Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.10.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова като разгледа докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 75 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по жалба на П.Г.Ц. срещу решение от 03.05.2018г. по гр. дело № 7604/2017г. на СРС,
57 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Д.А.„Н.С.“ иск
с правно основание чл. 83, ал. 4 вр. ал. 1, т. 3 ЗДАНС за сумата от 6 000 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван допълнителен платен отпуск за периода
18.09.2008г. – 25.05.2010г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата 2 786. 60 лв. - обезщетение за забава за периода 25.05.2010г. –
31.12.2016г. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец обжалва решението изцяло, с доводи
за необоснованост и неправилност. Поддържа, че вземането за главницата е
изискуемо с издаването на заповед № З-2978/14.10.2016г., от който начален
момент следва да се изчислява и погасителната давност. Твърди, че с издаването
на заповедта са определени броя на дните допълнителен платен годишен отпуск за
минало време, които следва да бъдат изплатени, поради което и от този момент е
прекъсната давността и към момента на подаване на исковата молба, вземането не
е погасено по давност. Моли съда да отмени решението и да постанови ново за отхвърляне на иска, с
присъждане на разноски.
Въззиваемият – ответник Д.А.„Н.С.“ не е депозирал писмен
отговор. В хода на устните прения оспорва жалбата и моли съда да потвърди
решението като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно, но частично процесуално недопустимо.
С исковата молба и последващи уточнения, последното с
молба от 25.05.2017г., след изрични указания на съда за уточняване цената на
исковете, ищецът е уточнил, че предявява иска за главницата за сумата 2786. 60
лв. – обезщетение за 20 дни неизползван платен годишен отпуск и иска за
мораторна лихва за периода до предявяване на иска – в размер на 1882. 55 лв. Молбата
от 22.05.2017г. не е докладвана в о.с.з. поради технически пропуск, поради
което уточнението не е изрично допуснато с определение от първоинстанционния
съд, но тази цена на исковете изрично е заявена с молбата от 25.05.2017г. и
същата се поддържа и в жалбата. С обжалваното решение СРС се е произнесъл за
сумата 6000 лв. по отношение на главния иск и за сумата 2786. 60 лв. – по
отношение на акцесорния иск, поради което, решението в частта за сумата над 2786.
60 лв. до пълния размер от 6 000 лв. досежно главницата и над сумата 1882. 55
лв. до 2786. 60 лв. досежно лихвата, е процесуално недопустиво, като
постановено по непредявен иск и следва да бъде обезсилено.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение в останалата част, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК,
въззивният съд намира следното:
Жалбата е неоснователна.
За да отхвърли иска с правно
основание чл. 83, ал. 4 вр. ал.1, т. 3 ЗДАНС, първоинстанционният съд е приел,
че за ищеца е възникнало претендираното право на допълнителен платен годишен
отпуск при прекратяване на служебното му правоотношение с ответника на
25.05.2010г., но е уважил направеното от ответника възражение за давност. СРС е
приел, че е приложима 3 - годишната давност, по арг. от 358, ал.1, т. 3 КТ вр.
чл. 111, ал.1, б. „б“ ЗЗД, като вземането е станало изискуемо от момента на
прекратяване на правоотношението на 25.05.2010г. и от този момент до
предявяване на исковата молба на 16.01.2017г. е изтекла както 3 годишна, така и
5 годишна погасителна давност.
Настоящият съдебен състав изцяло
споделя изводите ва
По делото е безспорно установено, че
за периода 19.09.2008г. – 25.05.2010г. страните са били обвързани от служебно
правоотношение, по силата на което ищецът е заемал първоначално длъжността
„началник сектор 31“ в отдел 3, дирекция ОТИ“ към Главна дирекция „ТО“,
впоследствие преназначаван на други длъжности, като правоотношението е
прекратено със заповед № ЧР-з-390/21.05.2010г. на Председателя на ДАНС, считано
от 25.05.2010г. Със заповед от 14.10.2016г. на Председателя на ДАНС е определен
годишен размер на допълнителния платен годишен отпуск на държавните служители в
ДАНС, работещи на ненормиран работен ден, в размер на 12 работни дни годишно,
за периода 01.01.2008г. – 31.12.2013г. С молба от 14.10.2016г. ищецът е поискал
изплащане на полагащото му се парично обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за работа при ненормирано работно време. С писмо от 14.12.2016г.
