Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.05.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 3352 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 556487 от 07.12.2018г. по гр.д. № 4425/2018г. Софийски районен
съд, 125 състав отхвърлил предявените от Ж.М.К., ЕГН **********, срещу „А.Г“
ЕООД, ЕИК *******, искове за връщане на сумата 6 050 лв. - главница по
писмен договор за заем, сключен на 15.02.2017г., ведно със законната лихва от предявяването
на иска на 19.01.2018г. до плащането, възнаградителна лихва върху главницата по
договор от 15.02.2017г., дължима на основание чл. 4 от договора, в размер на
90.75 лв. за периода от 15.02.2017г. до 15.08.2017г., обезщетение за забава
върху главницата по договор от 15.02.2017г. от 263.85 лв. за периода от
16.08.2017г. до 19.01.2018г.; сумата 6 050 лв. - главница по писмен договор за
заем, сключен на 16.02.2017г., ведно със законната лихва от предявяването на
иска на 19.01.2018г. до плащането, възнаградителна лихва върху главницата по
договор от 16.02.2017г., дължима на основание чл. 4 от договора, в размер на
90.75 лв. за периода от 16.02.2017г. до 16.08.2017г., обезщетение за забава
върху главницата по договор от 16.02.2017г. от 262.17 лв. за периода от 17.08.2017г.
до 19.01.2018г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на
ответника сумата 1 500 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата Ж.М.К., която го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Правилно районният съд приел, че от събраните по делото
доказателства несъмнено се установява факта на сключването на двете сделки и
тяхното изпълнение от страна на ищцата. От заключението на ССЕ се установило,
че предадената на ответното дружество заемна сума, ведно с възнаградителната
лихва, не е върната на ищцата. Решаващият мотив на районния съд за отхвърляне
на иска бил, че договорите са нищожни поради противоречие със закона, тъй като
било оттеглено доверието от управителя. В отговора на исковата молба обаче не
били изложени твърдения, свързани с нищожността на договора на основанието,
което съдът приел за осъществено. В отговора било записано единствено, че
договорите се оспорват като нищожни поради липса на основание, липса на
съгласие, заобикаляне на закона и като сключени при условията на абсолютна
симулацията, но не и конкретни факти относно доверието. Освен това нямало твърдения
от ответника в посока нищожност на договорите за заем на такова основание, нито
имало доказателства, които да обосноват подобна теза. Посочването на последващи
съдебни производства, които дори не са приключили с окончателен съдебен акт, не
обективирало признаците на оттеглено доверие. Че към правнорелевантния момент на
сключване на договорите за заем доверие било налице се установявало от факта на
вписването на ищцата като управител на ответното дружество в търговския регистър,
вкл. към 02.02.2017г., когато бил назначен втори управител – Т.К., тъй като мандатът
на Ж.К. не бил прекратен и продължил до 16.03.2017г., когато същата била
заличена като управител в търговския регистър по нейно искане. С писмото –
уведомление от Т.К. до ищцата същият я информирал единствено, че е назначен за
управител и изисква информация за факти и документи. Нямало изявления за
оттеглено доверие. В отговора от 09.02.2017г. Ж.К. предоставила на К.исканата
информация и отправила искане да бъде освободена като управител. Мълчаливият
отказ на едноличния собственик на капитала говорел, че няма оттеглено доверие.
Поради това изводите на съда, че било налице оттеглено доверие, били
необосновани. Неприложима била и разпоредбата на чл. 38, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
доколкото управителят бил представител на дружеството по силата на закона – чл.
141, ал. 2 ТЗ, а не по силата на упълномощаване по смисъла на чл. 37 ЗЗД.
Аргумент за това била и повелята на ал. 2 на чл. 38 ЗЗД, съгласно която
упълномощителят има право винаги да оттегли пълномощието, а пълномощникът – да
се откаже от него. Аргумент за това било и Тълкувателно решение № 3 от
15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГТК на ВКС, съгласно което решение на
ОС на ЕООД по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие за действителност
на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството или вещно
право върху него, сключена от представляващия дружество управител, и към
органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска
сделка от едно и също лице като органен представител по силата на закона на две
търговски дружества, не се прилага забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД. В този дух
било и Тълкувателно решение № 4 от 10.05.2018 г. по тълк. д.
№ 4/2016 г., ОСГТК на ВКС. Поради това моли съда да отмени атакуваното
решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение
за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната
страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмени бележки от
25.02.2020г.
