Р Е
Ш Е Н
И Е № 241
Гр. Пловдив, 18.07.2019 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, трети граждански състав в открито съдебно заседание на трети юли две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Стела Дандарова
Величка Белева
с участието на секретаря Анна Стоянова разгледа докладваното от съдията
Вера Иванова въззивно търговско
дело № 302
по описа за 2019 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 82, постановено на 15.02.2019 г. по т.д. 115/2018 г. на Окръжен
съд–П., с
което е признато за установено в отношенията между „И.“АД-гр.С. като
правоприемник на „ТБВ“АД-гр.С., от една страна, и от друга „Б.и.“ЕООД-гр.П. и
К.Л.К., че не съществуват вземанията за сумата 84 198 лв. – увеличена
стойност на имот в резултат на извършени подобрения (строителни работи), ведно
със законна лихва от 10.05.2017 г. до окончателното плащане, сумата
139 000 лв.– неустойка съгласно чл. 8 от споразумение от *********г. към
договор за наем от ********* г. и разноски за арбитражното производство в общ
размер 11 840 лв., в това число 6 340 лв. – такса, 5 400 лв. –
адвокатски хонорар и 100 лв. – депозит за разноски, за които вземания е издаден
изпълнителен лист по ч.т.д. № 438/2017 г. на ОС-П. въз основа на спогодителен
протокол по арбитражно дело № 2/2017 г. на Арбитражен съд към Сдружение за
добрите адвокатски практики и е образувано изп.д.№20179110400641 по описа на
ЧСИ П.Н., както и са осъдени „Б.и.“ЕООД-гр.П. и К.Л.К. да заплатят на б.сумата
6 700 лв. за разноски по делото.
Жалбоподателят К.Л.К. моли решението да бъде
отменено като неправилно по съображения, изложени във въззивната жалба от
7.03.2019 г., и да бъде постановено от въззивния съд решение, с което да бъде
отхвърлен предявеният от б. иск. Като ответник в производството пред окръжния
съд оспорва иска като недопустим, евентуално, като неоснователен. Не заявява
искане за събиране на нови доказателства във въззивното производство.
Ответникът по жалбата „И.“АД-гр. С. моли тя да
бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, посочени в отговор от
10.05.2019 г. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява иск с
правно основание чл. 124,ал.1 от ГПК във вр. с чл. 464 от ГПК за признаване за
установено в отношенията между „И.“АД-гр.С. като правоприемник на
„ТБВ“АД-гр.С., от една страна, и от друга „Б.и.“ ЕООД-гр.П. и К.Л.К., че не
съществуват вземанията за сумата 84 198 лв. – увеличена стойност на имот в
резултат на извършени подобрения (строителни работи), ведно със законна лихва
от 10.05.2017 г. до окончателното плащане, сумата 139 000 лв.– неустойка
съгласно чл. 8 от споразумение от *********г. към договор за наем от *********
г. и разноски за арбитражното производство в общ размер 11 840 лв., в това
число 6 340 лв. – такса, 5 400 лв. – адвокатски хонорар и 100 лв. –
депозит за разноски, за които вземания е издаден изпълнителен лист по ч.т.д. №
438/2017 г. на ОС-П. въз основа на спогодителен протокол по арбитражно дело №
2/2017 г. на Арбитражен съд към Сдружение за добрите адвокатски практики и е
образувано изп.д.№20179110400641 по описа на ЧСИ П.Н.. Не заявява искане за
събиране на нови доказателства във въззивното производство. Претендира за
присъждане на разноски за въззивното производство.
Ответникът по жалбата „Б.и.“ЕООД-гр.П.,
задължителен необходим другар на жалбоподателката, конституиран за участие във
въззивното производство с определение на апелативния съд от 4.06.2019 г., счита
жалбата за основателна и моли тя да бъде уважена. Като ответник в
производството пред окръжния съд оспорва иска като недопустим, евентуално, като
неоснователен. Не заявява искане за събиране на нови доказателства във
въззивното производство. Претендира за присъждане на разноски. Заявява
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на
банката.
П. апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение
съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и
исканията на жалбоподателката, прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното:
Безспорно е между страните,
че в производството по изп.д.№641/2017 г. на ЧСИ П.Н. дружеството „Б.и.“ЕООД-гр.П.
е взискател, К.К. е длъжник и „И.“АД-гр.С. като ипотекарен кредитор на длъжника
е присъединен взискател, като при проведена публична продан ипотекираният имот
е възложен на ЕООД-взискател и на 17.11.2017 г. на б.е било предявено
разпределение, с което ЧСИ е приел, че вземането на дружеството се ползва с
привилегията на кредитор, упражнил право на задържане, респективно, на
взискател с право на предпочтително удовлетворение по смисъла на чл.
