Р Е Ш Е Н И Е
№ 74
гр. Русе, 22.01.2020 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенски районен съд,
ХI - ти граждански състав в публично заседание на осми януари, две хиляди и
двадесета година в състав:
Председател:
Тихомира Казасова
при секретаря Станка Иванова, като разгледа докладваното
от съдията гражданско дело №3507 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
съобрази следното:
Г.В.Т. заявява, че на
14.12.2018г. сключила със "Сити Кеш" ООД договор за паричен заем №245598,
по силата на който дружеството й предоставило в заем 500 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент - 40.08% и годишен процент на разходите - 48.26%. Приела
да погаси задължението си за 12 месеца, чрез месечни вноски в размер на: 16.70
лева за първите три месеца и по 65.24 лева - за остатъчния период. Тъй като не
осигурила предвидените в чл.6 от контракта обезпечения, следвало да заплати
неустойка на стойност 670.74 лева, разсрочена на 12 вноски, вследствие което
месечната погасителна вноска нараснала на 109 лева.
Молителката
усвоила изцяло заемния ресурс. Поддържа, че не дължи плащания за лихви и други
вземания, предвид нищожността на договора. В тази връзка излага следните
доводи:
-
Договорения в чл.3, ал.7 фиксиран годишен лихвен процент - 40.08% бил определен
в ущърб на потребителя. В разрез с изискванията за добросъвестност се внасяло
неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитната сделка,
поради което приема, че е налице нищожност на уговореното възнаграждение.
Счита, че при заем с кратък срок на ползване, уговарянето на възнаградителна
лихва от 40.08% не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито
с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката
печалба. Твърди, че в случая реалният размер на дължимата договорна лихва е
по-голям от предвидения в договора поради скритото увеличаване печалбата на
кредитора чрез включената неустойка.
Заявява,
че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е
установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне
може да бъде размера на законната лихва. Цитира съдебна практика, според която,
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити -
двукратния размер на законната лихва.
С
оглед задължителното тълкуване на преюдициални заключения на Съда на ЕС, с
които е дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да
изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи, както и липсата на
императивни разпоредби, свързани с цените на кредитите, поддържа, че нищожните
клаузи на договора, досежно възнаградителната лихва водят до нищожността на
целия договор.
-
Излага доводи относно нищожността на неустоечната клауза по чл.6, ал.2 от
Договора, като противоречаща на чл.143, т.5 ЗЗП; заобикаляща изискванията на
чл.19, ал.4 от ЗПК и сключена в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1 ЗЗД. Прави извод, че в случая неустойката, която е по-висока от заетата
сума, скрито оскъпява кредита и създава единствено предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. По начина,
по който е уговорена, счита, че неустойката е добавка към възнаградителната
лихва на заемодателя.
-
Твърди, че клаузата на чл.31 от ОУ, регламентираща заплащането на такса за
експресно разглеждане е в пряко противоречие с нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК,
която забранява на кредитодателите да изискват заплащане на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване на кредита.
-
Счита, че разпоредбата на чл.32 от ОУ, която предвижда такса в случай, че
заемодателят може да предложи на заемателя допълнителна услуга удължаване на
заема, е неравноправна и нарушава нормите на чл.10, ал.2 и чл.33, ал.1 от ЗПК.
-
Излага доводи, относно нищожността на клаузата, визирана в чл.37, ал.2 от ОУ.
Предвид
изложеното Г.В.Т. моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на договор за паричен заем №245598, сключен на 14.12.2018г. със
"Сити Кеш" ООД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД,
ЗЗП и ЗПК.
В
условията на евентуалност, да прогласи нищожността на клаузите на чл.6.1. и
6.2. от процесния договор и чл.33, чл.37, ал.3 и ал.4 от ОУ, като неравноправни
и противоречащи на добрите нрави; на чл.31 от ОУ, като противоречаща на чл.10а,
ал.2 ЗПК и на добрите нрави; на чл.32 от ОУ, като неравноправна и противоречаща
на добрите нрави и нарушаваща нормата на чл.10, ал.2 от ЗПК и заобикаляща
регламентацията на чл.33 ЗПК; на чл.32 от ОУ, като неравноправна и нарушаваща
нормите на чл.10, ал.2, чл.10а, ал.1, ал.2 и ал.4 и на чл.33, ал.1 ЗПК; на чл.37, ал.2 от ОУ, като противоречаща на
чл.88, ал.1 ЗЗД, чл.32 ЗПК и като нарушаваща добрите нрави.
