Р Е Ш Е Н И Е
№ 414
гр. С., 13 август 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
С. районен
съд, гражданска колегия, в публично заседание на петнадесети юли 2020 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ПЕТРОВА
При секретаря И.
И. като разгледа докладваното от
районния съдия гр.д. № 1990 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищцата Й.А.Р.
твърди, че посредством договор за покупко – продажба, обективиран в НА № ., т. .
по описа на СВ – С.за 2017 г.,
тя придобила от родителите си правото на собственост върху ½ ид.ч. от
поземлен имот с идентификатор ......... по кадастралната карта и регистри на
гр. С. с административен адрес: гр. С., ул. „Р.“ № ., заедно с построената в
него сграда с идентификатор ............. със застроена площ от 62 кв.м.,
състояща се от две стаи и антре.
Входната врата на къщата се намирала на самата улица, от нея се влизало в
антрето, а от там – в двете стаи; вдясно на антрето съществувала метална врата,
водеща до гаража на ответника – неин брат, която врата била заключена, тъй като
достъпът до гаража се осъществявал през двукрила врата от противоположната му
страна. На 21.06.2018 г. (когато родителите на страните били настанени в Дома
за стари хора в с. А.) ищцата установила, че няма достъп до имота си, тъй като
патронът на входната брава е подменен, като след известен период от време тя
подала жалба до прокуратурата срещу ответника, който в обясненията си отказал да възстанови достъпа й
до сградата, докато тя не му заплати
сумата от 50000 лв. Впоследствие ищцата установила, че ответникът
поставил катинар на входната врата и заключил вратите на двете стаи, поради
което тя моли съда да го осъди да й заплати обезщетение за невъзможността й да
ползва имота си за периода от м. юни 2018 г. до м. юли 2020 г. в общ размер от 1440
лв. заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда –
18.12.2019 г., до окончателното й плащане. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът А.А.А.
оспорва иска и моли съда да го отхвърли като неоснователен. Твърди, че не
владее имота на ищцата и не е отнел достъпа й до него; счита също така, че тя
не е доказала правото си на собственост, тъй като не е представила скица на
имота.
След като
прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено от
фактическа и от правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл.
86 ЗЗД.
От
еднозначните твърдения на страните се установява, че те са брат и сестра, както
и че техните родители допреди две години обитавали имот, находящ се гр. С., ул.
„Ря.“ № ., след което през м. юни 2018 г. били настанени в дом за възрастни хора.
През 2015 г.
родителите прехвърлили на ответника чрез договор за покупко – продажба,
обективиран в НА № .., т. 4 по описа на СВ – С. за 2015 г., правото на
собственост върху едноетажна сграда с идентификатор .............. по
кадастралната карта и регистри на гр. С.а, одобрени със заповед № РД-18-66 от 02.06.2008 г., с площ от 47 кв.м.,
с предназначение: друг вид сграда за обитаване, с административен адрес: гр. С.,
ул. „Р.“ № .. Две години по – късно родителите на страните прехвърлили отново
чрез продажба (НА № 21, т. 3 по описа на СВ – С. за 2017 г.) на другото си дете,
т.е. на ищцата, правото на собственост върху ½ ид.ч. от поземлен имот с
идентификатор ............. с административен адрес гр. С., ул. „Р.“ № ., както
и едноетажна жилищна сграда с идентификатор .............. със застроена площ
от 62 кв.м., състояща се от две стаи и антре. От показанията на разпитаните по
делото свидетели С. Р. и С. Р., познати на ищцата и М. Н., познат на ответника,
се установява, че преди да бъдат настанени в дом за стари хора родителите на
страните обитавали жилищната сграда, прехвърлена на ищцата; същата се състояла
от две стаи, които според свидетеля Н. били разположени в сграда № (но не
обхващали цялата сграда), входът към които излизал на улица „Р.“, а до стаите
се достигало през антре, което имало изход и към гаража на ответника. В крайна
сметка от показанията на свидетеля стана ясно, че въпросното антре осигурява
достъп както до стаите, така и до банята и тоалетната, а също така и до гаража
на ответника, както и че на скицата, издадена от АГКК същото заедно с банята и
тоалетната графически е изобразено като част от сграда с идентификатор ...............,
т.е. сградата на ответника. От показанията на свидетелите стана ясно, че след преместването
на праводателите на страните ответникът заключил вратата на антрето откъм ул.
