от ЗДвП фиксиран размер на административнонаказателни санкции, поради нарушение на изискването за пропорционалност между осъщественото конкретно нарушение и предвиденото за същото наказание/имуществена санкция, противоречи на член 9а от Директива 1999/62/ЕО, която норма, като такава на общностното право, има приоритет.

Съгласно член 4, параграф 3 от ДЕС, държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Ако не е изпълнила задълженията си, държавата членка трябва a fortiori да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение. Член 9а от Директива 1999/62/ЕО предоставя на частно-правните субекти правото на ефективни, съразмерни и възпиращи санкции. Това по същество означава, че държавата-членка има правото да предвиди за съответното нарушение подходящите според нея санкции, чрез които ефективно да се постигат целите на административнонаказателното преследване, и които да имат съответния възпиращ ефект. Същевременно, държавата членка има задължението да следи предвидените санкции да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение, защото това води до нарушаване на въведените с Директивата принципи при определяне на санкцията. Разпоредбата на чл.179, ал.3а от ЗДвП, с оглед постановеното Решение по дело С-61/23 на СЕС, се явява в пряко противоречие с посочения принцип за съразмерност.

Предвид това и доколкото в случая Директивата и конкретно заложените в член 9а от същата принципи са транспонирани неправилно, а тълкуване на националната норма не може да бъде осъществено, доколкото националният законодател не е предоставил на националните съдилища възможност да намалят размера на наказанието, като наложат такова под абсолютно определения в закона размер, то и в изпълнение задължението си да приложи правото на съюза в неговата цялост, и така да защити правата, които то дава на частните субекти, съдът намира, че следва да остави без приложение чл.179, ал.3а от ЗДвП, тъй като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на съюза резултат.

Ето защо настоящата инстанция приема, че като е отменил Наказателното постановление, въззивният съд е приложил правилно материалния закон при постановяването на обжалваното решение.

Решението му е валидно, допустимо и съответстващо на закона, и следва да бъде оставено в сила.

Водим от изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл.първо от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №118 от 26.09.2022 г., постановено по АНД №483/2022 г. по описа на Районен съд – Свиленград.

Решението е окончателно.