Р Е Ш Е Н И Е №403/20.7.2020 г.
гр. Ямбол, 20.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия в открито съдебно заседание на шести юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА СПАСОВА
с участието на секретаря М. М. като разгледа докладваното от съдия В. Спасова гр. дело № 2799/ 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Подадена е искова молба от „Профи кредит България“ ЕООД - гр.София, представлявано от юрисконсулт Р.И.И. срещу С.И. *** нея се твърди, че между страните - „Профи кредит България“ ЕООД в качеството му на кредитор, от една страна, и от друга страна С.И.И., в качеството на клиент и М.Т.К. в качеството на съдлъжник е сключен на 30.06.2014 г. договор за потребителски кредит № *** за сумата 1100 лв., която е преведена по банкова сметка ***. Длъжниците са се съгласили да погасяват ежемесечно 48 вноски по 74.25 лв., но след сключване на анекс на 23.12.2014 г. две от вноските са отложени в края на погасителния план и общият им брой става 52 вноски. Поради това се дължи възнаграждение за отлагане на две погасителни вноски от 148,50 лв. Солидарните длъжници са изпълнили частично задължението си за извършване на плащания по погасителния план. Направили са 25 пълни погасителни вноски и една частична и са изпаднали в забава, като последната погасителна вноска е била платена на 01.11.2018 г. Дължат на ищеца суми в размер общо на 1791,39 лв. Допълнително е уточнено, че претендираната сума включва главница-830,58 лв., възнаградителни лихви -807,74 лв. и възнаграждение за отлагане на вноски -148,50 лв.. Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение От съда се иска да постанови решение, с което да установи, че ответникът дължи на ищеца сумата по издадената заповед за изпълнение в размер на 1791,39 лв., ведно със законната лихва върху нея от подаване на заявлението за издаване на заповедта до окончателното плащане, като се претендират и съдебни разноски.
В с.з. ищецът не изпраща представител, но искът се поддържа в писмена молба.
В срока за отговор ответникът не е подал такъв. В с.з. оспорва подписите на съдлъжниците на първа страница на договора, което възражение с оглед на изтичане на преклузивния срок по чл. 131 от ГПК е недопустимо. Оспорва като прекомерен размера на възнаградителната лихва, който счита за 300 %, както и на годишния процент на разходите, а и оспорва договарянето на клауза за възнаграждение за отлагане на вноски.
Съдът въз основа на доказателствата приема за установено от фактическа страна следното:
По делото не се спори, а и от представеното, заверено от ищеца, копие на Договор потребителски кредит № *** г. е видно, че е предоставен заем на ответника от 1100 лв.. Договорено е, че размерът на месечната погасителна вноска е 74.25 лв., като срокът на кредита е 48 месеца. Посочена е в договора обща сума по кредита 3564 лв. при фиксиран годишен лихвен процент 76,89 %, годишен процент на разходите -110,70 %. Представено е Преводно нареждане от 30.06.2014 г. на „Алианц банк България” за сумата от 1100 лв., с получател ответникът, който признава получаването на сумата.
Не е спорно подписването на Анекс на 23.12.2014 г., с който две от вноските по кредита са отложени в края на погасителния план и е изготвен нов такъв-с последна падежна дата на 01.11.2018 г. Лихвеният процент става 67,83, а ГПР-93,45 %. Останалите клаузи са непроменени.
Не е спорно посоченото в исковата молба плащане от длъжника на суми в общ размер на 1932 лв..
Не се спори относно издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК въз основа на подадено от ищеца заявление срещу длъжниците за процесното вземане в размер на 1791,39лв.-главница, видно и от приложеното ч.гр.д. № *** г. на ЯРС. Заповедта е връчена на ответника при условията на чл. 47 ал.5 от ГПК.
Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:
Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр.чл. 240 от ЗЗД вр. чл. 9 ал.1 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Този вид договор за заем е самостоятелен, особен вид, уреден от специален закон. Съгласно специалния ЗПК договорът може да бъде не само реален, но и консенсуален, доколкото кредиторът може да се задължи да предостави заем, т.е. договорът се счита за сключен с постигане на съгласие по основните му елементи, а не с предаване на сумата. В случая не е спорен факта на получаване на заетата сума.