136,ал.1,т.4, предл.2 от ЗЗД. С подадената на 19.02.2018 г. искова молба
б.-ищец твърди, че ЕООД няма вземане от К., тъй като не е извършило СМР по
споразумение от *********г., постигнато в производство пред Арбитражен съд към
Сдружение за добрите адвокатски практики, което производство е симулативен процес,
образуван, за да се постанови изпълнително основание за несъществуващото
вземане на дружеството срещу нея. Посочва, че с определение, инкорпорирано в
протокол от 6.07.2017 г. от арбитражно заседание по дело № 2/2017 г. на АС към
СДАП, с което определение е одобрена („приета“) спогодба от 6.07.2017 г., на
ЕООД е признато право на задържане върху процесния имот, посредством което
право от ЕООД се претендира да бъде кредитор с право на предпочтително
удовлетворение по чл. 136,ал.1,т.4,предл.2 от ЗЗД. Твърди, че ЕООД не е
извършвало СМР в имота. Ищецът оспорва както съществуването на вземането на
ЕООД към К., така и привилегията му по чл. 136,ал.1,т.4,предл.2 от ЗЗД като
носител на право на задържане върху недвижим имот. Заявява, че право на
задържане по отношение на недвижим имот може да бъде упражнена от владелец, но
не и от държател, какъвто в случая е кредиторът-ЕООД, който черпи правата си от
договор за наем от ********* г. и споразумение към него от *********г. Твърди,
че в случая се претендира право на задържане върху недвижим имот без кредиторът
да има качеството на владелец и на добросъвестен подобрител. Позовава се на
определение № 464/1.11.2016 г. на ВКС по т.д.553/2016 г., ТК, 1 ТО, с което е
прието, че при предявен иск по чл. 464,ал.1 от ГПК оспорването на вземането на
друг взискател може да касае както основанието на вземането, така и
привилегията, доколкото последната поставя взискателите в конкуренция при
разпределението на получените в изпълнителното производство суми. Позовава се
на същото определение и относно приетото в него, че искът се предявява като
установителен и след изтичането на едномесечния срок по чл. 464 от ГПК, ако
разпределението не е влязло в сила и сумата не е предадена на конкуриращия
взискател, както и че пропускането, респективно, предявяването на иска извън
посочения в чл. 464,ал.1 от ГПК срок не рефлектира върху правото на защита на
взискателя, който оспорва вземането на друг взискател. Посочва, че след
предявяването на разпределението е обжалвал същото пред окръжния съд, като
производството по тази жалба е висящо. С отговора на исковата молба, подаден на
4.04.2018 г., ответното дружество възразява, на първо място, че искът е
недопустим, тъй като е предявен след предвидения едномесечен преклузивен срок,
считано от датата на разпределението 17.11.2017 г. На второ място този ответник
възразява, че искът е неоснователен, тъй като с ответницата К. ЕООД е сключило
договор за наем от ********* г., към който е сключено споразумение от
*********г. Твърди, че с това споразумение е уговорено между дружеството и К.
да бъде извършен основен ремонт и реконструкция на наетия недвижим имот.
Твърди, че строителните работи били извършени в уговорения срок, на 8.01.2016
г. страните подписали приемо-предавателен протокол, К. приела извършените СМР
без възражения и се задължила да заплати стойността им в размер на 84 198
лв. в двумесечен срок, но не изплатила задължението си. Твърди, че в чл. 8 от
споразумението от *********г. е уговорена и неустойка, дължима от К., ако тя не
плати в срок договорената цена. Твърди, че извършените от дружеството ремонтни
действия представляват подобрения в имота, които са извършени със знанието и
съгласието на К. и с които подобрения се е увеличила стойността на имота.
Твърди, че К. дължи на дружеството сумата 84 198 лв., представляваща
увеличената стойност на имота в резултат на направените от ЕООД подобрения,
изразяващи се в извършени строителни работи на имота, както и неустойка
съгласно чл. 8 от споразумението от 4.08.2015 г. към договора за наем от
********* г., в размер на 139 000 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, поради което било образувано арбитражно дело № 2/2017 г. на
Арбитражен съд към Сдружение за добрите адвокатски практики. Твърди, че
неоснователно ищецът претендира дружеството да няма привилегията на
добросъвестен подобрител, съответно, да няма качеството на кредитор с право на
предпочтително удовлетворение по чл. 136,ал.1,т.4,предл.2 от ЗЗД. Твърди, че в
случая се касае за хипотезата на чл. 90 от ЗЗД, защото ЕООД дължи суми за наем
по договора за наем, но е кредитор на К. за вземането си за извършените СМР
съгласно анекс към договора за наем, като задълженията произтичат от едно
правоотношение и то за един и същ обект. Заявява, че възражението за неизпълнен
договор по чл. 90 от ЗЗД е подвид на правото на задържане и касае насрещно
задължение, произтичащо от двустранно облигационно отношение, какъвто е
случаят, поради което правилно арбитражният съд е постановил право на задържане
по отношение на недвижимия имот до изплащане на дължимите суми. С отговора на
исковата молба,подаден на 5.04.2018 г., ответницата К.К. поддържа идентични
възражения и доводи със заявените с отговора, подаден от дружеството-ответник.
