№ ............
гр. София, …..12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Г въззивен
състав, в публично съдебно заседание на две хиляди двадесет и трета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА Д.А
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ ИВАНОВА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
докладвано от съдия Д.а в.гр.дело № 2028 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20239792 от 30.10.2020 г.,
постановено по гр. д. № 44451/2018 г. на СРС, ГО, 151-ви състав, поправено по
реда на чл.247 ГПК с решение №20281936 от 21.12.2020 год. е уважен предявеният
от М.И.Л., ЕГН**********,***, офис 19-20 чрез процесуалния си представител адв.
С.Е. срещу А.В.И., ЕГН **********, с адрес: *** и А.С.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, действащ чрез законния си представител М.А.И., ЕГН ********** иск с
правно основание чл. 135 ЗЗД, с което се обявява за относително недействителен договор за дарение, обективиран
в Нотариален акт №38, том III, рег.№16811, дело
№399/2016 год. на нотариус Д., с рег. №274 на НК, с който А.В.И. дарява на А.С.Н.
(внук) дарява собствените си 1
/ 2 идеални части от следните недвижими имоти, придобити по време на брака му и
представляващи СИО: Апартамент №*********, в
сградата на бл.222, ж.к. „********* II“, ул. *********, представляващ
самостоятелен обект с идентификатор 68134.1108.55.10.15, застроен на 75,04
кв.м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, при съседи: стълбищна клетка, Ю.К.К., двор, Н.Г.С., В.Г.Б. и Ц.Г.П.,
заедно с прилежащото му избено помещение №14 без посочена площ съгласно
документ за собственост, а съгласно Удостоверение за данъчна оценка – с площ от
4 кв.м. и заедно с 1,9151 % идеални части от общите части на сградата; Гараж №9, находящ се в град София, СО, район „*********“,
ж.к. „**********, в сграда № 10, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор 68134.1108.55.10.61, с площ от 27,42 кв.м., заедно с 0,5993 %
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото,
върху което е построена сградата. Съгласно изхода от спора е
разпределена отговорността за съдебни разноски, като на основание чл.78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ответника сумата от 1760,92 лева.
Недоволни от решението са останали ответниците
А.В.И. и А.С.Н., които в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК са депозирали сезиращите
настоящото въззивно производство въззивни жалби. В жалбите се съдържат твърдения,
че решението е неправилно, незаконосъобразно, постановено при съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до недопустимот на същото.
Недопустимостта на решението се аргументира с липсата на правен интерес от
водене на Павловия иск от страна на ищцата, тъй като дори да бъде уважен няма
да може да бъде насочено принудително изпълнение срещу имота, тъй като същия е
несеквестируем. Поддържат се твърденията, че субективната предпоставка – знание
за увреждането, не е налице и не е доказана по делото. Възразява, че по
отношение на втория ответник презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД е неприложима,
защото към момента на извършване на дарението е бил малолетен, като не може
действието й да се разпростре по отношение на законния му представител. Претендират
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран
отговор на въззивната жалба от ищеца М.И.Л., с който излага доводи за
неоснователност на същата. Счита, че обжалваният акт е правилен и
законосъобразен, постановен в унисон със събраните по делото доказателства.
Поддържа изложеното в исковата молба относно осъществяване на фактическия
състав на чл.135 ЗЗД, а от там и основание за обявяване относителната
недействителност на извършеното дарение. С оглед изложеното, моли съда да
остави въззивната жалба без уважение, потвърждавайки обжалвания съдебен акт.
Претендира направените разноски, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение във въззивното производството.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявен за разглеждане конститутивен иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за прогласяване относителна недействителност на извършено, сключен с гореописания нотариален акт с предмет 1 / 2 идеални части от описаните в нотариалния акт недвижими имоти.
Образувано е по предявен
от М.И.Л., ЕГН**********,***, офис 19-20 чрез адв. Светослава Е. срещу А.В.И., ЕГН **********,
с адрес: *** и А.С.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, действащ чрез законния си представител М.А.И.,
ЕГН **********, иск за обявяване относителна недействителност
спрямо ищеца на договор за дарение на 1 / 2 идеални части от недвижими имоти,
прехвърлени от единия ответник с нотариален акт от 07.06.2016г. по описа на
нотариус с рег. №274 на НК. Ищцата твърди, че посочената сделка я уврежда в
качеството й на кредитор въз основа на запис на заповед от 23.01.2015г., който
е авалиран от дарителя и ответник в настоящото дело.