Въззиваемата страна „А.Г“ ЕООД с отговор
по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди
атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение
за въззивното производство. Съображения излага в писмена защита от 25.02.2020г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК,
намира за установено следното:
С исковата молба, уточнена с молба от 06.02.2018г., съдът е сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове:
- с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 050 лв. – главница по договор
за заем, сключен на 15.02.2017г. между ищцата, като заемодател, и ответното
дружество, като заемател;
- с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата 90.75 лв., представляваща
възнаградителна лихва по чл. 4 от договора от 15.02.2017г., за периода от
15.02.2017г. до 15.08.2017г.;
- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 263.85 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата по договора
от 15.02.2017г. за периода от 16.08.2017г. до 18.01.2018г. включително;
- с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 6 050 лв. – главница по
договор за заем, сключен на 16.02.2017г. между ищцата, като заемодател, и
ответното дружество, като заемател;
- с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата 90.75 лв., представляваща
възнаградителна лихва по чл. 4 от договора от 16.02.2017г., за периода от
16.02.2017г. до 16.08.2017г.;
- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 262.17 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата по договора
от 15.02.2017г. за периода от 17.08.2017г. до 18.01.2018г. включително.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от предявяването на иска на
19.01.2018г. до плащането.
Ищцата твърди в исковата молба, че до 16.03.2017г. била управител на
ответното дружество. На 16.02.2017г. „М.“ ЕООД, ЕИК *******, издало 4 бр.
фактури за извършени от него на „А.Г“ ЕООД доставки на стоки и услуги, както
следва: 1. фактура № ********** на стойност 7 350 лв. с ДДС, 2. фактура № **********
на стойност 8 800 лв. с ДДС; 3. фактура № ********** на стойност 6 800 лв. с
ДДС, и 4. фактура № ********** на стойност 3 600 лв. с ДДС. Доставките били
приети от ответника преди издаване на фактурите. По фактурите „А.Г“ ЕООД
заплатило на „М.“ ЕООД сумата 26 550 лв., от които 14 450 лв. – със
собствени средства, а останалата част в размер на 12 100 лв., с която
ответното дружество не разполагало, представлявали заемни средства, получени от
ищцата в качеството й на физическо лице на основание два договора за паричен
заем, сключени на 15.02.2017г. и 16.02.2017г. Получаването на сумите от
6 050 и 6 050 лв. било осчетоводено в касата и счетоводството на
ответното дружество. Съгласно чл. 3 от двата договора, срокът за връщане на
сумите бил до 6 месеца от получаването на сумата, която съвпадала с датата на
сключването на договорите – съответно до 15.08.2017г. и до 16.08.2017г., като
съгласно чл. 8 за плащането не била необходима покана. С чл. 4 от договорите
била уговорена възнаградителна лихва в размер на 3 % годишно от стойността на
заема, която за 6 месеца възлизала на по 90.75 лв.
С отговора на исковата молба,
депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове по
основание и размер. Оспорил е твърденията на ищцата за възникнали заемни
правоотношения между страните и факта на предоставяне от ищцата на ответника на
сумата от общо 12 100 лв.; Оспорил е представените договори, съставени
едностранно от ищцата, по съдържание и с твърдения, че са антидатирани и
съставени впоследствие за целите на настоящия и други висящи процеси между
страните; В условията на евентуалност е релевирал възражения за нищожност на
договорите поради липса на основание, липса на съгласие, заобикаляне на закона
и като сключени при условията на абсолютна симулация, и за недействителност на
основание чл. 40 ЗЗД, тъй като били сключени във вреда на „А.Г“ ЕООД. Изложил е
твърдения, че договорите са сключени от ищцата лично и като представляващ
ответното дружество единствено за да се документира възможността ищцата да
получи парични средства от ответника и за да се осчетоводят надлежно плащанията
от ответника към „М.“ ЕООД по представените фактури. В периода от 17.06.2015г. до
16.03.2017г. ищцата била управител на ответното дружество и едноличен
собственик и управител на „М.“ ЕООД. Всички действия на ищцата по издаване,
съставяне и подписване на фактурите и на процесните договори за заем били
извършени от нея недобросъвестно и единствено с цел да бъде увредено ответното
дружество, вкл. да бъде задължено да заплати сумите по договорите за заем, каквито
суми никога не били предоставяни в заем от ищеца на ответника. Касаело се за
сделки, сключени при абсолютна симулация. Всички плащания – и по фактурите, и
по двата договора за заем, били извършени в брой в нарушение на разпоредбите на
чл. 3, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, като
нарочно били документирани като отделни доставки и договори за заем, за да се
