Решение по дело №9648/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 322
Дата: 21 февруари 2022 г. (в сила от 21 февруари 2022 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20201100509648
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 септември 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 322
гр. София, 21.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров

Яна Ем. Владимирова
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20201100509648 по описа за 2020 година
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр.д. № 9648/2020 г. по описа на СГС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №113763 от 08.06.2020г., постановено по гр.д. № 66675/2016 г. по описа на
СРС-ГО, 155-ти състав, е отхвърлен предявеният от Д. Г. Д. срещу „О.Б.Б.“ АД, иск с правно
основание чл. чл.49, във вр. чл.45, ЗЗД, във вр. чл.3 ГПК, с който се иска ответникът да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата от 977.12лв., представляваща обезщетение за претърпени
от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в събрани такси и разноски по образувано
изп.д. № 500/2013г. по описа на ЧСИ С.Х., с рег.№ 863 в КЧСИ, действаща в района на СГС,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска- 08.08.2016г.,
до окончателното изплащане на сумите.
Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78,
ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100.00лв.- разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е подадена в срок въззивна жалба от Д. Г. Д., чрез
пълномощника си - адв. З. Н. от САК - с надлежно установена по делото представителна
власт, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради неправилно
приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите. Въззивникът счита, че СРС
неправилно е приел, че не е налице фактическият състав на специалния деликтен състав за
превратно упражняване на процесуални права- чл.45 ЗЗД във вр. чл.3 ГПК. Поддържа, че са
били представени доказателства досежно основателността на иска и неговия размер, но
последните не били взети предвид от първоинстанционния съд. Изразява критика по
доклада на първоинстанционния съд и многократното оставяне на исковата молба без
движение. Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявения иск. Претендира
1
разноски във въззивното производство.
Въззиваемият ответник е подал в законоустановения срок отговор на въззивната
жалба, чрез пълномощника си - юрк. К. О., с надлежно установена по делото представителна
власт, с който се оспорва жалбата по подробно изложените съображения. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски във въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК и от процесуално легитимирано лице, като
е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.
272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
По делото не се спори, че между страните е налице влязло в сила решение №118 от
27.03.2015 г. по гр.д. № 805/2014 г. описа на СОС, с което е било отменено решение № 68 от
24.07.2014 г. по гр.д. № 333/2013 г. по описа на РС – Своге, като предявеният от ОББ АД
срещу Д. Г. Д. за установяване по отношение на последния, че дължи сумата от 5374.74 лв.-
главница по договор за предоставяне на потребителски кредит от 05.10.2011г., ведно със
законна лихва от 09.11.2012г., сумата от 43.16лв.- договорна лихва за периода: 05.01.2012г.-
06.11.2012г. , сумата от 372.69лв.- наказателна лихва за периода: 05.01.2012г.-06.11.2012г., е
отхвърлен. Не е спорно също, че по гр.д. № 333/2013 г. по описа на РС – Своге било
разпоредено издаване на обратен изпълнителен лист за сумата от 8 545,50 лв., които били
събрани принудително в хода на изп.д. № 500/2013 по описа на ЧСИ С.Х., с рег. № 863,
действаща в района на СГС. Не е спорно
От представения заверен препис от удостоверение с изх. № 79070 от 28.09.2015 г. на
ЧСИ С.Х., с рег. № 863, действаща в района на СГС, се установява, че по образуваното
изп.д. № 500/2013 г. е постъпила сумата от общо 9 880,60 лв., от които: сумата от 8 545,50
лв. – преведена на „ОББ“ АД, сумата от 977,12 лв. – към ЧСИ, сумата от 20 лв. – преведена
на ТД на НАП и сумата от 347,98 лв. – върната на взискателя, а от представения заверен
препис от удостоверение с изх. № 59795 от 27.07.2015 г. на същия ЧСИ по същото
изпълнително дело се установява, че длъжникът Д. Г. Д. е погасил изцяло задължението си
по образуваното изпълнително дело.
Установено е също, че на 03.12.2015 г. в полза на ищеца в настоящото производство е
бил издаден обратен изпълнителен лист по гр.д. № 333/2013 г. по описа на РС – Своге за
сумата от 8 545,50 лв., като въз основа на същия е било образувано изп.д. № 1612/2015 г. по
описа на ЧСИ Р.М., с рег. № 790, действаща в района на СГС.