С допълнителните искови молби от 20.04.2018 г. ищецът заявява, че са
неоснователни възраженията на ответниците за недопустимост на иска, като
съображения относно правния си интерес той вече е изложил в исковата молба.
Заявява, че в договора за наем на ********* г. наемателят в чл. 2,ал.2
декларира липсата на каквито и да било претенции за недостатъци, а три дена
по-късно, на *********г. двете страни са осъзнали необходимостта от
извършването на основен ремонт на наетия недвижим имот. Заявява, че при преглед
на приложение № 1 към споразумение от *********г. правят впечатление нереално
високите цени на извършените СМР. Оспорва достоверността на датата на
споразумението от *********г. и на приложение № 1 към него като създадено с
оглед нуждите на арбитражното дело. Посочва, че размерът на договорената
неустойка по споразумението е 0,4% за всеки ден забава. Посочва, че с решение
на апелативния съд в производство по чл. 274 във вр. с чл. 463 от ГПК е прието,
че ЕООД няма качеството на добросъвестен подобрител, а от там – и на кредитор с
право на предпочтително удовлетворение. С отговора на допълнителната искова
молба от 18.05.2018 г. дружеството поддържа становището си за недопустимост на
иска и заявяване искане той да бъде оставен без разглеждане. Заявява, че са
неоснователни доводите на ищеца за цени и договорки. Заявява, че направените
между страните уговорки са изпълнени от тях, цитираните ремонти са изпълнени
реално и понастоящем са в обекта, а уговорените и платени цени са изцяло
актуални цени към момента на извършване на ремонта. С определение от 13.06.2018
г. окръжният съд преценява, че предявеният иск е допустим. Съдът приема, че
правният интерес от иска съществува от момента на присъдиняването на взискателя
(ищец или ответник) до пълното удовлетворяване на ищеца в хода на
принудителното изпълнение, независимо от това дали е извършено разпределение (в
който случай в зависимост от спазване на срока искът може да е установителен
или осъдителен) или не е извършено такова. Съдът посочва, че ищецът и
дружеството-ответник са конституирани като взискатели по изпълнителното дело,
че съществува спор относно съществуване на вземанията, с които ответникът се
легитимира като кредитор в изпълнителния процес или на претендираната от същия
привилегия, както и че изпълнителният процес е все още висящ, поради което
намира, че е налице правен интерес за ищеца да отрече със СПН вземанията на
дружеството-ответник спрямо общия им длъжник и/или тяхната привилегия. Съдът
приема, че обстоятелството, че конкретното разпределение, което е дало повод за
завеждане на иска, е отменено по реда на обжалването, не може да промени този
извод, тъй като, на първо място, защото по данни от ЧСИ новото разпределение, с
което на ищеца са разпределени суми в поредност преди ответника, не е влязло в
сила, срещу него е подадена жалба от ответника, и, на второ място, тъй като с
последното разпределение ищецът не е напълно удовлетворен и чрез успешното
провеждане на иска същият ще избегне участието на ответника във всяко следващо
разпределение на суми в изпълнителния процес или ще избегне участието на
последния с отречената в исковата молба конкурираща привилегия. Съдът посочва,
че, доколкото има данни, че ЧСИ не е погасявал оспорените вземания чрез
превеждане на суми в полза на ответника, ищецът има интерес именно от
установителен иск по чл. 464 от ГПК. С обжалваното съдебно решение окръжният
съд отново излага съображения относно допустимостта на иска (стр.217 от досието
на делото на ОС). Съдът посочва, че доколкото искът е отрицателен установителен
за вземания, в тежест на ответника е да докаже пълно и главно вземанията си по
основание и размер с оглед посоченото в изпълнителното основание и в
изпълнителния лист основание, а именно като такива за увеличена стойност на
имот в резултат от подобрения и за неустойка за забава. Съдът намира, че следва
да бъде изследван въпросът дали в полза на ответника е породено правото да
получи т.нар увеличена стойност на подобрения имот, а в случай, че такова е
породено, и дали същият има право на останалите акцесорни вземания по
изпълнителния лист. Съдът посочва, че право на увеличена стойност на имота в резултат
от подобрения има добросъвестният подобрител – добросъвестен владелец съгласно
чл.72 от ЗС или недобросъвестен владелец в хипотезата на чл. 74,ал.2 от ЗС.