заобиколи забраната за разплащане в брой. Твърди още, че заемите и фактурите
следвали разпореждане със средства на ответното дружество в полза на ищцата в
размер на 109 822.46 лв., осчетоводени като възнаграждения на ищцата по
устен договор за управление с едноличния собственик на капитала, които твърдения
били опровергани в хода на т.д. № 1817/2017г. на СГС, по което ищцата била
осъдена да заплати на основание чл. 145 ТЗ сумата 109 822.46 лв. Документирането на
доставките и съставянето на двата процесни договора за заем било извършено след
като ищцата била уведомена, че „А.Г“ ЕООД има и втори управител, вписан на
02.02.2017г., който на 07.02.2017г. поискал
достъп до търговските книги и счетоводните документи, а на 09.02.2017г. ищцата заявила, че цялата счетоводна документация
се намира в счетоводна къща „Картел“, като поискала и освобождаването й като
управител. Въпреки изразеното желание да напусне дружеството, ищцата сключила
на 16.02.2017г. процесните договори и платила в брой от името и за сметка на
ответника сумата 26 550 лв. на „М.“ ЕООД. На 16.03.2017г. в търговския регистър
било вписано заличаването й като управител. На 10.04.2017г. предала касовата
наличност от 97.91 лв. Едноличният собственик на капитала не признал извършените
осчетоводявания както на сумите, получени от ищцата като възнаграждения, така и
на сумите по фактурите с решение по протокол от 27.03.2017г. Релевирал е и възражение
за нередовност на воденото счетоводство относно процесните фактури и получения
заем от ищцата, като е искал от съда да прецени редовността на счетоводните записвания
с оглед всички доказателства по делото. Искал е от съда да отхвърли предявените
искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат въззивният
съд го намира за правилно, но не по изложените в него съображения.
Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, заемът за потребление е
договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от
същия вид, количество и качество. Заемът за потребление е реален договор –
същият се счита за сключен не в момента, когато между страните е постигнато
съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем, а едва когато въз основа
на това съгласие заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на заемателя.
Ако съгласието предхожда предаването, договорът възниква сукцесивно –
фактическия му състав е завършен едва с предаването. Съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД
е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните по договор за заем, вкл. реалното
предаване на заетата сума от заемодателя на заемателя.
В случая ищцата е представила два договора за заем, сключени между Ж.К. в
качеството й на физическо лице (заемодател) и „А.Г“ ЕООД (заемател),
представлявано от Ж.К. като управител. В чл. 2 от договорите е посочено, че
предаването на заемната сума (от по 6 050 лв. по всеки договор) ще се извърши
към дата на подписване на договора в брой, като подписаният договор има силата
на разписка за извършено плащане.
Настоящият въззивен състав намира, че така вписаното в договорите
удостоверително изявление не доказва реално предаване на заемните суми. Дори да
се приеме, че към момента на сключване на договорите ищцата е била овластена да
представлява ответното дружество, управителят на търговско дружество,
в качеството си на негов представляващ, не може да удостоверява факти от името
на длъжника в своя лична полза. Изготвянето на разписка, в която управителят
като заемодател предава заемната сума и я получава като заемополучател не
удостоверява получаване на сумата от дружеството, тъй като съгласно чл. 180 ГПК така съставеният частен документ удостоверява
единствено, че изявлението, явяващо се в полза на издателя, е направено от
подписалото го лице (така и решение № 57/29.04.2013г. по гр.д. № 354/2012г. на ВКС, ІV ГО).
Следователно посоченото в чл. 2 от процесните договори не удостоверява получаване
на сумите от дружеството, тъй като съгласно чл. 180 ГПК така съставеният частен документ (в тази част
удостоверителен) удостоверява единствено, че изявлението, явяващо се в полза на
издателя, е направено от подписалото го лице - удостоверителното изявление в
частния свидетелстващ документ се ползва с доказателствена сила само когато
удостоверява неизгодни за издателя си факти. Предаването на заемната сума и
получаването и от дружеството следва да бъде удостоверено с надлежни
доказателства, каквито са внасянето й по банкова сметка ***, съпроводено със
съответните счетоводни записвания. Редовно водените счетоводни книги на
търговеца могат да служат като доказателство, но те не се ползват със
задължителна доказателствена сила. Вписванията в тях следва да бъдат ценени с
оглед всички доказателства по делото - чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ, в т.ч. с представени по делото първични счетоводни
документи, заключение на счетоводна експертиза, вкл. и по въпроса за
редовността на воденето на счетоводните книги.