В срока по чл.131 ГПК,
ответниците оспорват изцяло предявения иск и изложените в исковата молба обстоятелства. Ответниците правят
възражение за добросъвестност на дарителя по увреждащата сделка. Твърди се, че
недвижимият имот, предмет на увреждащата сделка е единствено жилище на
дарителя, като той е запазил правото на ползване върху същото, поради което то
е несеквестируемо имущество, следователно не е налице увреждане на кредитора.
Установено е
по делото, че ищцата се е снабдила с изпълнителен лист от 05.02.2018 г. срещу
първия ответник за сумата от 87 000 лева, част от вземане по запис на
заповед, издаден на 23.01.2015 год. за обща сума в размер на 105 000 лева с
падеж на 23.02.2015 год., както и че на 07.06.2016 г. е извършено оспорваното
дарение. Безспорно между страните, от една страна, е родствената връзка между
дарителя и дарения – дядо и внук, ответници по делото, и от друга страна, образуваното
въз основа на горепосочения изпълнителен лист изпълнително дело по описа на ЧСИ
М. Б..
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
По отношение на правилността на обжалваното решение съдът намира следното:
Искът по чл. 135 ЗЗД е
правен способ за защита на кредитора срещу разпоредителните действия на
длъжника, с които той намалява или обременява имуществото си, предназначено,
съгласно нормата на чл. 133 ЗЗД, за удовлетворяване на кредиторите, и така
създава опасност за реализиране на вземането на кредитора. Този иск носи още
наименованието "отменителен иск", предвид правната му същност и
последиците от упражняването на правото за предявяването му. Поради
преобразуващия характер на правото на кредитора, искът, с който това право се
упражнява, е конститутивен - насочен е към предизвикване на правна промяна,
като при наличието на определени, изрично визирани в закона предпоставки,
действителното правно действие на длъжника, с което той се разпорежда с
имуществото си в полза на трето лице, бива обявено за недействително спрямо
кредитора, т. е. недействителността е относителна - само спрямо кредитора -
ищец по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, а по отношение на всички останали
трети лица действието остава валидно. (Решение № 262421 от 18.07.2022 г. на СГС по гр. д. №
4024/2019 г.)
Съгласно
разпоредбата чл. 135, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за
недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако при
извършването им последният е знаел за увреждането. Правен интерес от
предявяване на иск по чл. 135 ЗЗД е налице, когато с правно действие длъжникът
намалява имуществото си, с което се осуетява удовлетворяване вземането на
кредитора. Основателността на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е предпоставено от
установяване, при условията на пълно и главно доказване, от ищеца: 1/качеството
кредитор; 2/извършено правно действие от длъжника, с което уврежда кредитора,
както и 3/субективния елемент - знание на длъжника, че с това действие се
уврежда интересите на кредитора. При възмездна сделка ищецът следва да докаже и
знанието за увреждане на кредитора у третото лице, с което длъжникът е
договарял – арг. чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. По общо правило ищецът по иск с
правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, за да има качество "кредитор",
следва да разполага с вземане срещу ответника, възникнало преди датата на правното
действие, което се оспорва с иска. (Решение № 1200
от 11.12.2019 г. на РС - Шумен по гр. д. № 1164/2019 г.).
Въззивната инстанция споделя
изводите на първоинстанционния съд за наличие на всички изискуеми от закона
предпоставки за уважаване на предявения конститутивен иск. Съображенията за
това са следните.
Правото на иск по чл. 135 ЗЗД
принадлежи само на лице, което има качеството "кредитор" на длъжника,
извършил правното действие, чиято отмяна се иска. Това качество е обусловено от
съществуването на вземане към длъжника, което може да е и непарично, но трябва
да е действително, да е възникнало преди извършването на увреждащото действие
от длъжника и да съществува при извършването му, без значение дали е изискуемо
и ликвидно към момента на осъществяване на това разпоредително действие.
В настоящия случай, правоотношението,
което легитимира ищеца като кредитор, както и съществуването на вземане в
негова полза срещу ответника-прехвърлител по увреждащата сделка, несъмнено се
установяват от твърденията в исковата молба и приложените към нея писмени
доказателства. Качеството на кредитор спрямо първия ответник, ищцата придобива
въз основа на учредения от първия ответник – А.В.И. авал по записа на заповед от
23.02.2015 год., като същият е предявен на 23.02.2015 год. С оглед на
изложеното, съдът намира, че безспорно е доказано, че ищцата е кредитор на
първия ответник, в качеството му авалист по записа на заповед, срещу който
авалист е издаден изпълнителен лист за събиране на вземането на кредитора,
което качество същата притежава от момента на авалиране от негова страна на
процесния запис на заповед, а именно 23.02.2015 год.
