Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../………11.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Е
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми май през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Румяна Григорова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №1971 по описа
за 2021 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№20216656/06.10.2020г., постановено по гр.д. №16278/2019г. по описа на СРС, 56
състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, че Г.А.А.
дължи на „Х.А.Р.А.Б.“ ЕООД (с предишно наименование „Х.А.-А.-А.“ ООД) по иск с
правно основание чл.79, ал.1, т.1 от ЗЗД във вр. с чл.44 от ЗЗД във вр. с
чл.535 от ТЗ сумата от 2184,86 евро, представляваща частично претендирано
вземане по запис на заповед, издаден на 20.06.2007г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 10.03.2009г. до окончателното плащане. Осъден е Г.А.А.
да заплати на „Х.А.Р.А.Б.“ ЕООД (с предишно наименование „Х.А.-А.-А.“ ООД) на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 403,99 лева, представляваща
разноски по делото, както и сумата от 153,99 лева, представляваща разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. №14048/2009г. по описа на СРС, 56 състав.
Срещу решението е
постъпила въззивна жалба от ответника Г.А.А., чрез пълномощника адв. В.В.. В
жалбата се излагат оплаквания, че решението е неправилно, необосновано и
несъобразено с актуалната практика на ВКС и е направено искане същото да бъде
отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен. Въззивникът поддържа, че каузалното правоотношение, по повод на
което е издаден записът на заповед, е погасено поради изтичане на предвидената
в закона погасителна давност, за което е направено възражение от ответника с
писмения отговор на исковата молба. Въззивникът поддържа, че към м. юни 2013г.
всички вземания на ищеца по каузалното правоотношение са погасени по давност,
което има за последица погасяване на вземанията по записа на заповед. Поддържа
се, че съгласно практиката на ВКС издателят на записа на заповед може да прави
възражения, вкл. и за погасителна давност по отношение на вземанията,
обезпечени с издаването на записа на заповед, доколкото ефектът на давността
засяга и обезпеченията на кредитора и не следва да се допуска чрез менителнични
сделки императивните правила на закона да бъдат заобикаляни, а такава ценна
книга попада под санкцията на чл.465 от ТЗ. Излагат се доводи, че предявяването
на иска по чл.422 от ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417,
т.10 (предишна т.9) от ГПК не прекъсва на основание чл.116, б. „б“ от ЗЗД
погасителната давност спрямо вземането по каузалното правоотношение, по повод
или във връзка с което е издаден записът на заповед. Въззивникът поддържа също
така, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на всички задължения по
договора за лизинг и оспорва извода на първоинстанционния съд, че записът на
заповед обезпечава само падежиралите вземания по договора за лизинг в размер на
32,21 евро и 451,86 евро. Излагат се и съображения за наличие на противоречие в
мотивите на първоинстанционния съд, доколкото е прието, че посочените вземания
са платени, но е формиран окончателен извод, че не е погасено вземането по
записа на заповед, тъй като същото не било платено. Излага доводи, че от
приетото заключение на ССчЕ се установява, че всички вземания по каузалното
правоотношение са погасени чрез плащане или по давност към момента на
приключване на съдебното дирене, поради което искът по записа на заповед
подлежи на отхвърляне. С оглед изложеното моли първоинстанционното решение да
бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен.
В
законоустановения срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна „Х.А.Б.“ ЕООД (с предишни наименования „Х.А.Р.А.Б.“ ЕООД и „Х.А.-А.-А.“
ООД), чрез пълномощника юрисконсулт Т.Ц.-М.. Въззиваемата страна поддържа, че
обжалваното решение е правилно, законосъобразно, постановено при спазване на
процесуалните правила и обосновано и е направено искане същото да бъде
потвърдено, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Излагат се
доводи, че с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ при условията и по реда на чл.417 от ГПК е прекъсната както давността за вземането по записа на заповед, така и
давността по отношение на вземанията, произтичащи от процесния договор за
финансов лизинг. Отделно от това с оглед разпоредбата на чл.115, ал.1, б. „ж“
от ЗЗД давността била прекъсната и спряла на една и съща дата – 10.03.2009г.,
поради което възражението на въззивника за изтекла погасителна давност се
явявало неоснователно. Неоснователно било и възражението на въззивника, че
записът на заповед обезпечава само част от вземанията на лизингодателя по
договора за финансов лизинг, като поддържа също така, че са налице неплатени
задължения на лизингополучателя по договора. С оглед изложеното моли
обжалваното решение да бъде потвърдено.