В случая от приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ
се установява, че постъпването на сумите от по 6 050 лв. по двата договора
за заем са били осчетоводени на 15.02.2017г. и 16.02.2017г. с основание „заем Ж.“.
Въпреки оспорването от ответника на редовността на воденото счетоводство, по
делото не са представени първични счетоводни документи - ПКО относно внасянето
на сумите в брой на каса, нито такива са били предоставени за работа на вещото
лице, видно от описаните в заключението проверени документи. Предвид липсата на
първични счетоводни документи относно заетите суми, не може да се направи
извод, че счетоводството е редовно водено, съответно че със счетоводните
записвания е доказано постъпване на сумите в касата на дружеството. Единствено
в обясненията си в открито съдебно заседание относно ползването на данъчен
кредит по четирите фактури вещото лице е посочило, че от счетоводна гледна
точка записванията са редовни. Това обаче не обуславя извод, че плащанията по
фактурите до размер от 12 100 лв. са извършени именно с дадени от ищцата
на ответника в заем суми.
При недоказване от ищцата, че сумите по двата договора са предадени на
ответника, то фактическият състав на реалните по своя характер договори не е
завършен, а следователно не е доказано между страните да са възникнали
облигационни правоотношения по договори за заем. Предявените главни искове по
чл. 240, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и подлежат на отхвърляне, съответно
неоснователни са и акцесорните им искове по чл. 240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Дори да беше доказано, че сумите по двата договора са реално предадени на
ответника, въззивният съд намира за основателно възражението на
ответника-въззиваем за недействителност на двата договора. С отговора на
исковата молба ответникът е изложил фактически твърдения, че преди датата на
сключване на договорите, на 09.02.2017г., ищцата е отправила уведомление до
едноличния собственик по реда на чл. 141, ал. 5 ТЗ, като ответникът е
квалифицирал това си възражение като нищожност на договорите поради липса на
съгласие – чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Дадената от страната правна квалификация,
вкл. относно вида на недействителността обаче не е обвързваща за съда, който е
длъжен въз основа на фактическите твърдения да даде правната квалификация на
възражението. В случая съдът намира за доказано, че договорите са сключени от
името на „А.Г“ ЕООД от лице без представителна власт.
Между страните няма спор, че от 17.06.2015г. до 16.03.2017г. ищцата е била
вписана в търговския регистър като управител на ответното дружество. От
02.02.2017г. е вписан и втори управител – Т.К., като до 16.03.2017г., съгласно
вписванията в регистъра, двамата управители са представлявали дружеството
заедно и поотделно.
Същевременно не се спори и се установява, че с уведомление от 07.02.2017г. Т.К.
поискал от ищцата в срок до 15.02.2017г. да й предостави информация във връзка
с финансовото състояние на дружеството и копие от договора за счетоводно
обслужване. В отговор на това писмо, с уведомление от 09.02.2017г., отправено до
едноличния собственик на капитала, управителя К.и адвокат – пълномощник на
дружеството, ищцата ги уведомила, че счетоводната документация се намира във
ФСК „Картел“, обслужваща счетоводно дружеството. С уведомлението същата
изискала на основание чл. 141, ал. 5, изр. 1 ТЗ да бъде организирано
освобождаването й като управител на дружеството и да бъде заличено това
обстоятелство в търговския регистър.
Правоотношението между търговско дружество с ограничена отговорност и
неговия управител възниква по силата на овластяване, след взето решение на
Общото събрание (респ. на едноличния собственик при ЕООД). Няма спор в
съдебната практика и теория, че отношенията между управителя и дружеството се
уреждат по правилата на договора за поръчка (чл. 280 и сл. ЗЗД). Независимо, че
представителната му власт не възниква нито от разпоредба на закона, нито чрез
упълномощаване (чл. 36 ЗЗД), вътрешните отношения между дружеството и управителя
като физическо лице са отношения между представляван и представител, доколкото управителят
действа от името и за сметка на дружеството, като придобива права и поема
задължения, възникващи направо за последното, както е в случаите при
пълномощие, съгласно разпоредбата на чл. 292, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на третите лица управителят се смята за избран като орган от
вписването в търговския регистър – чл. 141, ал. 3 и ал. 6 ТЗ. Във вътрешните
отношения обаче избраният се смята за оправомощен да действа като орган от
момента на избора му.