„Ряхово“ с катинар, впоследствие сменил катинара, а накрая премахнал вратата,
като на нейно място поставил плоскост – панел, който заграждал входа към имота.
Ответникът признава тези свои действия и ги обосновава със собственическите си права върху въпросните антре и баня, предоставящи му
възможност да допуска или не по собствена преценка трети лица в тези помещения.
Както от обясненията на страните, така и от
показанията на свидетелите стана ясно, че единственият достъп до тази
част от сграда № ., която е собственост на ищцата, се е осъществявал през
антрето с излаз към ул. „Р.“, след чието затваряне достъпът станал невъзможен,
поради което ищцата не била в състояние да влезе в
имота си в продължение на две години.
При така
изложените данни съдът приема, че в полза на ищцата е възникнало правото да
потърси обезщетение за облагите, от които е била лишена поради отнетата ѝ
възможност да си служи с притежавания от нея недвижим имот. Съдът не споделя тезата на ответника, че е
собственик на сервизното помещение и антрето, което графически попада с
границите на сграда с идентификатор придаването
на площ от един имот към друг в кадастралната карта, съответно
неразграничаването на отделни самостоятелни обекти като такива, не формира
собственически права извън тези, придобити по законово регламентираните
способи. В конкретния случай чрез договор за покупко – продажба, обективиран в
НА № .., т. 4 по описа на СВ – С. за 2015 г., на ответника било прехвърлено правото на собственост върху
едноетажна сграда с идентификатор ................. с предназначение: друг вид
сграда за обитаване, а чрез договор за
покупко – продажба, обективиран в НА № ..., т. .. по описа на СВ – С.за 2017 г., на ищцата била
прехвърлена собствеността върху едноетажна жилищна сграда с идентификатор ............
със застроена площ от 62 кв.м., състояща се от две стаи и антре. В документа за
собственост на ответника обектът му е описан според данните за сграда с
идентификатор ............ по кадастралната карта на гр. С. с площта, посочена в скицата, като тази площ
действително включва площта на банята и антрето, които пространствено попадат в
очертанията на сграда № 4. При
тълкуването на сключения договор съгласно чл. 20 ЗЗД трябва да се търси
действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се
тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и
добросъвестността. Търсейки волята на страните по конкретната сключена с
ответника сделка и най – вече тази на
праводателите, съдът установява, че същата не предполага намерение за
прехвърляне на собствеността върху
банята и антрето, тъй като тези помещения не са описани в нотариалния акт
на купувача, за разлика от втория
нотариален акт – този на ищцата, в който като предмет на договарянето фигурира и
спорното антре. Както към момента на сключване на договора по НА № ., т. . по описа
на СВ – С. за 2015 г.,
така и към настоящия момент фактическото предназначение на сграда с
идентификатор ................. е било гараж, за чийто статут и ползване не са
необходими други обслужващи помещения. Същевременно останалият в собственост на
праводателите жилищен обект не би бил използваем без сервизните помещения, нито
би бил достъпен без антрето, поради не може да се допусне, че те (продавачите) са
изразили воля за тяхното отчуждаване, още повече че са продължили да го ползват
лично още две години като собственици, ведно с посочените помещения, които
ответникът определя като част от своя имот. Ползването говори, че в техните
представи жилищният обект е продължил да съществува в досегашния си вид и
статут, като по делото няма данни, че те са възнамерявали да извършат промени,
които обясняват отделянето на сервизното помещение и антрето от жилищните
помещения (например намерения за присъединяването им към съседен жилищен
обект), нито пък такива промени впоследствие са били предприети. Допълнителен
аргумент в подкрепа на тезата, че сервизното помещение и антрето не са предмет
на договора за продажба по НА № ., т. . по описа на СВ – С. за 2015 г., се явява и
евентуалната нищожност на подобна сделка, произтичаща от противоречието ѝ
с изискването на чл. 202 ЗУТ, който гласи, че доброволна делба на съсобствена
сграда, жилище или друг обект, както и правни сделки за прехвърляне на реално
определени части от тях могат да се извършват само ако обособените дялове или
части отговарят на одобрени за това инвестиционни проекти. Тъй като евентуалното отчуждаване на сервизното
помещение и антрето би оставило жилищния обект на праводателите извън всякакви
норми за обект със жилищен статут, последното би било нищожно като правна
сделка, дори при неопорочена воля на страните, които са я сключили. При така
изложените мотиви съдът приема, че ответникът неправомерно и без основание е препятствал
достъпа на ищцата до нейния имот, включително до нейните антре и баня, тъй
като тези помещения не са негова
собственост, нито той разполага с други права над тях, които му позволяват да
се разпорежда по установения в настоящото производство начин.