Съдът приема, че ответното ЕООД, в полза на което е присъдена увеличена
стойност на имот, не е владелец, било то добросъвестен или недобросъвестен,
защото е държал посочения в исковата молба имот не като свой, а по силата на
договор за наем, и като наемател не е владелец, а държател на вещта и
следователно правата му не се уреждат по реда на чл. 72 и чл. 74 от ЗС, което е
достатъчно, за да се отрече съществуването на главното вземане, посочено в
изпълнителния лист, по основание. Освен това съдът посочва, че от представените
от ответниците доказателства следва, че между тях е възникнало не само наемно
правоотношение, но и правоотношение по договор за извършване на СМР, който се
урежда по правилата на договора за изработка. Съдът посочва, че в
изпълнителното основание и в изпълнителния титул на ответното ЕООД вземането не
фигурира на основание договор за изработка, не е присъдено като възнаграждение
за извършена работа по договор за СМР и следователно в процеса не може да
бъде установявано на основание, различно
от основанието, с което ответникът се легитимира като взискател в изпълнителния
процес. Освен това съдът приема, че от доказателствата по делото не се
установява дружеството-ответник да има право да получи такова възнаграждение от
ответницата. Посочва, че ищецът не е страна по представените от ответника
споразумение за СМР и приложения към него и затова същите документи не могат да
му бъдат противопоставени. Съдът посочва, че по смисъла на чл. 181 от ГПК те
имат достоверна дата на съставяне, съответстваща на най-ранния момент, в който
несъмнено са били налични. Посочва, че от приетата ССЕ се установява, че
вземания на ответника към длъжника по изпълнителното дело са отразени
счетоводно, но са включени в годишна данъчна декларация по ЗКПО през март на
2017 г., следователно това е безспорният момент, в който документите са
съставени и те не доказват уговаряне и извършване на строителни работи в
посочения от ответниците период от време – между декември 2015 г. и началото на
януари 2016 г. Освен това съдът намира, че задълженията на ответното ЕООД към
подизпълнител на отразени в представен на вещото лице, изготвило ССЕ, баланс,
но не и в баланса, обявен в ТР, който е с различно съдържание, поради което от
счетоводната експертиза процесните вземания също не следват по несъмнен начин.
Относно СТЕ съдът приема, че тя установява, че понастоящем в имота са извършени
ремонтни дейности, но не установява момента, към който същите се отнасят
(съответно, по време на наемането му от ответното ЕООД), както и кое лице е
извършило работите и, конкретно, това да е ответникът. При извод за
несъществуване на главното вземане, такъв съдът приема, че следва да се направи
и по отношение на останалите вземания, посочени в изпълнителния титул, които по
съществото си са акцесорни – неустойка за забава в плащането на главното
задължение и арбитражни разноски и такси. Затова окръжният съд приема, че искът
за несъществуване на вземанията на ЕООД спрямо К., основани на спогодителен
протокол и изпълнителен лист по ч.т.д. 438/2017 г. на ПОС, се явява основателен
и следва да се уважи. Съдът намира индиция за това, че процесът пред арбитражния
съд е симулатилен и насочен към това да създаде изпълнително основание в полза
на ответното дружество, с което да се засегнат действителните права на ищеца.
Относно претендираната от ответника привилегия по чл. 136,ал.1,т.4 от ЗЗД съдът
посочва, че тя не съществува, на първо място, защото не съществува вземане за
подобрение на задържания имот, и, на второ място, защото правото на задържане
по смисъла на чл. 136,ал.1,т.4 от ЗЗД може да бъде успешно упражнено само като
възражение в исков процес, имащ за предмет връщане на вещта, а процесът пред
арбитражния съд между ответниците не е имал за предмет връщане на вещта, тъй
като не такъв иск е предявен, било то на вещно или облигационнно основание.
