Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 01.11.2018 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря ЮЛИЯ
АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №7688 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №376614
от 02.04.2018г., постановено по гр.дело №71305/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти
състав, е осъдена С.О.да заплати на М.Ц.Б. на основание чл.49 във връзка с
чл.45 от ЗЗД сумата от 5000 лв., обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 27.03.2017г. до датата на
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1468.00 лв., обезщетение
за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 03.04.2017г. до
окончателното изплащане на сумата. С решението е осъдана С.О.да заплати на адв.Л.Ц. на
основание чл.38, ал.2 от ЗА сумата от 653.00 лв., адвокатско
възнаграждение. С решението е
осъдана С.О.да заплати по сметка на СРС сумата от 408.72
лв., представляваща държавната такса и направени разноски по делото.
Постъпила е
въззивна жалба от ответника - С.О., чрез юрисконсулт В.Д., с която се
обжалва изцяло решение №376614 от 02.04.2018г., постановено по гр.дело №71305/2017г.
по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, като са инвокирани доводи относно неговата
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, като постановено в
нарушение на материалния закон. Излага се, че правно необоснован, неподкрепен
от събраните по делото доказателства, е изводът на първоинстанционния съд, че в
хода на съдебното производство са доказани всички кумулативни предпоставки,
обуславящи ангажирането на отговорността на С.О.по чл.49 от ЗЗД досежно претърпените
от ищцата - М.Ц.Б. имуществени и неимуществени вреди в резултат на инцидент,
станал на 27.03.2017г. - спънала се и паднала в дупка на ул.”********.” в град София. Твърди се, че по делото не е установен по
категоричен начин механизма на настъпилата злополука, съответно не е доказано противоправно
неизпълнение на задължения на служители при ответника, свързани със стопанисването
и по-конкретно - с поддръжката в изправно състояние на пътищата и улиците на
територията на град София, които са общинска собственост, съгласно Закона за пътищата. Поддържа се още, че неправилно
съдът не се е съобразил с факта, че разпитаните по делото свидетели - Х.С.И.и Д.К.Ц.,
не са преки очевидци на настъпилия инцидент с ищцата, а относно свидетелката - К.Х.И.,
внучка на ищцата, която е заинтересована от изхода на спора, поради което
показанията на тези свидетели не следва да бъдат кредитирани. Алтернативно в
случай, че съда приеме, че е осъществен фактическия състав на деликтната
отговорност по чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД се излагат доводи, че
присъденото с обжалваното решение обезщетение за претърпени неимуществени вреди
е значително завишено и несправедливо и не е съобразено с разпоредбата на чл.52
от ЗЗД. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на
обезщетението за причинените неимуществени вреди, като не е отчетено, че в
резултат на претърпения от ищцата
инцидент не са настъпили трайни последици за здравето й, същата напълно се е възстановила,
както и не е съобразено, че периода на възстановяване не е бил значителен - пълното
й възстановяване е настъпило до 3 месеца. Излага се още, че първоинстанционният
съд не се е произнесъл по направено възражение за съпричиняване на деликта от
ищцата и по този начин е нарушил своевременно упражненото право на защита.
Твърди се, че в случая се установява, че ищцата с поведението си е допринесла
за настъпилия вредоносен резултат, предвид на което и на основание чл.51, ал.2
от ЗЗД се претендира намаляване на обезщетението поради съпричиняване на
вредата от страна на ищцата. По изложените съображения моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и да отхвърли
предявения иск като неоснователен и недоказан или при условията на евентуалност
да се определи размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени
вреди в размер, който да отговаря на принципа за справедливост. Претендира
присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - М.Ц.Б., чрез пълномощник адв.Л.Ц., в законоустановения срок депозира
писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността на постъпилата
въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на обжалваното решение
първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния закон,
като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и доказателства,
отчел е обстоятелството, че в хода на съдебното производство са доказани всички
елементи от сложния фактически състав на нормата на чл.49 от ЗЗД, даваща
основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника
- С.О.. Поддържа се, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени
вреди е правилен и съобразен с критериите за справедливост по смисъла на чл.52
от ЗЗД. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и
законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на основание
чл.38, ал.2 от ЗА на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция в размер на 653.00 лв., минимално определен съобразно Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предявени са от М.Ц.Б. *** с правно
основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за
имуществени и неимуществени вреди, причинени от инцидент, станал на 27.03.2017г.