Чл. 59, ал. 1 ЗЗД гласи, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. По
силата на тази разпоредба, както и съдебната практика, според която всяко
владение (съответно държане) без основание води до обогатяване на владелеца
(държателя) за сметка на собственика, поради което на последния се дължи
обезщетение (решение № 719 от 27.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 532/2010 г., III г.о., решение № 251 от
04.04.2017 г. на ВКС по т.д. № 1023/2015 г., II т.о., решение № 409 от 20.06.2012 г. на ВКС по гр.д. №
1411/2010 г., IV г.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. на ВКС по
гр.д. № 5712/2013 г., III
г.о.), съдът приема, че ответникът следва да заплати на насрещната страна
обезщетение за ползите, от които я е лишил, определени на база пазарния наем за
обекта, достъпът до който ѝ е отнел. Съгласно изслушаната по делото СЦЕ
този наем възлиза на сумата от 56 лв. месечно, изчислен по реда на Наредба на
Община Силистра за условията и реда за установяване на жилищни нужди,
настаняване под наем и продажба на
общински жилища, поради липсата на реални наемни сделки с имоти, сходни с този
на ищцата. Съдът приема, че тази наемна цена е справедлива, тъй като
представлява минимален праг на дължимия за имота наем, който обаче и не би
могъл да бъде по – висок поради лошото техническо състояние на имота с оглед
неговата амортизация с времето и неподдържането му през последните две години,
през които ищцата няма достъп до него. За процесния период от м. юни 2018 г. до м. юли 2020 г. (и по – конкретно от
средата на м. юни 2018 г.,
когато родителите на страните се били настанени в дом за стари хора до 15 юли 2020 г. – съдебното
заседание, в което са се провели устните прения) обезщетението възлиза на
сумата от 1400 лв., поради което в този размер искът следва да се уважи, а за
горницата – да се отхвърли като неоснователен. На основание чл. 86 ЗЗД сумата
следва да се присъди заедно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 18.12.2019 г., до окончателното й плащане.
На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят разноски съразмерно
на уважената част от иска в размер на 56 лв. за държавна такса, 389 лв. за
адвокатски хонорар и 117 лв. за експертиза, а на ответника следва да се
присъдят разноски съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 17 лв. за
адвокатски хонорар. Воден от горното и на основание чл. 235 ГПК, С.районен съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА А.А.А.
с ЕГН ********** *** да заплати на Й.А.Р. с ЕГН ********** *** сумата от 1400
лв., представляваща обезщетение за ползите, от които ищцата е била лишена в
периода от средата на м. юни 2018
г. до средата на м. юли 2020 г. в резултат на
невъзможността ѝ за ползва едноетажна жилищна сграда с идентификатор ..........................,
находяща се в гр. С., ул. „Р.“ № ., достъпът до която ѝ е отнет от
ответника, заедно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
исковата молба в съда – 18.12.2019 г., до окончателното й плащане, като
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска за присъждане на обезщетение над така
определения размер и извън посочения период.
ОСЪЖДА А.А.А.
с ЕГН ********** *** да заплати на Й.А.Р. с ЕГН ********** *** направените по
делото разноски съразмерно на уважената част от иска в размер на 56 лв.
(петдесет и шест лв.) за държавна такса, 389 лв. (триста осемдесет и девет лв.)
за адвокатски хонорар и 117 лв. (сто и седемнадесет лв.) за експертиза, като
ОТХВЪРЛЯ искането на ищцата за присъждане на разноски над така посочения
размер.
ОСЪЖДА Й.А.Р.
с ЕГН ********** *** да заплати на А.А.А. с ЕГН ********** *** направените по
делото разноски съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 17 лв. (седемнадесет
лв.) за адвокатски хонорар, като ОТХВЪРЛЯ искането на ответника за присъждане
на разноски над така посочения размер.
РЕШЕНИЕТО може
да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните пред С.................
окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ……………...
/М.
Петрова/