№ 732
гр. София, 08.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Михаела Касабова
при участието на секретаря Мария Т. Методиева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20231100510737 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на „П.К.Б.“ ЕООД срещу решение №
20095752/29.06.2023 г. по гр.д. № 59566/2020 г. по описа на СРС, 164 състав, с което
жалбоподателят е осъден да заплати в полза на „Т.К.“ ООД на основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1, вр. чл. 99 ЗЗД сумата в размер на 891,54 лв., представляваща предадена без
основание сума (сбор от заплатени възнаграждения за пакет допълнителни услуги по
ДПК № **********/13.12.2016 г., съответно – 100 лв., платени в периода от 13.12.2016
г. до 02.07.2017 г., и 791,54 лв., платени в периода от 03.07.2017 г. до 02.01.2019 г.) от
страна на А.И.С. в полза на ответника „П.К.Б.“ ЕООД, въз основа на нищожни клаузи
от споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит
№ **********/13.12.2016 г., които вземания са придобити от „Т.К.“ ООД, съгласно
договор за вземания от финансова институция от 16.06.2020 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2020 г., до погасяването.
Жалбоподателят - „П.К.Б.“ ЕООД, твърди, че решението е недопустимо,
евентуално - неправилно. Поддържа, че първостепенният съд се е произнесъл по иск,
който не е бил предявен надлежно, при недопустимо изменение на иска. Счита, че
1
процесният договор за потребителски кредит е валиден, а освен това не са събрани
доказателства, от които да се установява, че процесната сума е платена от страна на
А.И.С.. Твърди, че договорът за цесия, от който ищецът черпи права, е нищожен.
Счита също така, че вземането е погасено по давност. Ето защо, моли обжалваното
решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено, и искът да бъде отхвърлен.
Претендира разноските.
Ответникът по жалбата – „Т.К.“ ООД, счита, че първоинстанционното решение
е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноските по
производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Т.К.“ ООД с осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99 ЗЗД за осъждането на ответника
„П.К.Б.“ ЕООД да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 891,54 лв.,
представляваща предадена без основание сума (сбор от заплатени възнаграждения за
пакет допълнителни услуги по ДПК № **********/13.12.2016 г., съответно – 100 лв.,
платени в периода от 13.12.2016 г. до 02.07.2017 г., и 791,54 лв., платени в периода от
03.07.2017 г. до 02.01.2019 г.) от страна на А.И.С. в полза на ответника „П.К.Б.“ ЕООД,
въз основа на нищожни клаузи от споразумение за допълнителен пакет услуги към
договор за потребителски кредит № **********/13.12.2016 г., които вземания са
придобити от „Т.К.“ ООД, съгласно договор за вземания от финансова институция от
16.06.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
01.12.2020 г., до погасяването.
Ищецът твърди, че между него, в качеството му на цесионер, и А.И.С., в
качеството на цедент, е сключен Договор за вземания от финансови институции
(договор за цесия) от 16.06.2020 г., с който са прехвърлени вземания в размер на 5000
лв., произтичащи от неоснователно обогатяване, възникнало в периода от 01.12.2015 г.
до 16.06.2020 г. в резултат на извършени при начална липса на основание плащания по
договори за потребителски кредит. В рамките на производството, по което е
постановено обжалваното решение, претендира сумата в размер на 891,54 лв. (след
допуснато изменение на иска чрез увеличаване на размера на иска), представляваща
предадена без основание сума (сбор от заплатени възнаграждения за пакет
допълнителни услуги по ДПК № **********/13.12.2016 г., съответно – 100 лв., платени
в периода от 13.12.2016 г. до 02.07.2017 г., и 791,54 лв., платени в периода от
03.07.2017 г. до 02.01.2019 г.) от страна на А.И.С. в полза на ответника „П.К.Б.“ ЕООД,
въз основа на нищожни клаузи от споразумение за допълнителен пакет услуги към
договор за потребителски кредит № **********/13.12.2016 г.
2
С обжалваното решение искът е уважен изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно.
Действително, първоначално предявената искова молба е била нередовна, но в
рамките на производството и в изпълнение на дадените на ищеца указания ищецът е
уточнил фактите, основание на претенцията, като с молба, представена в о.с.з,
проведено на 14.12.2021 г., ищецът е уточнил, че претенцията е за заплащане на сума,
платена на ответника при начална липса на основание по договор за потребителски
кредит. В нито един момент в хода на първоинстанционното производство ищецът не е
променил основанието на предявения иск, а именно – връщане на сума, получена от
ответника при начална лисна на основание, поради което районният съд неправилно е
постановил определение, с което е допуснал по реда на чл. 214 ГПК изменение на
основанието на иска. Посоченото процесуално нарушение обаче не води до
недопустимост на решението, доколкото същото е постановено по предявения иск и по
редовна искова молба.
Следователно, обжалваното решение се явява допустимо.
Разгледано по същество същото е правилно.
Както беше посочено, претендира се връщането на заплатена при начална липса
на основание сума за допълнителни услуги по договор за кредит №
**********/13.12.2016 г., сключен между страните.
По делото е представен договор за потребителски кредит №
**********/13.12.2016 г., по силата на който „П.К.Б.“ ЕООД (в качеството на
кредитодател) е предоставило в заем на А.И.С. (в качеството на кредитополучател)
сумата в размер на 1000 лв. – потребителски кредит, срещу задължение на
кредитополучателя да я върне на 24 месечни вноски в размер на 61,82 лв., при лихвен
процент от 41,17 % и годишен процент на разходите – 49,89 %. Със споразумение за
предоставяне на допълнителен пакет услуги, сключено към договора,
кредитополучателят е поел задължение да заплати възнаграждение за следните
допълнителни услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит, възможност за отлагане на определен брой вноски, възможност за намаляване
на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж,
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Съгласно
погасителния план към договора, за посочените допълнителни услуги
кредитополучателят се е съгласил да заплаща допълнително възнаграждение в размер
на 41,66 лв. на месец за целия срок на договора.
Видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, общото
възнаграждение за допълнителен пакет услуги по процесния договор за потребителски
3
кредит възлиза на сумата в размер на 999,84 лв., т.е. в близък до размера на отпусната
главница. Според заключението на вещото лице, годишният процент на разходите по
кредита е в размер на 183,01 %, като се вземе предвид дължимите суми за
допълнителни услуги към момента на сключването на договора.
Настоящата съдебна инстанция намира, че вземанията за възнаграждение за
допълнителен пакет услуги се основава на нищожни клаузи. Посоченото допълнително
споразумение към договора за кредит преследва забранена от закона цел да се присъди
още една възнаградителна лихва. Това е така, тъй като срещу възнаграждението за
допълнителен пакет услуги не се дължи никакво поведение, а напротив -
изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на сключване на
договора. Следователно, не става въпрос за никакви услуги, защото не се дължат
заради определено поведение, а самото наименование покрива неистинската цел на
клаузите да служат за възнаграждение за предоставения паричен ресурс. Чрез същите
се цели да бъде заобиколена императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща
максимален размер на годишния процент на разходите по договора за потребителски
кредит.
На основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. С оглед посоченото по-горе, че уговореното в договора възнаграждение за
допълнителен пакет услуги се основана на нищожни клаузи и всъщност представлява
още едно възнаграждение за предоставения паричен ресурс, чрез което се цели да бъде
заобиколена императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален
размер на годишния процент на разходите по договора за потребителски кредит,
размерът на същото следва да бъде включен при определяне на размера на годишния
процент на разходите по кредита. Следователно, съдържанието на договора не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не отразява действителния
размер на годишния процент на разходите – в приложението към договора е посочено,
че същият е 49,89 %, а по делото се установява, че е в размер на 183,01 %. Посоченото
обуславя недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, противно на
изложеното от районния съд.
Отделно от посоченото, както правилно е посочил районният съд, посочените
допълнителни услуги се явяват такива, свързани с отпускането на кредита, което е
недопустимо на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК и води до нищожност на клаузите,
предвиждащи заплащането им.
С оглед изложеното, съдът счита, че клаузите от допълнителното споразумение
4
към договора, предвиждащи заплащането на допълнителни услуги, се явяват и
неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до значително неравновесие във вреда на потребителя, а
доколкото няма данни същите да са индивидуално договорени, на основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП същите се явяват нищожни и на това основание.
Следователно, сумите по процесния договор, представляващи възнаграждение за
допълнителен пакет услуги, са получени от кредитополучателя при начална липса на
основание, поради което подлежат на връщане. Съгласно заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, платената сума за допълнителен пакет услуги по договора е в
размер на 999,84 лв., като плащанията са извършени в периода от 17.01.2017 г. до
02.01.2019 г., от което и с оглед диспозитивното начало следва, че претенцията се явява
основателна за пълния предявен размер.
Вземането, основана на фактическия състав на неоснователно обогатяване, се
погасява с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от извършеното плащане
при начална липса на основание в хипотезата на фактическия състав по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД. Следователно, възражението за давност е неоснователно, доколкото с
подаване на исковата молба на 30.11.2020 г. давностният срок е прекъснат.
Следва да се установи, дали ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира вземането. Видно от договор за вземания от финансова институция от
16.06.2020 г. и приложение № 1 към същия, сключен между А.И.С. и „Т.К.“ ЕООД,
ищецът е придобил вземанията на цедента срещу ответника, дължими поради
неоснователно обогатяване в периода след 01.01.2015 г. На основание чл. 99, ал. 3 и ал.
4 ЗЗД, предишният кредитор (цедентът) е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето на вземането, като прехвърлянето има действие спрямо длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на длъжника от предишния кредитор.
В приложеното към исковата молба уведомление за извършване на цесия на
парични вземания, подписано от представител на А.И.С., е посочено, че вземанията на
А.И.С. към „П.К.Б.“ ЕООД са прехвърлени в полза на ищеца „Т.К.“ ООД, поради което
длъжникът дължи плащане на „Т.К.“ ООД. Уведомлението е връчено на представител
на „П.К.Б.“ ЕООД, видно от представената разписка.
В договора за цесия изрично е посочено, че вземанията на физическото лице
произтичат от извъндоговорно основание, а именно - неоснователно обогатяване.
Същите са достатъчно индивидуализирани по основание, период и размер, като в
договора е посочено, че се прехвърлят всички вземания, възникнали от неоснователно
обогатяване на длъжника за сметка на кредитора-физическо лице в конкретен период.
По изложените аргументи въззивната инстанция намира, че процесният договор е
валиден и годен да прехвърли процесното вземане в полза на цесионера.
Ето защо, решението на Софийски районен съд се явява правилно, поради което
5
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 400 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20095752/29.06.2023 г. по гр.д. № 59566/2020 г.
по описа на СРС, 164 състав.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, да заплати в полза на „Т.К.“ ООД, ЕИК
****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 400 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6