РЕШЕНИЕ
№ 1484
гр. Пловдив, 11.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на дванадесети ноември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 2277 по описа за 2019г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Р.Р.О., чрез адв. С.М.,
против решение № 3271 от 02.08.2019 г.,
постановено по гр. дело № 15137 от 2018 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, X гр. с. С обжалваното решение е отхвърлен искът по
чл. 439, ал.1 ГПК, предявен от Р.Р.О., против „ЕОС Матрикс” ООД, за признаване
на установено, че ищцата не дължи сумата от 1250 лева, представляваща вземане
по договор за кредит № CREX-01623142 от 28.04.2009г., ведно със законната лихва,
считано от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 12.11.2012 г. до
окончателното заплащане, както и сумата 25 лв. деловодни разноски, за които е
издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 18260/2012 г., по описа на Пловдивския
районен съд и е образувано изп. дело № 20178240409681 по описа на ЧСИ
Константин Павлов, поради погасяване на вземането по давност.
Решението се
обжалва като неправилно, поради неправилно приложение на материалния
закон. Посочва се във въззивната жалба,
че съдът правилно е установил релевантните факти, а именно: сочи се, че
Заповедта за изпълнение е влязла в сила на 19.12.2012 г.; сочи се, че на
30.08.2017 г. е подадена молба за образуване на изпълнително дело, с искане за
извършване на опис на движими вещи и запор на трудово възнаграждение; сочи се,
че на 07.11.2017 г. с разпореждане е образувано изп.д. № 9681 от 2017 г. по
описа на ЧСИ Павлов; сочи се, че на 07.12.2017 г. е връчено съобщение на
длъжника по изпълнението за насрочен опис за 23.01.2018 г. /неизвършен/;
Твърди се от жалбоподателя, че въз основа на тези
установени факти, в резултат на неправилно прилагане на материалния закон,
първоинстанционният съд е достигнал до неправилен извод за неоснователност на
иска по чл. 439 от ГПК, тъй като е приел, че молбата за образуване на
изпълнително дело, предвид искането в нея за опис, оценка и публична продан, е
прекъснала погасителната давност за вземанията по изпълнителния лист. Посочва се, че решаващите правни мотиви на
първоинстанционния съд не могат да бъдат споделени, тъй като противоречат на
разпоредбите за погасителната давност и постановките в ТР № 2/2013 г. от
26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Моли се да бъде отменено като неправилно обжалваното
решение и да бъде постановено ново правилно съдебно решение, по силата на което
и на основание чл. 439 от ГПК да се установи със силата на пресъдено нещо,
че Р.Р.О., не дължи на „ЕОС Матрикс“ ООД
сумата от 1250 лв., представляваща
главница по договор за кредит за стоки и услуги с номер № CREX-01623142 от
28.04.2009 г., съгласно заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и изпълнителен
лист, издадени по ч.гр.д. № 18260 от 2012 г. по описа на Районен съд Пловдив,
въз основа на които е образувано изп.д. № 9681 от 2017 г. по описа на ЧСИ
Павлов, с район на действие района на ОС – Пловдив. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивна жалба от „ЕОС Матрикс“ ООД, чрез юрисконсулт П.К..
Счита се, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение е
правилно и постановено при спазване на материалния и процесуалния закон. Излагат се аргументи по същество. Моли се да
бъде потвърдено изцяло постановеното решение като правилно и законосъобразно и
да бъде отхвърлена като неоснователна жалбата на ответната страна. Моли се да
бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Възразява се
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от
лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
От събраните по делото доказателства е видно, че заповедта
за изпълнение е влязла в сила на 19.12.2012г. (съгласно съобщението на л. 37 от
ЧГД №18260 по описа на ПдРС за 2012г.), че е бил издаден въз основа на тази
заповед изпълнителен лист от 21.12.2012г., че на 27.11.2017 г. е подадена молба
за образуване на изпълнително дело, с искане за извършване на опис на движими
вещи и запор на трудово възнаграждение, че на 27.11.2017 г. с разпореждане е
образувано изп.д. № 9681 от 2017 г. по описа на ЧСИ Павлов, и че на 07.12.2017
г. е връчено съобщение на длъжника по изпълнението за насрочен опис за
23.01.2018 г., който не бил извършен. Тези обстоятелства са видни от приетите
по делото писмени документи, съдържащи се в приложеният по делото препис от
изп. дело № 20178240409681 на ЧСИ Константин Павлов, рег. № 824, с район на
действие – ОС-Пловдив. Възражението е, че не са били налице предприети
действия, които да прекъснат давността.