Затова съдът приема, че в полза на ищеца пред арбитражния съд не може да се
постанови право на задържане върху имот, нито може да се постигне спогодба в
тази насока и липсва валидно изпълнително основание, обосноваващо право на
задържане и привилегия по чл. 136,ал.1,т.4 от ЗЗД. С подадената въззивна жалба
жалбоподателката К.К. твърди, че неправилно окръжният съд е приел, че не били
извършени подобрения в имота. Посочва, че в тази връзка е била приета СТЕ,
която детайлно е посочила и остойностила извършените ремонти. Посочва, че по
делото са представени писмени доказателства, които изцяло доказват, че
съществуват оспорените от страна на ищеца правоотношения, а именно, че е налице
договор за наем и допълнително споразумение за извършване на ремонтни работи
в наетия имот. Заявява, че е било
безспорно доказано, че тези работи са извършени, както и че е настъпил падежът
на оспорените вземания, както и са били установени вземанията по размер от
представените писмени доказателства. Счита, че е извършено пълно и главно
доказване на твърдяните факти и обстоятелства. От ответното дружество
„Б.и.“ЕООД-гр.П. е била подадена въззивна жалба, която е върната от окръжния
съд като нередовна с влязло в сила разпореждане. С подадения отговор на
подадената от К. въззивна жалба ответникът по нея „И.“АД-гр.С. възразява на
заявеното оплакване, че съдът неправилно е приел да не са били извършени
подобрения в процесния недвижим имот, като това си виждане обосновава със
заключението на приетата в първата инстанция СТЕ. Посочва отново заявените в
исковата молба твърдения, че в доклада за определяне на пазарна стойност на
магазина, послужил за отпускане на кредит на К. е описано състоянието на
магазина, а в чл.9,ал.2 от договора за наем дружеството-наемател е декларирало
липсата на каквито и да е претенции за недостатъци. Посочва, че е установено от
приетата по делото ССЕ, че в баланса, който е част от ГФО, публикуван за
обявяване в ТР с вх. № 20170630134417 твърдяното от ответниците задължение за
процесните СМР не фигурира, като за достоверен следва да бъде приет баланса за
2016 г., който е представен за обявяване в ТР. Относно въпроса кой е извършил
СМР в имота, изхождайки от баланса за 2016 г., представен в ТР, който следва да
се приеме за достоверен и откъм съдържание, и откъм дата на съставянето му,
заявява, че не може да се направи извод, че това е ответното ЕООД. Посочва, че
с допълнителните си искови молби е оспорил споразумението от *********г. и
приложенията към него, но ответниците не са представили доказателства,
удостоверяващи датата на сключването му. Заявява, че е създадена нереална
фактическа обстановка, която да послужи за симулативен процес с цел снабдяване
с изпълнително основание за едно несъществуващо вземане, с което се цели
накърняване на правата на конкуриращия се взискател – б.като ипотекарен
кредитор. С определение на апелативния съд от 4.06.2019 г. бе конституирано
като ответник във въззивното производство търговското дружество
„Б.и.“ЕООД-гр.П. – ответник заедно с жалбоподателката К. в производството пред
окръжния съд, при условията на чл. 265,ал.2 от ГПК – като необходим другар на
жалбоподателката К.. Становището на дружеството, заявено в съдебното заседание
на апелативния съд на 3.07.2019 г., е, че жалбата следва да се уважи, като се
посочва, че съдът следи служебно за недопустимост на съдебното решение, и се
отбелязва, че в двата отговора на исковата молба има възражение за
недопустимост, което не е разгледано от окръжния съд – че предявеният иск по
чл. 464 от ГПК е предявен след едномесечния преклузивен срок, поради което
решението следва да бъде обезсилено, алтернативно, да бъде отменено като
неправилно и незаконосъобразно.
Съгласно разпоредбата на чл.
464,ал.1 от ГПК, когато един от взискателите оспорва съществуването на
вземането на друг кредитор, той трябва да предяви иск срещу него и длъжника,
като предявяването на иска спира предаването на сумата, определена за кредитора
с оспореното вземане, а ако искът не бъде предявен в едномесечен срок от
разпределението, сумата се предава на взискателя. От ответниците с отговорите
на исковата молба е заявено възражение за недопустимост на иска, тъй като той е
предявен след изтичане на предвидения едномесечен, преклузивен според тях,
срок, считано от датата на разпределението 17.11.2017 г. В случая е безспорно,
посочено е изрично от ищеца в подадената на 19.02.2018 г. исковата молба, че
разпределение му е било предявено от ЧСИ на 17.11.2017 г. В самата искова молба
ищецът обосновава своя правен интерес от предявяването на иска, включително
като се позовава на определение № 464/1.11.2016 г. на ВКС, постановено по
ч.т.д. 553/2016 г., ТК, 1 ТО, и относно приетото в него, че искът се предявява
като установителен и след изтичането на едномесечния срок по чл. 464 от ГПК,
ако разпределението не е влязло в сила и сумата не е предадена на конкуриращия
взискател, както и че пропускането, респективно, предявяването на иска извън
посочения в чл. 464,ал.1 от ГПК срок не рефлектира върху правото на защита на
взискателя, който оспорва вземането на друг взискател. В посоченото определение
на ВКС изрично е посочено, че исковата защита е допустима без оглед на това
дали искът е предявен в едномесечния срок по чл. 464,ал.1 от ГПК или извън
него, а интересът на ищецът от предявяването му като осъдителен или като
установителен зависи от това дали сумата се намира по сметка на СИ или е в
патримониума на взискателя с оспорено вземане. Несъмнено е следователно, че
възражението на ответниците за недопустимост на иска на основание предявяването
му след посочения в нормата на чл. 464,ал.1 от ГПК едномесечен срок, е
неоснователно. Искът се предявява при наличие на конкуренция между банката-ищец
и ответното дружество като кредитори на ответницата К., и е допустим, независимо от това дали
исковата молба е подадена в едномесечния срок по чл. 464,ал.1 от ГПК, докато не
се установи липса на такава конкуренция, защото с него се реализира правото на
защита на взискателя, който оспорва вземането на друг взискател. Установява се
следователно, че няма основания обжалваното решение да бъде прието за
недопустимо като постановено по недопустим иск. Следва затова сега съгласно чл.
259,изр.2 от ГПК да се прецени неговата правилност с оглед посочените от К. в
жалбата оплаквания.
Спорът между б.и ответното
дружество възниква след образуването от дружеството като взискател против К.
като длъжник на изпълнителното производство по изп.д. 641/2017 г. на ЧСИ П.Н.,
в което банката-ипотекарен кредитор на К. участва като присъединен взискател.
Видно от представения от ищеца в копие с исковата молба протокол от 6.07.2017
г. от арбитражно заседание по дело 2/2017 г. на Арбитражен съд към Сдружение на
добрите адвокатски практики, приета е била от съда постигнатата между страните
К. (ответница) и ЕООД (ищец) спогодба, съгласно която тя му дължи и следва да
му заплати в срок до 5 дни от постановяването на съдебния акт сума за
извършените подобрения 84198 лв., представляваща увеличена стойност на имота в
резултат на направените от ищеца подобрения, изразяващи се в извършени
строителни работи на процесния имот, както и сумата 139 000 лв. за неустойка
съгласно чл. 8 от споразумение от *********г. към договора за наем от *********
г., ведно със законна лихва върху главницата 84 198 лв. от 10.05.2017 г. и
ведно с разноски по делото (6340 лв. такса за образуване на делото, 5400
лв.адвокатски хонорар и 100 лв. депозит). Видно от същия протокол, с оглед на
факта, че договорът за наем между страните е прекратен, считано от 15.04.2016
г., ЕООД ще упражни право на задържане по отношение на собствения на
ответницата недвижим имот. Безспорно е, че този имот е ипотекиран в полза на
банката-ищец по настоящия спор. Видно от представения от ищеца в копие с
исковата молба изпълнителен лист, той е издаден в полза на ЕООД срещу К. на
1.08.2017 г. по ч.т.д.438/2017 г. на ОС-П. въз основа на утвърдената спогодба
от 6.07.2017 г. по арб.д.2/2017 г. на АС към СДАП-гр.С. за същите суми - сумата 84 198 лв., представляваща
увеличена стойност на имота в резултат на направените от ищеца подобрения,
изразяващи се в извършени строителни работи, сумата 139 000 лв. неустойка
съгласно чл. 8 от споразумение от *********г. към договор за наем от *********
г., лихвите и разноските. С иска по чл. 464,ал.1 от ГПК банката-ищец оспорва
съществуването на тези вземания.