Прекратяването на правоотношението на управителя с дружеството може да
стане на две групи основания – обективни (смърт, поставяне под запрещение и др.)
и субективни, включващи в състава си волеизявление за прекратяване на
правоотношението. Тези основания са уредени в чл. 141, ал. 4 и ал. 5 ТЗ и се
свеждат до волеизявление за прекратяване на волеобразуващия орган и
волеизявление на управителя за отказ от овластяването. Във връзка с отказа на
управителя от овластяване чл. 141, ал. 5 ТЗ предвижда, че управителят може да
поиска да бъде заличен от търговския регистър с писмено уведомление до
дружеството. В срок до един месец след получаване на уведомлението дружеството
трябва да заяви за вписване освобождаването му в търговския регистър. Ако
дружеството не направи това, управителят може сам да заяви за вписване това
обстоятелство, което се вписва, независимо дали на негово място е избрано друго
лице.
Подобно на момента, от който възниква овластяването, и при оттегляне на
овластяването действието на решението за освобождаване на управител във
вътрешните отношения на дружеството е моментът на вземане на решението от ОС на
ООД (респ. от едноличния собственик на ЕООД), съответно при отказ от
овластяването - от достигане на уведомлението на управителя до волеобразуващия
орган на дружеството. Само по отношение на третите лица, по съображения за
сигурност в търговския оборот, този момент е от вписването на обстоятелството в
търговския регистър – чл. 141, ал. 6 ТЗ.
В случая по делото се установи, че на 09.02.2017г. ищцата е направила
изявление за отказ от овластяването й като управител на ответното дружество, с
оглед на което с достигане на това изявление до едноличния собственик, във
вътрешните отношения между дружеството и управителя мандатното правоотношение
следва да се счита прекратено от 09.02.2017г., и само по отношение на третите
лица – от вписването на обстоятелството в търговския регистър на 16.03.2017г.
по реда на чл. 141, ал. 5, изр. 2 ТЗ.
Следователно двата процесни договора за заем са сключени от лице без
представителна власт за дружеството – заемател. Мнимо представляваният не само
не е потвърдил действията на ищцата по сключване на договорите, а едноличният
собственик е взел решения на 27.03.2017г. управителят да не бъде освободен от
отговорност и срещу него да бъдат предявени искове по чл. 145 ТЗ. Доколкото
решенията касаят и плащанията по процесните 4 бр. фактури, те импилицитно
включват в себе си оспорване и на твърдяното от ищцата частично плащане по
фактурите с дадените от нея като физическо лице заемни средства в общ размер
12 100 лв. Предвид позоваването от мнимо представлявания на
недействителността, същата от висяща се е превърнала в окончателна и договорите
не могат да породят целените с тях правни последици.
Ето защо, дори да беше установено реално предаване на сумите по двата
договора, респ. че фактическият състав на договорите за заем е бил завършен, предявените
искове, с които се претендира ангажиране отговорността на ответното дружество
на договорно основание, отново биха били неоснователни.
При тези изводи на въззивния съд, неотносимо за спора е приложима ли е
разпоредбата на чл. 38, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (макар по този въпрос да има вече
трайно формирана практика на ВКС, отговаряща положително на този въпрос), както
и неотносими са цитираните от въззивницата Тълкувателно решение № 3 от
15.11.2013г. по тълк.д. № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 4 от 10.05.2018г. по тълк.д.
№ 4/2016г., ОСГТК на ВКС. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 1 200 лв. –
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено, видно от представените
фактура и преводно нареждане. Съобразно обжалваемия интерес от 12 807.52
лв., минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба
№ 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения вр. § 2а от ДР
на Наредбата, възлиза на 1 097.06 лв. с ДДС. Заплатеното възнаграждение от
1 200 лв. с ДДС не надвишава значително този размер, поради което съдът
намира възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 556487 от 07.12.2018г., постановено по гр.д. № 4425/2018г. на
Софийски районен съд, 125 състав.
ОСЪЖДА Ж.М.К., ЕГН **********,***, да
заплати на „А.Г“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 200.00 лв. (хиляда и двеста лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.