Следователно, от изложеното в жалбата следва, че
основният правен въпрос, който се поставя пред настоящата инстанция, е дали
молбата за образуване на изпълнително дело, в която се съдържа искане за
предприемане на действия по принудително изпълнение, прекъсва давността.
В мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015
г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, се разглежда този въпрос, като
съгласно мотивите в т. 10: „Искането
да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение”. Според съдиите искането също представлява юридически факт,
прекъсващ давността, но само когато е уважено от съдебния изпълнител и
действието е предприето. Тоест, трябва да се приеме, че е необходимо двете
действия да са налице кумулативно,
за да породят придадения им прекъсващ ефект. Тази конструкция може да се обясни, като се
признае ретроактивен ефект на действията на съдебния изпълнител спрямо искането
на взискателя.
С оглед на изложеното следва
да се направи извод, че давността се прекъсва както с искане на взискателя за
извършване на изпълнителното действие, така и с предприемането му от съдебния
изпълнител. Двете действия имат самостоятелно правно значение относно
давността, но съществуват в тясна връзка помежду си и едното не би могло да
породи прекъсващо действие без наличие на другото. Изключение от това правило е налице при възлагане по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, при което не е
необходимо наличието на искане от взискателя, за да бъде валидно предприето
изпълнителното действие и да бъде прекъсната давността. Тя се прекъсва със
самото му предприемане в рамките на приложения изпълнителен способ.
В цитираното тълкувателно
решение изрично е посочено, че образуването на изпълнителното дело не прекъсва
давността. Правилно обаче първоинстанционния съд е разграничил двете действия –
подаването на молба за образуване (като действие на взискателя) и самото
образуване на изпълнителното дело с постановление на ЧСИ (като действие на
съдебния изпълнител). Именно действието на съдебния изпълнител по образуването
на изпълнителното дело не прекъсва давността, както е посочено и в тълкувателното решение.
Що се отнася до молбата за
образуване, следва да се посочи, че съгласно постановките на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е нередовна молбата за изпълнение (освен при
наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил
изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане
съгласно чл. 426, ал. 3 вр. чл. 129 ГПК. Ако молбата за изпълнение е върната, с
нея не е прекъсната давността, също както с върнатата искова молба не е
прекъсната давността. С аргумент за противното, ако молбата за изпълнение не е
върната (тъй като съдържа искане за извършването на определено изпълнително
действие или има възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ), молбата е редовна и с нея е
прекъсната давността.
В тази връзка, неоснователно се явява възражението на
жалбоподателя, че съгласно мотивите на т. 10 от тълкувателното решение
безспорно е прието, че молбата за образуване на изпълнителното дело не прекъсва
давността. Безспорно е прието, че ако молбата за изпълнение е върната, с нея не
е прекъсната давността, както и че образуването на изпълнителното дело не
прекъсва давността, но никъде не е упоменато, че редовно подадената молба с
посочен в нея изпълнителен способ не прекъсва давността.
Следва да се отбележи, че основната последица на
института на погасителната давност е санкционирането на незаинтересования
кредитор с отнемането на възможността му да проведе принудително изпълнение за
осъществяване на притезанието си. С подаването на редовна молба за образуване
на изпълнително производство и с въведеното в нея искане за извършване на
определени изпълнителни способи безспорно кредиторът манифестира, че не се е
отрекъл от вземането си и все още е заинтересован от надлежното му изпълнение. С
оглед на това би било несправедливо спрямо него да настъпят последиците от
погасяването на вземането му по давност, след като е предприел необходимите и е
извършил единствените възможни за него действия за прекъсване на давността.
Именно поради тази причина и ТР №
2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС посочва, че са изгубили
сила постановките на ППВС № 3/1980г. и погасителната давност не спира в хода на
изпълнителния процес – тъй като кредиторът може да избере дали да действа (да
иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не
действа (да не иска нови изпълнителни способи). Правната логика е, че ако
кредиторът избере да не действа, въпреки че има възможността за това в
изпълнителния процес, то и давността тече и след изтичането на предвидения от
закона срок (в случая 5 години) от последния поискан изпълнителен способ,
настъпват последиците на погасителната давност. Давността на спира именно
защото длъжникът следва да поддържа със своите действия висящността на изпълнителния
процес, като иска прилагането на нови изпълнителни способи или повтаряне на
неуспешни такива, и внася съответните такси и разноски за извършването на
изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ. В
настоящия случай именно това е извършил кредиторът, като е поискал с молбата за
образуване на изпълнителното дело извършването на определени изпълнителни
способи, като и е заплатил поисканата му от съдебния изпълнител такса за налагането
на запор (съгласно платежното нареждане на л. 62 и преводното нареждане на л.
107 във връзка са фактура № ********** от 28.11.2017г. на л. 90 от
първоинстанционното дело), като съгласно гореизложеното, с тези действия е
прекъснал давността.
Действително жалбоподателят правилно е посочил, че
насрочването на опис и връчване на съобщение за това на длъжника не би могло да
се приравни на реално предприето и извършено изпълнително действие, поради
което и тези действия не са прекъснали давността. Съгласно горепосоченото
обаче, давността вече е била прекъсната и към момента на приключване на
съдебното дирене пред въззивната инстанция не е била изтекла.
По отношение на цитираното в жалбата решение №
451/29.03.2016г. на ВКС по гр.д. № 2306/2015г., IV г.о., ГК, то не представлява
задължителна съдебна практика за съдилищата. Следва да се посочи, че са налице
и множество актове на ВКС, при които се приема, че молбата с посочен
изпълнителен способ прекъсва давността – така например съгласно решение №45/30.03.2017
по дело №61273/2016 на ВКС, IV г.о. „Като
действия, с ефект да прекъснат 3-годишния давностен срок, следва да се зачетат
– молбата за образуване на изпълнително дело от 12.07.2007г., тъй като в същата
взискателят е посочил изпълнителен способ за събиране на вземането си – запор и
продажба на слънчоглед, реколта 2007г., собственост на кооперацията…“; в решение №42/26.02.2016г. по дело
№1812/2015 на ВКС, IV г.о. е посочено, че „…нито
образуването на изпълнително дело /защото в молбата на взискателя няма
посочен изпълнителен способ/, нито исканията за извършване на справки, нито
оставената без уважение молба от 17.10.2003г. са действия с характер да
прекъснат давността.“; според решение №456/30.12.2015г. по дело №4894/2013
на ВКС, IV г.о. „Изпълнително дело срещу
длъжниците е заведено на 25 февруари 2005 г. Исканото изпълнително действие е
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжниците….При тези
обстоятелства следва да се приеме, че на 25 февруари 2010 г. е изтекла новата
погасителна давност за вземането, считано от датата, на която е поискано
последното валидно изпълнително действие. Давността за вземането е била
прекъсната в изпълнителния процес със заявяване на искане за съответното
изпълнително действие.“ и много други.
Въз основа на гореизложеното, обжалваното решение е
правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3,
вр. ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредбата за заплащането на
правната помощ жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна юрисконсултско възнаграждение, като съдът го определя в минималния
размер от 100 лв. с оглед вида и количеството на извършената дейност и съобразявайки
фактическата и правна сложност на делото.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3271 от 02.08.2019 г.,
постановено по гр. дело № 15137 от 2018 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, X гр. с., с което е отхвърлен искът
по чл. 439, ал.1 ГПК, предявен от Р.Р.О. ЕГН **********, с адрес *** против
„ЕОС Матрикс” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. Рачо Петков - Казанджията № 4-6, за
признаване на установено, че ищцата не дължи сумата 1250 лева, вземане по
договор за кредит № CREX-01623142 от 28.04.2009г., ведно със законната лихва,
считано от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 12.11.2012г. до окончателното
заплащане както и сумата 25 лв. деловодни разноски., за които е издаден
изпълнителен лист по ч. гр. д. № 18260/2012г. по описа на Пловдивския районен
съд и е образувано изп. дело № 20178240409681 по описа на ЧСИ Константин
Павлов, поради погасяване на вземането по давност.
ОСЪЖДА
Р.Р.О. ЕГН ********** да заплати на „ЕОС Матрикс” ООД, ЕИК ********* сумата
от 100 (сто) лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение по настоящото дело.
Решението е окончателно на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.