2
От приложения заверен препис от изп.д. № 500/2013 г. по описа на ЧСИ С.Х., с рег. №
863, действаща в района на СГС, се установява, че същото е било образувано по молба на
„ОББ“ АД от 13.02.2013 г. и приложен към нея изпълнителен лист от 13.11.2012 г., издаден
въз основа на заповед за незабавно изпълнение № 608 от 12.11.2012 г., издадена по гр.д. №
689/2012 г. по описа на РС – Своге.
Основният спорен по делото въпрос, е дали чрез подаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК при условията на допуснато незабавно изпълнение
съгласно чл. 418, ал.1 ГПК, при положение че длъжникът своевременно е погасил паричното
си задължение, като по този начин е претърпял имуществени вреди в размер от 977.12лв,
представляващи разноски в хода на изпълнителното производство, за които не може да бъде
издаден обратен изпълнителен лист, се осъществява специалният деликтен състав на
превратно упражняване на процесуални права по чл.3 ГПК.
Принципно носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го
упражни, или въобще да не го упражни. Търсенето на защита пред съд не е противоправно,
тъй като съдът дължи защита по всеки предявен иск, а отговорността за предявяването на
неоснователен или недопустим иск се изчерпва с разноските по делото, при положение че
искът е предявен добросъвестно и при зачитане на добрите нрави. Затова предявяването на
иск поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността от злоупотреба както с
правото на иск, така и с всяко друго съдопроизводствено действие. Последиците от такава
злоупотреба са уредени в чл. 3 ГПК. Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице,
когато правото се упражнява недобросъвестно, превратно, за да бъдат увредени права и
законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 КРБ), но също и в противоречие с интересите на
обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Доказването на деянието (предявяването на иска) и неговата
противоправност (недобросъвестността) е в тежест на ищеца, докато вината на ответника се
предполага до доказване на противното. Вредата и причинната връзка с противоправното
деяние също са в тежест да бъдат доказани от ищеца. Отговорността за вреди от злоупотреба
с правото на иск по правното си естество е деликтна, поради което по общите правила
дължимото обезщетение обхваща всички преки и непосредствени имуществени /претърпени
загуби и пропуснати ползи/ и неимуществени вреди. В тази насока е и Решение №189 от
20.06.2014 г. по к. гр. д. № 5193 / 2013 г. по описа на ВКС, IV-то ГО.
В случая се твърди, че длъжникът по договор за потребителски кредит
/първоинстанционният ищец/ е изпълнил своето парично задължение към
първоинстанционния ответник в цялост. Въпреки това, последният инициирал заповедно
производство, подавайки заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК. Както бе описано по-горе, Районен съд-Своге е издал заповед за
незабавно изпълнение №608 от 12.11.2012 г. по ч.гр.д. № 689/2012 г. по описа на РС –
Своге. Въз основа на заповедта бил издаден изпълнителен лист в полза на „ОББ“ АД. След
получаване на годен изпълнителен титул взискателят образувал изп.д. с молба с вх.
№5392/19.02.2013г. до ЧСИ С.Х., с рег. № 863, действаща в района на СГС, която от своя
страна образувала изп.д. №500/2013г. по описа на ЧСИ и предприела действия по
принудително изпълнение, вкл. начислявайки такси по ТТРЗЧСИ и ангажирайки разноски в
полза на взискателя. Разбирайки за издадената заповед за незабавно изпълнение срещу него
длъжникът, ищец в настоящето производство, е подал в срок възражение с вх.
№386/21.03.2013г. до РС-Своге. В последното длъжникът чрез процесуалния си
представител посочил, че не дължи изпълнение на вземането, защото заповедта е издадена
въз основа на документ, който не съдържа реквизитите на чл.417 ГПК и прави искане за
спиране на незабавното изпълнение на заповедта.
Длъжникът е подал и частна жалба с вх. №385/21.03.2013г. пред РС-Своге, по повод на
която е образувано ч.гр.д №482/2013г по описа на СОС-ГО, трети въззивен състав. С
определение №216/17.07.2013г., което е окончателно, СОС е потвърдил разпореждането за
3
незабавно изпълнение на заповед №608/12.11.2012г., издадена по ч.гр.д №689/2012г. по
описа на РС-Своге. С оглед изложеното, мотивите на първоинстанционния съд са неточни в
тази си част, доколкото е посочено, че длъжникът не е бил обжалвал определение № 217 от
08.05.2013 г., постановено по ч.гр.д №689/2012г. по описа на РС-Своге, с което съдът оставя
без уважение искането на длъжника за спиране на незабавното изпълнение. Последното се
дължи на факта, че длъжникът вече е бил обжалвал разпореждането за допускане на
незабавно изпълнение с частна жалба, по повод на която било образувано ч.гр.д №482/2013г
по описа на СОС, трети въззивен състав, по което е постановено определение
№216/17.07.2013г. по описа на СОС, с което последният потвърждава разпореждането за
незабавно изпълнение на заповед №608/12.11.2012г., издадена по ч.гр.д №689/2012г. по
описа на РС-Своге. Следователно образуваното изпълнително дело и предприетите по него
незабавни действия по принудително изпълнение са законосъобразни.
След постъпване на възражението от страна на длъжника, заявителят /“ОББ“ АД/,
изправен пред опасността да бъде обезсилена заповедта за незабавно изпълнение – арг. чл.
415, ал. 5 ГПК, и предвид дадените РС гр. Своге указания /определение от 08.05.2013 г./, е
предявил положителен установителен иск срещу длъжника. Изложеното налага обоснован
извод, че не “ОББ“ АД, а длъжникът, подавайки възражение по реда на чл. 414, ал. 2 ГПК, е
станал причината за завеждането на установителен иск и образуването на исково дело. Ето
защо е ирелевантно обстоятелството, че с влязло в сила решение №118 от 27.03.2015 г. по
гр.д. № 805/2014 г. описа на СОС, е прието за установено, че Д. Г. Д. не дължи
претендираните от „ОББ“ АД суми, тъй като ги бил погасил своевременно.
Настоящият съдебен състав споделя крайният извод на първоинстанционния съд, че в
случая не е налице фактическият състав на чл.3 ГПК. Въпросът дали едно парично
задължение се дължи, или не, е въпрос по основателността на иска. Няма как една страна да
бъде санкционирана за предявяването на неоснователен иск с нещо различно освен
сторените от насрещната страна разноски при отхвърлянето на иска. Въззиваемият не може
да бъде санкциониран, плащайки обезщетение по чл.3 ГПК, за това, че е упражнил правото
си на иск, осигурено му от националното право ред.
Дори да се приеме, че „ОББ“ АД като търговска банка следва да полага грижата на
добрия търговец и да следи за изпълнение на задълженията на своите съконтрагенти, то
отново не може да се стигне до извод за превратно упражняване на процесуални права,
доколкото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и последващата исковата
молба въззиваемият представя доказателства и излага твърдения, че длъжникът му е
просрочил редица вноски и е довел до обявяването на потребителския кредит за предсрочно
изискуем. Ето защо в случая не е налице превратно упражняване на процесуални права по
смисъла на чл.3 ГПК и предявеният на това основание иск следва да се отхвърли.
Следователно неоснователна се явява и претенцията за законна лихва върху сумата от
977.12лв. от датата на подаване на исковата молба.
За пълнота на мотивите следва да се посочи, че съгласно задължителните за органите
на съдебната власт указания дадени в т. 6 от Тълкувателно решение № 4/2017 г. на ОСГТК
на ВКС ищецът може по реда на чл. 245, ал.3 , изр. второ ГПК /редакцията преди ЗИДГПК
ДВ. бр. 86/2017 г./ може да поиска да му бъде издаден обратен изпълнителен лист за
разноските, събрани в изпълнителното производство в полза на взискателя от длъжника,
срещу когото е било допуснато предварително изпълнение.
С оглед гореизложеното и поради съвпадане на крайните правни изводи на двете
съдебни инстанции, обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8, вр. чл. 273 ГПК, на въззиваемата банка следва да
бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лв. предвид
липсата на фактическа и правна сложност на делото пред настоящата инстанция.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
4
пред ВКС по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд, II-E въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №113763 от 08.06.2020г., постановено по гр.д. №
66675/2016 г. по описа на СРС-ГО, 155-ти състав.
ОСЪЖДА Д. Г. Д. с ЕГН: **********, с адрес: обл. Софийска, с. С., ул. „*******“
№10, да заплати на „О.Б.Б.“ АД с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:
София, ул. „*******я“ №5, на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал.8 ГПК, сумата от 100,00
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5