ответникът е уведомил ищеца, че вземането му е погасено по давност.
Съгласно заключението на приетата
ССчЕ, размерът на претендираното от ищеца обезщетение за 20 дни неизползван допълнителен
платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден е в размер на 2786.
60 лв.
Предвид изложеното, в случая е
безспорно установено, че за процесния период е възникнало претендираното право
на ищеца на допълнителен годишен отпуск в размер общо на 2786. 60 лв. за 20
дни, независимо, че за посочения период не е била налице издадена заповед на
председателя на ДАНС, в съответствие с
правомощията му по чл.3, ал. 3 ППЗДАНС, за определяне на конкретния размер на
полагаемия допълнителен платен годишен отпуск на служителите, заемащи различни
длъжности. Налице е константна практика на ВКС, съгласно която по реда на чл.
290 ГПК е бил даден отговор на въпроса, че при неупражнено от председателя на
ДАНС правомощие за издаване на заповед за определяне на конкретния размер на
полагащия се допълнителен платен годишен отпуск, на служителя следва да бъде
признато такаво право в максималния размер по чл. 83, ал.1, т. 3 ЗАДНС, а
именно – 12 дни. Ето защо заповедта на председателя на ДАНС не е елемент от фактическия
състав за възникване на правото, а същото възниква по силата на уредените в
закона предпоставки – прекратяване на служебното правоотношение, в случая – на
25.05.2010г.
Поради това е неоснователен основния
довод в жалбата, че вземането за
допълнителен платен годишен отпуск е възникнало с издаването на заповедта от
14.10.2016г. Освен гореизложеното, подобна теза е лишена от правна логика, тъй
като заповедта на председателя на ДАНС като административен акт не може да има
обратно действие за вече прекратени служебни правоотношения. Към момента на
издаването й през 2016г., правоотношението между страните вече е било
прекратено. С оглед изложеното, правото на ищеца по чл. 83, ал. 4 вр. ал.1, т.
3 ЗДАНС е възникнало от момента на прекратяване на служебното правоотношение на
25.05.2010г. в максималния му размер /12 дни годишно/ по силата на закона и към
момента на подаване на исковата молба на 16.01.2017г., както и към момента на
подаване на молбата до ответника на 14.10.2016г., във всички случаи е погасено
по давност. В случая е приложима 3 - годишната давност по арг. от разпоредбата
на чл. 358, ал.1, т. 3 КТ, приложима поради липса на специална уредба в ЗДАНС.
Ето защо, при приложение на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността е изтекла на
25.05.2013г. Но дори да се приеме приложима 5 - годишна погасителна давност,
вземането също е погасено по давност преди завеждане на делото, тъй като
липсват твърдения и доказателства за други действия, обуславящи спиране или
прекъсване на давността.
С оглед съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции досежно допустимата част на обжалваното решение, същото следва да потвърдено в посочената част.
С оглед изхода на спора, на въззиваемия – ответник следва
да се присъдят претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 50 лв. за настоящата инстанция, съобразно действителната фактическа и
правна сложност на делото.
С оглед цената на исковете, решението не подлежи на
обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение
от 03.05.2018г. по гр. дело № 7604/2017г. на СРС, 57 състав, В ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените от П.Г.Ц. срещу Д.А.„Н.С.“ иск с правно основание чл. 83, ал. 4 вр. ал.
1, т. 3 ЗДАНС за разликата над 2786. 60
лв. до пълния размер от 6 000 лв., представляваща обезщетение за
неизползван допълнителен платен отпуск за периода 18.09.2008г. –
25.05.2010г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата
над сумата 1 882. 55 лв. до размера
на сумата 2 786. 60 лв. - обезщетение за забава за периода 25.05.2010г. –
31.12.2016г. и ПРЕКРАТЯВА производството в посочената част, като процесуално
недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 03.05.2018г. по гр. дело № 7604/2017г. на СРС, 57 състав в останалата част.
ОСЪЖДА П.Г.Ц.,
ЕГН ********** да заплати на Д.А.„Н.С.“,
гр. София, бул. „*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение за СГС.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, на основание чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.