Относно първото от вземанията, претендирани от
ответното ЕООД, за сумата 84 198 лв., представляваща увеличена стойност на
имота в резултат на направените от ищеца подобрения, изразяващи се в извършени
строителни работи, искът, предявен от банката, е очевидно основателен само с
оглед на обстоятелството, че това вземане е основано на качество на дружеството
„подобрител“ и представлява увеличена стойност на имота в резултат на направени
от него подобрения. Несъмнено е, че дружеството няма качество на подобрител на
посочения имот, тъй като то не е негов владелец, нито добросъвестен, нито недобросъвестен,
а е било наемател и като такъв - само държател на имота, като подобренията
твърди да е извършил съгласно споразумение от *********г. Видно от това
споразумение и от договора за наем от ********* г., представени в копие от
ищеца с исковата молба, договорено е между К. като наемодател и дружеството
като наемател то да извърши основен ремонт и реконструкция на наетия недвижим
имот, като наемодателят следва да заплати на наемателя изцяло стойността на СМР
в посочен срок, а при неплащане ще дължи неустойка в размер на 0,4% на ден от
общата стойност на строителните работи. Правилно е приетото от окръжния съд, че
право на увеличена стойност на имота в резултат от подобрения има
добросъвестният подобрител – добросъвестен владелец съгласно чл.72 от ЗС или
недобросъвестен владелец в хипотезата на чл. 74,ал.2 от ЗС. Правилно окръжният съд посочва, че ответното ЕООД, в
полза на което е присъдена увеличена стойност на имот, не е владелец, било то
добросъвестен или недобросъвестен, защото е държал посочения в исковата молба
имот не като свой, а по силата на договор за наем, и като наемател не е
владелец, а държател на вещта и следователно правата му не се уреждат по реда
на чл. 72 и чл. 74 от ЗС, което е достатъчно, за да се отрече съществуването на
главното вземане, посочено в изпълнителния лист, по основание. Затова
оплакванията на жалбоподателката във въззивната жалба се явяват неоснователни
по отношение на приетото от окръжния съд за установено несъществуване на това
вземане, с което дружеството се легитимира като кредитор на К. и като взискател
в изпълнителното производство с право на задържане, респективно, с привилегия
по чл. 136,ал.1,т.4,предл.2 от ЗЗД. Заявените от жалбоподателката оплаквания са
за неправилно приемане от съда, че не били извършени подобрения в имота, както
и че е доказано извършването на ремонтни работи в наетия имот, но основно
правно положение е, че един държател по начало не е възможно да извършва
подобрения, обосноваващи дължимост на увеличена стойност на имота, поради което
е и без значение при установяване наличието на това вземане дали в имота са
били извършени СМР. Решението на окръжния съд, с което е прието несъществуване
на това вземане ведно със законната лихва върху него като акцесорна, е
правилно.
Второто, оспорено от ищеца и
претендирано от ответното дружество, вземане на ответното ЕООД спрямо
ответницата К. е за сумата 139 000 лв.
- неустойка съгласно чл. 8 от споразумение от *********г. към договор за
наем от ********* г. За да съществува това вземане на дружеството за неустойка,
следва да се установи изпълнение на неговото задължение да извърши договорените
в споразумението от *********г. СМР, съответно, и неплащането на сума за
направата на такива от страна на К.. За разлика от договора за наем от
********* г., който е с нотариална заверка на подписите от ********* г.,
споразумението от *********г. няма достоверна дата по чл. 181 от ГПК въз основа
на заверка. С допълнителната искова молба ищецът като трето лице за този частен
документ изрично оспорва достоверната дата на това споразумение и на
приложението № 1 към него. В тежест на ответниците е да установят затова
времето на съставянето на документа, респективно, извършването на СМР въз
основа на него, т.е. в срока по чл. 6 от споразумението, за да възникне и
отговорността на К. за плащане на неустойката, уговорена в чл. 8 от него,
съответно, в претендирания от ответното дружество размер. С отговорите си на
исковата молба и двамата ответници твърдят, че строителните работи били
завършени в определения срок и на 8.01.2016 г. бил подписан от тях
приемо-предавателен протокол, представен в копие от всеки от тях със съответния
отговор. Следователно в тяхна доказателствена тежест е да установят, че именно
ответното дружество в периода *********г.-8.01.2016 г. е изпълнило посочените в
приложението към споразумението СМР и каква е тяхната стойност, за да се
прецени дали с оглед на тази сума основателно се претендира да се дължи
неустойка в сочения размер. Несъмнено е, че както датата, така и съдържанието
на споразумението, на приложението към него и на приемо-предавателния протокол
са непротивопоставими на ищеца, тъй като документите са частни, в съставянето
на които ищецът не участва и които целят да удостоверят изгодни за ответниците
факти. При доказателствена тежест за ответниците по делото не са събрани
доказателства, от които да се установят горепосочените обстоятелства. От
заключението на ССЕ от 17.09.2018 г., прието в съдебното заседание на окръжния
съд на 25.09.2018 г., се установява, че вземания на ответника към длъжника по
изпълнителното дело са отразени счетоводно, но са включени в годишна данъчна
декларация за 2016 г. по чл. 92 от ЗКПО, която е подадена на 30.03.2017 г. Към
този момент, през м.март 2017 г., следователно може да се приеме и документите
да са съставени, поради което те не доказват уговаряне и извършване на
строителни работи в посочения от ответниците период от време
*********г.-8.01.2016 г. Затова е неоснователно оплакването на
жалбоподателката, че представените писмени
доказателства изцяло доказват, че съществуват оспорените правоотношения от
страна на ищеца, а именно, че е налице договор за наем и допълнително
споразумение за извършване на ремонтни работи в наетия имот. Видно също от
заключението на ССЕ от 17.09.2018 г., изготвено от в.л. В. А., според представения
в ТР ГФО на дружеството за 2016 г. сумата на актива и пасива е 44 000 лв.,
т.е. там сума в размер на 84 198 лв. не е отразена, като има разминаване
между този ГФО, от една страна, и счетоводните записвания, ГФО и издадена от
дружество-изпълнител фактура, предоставени от ответното дружество на вещото
лице. Изготвената от ответното дружество и от друго лице документация обаче не
може в случая да удостовери спрямо ищеца изгодните за ответника факти, а от
представения в ТР ГФО за 2016 г. не се установява отразяване на процесната
сума. От двете заключения на СТЕ от 12.11.2018 г. и от 3.01.2019 г., изготвени
от в.л. В.Р., приети в производството пред окръжния съд, се установява
изпълнение на СМР в имота и тяхна стойност, но факт на извършване на ремонтни
работи и изчисления на тяхната стойност не установяват кой е извършил работите
и кога, респективно, тези заключения не могат да установят основателност на
твърдението на ответниците, че работите са извършени именно от ответника и в
периода *********г.-8.01.2016 г. При тези обстоятелства не се установява
наличие на вземане на ответното дружество спрямо К. за стойност на извършени
СМР, респективно, не се установява да е възникнало за нея задължение да плати
неустойка за неизпълнение на нейно задължение да плати тази стойност.
Неоснователно е затова оплакването на жалбоподателката, че решението е
неправилно, защото в заключението на СТЕ детайлно са посочени и остойностени
извършените ремонти и по делото е било доказано, че тези работи са извършени,
както и че е настъпил падежът на оспорените вземания, които вземания са били
установени по размер от представените писмени доказателства. Следва при тези
обстоятелства само за пълнота да се посочи, че по начало и при наличие на
вземане за сума, дължима за неустойка, право на задържане по смисъла на чл.
136,ал.1,т.4,предл.2 от ЗЗД в случая не може да съществува, тъй като тази норма
обезпечава с право на задържане само вземания в случаи по чл. 91 от ЗЗД и по
чл. 70,ал.3, чл. 72,ал.3 и чл. 74,ал.2 от ЗЗД, но не и в случаи по чл.90 от ЗЗД, каквато хипотеза според ответинците в случая била налице. Правилно
окръжният съд е приел, че не съществува и вземане на ответното ЕООД спрямо
ответницата К. и за сумата 139 000 лв.
- неустойка съгласно чл. 8 от споразумение от *********г. към договор за
наем от ********* г.
Установява се следователно и
от настоящата съдебна инстанция, че вземанията на ответното ЕООД за сума на
увеличена стойност на имота в резултат на извършени подобрения ведно със
законна лихва върху нея и за сума за неустойка, които то претендира за
удовлетворяване в изпълнителното производство съгласно решението на арбитражния
съд и издадения въз основа на него изпълнителен лист не съществуват, поради
което не съществуват и акцесорните вземания за разноски за това арбитражно
производство, и затова предявеният от б.отрицателен установителен иск е
основателен. Установява се, че подадената въззивна жалба е неоснователна и
следва да бъде отхвърлена, а решението на окръжния съд следва да бъде
потвърдено.
Съгласно разпоредбата на чл.
78,ал.3 от ГПК жалбоподателката дължи да заплати на банката-ответник по жалбата
направените за въззивното производство разноски. Такива е видно да са направени
в размер на сумата 3 125 лв. - за платеното адвокатско възнаграждение за защита
на ответника по жалбата във въззивното производство съгласно договора от
30.04.2019 г. и платежното нареждане от 3.05.2019 г., представени в съдебното
заседание на апелативния съд на 3.07.2019 г. Относно заявеното от ответното
дружество възражение за прекомерност на това възнаграждение следва да се
посочи, че разноските не се присъждат в тежест на дружеството, както и че в
случая платените разноски са под минимума, дължим с оглед нормата на чл.
7,ал.2,т.5 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, според която минималното възнаграждение е в размер на 3530 лв.
плюс допълнителна сума (изчислявана, както е посочена в разпоредбата).
С
оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 82, постановено на 15.02.2019 г. по т.д. 115/2018 г. на Окръжен
съд–П..
ОСЪЖДА К.Л.К., ЕГН ********** *** да заплати на
„И.“АД-гр.С., район „Т.“, бул.“Б.“**, ЕИК *********сумата 3 125 лв. – разноски
за производството по спора пред въззивната съдебна инстанция за платено адвокатско
възнаграждение.
Решението може да се обжалва при
условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд – гр. С. с касационна
жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: (1)
(2)