Претендира
направените по делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът – "Сити Кеш"
ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно
неоснователността на ищцовите претенции.
Твърди, че неправилното определяне размера на
възнаградителната лихва не е сред основанията за недействителност на договора,
предвидени в ЗПК и чл.143 от ЗЗП.
Счита за неоснователно релевираното от ищеца твърдение
за нарушение разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. В тази връзка сочи, че
легална дефиниция на понятието "фиксиран лихвен процент по кредита" е
дадено в § 1, т.5 от ДРЗПК и ищецът признава, че с клаузата на чл.3, ал.7
страните са договорили "фиксиран годишен лихвен процент", т.е. такъв,
който не подлежи на промяна или преизчисляване през целия срок на договора.
Оспорва твърдението, че към лихвата е прибавен и размерът на уговорената
неустойка. Поддържа, че дори в хипотезата на неправилно изчисление, то не е
налице нищожност на договора по смисъла на чл.22 от ЗПК, тъй като посочената
норма не дефинира неправилното изчисляване на лихвата като основание за
нищожност на договора.
По аналогични причини приема за неоснователно и
твърдяното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Заявява, че посочената
разпоредба не дефинира изискване да бъде посочен начина на формиране на
годишния процент на разходите, а императивно задължава кредитора да посочи
"годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит". В
случая ГПР бил определен в размер на 48.26%, който не надвишавал посочения в
чл.19, ал.4 ЗПК, а общата сума за плаща възлизала на 637.26 лева.
Не оспорва факта, че законодателят е въвел лимит на
пределно допустимия размер на възнаградителната лихва чрез разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК. Сочи, че съгласно чл.19, ал.1 ЗПК възнаградителната лихва е
елемент, формиращ годишния процент на разходите, а той, съобразно чл.19, ал.4 ЗПК
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС. Счита, че
след като е налице императивна законова уредба на специален закон, която
ограничава размера на възнаградителната лихва до пределния размер на ГПК,
посочена от ищцата съдебна практика е неприложима, относно потребителските
кредити, тъй като е неактуална и предхожда влизането в сила на разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК (23.07.2014г.). Пояснява, че възнаградителната лихва е цената
на предлаганата от кредитора услуга, която се определя на пазарен принцип и не
подлежи на административно регулиране, включително и през призмата на осъществявания съдебен контрол.
Поддържа, че не е налице твърдяното от ищцата нарушение
по чл.19, ал.4 ЗПК, но дори и такова да е налице, то съобразно разпоредбата на
чл.19, ал.5 ЗПК нищожността ще касае единствено разликата над определения в
чл.19, ал.4 ЗПК пределно допустим размер.
Ответникът намира за неоснователно релевираното от ищцата
твърдение за нищожност на неустоечната клауза, поради противоречието й с
добрите нрави и императивните изисквания на ЗЗП. Твърди, че неустойката
обезпечава изпълнението на конкретно задължение – да се представи обезпечение.
Заемателят преценил необходимостта от исканото обезпечение предвид оценката на
кредитоспособността на потребителя и носения от финансовата институция риск при
отпускане на кредита. За недопускане неравновесие между правата и задълженията
на страните, същите постигнали съгласие за включване неустоечна клауза, при
непредставяне исканото от кредитора обезпечение. Дружеството счита, че ищецът е
договарял недобросъвестно с ясното намерение да не предостави на кредитора
търсеното обезпечение, тъй като преди сключване на договора е съзнавал, че не
би могъл да изпълни задължението си в тази насока.
„Сити Кеш“ ООД счита за несъстоятелни аргументите на
ищцовата страна, досежно визираните клаузи от ОУ. Твърди, че същите нямат
отношение към конкретния договор и на кредитополучателя не са начислявани
допълнителни такси.