около 6.00ч. сутринта - спънала се и паднала в дупка на ул.”********.” в град София.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
При така установената фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявените от М.Ц.Б. *** с
правно основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение
за имуществени и неимуществени вреди, причинени от инцидент, станал на 27.03.2017г.
около 6.00ч. сутринта - спънала се и паднала в дупка на ул.”********.” в
град София. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност
на предявените искове с правно основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД, като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави следното:
Неоснователен е доводът във
въззивната жалба за липсата на ангажирани доказателства досежно противоправното
поведение на служители на ответника в резултат на което да са причинени на ищцата
имуществени и неимуществени вреди. Според чл.49 ЗЗД този, който е възложил
на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на
гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго,
за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл.45 ЗЗД. Отговорността по чл.49 ЗЗД е обективна в смисъл, че
тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя
на същата. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД е необходимо наличието
на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2)
осъществен фактически състав по чл.45 ЗЗД от физическото лице -
пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда -
имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата,
противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по
повод извършването на възложената му работа - чрез действия, които пряко
съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение
на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата
работа, но са пряко свързани с него (така - ППВС № 9/1966 г.). Във всички
случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното
(чл.45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на
ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин
липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на
доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява
правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна
точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав
трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест. Съобразно константната съдебна
практика (ППВС №7/1959г. и др.) юридическите лица отговарят за непозволено
увреждане на основание чл.49 ЗЗД, но не и на основание чл.45 ЗЗД. Същите носят
отговорност за вредите, причинени от техни работници, служители или други
физически лица, на които са възложили работа по силата на граждански договор и
тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди,
но са налице несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на посочените
лица (в този смисъл и т.7 от ППВС № 7/1959г.).
В конкретния
случай от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и противно
на изложеното в жалбата се установява, че са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране на
отговорността на С.О.в качеството й на юридическо лице. Несъмнено С.О.отговаря
деликтно по чл.49 ЗЗД за действията и
бездействията на своите служители или на други
лица, на които е възложила изпълнението на нейни задължения, вменени й от
законодателството. В конкретния казус ищцата претендира вреди, настъпили в
резултат на инцидент, станал на 27.03.2017г.
около 6.00ч. сутринта - спънала се и паднала в дупка на ул.”********.” в град София, следствие на
което претърпяла имуществени и неимуществени вреди в резултат от неизпълнено
законово задължение на служители на С.О.да стопанисват
и по-конкретно - да поддържат в изправно състояние улиците в гр.София, както и
да сигнализират препятствия по тях. Когато О.та
не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи
дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. В конкретния случай няма спор между страните, че С.О.е
собственик на улиците в гр.София /§ 7, т.4 от ПЗР на ЗМСМА/, а с §6, т.1, вр. т.6 от ДР на Закона за движението по пътищата /ЗДвП/
улицата е приравнена на път, част от който са и тротоарите. Собственикът на
пътя е длъжен да го стопанисва и по-конкретно - да го поддържа в изправно
състояние, да сигнализира препятствия по него и да ги отстранява във възможно
най-кратък срок съгласно разпоредбата на чл.167, ал.1 от ЗДвП. В този смисъл е и разпоредбата
на чл.31 от Закона за пътищата /ЗП/. С.О.като юридическо лице е
длъжна да осигури изпълнението на нормативно установените си задължения по чл.167, ал.1 от ЗДвП, респ. чл.31 от ЗП чрез възлагането им на определени лица независимо от
вида на правоотношението, което възниква по този повод. Предвид
горното съдът приема, че С.О.като юридическо лице отговаря по чл.49 от ЗЗД за противоправно
бездействие на свои служители при неизпълнение на дейности по поддържане на
улиците в гр.София. Виновното поведението на служителите на ответника е
проявено под формата на небрежност, която е могла да бъде избегната, ако беше
положена дължимата грижа. В този смисъл не могат да бъдат споделени доводите
във въззивната жалба, че по делото не е доказано противоправното поведение на
служители на С.О., напротив – доказано е бездействие от страна на служители на
ответника, т.е. установено е противоправно поведение от страна на ответника,
което е довело до причиняване на вреди на ищцата.
На следващо място въззивният съд приема, че от
показанията на разпитаните свидетели - ХрИ.и Д.Ц., които правилно са
кредитирани от първоинстанционния съд, като дадени в резултат на техни преки и
непосредствени впечатления, не са противоречиви, а напротив - взаимно допълващи
са, се установява, че на 27.03.2017г.
около 6.00ч. сутринта ищцата след като е излязла от дома си се е спънала и паднала в дупка на ул.”********.”
в град София, в резултат на което са й били причинени
имуществени и неимуществени вреди. В тази връзка изцяло неоснователно е възражението
релевирано във въззивната жалба, че ищцата не е доказала механизма на
настъпилата злополука. Фактът на процесния инцидент доказва неизпълнението на задълженията на
общинските служители - ако тези задължения са били изпълнени адекватно и ако същите са били положили
дължимата грижа за поддържане в изправно
състояние на улиците в град София, съответно да бъдат сигнализирани препятствия
по тях и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок, то и инцидентът
нямаше да се случи. В тази връзка съдът приема, че по делото е доказано наличието на причинно-следствена
връзка между поведението на служители на ответника и настъпилото увреждане на ищцата.
Проявеното бездействие на длъжностните
лица при ответника се явява непосредствена причина на претърпените от ищцата
имуществени и неимуществени вреди, т.е. противоправното поведение на служители на ответника е в пряка и причинна връзка с настъпилия вредоносен
резултат. На
следващо място съдът счита, че в случая не е оборена презумпцията на чл.45,
ал.2 от ЗЗД, не е установено, че служителите на ответника са направили всичко
необходимо, но въпреки
положените усилия е възникнал вредоносния резултат. В случая по делото такова
поведение на служители на ответника не е доказано. При това положение са налице
основанията в закона за ангажиране на гражданската деликтна отговорност на С.О.съгласно чл.49 ЗЗД.
Предвид изложеното и с оглед
събраните по делото доказателства, съдът приема за установено по несъмнен и
категоричен начин, че вследствие на противоправните действия на длъжностни лица
при ответника, ищцата е претърпяла имуществени и неимуществени вреди.
По отношение на размера на
обезщетението за имуществени вреди:
Въззивният съд счита, че правилно
СРС е приел, че са доказани твърдените от ищцата
имуществени вреди в размер на сумата от 1468 лв., представляваща направени
медицински разходи, съгласно приложени доказателства - издадена фактура и
фискален бон към нея. При липсата във въззивната жалба на конкретни доводи за
незаконосъобразност на решението в тази част, въззивният съд препраща към
мотивите на СРС, без да излага собствени такива.
По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Неоснователен е доводът на въззивника, че присъденият размер на
обезщетението за причинени неимуществени вреди не съответства на тежестта и
характера на претърпяните от ищцата увреждания, както и не е съобразен с наложилото се в
обществото понятие за справедливост при приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се съизмерва с обществения критерий за
справедливост и да възмезди увредения за всички неимуществени вреди. Размерът
на неимуществените вреди, обаче, е индивидуален и е свързан с конкретността на
случая. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост - чл.52
33Д, което понятие обаче не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица
конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат
предвид от съда при определяне техния размер. В конкретния случай при съобразяване с изложеното, настоящата въззивна
инстанция счита, че по делото е доказано, че ищцата е претърпяла в резултат на процесния инцидент неимуществени вреди, установени
по вид, интензитет и продължителност, преживяла е физически страдания и болки
предвид характера на увреждането - счупване
на горния край на дясната раменна кост закрито, което е наложило извършването на оперативна интервенция
Така преживяната от ищцата
телесна увреда е довела до временно разстройство на здравето, неопасно за
живота, претърпяла е болки и страдания, които са се отразили на нейното психическо и емоционално състояние.