По отношение наличието на останалите две
предпоставки, съдът намира следното. Последователна е съдебната практика,
според която увреждане за кредитора настъпва винаги, когато длъжникът се лишава
от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, от които се
затруднява удовлетворяването на кредитора (опрощаване на дълг, обезпечение на
чужд дълг и др.), като поради текста на чл. 133 от ЗЗД релевантно за наличието
на увреждане е всяко разпоредително действие с имуществото на длъжника. Намаляване
на имуществото е налице във всички случаи, когато длъжникът се разпорежда в
полза на трети лица с имуществени права от своя патримониум, без да получава
срещу това насрещна престация (напр. при безвъзмездните сделки), без насрещната
престация да съответства по стойност на прехвърления имуществен актив или
когато разпореждането ще доведе до затруднение при удовлетворяването на
кредитора.
Установеното качество на кредитор на ищцата, възникнало от
23.02.2015 год. по силата на гореописаното правоотношение, респ. наличието на
действително вземане е възникнало преди извършване на разпоредителното
действие, чиято относителна относителна недействителност се иска да бъде
обявена. Меродавна е датата на придобиване качеството кредитор, което в случая
предхожда увреждащата разпоредителна сделка, датата на дарението – 07.06.2016
год. Ответникът не е представил доказателства към понастоящият момент
вземанията на ищцата по авалирания запис на заповед да са погасени. Налице е и
втората предпоставка за уважаване на иска - наличието на разпоредително
действие или сделка, както и увреждащият му характер – ответникът длъжник е
намалил имуществото си. Разпоредителната сделка, обективирана в голеописания нотариален
акт за дарение на недвижим имот, уврежда ищеца, тъй като чрез нея първия
ответник обективно е намалил имуществото си.
Законът разграничава увреждащите
действия на длъжника на възмездни или безвъзмездни. Хипотезата, която
интересува конкретното дело е на извършено безвъзмездно разпоредително
действие, в който случай законът придава правно значение само на знанието от
страна на длъжника за увреждащия характер на действието спрямо кредитора, а не
и знание у лицето, с което е договарял. Следователно, същото има значение
относно значението на субективния елемент от фактическия състав на чл.135 ЗЗД. По
отношение на субективния елемент на увреждането, а именно знанието от страна на
длъжника, съдът намира следното: за да се счита, че разпоредителната сделка
уврежда интересите на кредитора със знанието на длъжника, е необходимо
увреждащото действие да следва по време възникването на правоотношението между
кредитора и длъжника. В конкретния случай от посочените дати на авалирания
запис на заповед – 2015 г. и оспорената сделка – 2016 г., се установява, че към
датата на сключване на оспорената сделка, дарителят- първия ответник е знаел за
съществуване на негово задължение към ищеца. Следователно към този момент
първият ответник е бил наясно, че има кредитор и че действията му намаляват
неговото секвестируемо имущество. По отношение на третото лице - приобретател,
респ. втория ответник, не се спори от страните, че е внук на първия ответник,
поради което на основание чл. 135, ал. 2 от ЗЗД знанието се предполага. Но при
безвъзмездния характер на извършеното разпоредително действие, знанието на
лицето е ирелевантно, а поради това и е неприложима оборимата презумпция на
чл.135, ал.2 от ЗЗД.
Неоснователни са възраженията на ответниците
в тази насока, поради което следва да се приеме, че и третата предпоставка е
налице.
По отношение на възражението за
несеквестируемост на процесните недвижими имоти. Институтът на несеквестируемостта, императивно уреден в
чл. 444 ГПК се отнася до имуществото, останало в патримониума на длъжника. Несеквестируемостта
се състои в това, да не бъде третирано едно лице антихуманно тогава, когато не
е изпълнило доброволно свое имуществено задължение и когато по искане на негов
кредитор се пристъпи към принудително изпълнение. Целта е да се гарантира на длъжника,
че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не
застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще.