По изложените съображения моли съда да отхвърли
претенциите като неоснователни.
Предявява насрещен иск за заплащане сумите: 202.06
лева – сбор от непогасен остатък от падежирали вноски за периода м.април –
м.юли, дължими по договор за паричен заем №245598 и 295.89 лева – сбор от
непогасен остатък от падежирали вноски за периода м.август – м.декември,
дължими по договор за паричен заем №245598, алтернативно – претендира сумата
457.80 лева – остатък от непогасена главница по процесния договор.
Твърди, че заемателят не е изпълнил задълженията си за
заплащане падежиралите вноски за месеците април, май, юни и юли включително.
Пояснява, че общият размер на задължението, формирано като сбор от главница и
договорна лихва е 637.26 лева. Ответникът по насрещния иск заплатил 109 лева, с
което погасил напълно първите три вноски от погасителния план, а четвъртата, в
размер на 65.24 лева била погасена частично.
С насрещната искова молба обявява за предсрочно
изискуем непадежиралия остатък от задължението по процесния договор, за
месеците август, септември, октомври, ноември и декември.
Ответникът по насрещния иск поддържа, че е извършил
плащане в размер на 109 лева. Оспорва частично насрещните искови претенции.
Счита, че поради нищожността на кредитната сделка, дължи на основание чл.23 ЗПК
само чистата остатъчна стойност по кредите – 391 лева. Приема първия иск за
основателен само за сумата 136.82 лева, а втория – за сумата 254.15 лева.
Излага доводи досежно нищожността на отделни клаузи от договора.
Съобразявайки
становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно
убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна,
следното:
Безспорен по делото е факта, че страните са обвързани от облигационна
върза, основана на Договор за паричен заем „Кредирект“ №245598/14.12.2018г., по
силата на който „Сити Кеш“ ООД предоставило в заем на Г.В.Т. 500 лева.
Кредитополучателят приел да възстанови заетата сума в срок от 12 месеца, за
периода 14.01.2019г. – 16.12.2019г. ведно с 48.26% годишен процент на
разходите, при фиксиран годишен лихвен процент – 40.08%. В чл.6 е предвидена
неустойка в размер на 670.74 лева, в случай, че заемателят не предостави
обезпечение, съобразно чл.33, ал.1 от ОУ. Според погасителен план (чл.4 от
Договора) месечната погасителна вноска – 109 лева е формирана от главница,
лихва (в общ размер 137.26 лева) и неустойка (в общ размер 670.74 лева).
Представени са ОУ на „Сити Кеш“ ООД за заеми „Кредирект“ и Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.
Ангажирани са доказателства, от които е видно, че на 14.12.2019г. заемната
сума е изплатена на ответника в офис на „Изипей“ АД.
С оглед установяване
релевантни за спора факти е възложена и приета, неоспорена от страните съдебно
– счетоводна експертиза, чието заключение съдът цени като ясно, пълно,
обосновано и обективно. Вещото лице е установило, че единственият разход (по
смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК), който кредиторът е включил в договорения ГПР –
48.26 % е договорената годишна лихва по кредита в размер на 40.08%. Изчислен е
размера на законната лихва по процесния Договор, считано от 14.12.2018г. до
16.12.2019г. – 35.20 лева. Договорената годишна лихва е увеличена с уговорената
в чл.6 от Договора неустойка от 40.08% на 229.59%, като общото оскъпяване на
кредита за неговия срок е увеличен от 27.45% на 161.60%, т.е. от 137.26 лева на
808 лева. С уговорената неустойка по т.6.2 от Договора размерът на ГПР е
променен от 48.26% на 729.59%.
Експертът е изчислил:
- размера на
непогасения остатък от задължението по договора, към 18.07.2019г., определен в
хипотезата на обявена предсрочна
изискуемост: 204 лева – редовно падежирала главница в периода 14.04.2019г.
– 15.07.2019г. вкл.; 295.89 лева - предсрочно изискуема от 18.07.2019г.
главница; 90.25 лева – просрочена в периода 14.02.2019г. – 15.07.2019г.
договорна лихва; 30.31 лева – договорна лихва за периода 14.08.2019г. – 16.12.2019г.;
578.44 лева – неустойка по т.6.2 от ОУ; 100 лева – такси за събиране на
вземането, съгласно действащата Тарифа на заемодателя; 119.90 лева – еднократна
неустойка за просрочен потребителски кредит, съгласно действащата тарифа на
заемодателя; 9.17 лева – законна лихва за периода 15.02.2019г. – 13.06.2019г.;
80 лева – съдебни разноски;
- размера на
непогасения остатък от чистата стойност на кредита към датата, на която е
депозирана исковата молба (18.07.2019г.), формирана като остатък от непогасена
главница – 295.89 лева;
- размера на законната
лихва върху непогасения остатък от вноските за м.април, м.май, м.юни и м.юли за
периода от датата на техния падеж до 18.07.2019г. – 2.02 лева;
- размера на
непогасения остатък от чистата стойност на задължението по Договора към
18.07.2019г., определен в хипотезата на обявена предсрочна изискуемост – 457
лева (161.91 лева – редовно падежирала главница в периода 14.04.2019г. –
15.07.2019г. + 295.89 лева – предсрочно изискуема от 18.07.2019г. главница),
както и договорна лихва за периода 14.05.2019г. – 15.07.2019г. вкл. – 40.15
лева.
Установената
фактическа обстановка налага следните правни изводи:
С оглед изложените в исковата молба обстоятелства и
формулиран петитум съдът квалифицира правно предявените обективно съединени
искове по чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за паричен
заем №245598/14.12.2018г. В условията на евентуалност са предявени обективно
съединени искове за прогласяване нищожността на отделни клаузи от процесния договор.
Предявени са насрещни осъдителни искове за заплащане сумите:
202.06 лева – сбор от непогасен остатък от падежирали вноски за периода м.април
– м.юли, дължими по договор за паричен заем №245598 и 295.89 лева – сбор от
непогасен остатък от падежирали вноски за периода м.август – м.декември,
дължими по договор за паричен заем №245598, алтернативно се претендира сумата
457.80 лева – остатък от непогасена главница по процесния договор.
По главния
иск:
Изхождайки от предмета на Договор за паричен заем „Кредирект“
№245598/14.12.2018г. и страните по него – физическо лице, което при сключване
на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в
рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава
трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността
между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в
редица решения.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор
за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е
недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент
на разходите, като абсолютна процентна стойност - 48.26%. Не са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1
начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата
на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Както в договора, така и в стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Действително
в чл.5 е указано, че ГПР на заема не включва възможни разходи, които заемателят
може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения,
както и таксите, съгласно Тарифата за таксите на заемодателя. При липсата на
данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият
разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва и при
това положение, не става ясно как е формиран ГПР от 48.26%, т.е. какво друго е
включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент – 40.08%. Неясното
определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно
чл.22 ЗПК.
Нарушено е и законовото изискване за минимален размер на шрифта, с който
следва да бъде отпечатан договора и всички негови елементи. Клаузите на
договора не само трябва да бъдат формулирани по начин, който е достъпен за
средния потребител, но и следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява
лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне опасността
той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя. В тази връзка чл.10, ал.1 ЗПК изисква всички елементи на договора за кредит да са представени с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Неспазването на това
изискване се санкционира с недействителност на договора за кредит (чл.22 ЗПК).
В случая клаузите на договора са отпечатани с шрифт, който при визуално
сравнение с Общите условия, очевидно е по-малък от 12. За извършване на подобно
визуално сравняване на два текста, очевидно различаващи се по размера на
използваните в тях шрифтове, не са необходими специални знания по смисъла на
чл.195, ал.1 ГПК. Използването на шрифт с по-малък размер от законоустановения
е в нарушение изискването по чл.10, ал.1 ЗПК и води до недействителност на
договора.
По
отношение вземането за неустойка: За договорите за потребителски кредит на общо
основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП.
Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към
него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146,
ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от
множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия
заемодател и различни потребители.