В тази насока са както неоспорените констатации на вещото лице, изготвело
съдебно-медицинска експертиза, така и показанията на разпитания по делото
свидетел - К.И.,
които съдът кредитира като дадени в резултат на нейни преки и непосредствени
впечатления от поведението на ищцата след инцидента. Като се отчитат вида и характера
на уврежданията в личностната сфера на ищцата, периода на възстановяването им и обстоятелството, че към настоящия
момент ищцата не се е възстановила напълно - подвижността в дясната раменна
става е ограничена, както и се вземе предвид нейната възраст – 79г., към
датата на процесния инцидент, така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната
практика, решаващият
състав счита, че сумата от 5000.00 лв. представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в
относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди. Първоинстанционният съд е достигнал
до същия правен извод и присъденият с обжалваното съдебно решение размер на
неимуществени вреди напълно съответства на наложилото се в обществото понятие
за справедливост при приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Неоснователен
е доводът във въззивната жалба, че присъденото от първостепенния съд
обезщетение в размер на 5000.00 лв. е прекомерно завишено. Решаващият състав
счита, че именно сумата от 5000.00 лв., представлява
справедливо обезщетение, което съответства в относително пълен размер на причинените на ищцата
неимуществени вреди.
На следващо място въззивният съд констатира, че действително СРС не се е
произнесъл по своевременно направено възражение за съпричиняване на
пострадалата за настъпването на вредоносния резултат. С оглед горното
въззивният съд следва да се произнесе по него, което счита за недоказано. Намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл.51,
ал.2 ЗЗД е
обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и причинените
вреди. За да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51,
ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за
вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си
неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен
за съпричиняването и за прилагането на чл.51,
ал.2 ЗЗД е само онзи
конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с
неправомерното поведение на деликвента, до увреждането като неблагоприятен
резултат. Следователно следва да се приеме, че не всяко поведение на пострадалия,
дори и такова което не съответства на предписано в закона, може да бъде
определено като съпричиняване на вреда по смисъла на чл.51,
ал.2 от ЗЗД. Само това поведение на пострадал, което се явява пряка
и непосредствена причина за произлезли вреди би могло да обуслови извод за
прилагане на разпоредбата на чл.51,
ал.2 от ЗЗД. Принос по смисъла на чл.51,
ал.2 от ЗЗД ще е налице винаги, когато с поведението си
пострадалия е създал предпоставки за възникване на вредите. Съпричиняването по чл.51,
ал.2 от ЗЗД има обективен характер и това изрично е посочено в
Постановление №17/1963г.. В конкретния случай не може да бъде споделен доводът на въззивника,
че ищцата с поведението си е допринесла за настъпването на вредоносния резулат.
В процесната хипотеза липсват по делото каквито и да е било доказателства, че с
поведението си пострадалата е създала предпоставки
за възникване на вредите. Ето защо релевираното възражение за
съпричиняване се явява недоказано.
С оглед на изложените съображения
съдът
приема, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на
правото по чл.49 от ЗЗД и налице са основанията за ангажирането на
гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника. Поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с крайния извод на първоинстанционния съд съдебното решение,
с което са уважени изцяло предявените искове като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски имат въззиваемата страна-ищца. Налице са предпоставките за присъждане
на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител
на ищцата при условията на чл.38, ал.2 от ЗА в размер на сумата от 653.00 лв., изчислена по Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакция след изменение на ДВ, бр.28/2014г./. По делото няма данни за реално
сторени други разноски от въззиваемата страна-ищца пред въззивната инстанция,
поради което такива не се дължат.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №376614 от 02.04.2018г., постановено по гр.дело №71305/2017г.
по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав.
ОСЪЖДА
С.О., с адрес: гр.София, ул.”*******;
да заплати на адвокат Л.Я.Ц., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.38, ал.2 от
ЗА сумата от 653.00 лв. /шестстотин петдесет и три лева/, адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на материално затруднено лице.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./