Когато обаче едно лице се разпорежда с право, по отношение на което
процесуалният закон му дава гаранцията на чл. 444 от ГПК, отчуждителят сам е
преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му. Институтът идва да коригира в интерес на
подложената на принуда личност общия принцип на чл.133 от ЗЗД, подчиняващ
цялото длъжниково имущество на кредиторовото взискане. Целта е да се гарантира
на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да
не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в
бъдеще. Когато длъжникът е отчуждил свои несеквестируеми права, той сам е
преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му, последица от
което му поведение е отказ от защитата, която би му дала секвестируемостта.
Лишава се от възможността да възразява, че при обявяване на прехвърлителната
сделка за относително недействителна спрямо кредитора му, последният няма право
да посегне върху правото, което е било предмет на сделката. Сделка, с която
длъжникът се е разпоредил с единственото си несеквестируемо жилище, може да
уврежда кредитора, тъй като вследствие на разпоредителната сделка длъжникът
изразява воля, че това жилище не му е нужно и се лишава от облагите на
несеквестируемостта. Несеквестируемостта на това жилище отпада вследствие на
сделката. Ето защо няма логически основания да се счита, че по отношение на
такова право не може да бъде уважен иск по чл.135 от ЗЗД. С връщането на
имуществото в патримониума на длъжника се увеличава обезпечението на
кредиторите му, които ще могат да насочат принудителното изпълнение към
върнатото благо, без длъжникът да може успешно да им противопостави възражение
за несеквестируемост. (Решение № 357/11.05.2010 по гр. д. № 100/2010 г., IV ГО ВКС, решение №
855 от 04.12.2003 г. по гр.д. № 123/ 2003 г., ІІ г.о. на ВКС, решение № 399 от
27.05.2004 г. по гр.д. № 668/ 2003 г., ІІ г.о. на ВКС).
По изложените съображения искът по чл. 135 ЗЗД за прогласяване относителна недействителност на извършеното дарение е
основателен и следва да бъде уважен.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция следва да потвърди изцяло обжалвания съдебен акт,
включително в частта на разноските, присъдени в полза на ответника, като вместо
това постанови ново решение, с което да уважи предявения установителен иск за
прогласяване на нищожността на чл. 5 от процесния договор за кредит.
По разноските:
При
този изход на спора, досежно разноските, сторени пред въззивната инстанция от
страна на ищцата – въззиваема пред настоящата инстанция, следва да й се заплати
на основание чл.78,ал.3 ГПК сумата от 1445,52 лева, заплатено адвокатско
възнаграждение за представителство пред въззивната инстанция. Представя списък
с разноски и договор за правна защита и съдействие.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение решение № 20239792 от 30.10.2020 г., постановено по гр. д. № 44451/2018
г. на СРС, ГО, 151-ви състав, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение
№20281936 от 21.12.2020 год. е уважен предявеният от М.И.Л., ЕГН**********,***,
офис 19-20 чрез процесуалния си представител адв. С.Е. срещу А.В.И., ЕГН **********,
с адрес: *** и А.С.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, действащ чрез законния си представител М.А.И.,
ЕГН ********** иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, с което се обявява за
относително недействителен договор за
дарение, обективиран в Нотариален акт №38, том III, рег.№16811, дело №399/2016 год. на нотариус Д., с рег. №274 на НК, с
който А.В.И. дарява на А.С.Н. (внук) дарява собствените си 1 / 2 идеални части от следните
недвижими имоти, придобити по време на брака му и представляващи СИО: Апартамент №*********, в сградата на бл.222, ж.к. „*********
II“, ул. *********, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор 68134.1108.55.10.15, застроен на 75,04 кв.м., състоящ се от две
стаи, кухня и сервизни помещения, при съседи: стълбищна клетка, Ю.К.К., двор, Н.Г.С., В.Г.Б. и Ц.Г.П., заедно с
прилежащото му избено помещение №14 без посочена площ съгласно документ за
собственост, а съгласно Удостоверение за данъчна оценка – с площ от 4 кв.м. и
заедно с 1,9151 % идеални части от общите части на сградата; Гараж №9, находящ се в град София, СО, район „*********“,
ж.к. „**********, в сграда № 10, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор 68134.1108.55.10.61, с площ от 27,42 кв.м., заедно с 0,5993 %
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото,
върху което е построена сградата.
ОСЪЖДА А.В.И., ЕГН **********, с адрес: *** и А.С.Н., ЕГН **********,
с адрес: ***, действащ чрез законния си представител М.А.И.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 445,52
лева, представляваща разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.