Постъпила е и
частна жалба от ответника Г.А.А., чрез пълномощника адв. В.В., срещу
определение №20273893/11.12.2020г. по гр.д. №16278/2019г. на СРС, 56 състав, с
което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за
разноските, като е направено искане същото да бъде отменено и в полза на
ответника да бъдат присъдени разноски, съразмерно на частта, в която исковото
производство е прекратено, а заповедта за изпълнение – обезсилена, поради оттегляне
на иска. Излагат се съображения, че ответникът не е дал повод за завеждане на
делото, поради което има право на разноски, съразмерно на частта, за която
искът е оттеглен.
Насрещната страна
не е депозирала становище по частната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с положителен
установителен иск с правна квалификация чл.415 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.79 от ЗЗД във вр. чл.538, ал.1 от ТЗ за установяване дължимостта
на вземането в размер на 3936,78 евро по запис на заповед, издаден на
20.06.2007г., с падеж на 01.07.2007г., за което е издадена заповед за незабавно
изпълнение по ч.гр.д. №14048/2009г. по описа на СРС, 56 състав.
С определение, постановено в открито съдебно заседание
гр.д. №16278/2019г. по описа на СРС, 56 състав, проведено на 22.04.2019г., е
прекратено производството по делото за разликата над сумата от 2184,86 евро до
първоначално предявения размер от 3936,78 евро на основание чл.232 от ГПК
поради оттегляне на иска в тази му част, и са обезсилени заповед за изпълнение
на парично задължение от 20.03.2009г., издадена по ч.гр.д. №14048/09г. по описа
на СРС, 56 състав, и издадения въз основа на нея изпълнителен лист за разликата
над сумата от 2184,86 евро до посочения в тях размер – 3936,78 евро.
Видно от запис на заповед, издаден на 20.06.2007г.,
ответникът Г.А.А. се задължил безусловно да плати на „Х.А.-А.-А.“ ЕООД сумата от 4518,60 евро, удостоверено с подпис на
издателя. Записът на заповед е редовен от външна страна и съдържа всички
посочени в чл. 535 от ТЗ реквизити. Вземането по записа на заповед е изискуемо,
предвид настъпилия падеж – 01.07.2007г. Върху записа на заповед липсва
отбелязване сумата да е платена.
Съобразно разясненията, дадени в т. 17 от ТР №4/2013г.
на ОСГТК на ВКС, предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването
на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за
изпълнение, а подлежащото на изпълнение
вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз
основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен
ефект. При редовен от външна
страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника,
ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за
плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално
правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във
връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането твърдения или
възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на
заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга. Само в последната хипотеза в
производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение
доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за
последица погасяване на вземането по записа на заповед, като по правилото на
чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от
страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и
които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за
съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
Не е спорно между страните по делото обстоятелството,
че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на вземания на ищеца
по сключен между страните договор за финансов лизинг №*********/20.06.2007г. Установява се от събраните по делото доказателства, че ищецът е изпълнил
задълженията си по договора за финансов лизинг, като е купил и предоставил за
ползване на ответника описания в договора за лизинг автомобил. С договора за
финансов лизинг ответникът се е задължил да заплати дължимата по договора сума от 16538,34 евро
на месечни вноски в размер на по 376,55 евро и първоначална вноска в размер на
2982,54 евро.
В чл.5.1 от Общите условия към договора за финансов лизинг е предвидено,
че за да обезпечи всички искове на лизингодателя срещу лизингополучателя по
договора за финансов лизинг, лизингополучателят учредява в полза на
лизингодателя поисканото и одобрено от лизингодателя обезпечение. В приложение
2 към процесния договор за финансов лизинг като обезпечение е посочено в т.2 –
записи на заповед, издадени Г.А.А.. Поради изложеното съдът приема, че
процесният запис на заповед, издаден като обезпечение по договора за лизинг,
обезпечава изпълнението на всички задължения на ответника по този договор, като
въззивната инстанция не споделя извода на първоинстанционния съд, че записът на
заповед обезпечава само задълженията за лизингова вноска в размер на 32,21 евро
с ДДС с падеж на 01.07.2007г., и за лизингова
вноска в размер на 451,86 евро с ДДС с падеж на 01.07.2007г.
По делото е изслушано и прието заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещо лице В.С., което съдът
кредитира изцяло като обосновано и компетентно изготвено. От същото се установява,
че към 19.03.2020г. по процесния договор за финансов лизинг са начислени задължения
в размер на 4093,03 лева за лизингови вноски, такси напомнителни писма и
наказателна лихва, като същите са начислени, съгласно издадени документи в
периода от 01.11.2009г. до 01.02.2010г.
Неоснователни се явяват възраженията на въззивника, че
предоставеният по силата на договора за лизинг автомобил е бил откраднат,
поради което договорът е развален по право поради погиването на вещта.
Съгласно легалната дефиниция на договора за финансов
лизинг, формулирана в разпоредбата на чл.342, ал.2 от ТЗ, лизингодателят се
задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от
лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. В
случая сключеният между страните договор притежава характеристиките на договор
за финансов лизинг, поради което към същия е приложима разпоредбата на чл.343
от ТЗ, според която рискът от случайното погиване или повреждане на вещта е за
лизингополучателя, т.е. същият дължи заплащане на лизингови вноски и изпада в
забава при неиздължаване на падежа, дори и за период от време, когато същият е
бил лишен реално от възможността да ползва автомобила.
Основателно е направеното от въззивника възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на вземанията по каузалната сделка,
обезпечени със записа на заповед. Съобразно трайната практика на ВКС изтеклата
погасителна давност по отношение обезпеченото със записа на заповед вземане по
каузалната сделка и позоваването на тази давност, въпреки че не представлява
възражение за погасяване на това основание и на самия менителничен ефект, има
своя пряка самостоятелна последица погасяване на вземането и по ценната
книга. Позоваването на ответника по иска по чл.422, ал.1 ГПК – издател на
записа на заповед, на изтекла след срока за отговор на исковата молба в първата
инстанция, респ. след подаване на жалбата или след изтичане срока за отговор
във въззивната инстанция погасителна давност на вземането по каузалното
правоотношение, обезпечено със записа на заповед, въз основа на който е
издадена заповед за изпълнение, когато приносителят на ценната книга е кредитор
и по каузално правоотношение, по своята правна характеристика е твърдение за
нововъзникнало обстоятелство, което, с оглед момента на възникване, може да
бъде въведено в процеса до приключване на съдебното дирене пред съответната
инстанция, като предявяването на иска по чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.10 (предишна т.9) ГПК, не води до
прекъсване на погасителна давност по правилото на чл.116, б.„б” от ЗЗД за
вземането по каузалното правоотношение. В посочения смисъл решение №162 от
16.05.2018г . по т.д.№ 1870/2017г. на ВКС, ІІ т.о., решение №319 от
08.01.2019г. по т.д.№ 2985/17г. на ВКС, ІІ т.о., решение №316/13.02.2019г. по
т.д. № 654/2018 година на ВКС, ІІ т.о.
Съобразно практиката на ВКС вземането на лизингодателя
по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски има характера на
периодични плащания по смисъла на чл.111, б. „в“ от ЗЗД и се погасява с
тригодишен срок на погасителната давност. В случая от кредитираното заключение
на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че вземанията по договора за
финансов лизинг са начислени в периода от 01.11.2009г. до 01.02.2010г., поради
което и с оглед липсата на ангажирани доказателства за предприети от страна на
ищеца действия, с които давността по чл. 111, б.”в” ЗЗД за вземанията по
каузалната сделка, да е била прекъсната, обуславят извод, че същите са погасени
по давност, поради което предявената установителна претенция се явява
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК:
В случая производството по предявения положителен
установителен иск за установяване дължимостта на вземането, за което е издадена
заповедта за незабавно изпълнение, е частично прекратено поради оттегляне на
иска, поради което на основание чл.78, ал.4 от ГПК е направено искане от
ответника за присъждане на разноски, съразмерно с прекратената част. Съобразно
установената практика на ВКС ищецът има право на
разноски тогава, когато е оттеглил предявения иск поради погасяване на
задължението от ответника след депозиране на исковата молба (в този смисъл определение №
767/05.09.2012 г. по ч. т. д. № 251/2012 г. на ВКС, II ТО; определение №
518/15.06.2012 г. по ч. т. д. № 156/2012 г. на ВКС, II ТО; определение № 98 от
20.02.2009 г. по гр. д. № 91/2009 г. на ВКС, IV ГО), както и че ответникът
няма право на разноски в тази хипотеза - определение №
1176/28.12.2012 г. по ч. т. д. № 560/2012 г. на II ТО; определение №
571/14.07.2010 г. по ч. т. д. № 558/2010 г. на ВКС, II ТО). В случая не са
ангажирани по делото доказателства относно причината за частично оттегляне на
иска, като не се установява същото да е поради частично плащане на задължението
в хода на процеса, поради което разноски, съразмерно с прекратената част от
делото се дължат на ответника. Поради изложеното обжалваното определение следва
да бъде отменено, като с оглед изхода на спора на въззивника следва да
бъдат присъдени изцяло направените по делото разноски за двете инстанции в
размер на 1235,64 лева.
Направено е искане от
пълномощника на ищеца адв. В.В. за присъждане на адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ за въззивната инстанция, което съдът намира
за неоснователно по следните съображения:
Според чл.38, ал.2 от
ЗА в случаите по ал.1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.2 и осъжда другата страна да го
заплати. В случая във въззивната инстанция е представен договор за правна
защита и съдействие, сключен между въззивника и процесуалния му представител
адв. В.В., в който е посочено следното: „Договорено възнаграждение: Минимално
адвокатско възнаграждение в размер на 529,14 лева без ДДС или 634,95 лева с
ДДС, което възнаграждение не е платено, доколкото оказва безплатна правна помощ
на клиента си, с когото са станали приятели, докато СРС и СГС му администрират
възражението по чл.423 от ГПК и му разгледат делото на първа инстанция, за да
получи накрая едно неправилно решение – оказвана безплатна правна помощ,
съгласно чл.38, ал.1, т.3, предл. Второ от Закона за адвокатурата“.
Така обективираната воля на
въззивника и адвоката е твърде противоречива и не дава категорична яснота
относно договорения начин на оказване на правната помощ – при заплащане от
клиента на договорено с адвоката възнаграждение по чл.36 от ЗА или безплатно по
чл.38 от ЗА. Самият факт на договаряне на възнаграждение изключва правната
помощ да е безплатна. Това е така, защото при оказване на безплатна правна
помощ по чл.38 ал.1 от ЗА клиентът и адвокатът изобщо не договарят
възнаграждение, а само посочват, че помощта е безплатна. В тези случаи, при
наличие на предпоставките на чл.38, ал.2 от ЗА съдът е този, който определя
възнаграждението на адвоката.
На следващо място по
отношение на посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за
предоставяне на безплатна правна помощ, следва да се отбележи и следното:
Съобразно трайната
практика на ВКС за уважаване на искането по чл.38, ал.2 ЗА е достатъчно по делото
да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на
доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; заявление, че
предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни,
които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски
съобразно правилата на чл.78 ГПК. В случая като основание за представяне на
безплатната правна помощ е посочено, че въззивникът и неговият пълномощник са
станали приятели по повод на осъщественото по настоящото дело процесуално
представителство в хода на производството, докато чакали 10 години да получат
решение от СРС. Така посочените обстоятелства са оспорени от насрещната страна,
поради което следва да бъдат взети предвид възраженията й относно наличието на
хипотезата на чл.38, ал.1, т.3 от ГПК. На първо място следва да се отбележи, че
твърденията на пълномощника на въззивника, че е осъществявал процесуално
представителство на същия в продължение на десет години не се установяват по
делото, тъй като в заповедното производство длъжникът е депозирал възражение на
24.09.2015г., като същото е подадено чрез друг пълномощник – адв. В.Г.. Адв. В.
е посочен като съдебен адресат по заповедното производство едва на
22.01.2019г., като същият е представлявал длъжника и в производството по
предявения иск по чл.422 от ГПК, по което исковата молба е подадена на
20.03.2019г. Поради това следва да се приеме, че са оборени от насрещната
страна твърдените от процесуалния представител на въззивника обстоятелства,
обуславящи приложението на чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.3 от ЗА и искането му
за присъждане на адвокатско възнаграждение следва да бъде оставено без
уважение.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение №20216656/06.10.2020г.,
постановено по гр.д. №16278/2019г. по описа на СРС, 56 състав, и определение №20273893/11.12.2020г.,
постановено по гр.д. №16278/2019г. по описа на СРС, 56 състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Х.А.Б.“ ЕООД (с предишни наименования
„Х.А.Р.А.Б.“ ЕООД и „Х.А.-А.-А.“ ООД), ЕИК ********, срещу Г.А.А., ЕГН **********,
положителен установителен иск с правна квалификация чл.415 във вр. с чл.124,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.79 от ЗЗД във вр. чл.538, ал.1 от ТЗ за установяване
дължимостта на сумата от 2184,86 евро – частично претендирано вземане по запис
на заповед, издаден на 20.06.2007г., с падеж на 01.07.2007г., за което е
издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №14048/2009г. по описа на
СРС, 56 състав.
ОСЪЖДА „Х.А.Б.“
ЕООД (с предишни наименования „Х.А.Р.А.Б.“ ЕООД и „Х.А.-А.-А.“ ООД), ЕИК ********,
да заплати на Г.А.А., ЕГН **********, разноски по делото за първоинстанционното
и въззивното производство в размер на 1235,64 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на пълномощника на въззивника адв. В.А.В. за присъждане на
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство на основание чл.38, ал.2 от ЗА.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.