В
глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити
изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите
средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този
начин“.
В
този смисъл клауза, като уговорената в чл.6.2 от договора за паричен заем,
според която се дължи неустойка в размер на 670.74 лева при неизпълнение на
задължението по чл.6.1 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване
на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което
отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след
като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в
чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа
изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за
кредит.
На
следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по
т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На
последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат
вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна.
Отделно
от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на
чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно
с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е
имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал
да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е
обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме,
че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла
на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като
последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение,
не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а
напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Нещо повече,
„неустойката“ е вписана в т.4.4., част ІІІ Разходи по кредита от Стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, а
непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при което разходите по
кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на
обезпечение е условие от което зависи размера на разходите по кредита, т.е.
„неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение.
По
изложените съображения, съдът счита, че Договор за паричен заем №245598, сключен на 14.12.2018г. не отговаря на
изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК с оглед което същият е недействителен.
По насрещните
осъдителни искове за заплащане сумите: 202.06 лева – сбор от непогасен остатък
от падежирали вноски за периода м.април – м.юли, дължими по договор за паричен
заем №245598 и 295.89 лева – сбор от непогасен остатък от падежирали вноски за
периода м.август – м.декември, дължими по договор за паричен заем №245598,
алтернативно за сумата 457.80 лева – остатък от непогасена главница по
процесния договор:
Предвид изложените по-горе мотиви, съдът приема, че
процесния Договор е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, „когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредите, но не дължи лихва и други разходи по
кредита“. В исковата молба се прави признание, че Г.В.Т. е заплатила по
договора 109 лева. След като бъде приспадната посочената сума, дължимата от
ответника по насрещния иск главница в условията на настъпилата предсрочна
изискуемост е в размер на: 95.11 лева – непогасен остатък от падежирали вноски
за периода м.април – м.юли 2019г. и 295.89 лева – сбор от непогасени падежирали
вноски за периода м.август – м.декември 2019г. До посочения размер, претенциите
като основателни следва да бъдат уважени.
По
разноските:
Предвид изхода на спора по главния иск, в ответника
следва да заплати на ищеца направените по делото разноски. В случая се
претендира адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА, което съдът
определя в размер на 300 лева.
Насрещната претенция е уважена отчасти, с оглед което,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, Г.Т. следва да заплати на „Сити Кеш“ ООД
разноски, съразмерно с уважената част от иска. Разноските на ищцовото дружество
възлизат на 230 лева (80 лева – държавна такса и 150 лева – юрисконсултско
възнаграждение). Съразмерно с уважената част от претенциите, на ищеца следва да
се присъдят разноски в размер на 180.60 лева. Съобразно разпоредбата на чл.78,
ал.3 ГПК ответникът има право на разноски, съразмерно с отхвърлената част от
иска. Претендира се възнаграждение за процесуално представителство, което съдът
определя в размер на 300 лева, а съразмерно с отхвърлената част от иска, на
адв.Ф. следва да се присъдят разноски в размер на 64.43 лева.
Мотивиран
така, съдът
Р Е
Ш И :
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем „Кредирект“
№245598/14.12.2018г., сключен между „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* и Г.В.Т., ЕГН
**********, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.22 ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА Г.В.Т., ЕГН ********** да заплати на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* сумите: 95.11 лева – непогасен
остатък от падежирали вноски за периода м.април – м.юли 2019г. по Договор за паричен заем „Кредирект“
№245598/14.12.2018г. и 295.89 лева – сбор от непогасени
падежирали вноски за периода м.август – м.декември 2019г. по Договор за паричен заем „Кредирект“
№245598/14.12.2018г. ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част, над 95.11 лева до предявените 202.06
лева – непогасен остатък от падежирали вноски за периода м.април – м.юли 2019г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на адвокат Д.Л.Ф. сумата 364.43
лева – възнаграждение за процесуално представителство.
ОСЪЖДА Г.В.Т., ЕГН ********** да заплати на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********
направените по делото разноски в размер на 180.60 лева.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в двуседмичен срок от
съобщаването на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: