Р Е Ш Е
Н И
Е № 261324
гр. Пловдив, 17.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 13.11.2020 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Ангелина Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 3826 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано по искова молба от В.И.Ч., ЕГН **********
срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с която е предявен осъдителен иск за присъждане
на сумата в размер на 595.20 лева, недължимо платена сума по клауза неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по
договор за кредит № **** от 07.04.2015
г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.03.2020 г. до
окончателното плащане.
Твърди се, че
между страните е сключен договор за кредит № ****
от 07.04.2015 г., по който ответникът е заемател, а ищецът заемодател. В
договора била уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, по която клауза ответникът заплатил
сума в размер на 595.20 лева. Твърди се, че тази сума е платена по
недействителен договор, сключен в противоречие с клаузите на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10, ЗПК. Също така се излагат доводи, че самата клауза за неустойка е недействителна, поради противоречие с
добрите нрави, поради заобикаляне на закона – чл.19, ал.4 ЗПК и противоречие
със закона - чл.71 ЗЗД и чл.33 ЗПК. Претендират се разноски.
В срока по
чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете по
същество с излагане на подробни съображения. Счита, че основанията, на които са
заплатени сумите за възнаградителна лихва и неустойка са валидни – в това число
целия договор за заем и клаузите в него, уреждащи възнаградителната лихва и
неустойка. Прави възражение за изтекла погасителна давност на вземането. Моли
се за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен e осъдителeн иск с правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД
За да бъдат уважени така
предявения иск ищецът следва да установи, че е платил на ответника сума в
размер на 595.20 лева – по клауза за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договор за
потребителски кредит № **** от
07.04.2015г., както и недействителност на договора за кредит и клаузата за
неустойка на посочените в исковата молба основания. По възражението за изтекла погасителна, наличие на обстоятелства, които
спират или прекъсват същата. В тежест на ответника е да докаже
валидно сключен договор за паричен заем и валидна
клауза
за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение,
основание за задържане на платените суми. По
възражението си за изтекла погасителна давност, изтичане на предвидения в
закона период за погасяване на задължението.
С
определение от
25.08.2020 г. като безспорно
между страните е отделено, че са сключили договор за кредит № **** от 07.04.2015 г. с посоченото от ищеца съдържание,
в който е уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, така както е посочена като съдържание в исковата
молба, по която ищецът е заплатил сума в размер на 595.20 лева.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което
може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че
дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно
между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 ЗПК.
Предвид
изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По доводите за недействителност на договора за заем
За да бъде
валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на
предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В исковата
молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния
договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9
и т.10 от ЗПК.
След изследване
съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Видно от договора
за заем от 07.04.2015 г. /л.17/, в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен лихвен
процент по заема от 35 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и
доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват
условията за прилагането му, доколкото такива не са налице.
Действително в
договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това
не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност
на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от
договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия
срок на договора, а именно 125.50 лева /разликата между предоставения кредит в
размер на 750 лева – чл.2 и общо дължима сума по договора 875.50 лева – чл.2,
т.7, който размер е фиксиран за целия период на договора.
В чл.2, т. 7
от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на 875.50
лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 41.88 % – реквизити по
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора
отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него,
което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена
към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към
действителността на тази клауза, а не на договора. Предвид изложеното съдът
намира, че е спазена и тази разпоредба от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима
сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.
Видно от договора за кредит към него е
приложен погасителен план, в който е посочен размерът на вноските, техния брой,
периодичност на плащане и падежна дата, което не се оспорва от ищеца. Тъй като
договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички
вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми в това число главница и лихви, е
неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в
погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти,
каквито не се установяват в случая.
Видно
от договора за кредит към него няма отделни Общи условия, същите са
инкорпорирани в самия договор, като всяка една от страниците на договора е
подписана от кредитополучателя, който не е оспорил подписа си.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на
хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват
нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на
кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по
кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в
самия договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита
/чл. 7, ал.2 от договора/, право да получи погасителен план за извършени и
предстоящи плащания /чл.7, ал.1 от договора/, право да се откаже от договора
/чл.7, ал.3/. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е
удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от ответника с
поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е
подписана от кредитополучателя. Общите условия не съществуват като
самостоятелен документ, а са инкорпорирани в договора, който е подписан на
всяка страница от ответника.
С оглед изложените съображения съдът
намира, че не са налице не само посочените от страна на ищеца основания за
недействителност на договора за заем, а и не са налице нарушение на която и да
е разпоредба, визирана в чл.11 ЗПК, водеща до недействителност на процесния
договор, поради което и същият е валидно сключен.
Доводите за недействителност
на възнаградителната лихва съдът не намира за необходимо да обсъжда, доколкото
не се търси недействителност на клаузата за възнаградителна лихва, нито се
търси връщане на платеното по тази клауза като недължимо платено. С оглед
пълнота, и във връзка с приложението на чл.26, ал.4 ЗЗД, съдът намира, че това
възражение е неоснователно. Видно от договора за кредит в него е предвиден фиксиран годишен
лихвен процент от 35%. Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в
размер по-голям от законната лихва. Наред с това с изменението на ЗПК от 2014
г. в на ал.4 на чл.19 ЗПК, законодателно е закрепен
максимален праг на годишния процент на разходите по договори за потребителски
кредит, в който е включен и възнаградителната лихва, като е прието, че годишния
процент на разходите по договори за потребителски кредит не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, а клаузите в договор, надвишаващи тези размери се считат за
нищожни. Съгласно закона възнаградителната лихва може да бъде и в размер на 5
пъти законната лихва, стига да е единствения разход по кредита. В случая
съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите
нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който
носи кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на
волята. Размерът на договорната лихва за целия период на договора е в размер на
125.50 лева, размерът на отпуснатия кредит е 750 лева, кредитът е отпуснат за
срок от 10 месеца – не малък период от време, не е обезпечен, поради което
съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на насрещната престация на
кредитора и на риска, който поема същият като небанкова институция, която се
самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не противоречи на
принципа за справедливост и добросъвестност.
По доводите за недействителност на клаузата за неустойка
Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.о./.
В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в
договора условия /чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидели
неустойка във фиксиран размер от 595.20 лв. Така предвидената клауза за
неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на
обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
на изискванията на закона, е нищожна.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед
на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие,
а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка
по чл. 4, ал.2 от договора.
Ответникът признава, че по договора за кредит е заплатена сума в размер на 595.20
лева по обсъжданата клауза за неустойка,
видно от представената справка за извършени плащания от ищеца по процесния
договор /л.22/.
В процедура по отстраняване на
нередовностите на исковата молба, ищецът е коригирал претенцията си като е
заявил същата в размер на 595.20 лева с молба от 25.06.2020 г., която е
неразделна част от исковата молба.
С оглед изложеното съдът
намира, че искът е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен
изцяло.
Предвид доказване
основателността на претенцията, съдът следва да разгледа направеното от
ответника своевременно, в срока по чл.131 ГПК, възражение за изтекла
погасителна давност, което съдът намира за неоснователно.
Съгласно Постановление
№ 1 от 28.V.1979 г., Пленум на ВС при
неоснователно обогатяване, в първия предвиден в чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, състав –
даване без основание, погасителната
давност започва да тече от деня на получаването на престацията.
В чл.110 ЗЗД е предвидено, че вземанията, за които със
закон не е предвиден друг срок, се погасяват с изтичане на 5-годишна давност,
която разпоредба съдът намира, че е приложима по отношение на вземенията,
престирани като платени без основание, какъвто е настоящия случай, доколкото в
закон не е предвиден друг срок.
В случая престацията по нищожната клауза е получена от
ответника на части, като част от погасителна вноска по заема, като безспорно
между страните е, че първото плащане от ищеца е направено на дата 07.04.2015
г., а последното на дата 10.11.2015 г. /справка на л.22/, като до датата на
предявяване на иска – 09.03.2020 г. не е изтекъл, предвидения в закона
5-годишен давностен срок за нито една от платените суми.
Като законна последица от
уважаване на тази претенция, върху нея следва да се присъди и законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.03.2020 г. до окончателното
плащане, каквото искане изрично е направено в исковата молба.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от
двете страни и при този изход на спора право на разноски се пораждат само за
ищеца.
Ищецът доказа следните разноски – 50 лева, платена държавна
такса и 5 лева – такса за Съдебно удостоверение. Общо разноски, които ще се
присъдят на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК са в размер на 55 лева.
По делото е
представен договор за правна помощ и съдействие /л.4 /, съгласно който на ищеца
е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от адв. К.К.. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. К.К.
в размер на 300 лева /с оглед
интереса/, която сума, с оглед уважената част от претенцията, ще се присъди в
пълен размер.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от ***** ДА ЗАПЛАТИ НА В.И.Ч.,
ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата в размер на 595.20
лева,
недължимо платена сума по клауза за
неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по чл.4, ал.2 от договор за кредит № **** от 07.04.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.03.2020 г. до
окончателното плащане, както и
сумата в размер на 55 лева –
разноски в производството.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от ***** ДА ЗАПЛАТИ НА адв. К.Й.К., с
личен № *****, вписана в АК – Пловдив, на основание чл.38 ЗА, сумата в размер
на 300 лева - адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/Л. МИТРЕВА
Вярно с оригинала.
Р.М.