Ищецът е посочил в заявлението сумата 1791,39 лв. като размер на вземане за главница, без да е посочил възнаградителна лихва в графата „лихви” в т.9 от образеца на заявлението, нито е изложил обстоятелства относно договорено възнаграждение за отлагане на вноски. Не е и заявил нито в т.12 („обстоятелства, от които произтича вземането”), нито в „допълнителните изявления” (т.14) претенция за такава лихва и възнаграждение. Т.е. от неговите изявления може да се направи единствено изводът, че претенцията за 1791,39 лв. е за главница (такъв извод е направил и заповедният съд). В исковата молба също не се конкретизират отделни вземания като формиращи претендираната сума. Едва с писмена молба от 27.05.2020 г. ищецът е заявил изрично, че претенцията обхваща няколко вземания. Недопустимо е въвеждането на ново основание на вземането в частта за възнаградителни лихви и възнаграждение за отлагане на вноски. Исковата молба по чл. 422 от ГПК следва да съдържа същото вземане, което е заявено пред заповедния съд, основаващо се на същите обстоятелства. Това, че в заповедното производство се търси главница в размер на 1791,39 лв., обуславя организирането на защитата на длъжника-дали да възрази срещу това вземане. Самият образец на заявлението, както се посочи, изисква вземанията да се разграничават по вид, като се съдържа самостоятелна графа „лихви“. Характеристика на всяко вземане е видът му, естеството му, определящо възникването, изискуемостта, погасяването му, въобще съществуването му-цялото му правно битие. С оглед на това има значение дали една сума се претендира като главница или лихва, или цена за друга услуга. Именно с оглед на това е недопустимо и изменение на основанието на иска, както е прието с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. С оглед на това съдът счита, че липсва правен интерес от установителен иск за вземанията, които не са посочени в заявлението пред заповедния съд, като иск по чл. 124 ал.1 от ГПК е недопустим. Ищецът би могъл да претендира вземанията с осъдителен иск. Ето защо претенцията за лихви и възнаграждение за отлагане на вноски следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима, като производството в тази му част следва да бъде прекратено. Отделен е въпросът, че липсва договорна клауза за заплащане на възнаграждение за отлагане на вноски.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, компетентен да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл.410, съответно по чл.417 ГПК, както и изпълнителния лист по чл.418 ГПК, при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, е съдът в исковото производство, който е постановил определението за прекратяване. Т.е. настоящият съд е компетентен да обезсили заповедта относно вземанията, които са предмет на исковото производство в недопустимата му част.
Що се отнася до претенцията за главница, тъй като тя е била предмет на заявлението, искът по чл. 422 от ГПК за нея, макар и предявен за по-малък размер –за 830.58 лв., е допустим, тъй като едно и също вземане е предмет и на двете производства. Съгласно посоченото ТР, недопустим е иск по чл. 422 за по-голям размер на вземането, т.е. не и за по-малък. Вземането е изискуемо, тъй като е настъпил крайният падеж по погасителния план. Има извършени от длъжника плащания по договора, с които са погасени частично вземанията за главница и лихви. Договорът е сключен на 30.06.2014 г., преди приемането на новата ал.4 на чл.19 от ЗПК с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., ограничаваща размера на ГПР до петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С оглед на това възражението на ответника за размера на ГПК е неоснователно. Неоснователно е твърдението му за лихва в размер на 300 %. Договорен е фиксиран годишен лихвен процент 76,89 %, който действително е прекомерно висок в противоречие с добрите нрави и претендираната от ищеца лихва, ако искът за нея беше допустим, би била недължима. Следователно се дължи връщането само на претендираната част от главницата.
Искането на ищеца за присъждане на разноските е основателно и следва да се уважи съгласно чл. 78 ал.1 от ГПК-съразмерно на уважената част от иска. На ищеца следва да се определи възнаграждение за защита от юрисконсулт по реда на чл. 78 ал.8 ГПК вр. чл. 25 ал.1 Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 100 лв., като направените разноски за държавна такса са 59,88 лв. Съразмерна на уважената част от иска е сумата от 74,13 лв.
Съгласно Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да присъди разноските по заповедното производство в исковото производство. В заповедното производство са дължими разноски съразмерно на уважената част от иска. Ищецът не е предявил иск за сумата 279,08 лв. - неустойка, която е предмет на заповедното производство, поради което разноските, направени във връзка с нея, не следва да се присъждат. За това вземане заповедта подлежи на обезсилване от заповедния съд, тъй като е компетентен в случая, когато не е предявен иск в преклузивния 1-месечен срок.
Водим от горното ЯРС
Р Е Ш И:
Приема за установено, че С.И.И., ЕГН **********,***,, дължи на „Профи кредит България“ ЕООД - гр.София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, ЕИК № ***, въз основа на Договор за потребителски кредит № *** г. главница в размер на 830.58 лв., ведно със законната лихва върху нея от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-18.04.2019 г. до окончателното плащане, за които е издадена Заповед за изпълнение № *** г. по ч.гр.д. № *** г. на ЯРС.
Оставя без разглеждане иска на „Профи кредит България“ ЕООД - гр.София срещу С.И.И. за разликата над 830.58 лв. до 1791,39 лв., включваща възнаградителни лихви -807,74 лв. и възнаграждение за отлагане на вноски -148,50 лв. и прекратява производството по делото в тази му част.
Обезсилва Заповед за изпълнение № *** г. по ч.гр.д. № *** г. на ЯРС в частта срещу С.И.И. за претендирана главница за разликата над 830.58 лв. до 1791,39 лв.
ОСЪЖДА С.И.И. да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД - гр.София, направените по заповедното производство разноски в размер на 56,73 лв. и направените по делото разноски в размер на 74,13 лв.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред ЯОС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: