Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 10.01.2020 г.
В И
М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, 23-ти състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети
декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖАНА ЖЕЛЯЗКОВА
при
секретаря Ива Иванова като разгледа
докладваното от съдия Желязкова гр.д. № 13215/2018
г., за да постанови решение, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание
124 ГПК за установяване по отношение на ответника недължимост на вземане в
размер на 30 655 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.10.2002 г.
до окончателното изплащане на сумата поради изтекла в полза на ищеца
погасителна давност.
ИЩЕЦЪТ- И.Л.В. с ЕГН **********, чрез
процесуалния представител - адв. В.Х., твърди, че с решение на САС о т
16.05.2011г. по в.гр.д.№ 2223/07г. е осъден да плати на „Р.“ ООД /в ликвидация/
с ЕИК ******** на осн. чл.59, ал.1 от ЗЗД сумата от 30 655 лв., представляваща
стойността на 248 бр. алуминиеви радиатори/Н 300/, ведно със законната лихва,
считано от 29.10.2002г. Впоследствие въз основа на подадена от него касационна
жалба е образувано гр.д.№ 1714/112. по описа на ВКС и касационният съд е
постановил решение № 478/20.06.2013г., с което е отменил въззивното решение на
САС в частта, с която иска на „Р.“ ООД е уважен срещу него за сумата от 30 655
на осн. чл.59, ал.1 от ЗЗД и вместо това го е осъдил да заплати на „Р.“ ООД
сумата от 30 655 лв., представляваща стойността на 248бр. алуминиеви радиатори, с които неоснователно се е обогатил, на осн. чл.57,
ал.2, изр.1 от ЗЗД. Намира, че с отмяната
на решението на Софийски апелативен съд и постановяването на осъдителния
диспозитив на ВКС на принудително изпълнение, респективно годно изпълнително
основание представлява постановеното от
ВКС осъдително решение, с което ВКС на съвсем друго основание - чл.57,
ал.2, изр.1 от ЗЗД е присъдил в полза на „Р. “ ООД сумата от 30 655лв. Ищецът
твърди, че от постановяването на касационното съдебно решение - 20.06.2013г., е
започнала да тече погасителна давност за събиране на вземането. Въпреки това Р.
ООД не е поискало издаването на нов изпълнителен лист и не е образувало
принудително изпълнение срещу него, поради което приема, че в негова полза е
изтекла предвидената в закона петгодишна давност. Поддържа същото твърдение и
досежно присъдената законна лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба по посоченото горе гражданско дело. Въз основа на изложеното,
моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че той не
дължи на ответника сумата от 30 655 лв., присъдена от ВКС с решение №
478/20.06.2013г. по гр.д.№ 1714/11г., ведно със законната лихва, считано от
29.10.2002г., поради погасяването им по давност.Претендира разноски за
производството.
ОТВЕТНИКЪТ- „Р.” ООД /л/, ЕИК********,
представлявано от ликвидатора адвокат С.Е.Б., оспорва предявения иск като
неоснователен. Твърди, че с решение от 16.05.2011г по в. гр.д. № 2223/2007г на
Софийски апелативен съд ищецът И.В. е осъден да заплати на „Р.“ ООД /в
ликвидация/ на основание чл. 59, ал.1 ЗЗД сумата от 30 655 лева, представляваща
стойността на 248 бр. алуминиеви радиатори /Н 300/, ведно със законната лихва,
считано от 29.10.2002г. На 11.10.2011г. Софийски апелативен съд, Гражданско
отделение, на основание чл. 404, ал.1, предложение второ, чл. 405, ал.1, 2 и 6
и чл. 408 ГПК като взел предвид, че са налице условията на чл. 406, ал.1 ГПК и
че решението по гр.д. № 2223/2007г по описа на САС подлежи на изпълнение
разпоредил да бъде издаден изпълнителен лист. С решение № 478/20.06.2013г по
гр.д. № 1714/2011г. Върховният касационен съд отменил решението на Софийския апелативен
съд и постановил друго, отново осъдително решение срещу ищеца В., като изменил
единствено и само правното основание - от чл.59, ал.1 ЗЗД на чл. 57, ал.2,
изр.1 ЗЗД. С молба от 13.12.2011г. до Частен съдебен изпълнител В.И., peг. №
779 на Камарата на ЧСИ, на основание издадения изпълнителен лист по молба на
взискателя „Р.“ ООД /ликв./ е образувано изп.д № 20117790400164. В хода на
изпълнителното производство се установило, че непосредствено след постановяване
на решението от 16.05.2011г. по в. гр.д. № 2223/2007г на Софийски апелативен
съд длъжникът /ищец по настоящото дело/ И.В. се е освободил от всякакво
имущество - прехвърлил е притежаваните от него дружествени дялове от всички
дружества, в които е участвал, а с подписан брачен договор от 13.06.2011г. –
само един месец след осъдителното решение на САС - и анекс към него от
20.06.2011г. / И.В. прехвърля на съпругата си С.Б.С.цялото притежавано от него
недвижимо имущество. При така установеното на 30.05.2016 г. той завел иск с правно основание чл. 135 ЗЗД
срещу ищеца, по който е образувано гр.д № 6561/2016г, 1-8 състав на СГС. Междувременно
изпълнителното дело при ЧСИ Илиева е прекратено от СГС с влязло в сила решение
№ 6498/19.10.2018г по гр.д. № 10042/2018г на СГС, ГО,IV- В състав.Твърди, че
с молба от 29.10.2018г. на основание
същия изпълнителен лист е образувал ново изпълнително производство под № №
292/2018г по описа на ЧСИ Л. срещу ищеца, по което има наложени запори и
събрани суми. Намира за неоснователни твърденията на ищеца, че е изтекла
петгодишна давност за вземането въз основа на гореизложеното, както и
твърденията му, че е имал петгодишен срок да поиска издаването на изпълнителен
лист въз основа на решението на ВКС. Твърди, че изпълнителен лист за вземането
вече е издаден въз основа на обжалваното пред ВКС въззивно съдебно решение. ВКС
единствено е променил правната квалификация на спора, което от своя страна не съставлява
основание нито за обезсилване на вече издадения изпълнителен лист, нито за
издаването на нов. Твърди наличие на прекъсване на давността с образуването на
гр.д. № 6561/2016 г. по описа на СГС по предявен от него иск по чл. 135 ЗЗД,
както и с направеното признание на иска в отговора на исковата по искът по чл.
135 от ЗЗД. Твърди и че ищецът се опитва да заобиколи процесуалните правила
чрез предявяването на настоящия иск, доколкото е пропуснал да заяви
възражението си за давност в рамките на производството по чл. 135 от ЗЗД.
Заявява възражение за изтекла в негова полза давност за предявяване на иска.
Моли настоящия съд да остави без уважение предявения иск.
С допълнително становище от 29.05.2019 г., препис от което е връчен на
ответника за отговор, ищецът е представил като доказателство по делото Решение
от 19.10.2018 г., постановено по гр.д. № 10042/2018 г. по описа на СГС, с което
е отменен отказ на ЧСИ да прекрати изпълнителното производство по изпълнително
дело № 20117790400164 по описа на ЧСИ В.И. и е прогласено настъпило по право
прекратяване на същото, считано от дата 17.10.2015 г. на основание чл. 433,
ал.1, т.8 от ГПК. В тази връзка ищецът е посочил, че с това съдебно решение е
установено със сила на присъдено нещо, че на 16.10.2013 г. е извършено
последното изпълнително действие по соченото изпълнително дело, поради което от
този момент е започнала да тече давността по чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК, както и
нова петгодишна давност за вземането, предмет на настоящия иск.
В отговор на представеното становище ответникът е направил възражение, че
представеното съдебно решение не следва да се приема като доказателство по
делото, тъй като възможността за представяне е преклудирана, както и че ищецът се позовава на нови факти, които
не са изложени в исковата молба, поради което същите не следва да се взимат
предвид от съда.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди направените доводи, намира
за установено следното:
От представените по делото писмени доказателства се
установява, че със съдебно решение от 07.10.2005 г., постановено по гр.д. №1258/2002
г. по описа на СГС, са отхвърлени предявените при условие на евентуалност
искове по чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД и по чл. 59 от ЗЗД от настоящия ответник
срещу настоящия ищец за заплащане на обезщетение за вреди от непозволено
увреждане, респективно неоснователно обогатяване за сумата в размер на
30 655 лв. и мораторна лихва върху главницата в размер на 13 000 лв.
Посоченото решение е отменено със съдебно решение от
16.05.2011 г., постановено по в.гр.д. № 2223/2007 г. по описа на САС, в частта,
с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 59 от ЗЗД, като съдът е приел
този иск за основателен и е присъдил сумата от 30 655 лв. В останалата
част съдебното решение е потвърдено.
Със съдебно решение от 20.06.2013 г., постановено по
гр.д. № 1714/2011 г. ВКС отменя
решението на апелативния съд като променя правната квалификация на иска от чл.
59 от ЗЗД на чл. 57, ал.2, изр.1 от ЗЗД и отново осъжда настоящия ищец да
заплати на настоящия ответник сумата от 30 655 лв., представляваща
стойността на 248 броя алуминиеви радиатори. В останалата част по отношение на
присъдената лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба
решението е потвърдено.
От представения изпълнителен лист от 11.10.2011 г. е
видно, че същият е издаден от САС въз основа на постановеното от него въззивно
решение за събиране на присъдената с последното сума в размер на 30655 лв.,
ведно със законната лихва от датата на постъпване на исковата молба в съда – 29.10.2002
г. до окончателното изплащане.
Въз основа на изпълнителния лист, „Р.“ ООД е подало молба
за образуване на изпълнително производство пред ЧСИ В.И. с рег. № 779, по която
е образувано изпълнително дело № 20117790400164. С молбата, на основание чл. 18
от ЗЧСИ, на ЧСИ е възложеното извършването на цялостно проучване на
имущественото състояние на длъжника.
По делото са представени искова молба от 30.05.2016 г.,
предявена от „Р.“ ООД срещу И.Л.В., с която, на основание чл. 135 от ГПК, се
иска да се обяви относителна действителност на сделките за безвъзмездно
прехвърляне на недвижими имоти от страна на И.В.. Представено е копие от брачен
договор и анекс към него, сключен между ищеца и С. С.-В..
С допълнително становище ищецът е представил по делото
съдебно решение от 19.10.2018 г., постановено по гр.д. № 10042/2018 г. по описа
на СГС, с което е отменен отказ на ЧСИ да прекрати изпълнителното производство
по изпълнително дело № 20117790400164 по описа на ЧСИ В.И. и е прогласено
настъпило по право прекратяване на същото, считано от дата 17.10.2015 г. на
основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК. Съдът е приел писменото доказателства на
този етап в процеса, тъй като наличието на това съдебно решение е изрично
посочено от страна на ответника в отговора на исковата молба, същото е
постановено след подаването на последната и е относимо към предмета на делото,
като се съобрази и правилото на чл. 235 от ГПК.
Представена по делото е и молба от страна на „Р.“ ООД, с
която се иска образуването на второ изпълнително дело въз основа на издадения
изпълнителен лист от 11.10.2011 г. От представените удостоверения, издадени от ЧСИ В. Л. с рег. №
780 е видно, че по тази молба е образувано изпълнително дело № 20187800400292,
по което е наложен запор по банкова сметка *** И.В. и е направен превод в
размер на 1350 лв. Запорното съобщение, по което е бил наложен запорът е
изпратено на 01.11.2018 г.
Други относими доказателства не са събрани от страните.
При така
установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Предявеният
отрицателен установителен иск е допустим и следва да бъде разгледан по
същество. Неоснователно в тази връзка е възражението на ответника, че чрез
предявяването на настоящия иск ищецът цели заобикаляне на процесуалните
преклузии, предвидени в чл. 133 от ГПК, тъй като е пропуснал да заяви
възражението си за давност в рамките на образуваното през 2016 г.
производството гр.д. № 6561/2016 г. по описа на СГС, по искова молба на ответника срещу ищеца с
правно основание чл. 135 от ЗЗД. Неоснователно е и възражението, че с
предявяването на настоящия иск при горните условия ищецът злоупотребява с права
по смисъла на чл. 3 от ГПК. В тази връзка съдът намира, че по делото е
безспорно установено, че от 30.05.2016 г. ответникът е завел искова молба с
правно основание чл. 135 от ЗЗД, с която се иска обявяването на относителна
недействителност на сключен от ищеца договор за прехвърляне на имущество, по
която е образувано гр.д. № 6561/2016 г. по описа на СГС. Към момента на
извършена проверка за хода на делото се установява, че същото е висящо.
Възражението на ответника е неконкретизирано като от него не става ясно дали
става дума за пропуск от страна на ищеца да заяви в производството по чл. 135
от ГПК възражение за погасяване по давност на възможността да се предяви самият
иск по чл. 135 от ЗЗД или за погасяване по давност на вземането, за което
ответникът се е легитимирал като кредитор по този иск. И в двата случай обаче
възражението се явява неоснователно. В първия, доколкото погасяването на
правото на ищеца да предяви иска по чл. 135 от ГПК е ирелевантно за настоящото
производство, а във втория- поради следните съображения:
В производството
по чл.135 ЗЗД длъжникът не може да релевира възражения относно
недействителността, прекратяването или погасяването на вземането на кредитора.
Правоотношението, от което произтича вземането на кредитора не става предмет на
делото по Павловия иск и съдът не може да преценява дали това правоотношение
съществува. В производството по Павловия иск съдът изхожда от положението, че
вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. Той може да приеме
обратното, само ако вземането е отречено със сила на присъдено нещо. Ако
впоследствие качеството на кредитор на ищеца бъде отречено /напр. защото
сделката има порок/ или отпадне/ напр. защото е погасено чрез плащане/,
непротивопоставимостта на извършеното от длъжника действие спрямо кредитора
губи смисъл. (Решение № 552/15.07.2010г. по гр.д.№ 171/09г. ІV г.о., Решение №
328/23.04.2010г. по гр.д.№ 879/09г. ІІІ г.о, Решение № 639/06.10.2010г. по
гр.д.№ 754/09г. ІV г.о.,). Страната, поискала отмяната по чл.135 ЗЗД, има за
задача да установи само качеството си на кредитор, като материална
предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които
черпи правен интерес. Ответникът по този иск не може да се брани с възражения,
които би имал във връзка със съдържанието на облигационното отношения между
него и ищеца, относно съществуването му, т.е. дали страните продължават да се
обвързани от договор, или относно изискуемостта на вземането. Възражения от
подобно естество, вкл. и за изтекла погасителна давност, са неотносими към
спора по чл.135 ЗЗД, съответно не следва съдът да ги приема и решава инцидентно
в този процес, щом те не засягат материалното право да се иска отмяна на
увреждащата сделка.(Решение № 122/14.03.2011г. по гр.д.№ 1028/2010г. на ІV г.о.,
Решение № 552/15.07.2010г. по гр.д.№
171/09г. ІV г.о.).
От изложеното горе
е видно, че възражението за погасяване на вземането на кредитора по иска по чл.
135 от ЗЗД не е сред допустимите средства за защита на длъжника( настоящия
ищец).
От представените
писмени доказателства, подробно посочени горе, е видно, че с влязло в сила
съдебно решение от 20.06.2013 г., постановено по
гр.д. № 1714/2011 г. по описа на ВКС в
полза на ответника, на основание чл. 57, ал.2, изр.1 от ЗЗД, е присъдено
вземане в размер на 30 655 лв., представляващо стойността на 248 броя
алуминиеви радиатори, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане. Съгласно правилото на чл. 117, ал.2
от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години, като началнит срок на тази давност започва от
датата на влизане в сила на съдебното решение.
Издаването на
изпълнителен лист въз основа на постановеното съдебно решение на апелативната
инстанция не променя началния момент, от който започва да тече погасителната
давност. Това е предвидена в закона възможност, която позволява да се
предприемат действия по събиране на вземането след като две съдебни инстанции
вече са разгледали спора и поне втората е приела, че претенцията е основателна,
но вземането се установява със сила на пресъдено нещо единствено и само с
влязло в сила съдебно решение, каквото в настоящия случай е единствено
решението на ВКС.
Неоснователно се
явява твърдението на ищеца, че въз основа на влязлото в сила съдебно решение на
ВКС ответникът е следвало да поиска издаването на нов изпълнителен лист и едва
въз основа на него да предприеме действия по принудително събиране на вземането
си. В настоящият случай е налице валидно
издаден изпълнителен лист от апелативния съд въз основа на постановеното от
него въззивно съдебно решение като постановяването на решението на ВКС, с което
в полза на ответника е било присъдено същото вземане, но е променена само
правната квалификация, въз основа на която то е признато, не е основание за
обезсилване на издадения вече изпълнителен лист и издаването на друг такъв.
Съответно ответникът не е бил длъжен да поиска това обезсилване и издаване на
нов изпълнителен лист, тъй като едно такова искане би било изцяло
неоснователно. Законодателят не е предвидел законова възможност да бъде
обезсилен изпълнителният лист, издаден въз основа на осъдително решение на
въззивната инстанция при положение, че касационната такава отхвърли частично
или изцяло претенцията на ищеца. В случай, че касационната инстанция частично
или изцяло отхвърли уважения от въззивната инстанция иск, влязлото в сила
съдебно решение е основание да се поиска от съдебния изпълнител прекратяване на
изпълнителното производство изцяло или за съответната част, като е налице и възможност,
в случай, че вече са събрани средства по него, да се издаде обратен
изпълнителен лист по реда на чл. 245 от ГПК. В настоящият случай с влязлото в
сила съдебно решение на ВКС не е променен осъдителния диспозитив по отношение
на присъдения размер на вземането, поради което няма необходимост от
извършването и на горните действия, а изпълнението продължава въз основа на
вече издадения изпълнителен лист.
Независимо от
горното погасителната давност за процесното вземане е започнала да тече от
влизане в сила на съдебното решение, постановено от ВКС и на основание чл. 117,
ал.2 от ГПК тя е петгодишна. От представените доказателства се установи, че още
преди постановяване на решението на касационната инстанция ответникът е
образувал изпълнително дело( на 13.12.2011 г.) за вземането си. Пред настоящият
съд не са събрани конкретни писмени доказателства, от които да се установи кога
точно са били искани и извършвани изпълнителни действия по посоченото
изпълнително производство с оглед приложение на правилото на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. Въпреки това с отговора на исковата молба се твърди, че изпълнителното
производство „бе прекратено“ с влязло в сила съдебно решение от 19.10.2018 г.,
постановено по гр.д. № 10042/2018 г. по
описа на СГС. Това твърдение на ответника е за факт, който има неблагоприятно
значение за интереса на страната и поради това същият следва да се приеме за
доказан дори и да не са представени
писмени доказателства в негова подкрепа. Такива обаче са били представени с
допълнителната молба на ищеца от 29.05.2019 г. и съдът намира, че представеното
с тази молба съдебно решение следва да бъде прието като доказателство по делото
и кредитирано като установяващо влизането в сила на съдебно решение, с което се
прогласява прекратяването на изпълнителното производство, считано от 17.10.2015
г. на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК, включително и съобразно разпоредбата
на чл. 235 от ГПК. Това писмено доказателства е изцяло свързано с предмета на
делото, тъй като от него се установява кога в периода след влизане в сила на
съдебното решение на ВКС са предприети последните изпълнителни действия от
страна на кредитора, съответно кога е била прекъсната давността, поради което
възраженията на ответника в тази връзка са изцяло неоснователни. Съдът приема,
че със становището на ищеца от
29.05.2019 г. не се навеждат нови факти или основания на иска. Фактът на
постановяване на посоченото съдебно решение е посочен в отговора на исковата
молба. С това становище просто се уточняват вече въведени в предмета на делото
обстоятелства и се представят доказателства за тях, поради което възраженията
на ответника в тази връзка са неоснователни.
От съдебно решение
от 19.10.2018 г., постановено по гр.д. №
10042/2018 г. по описа на СГС, се установява, че изпълнителното
производство е прекратено по силата на разпоредбата на чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК, считано от 17.10.2015 г., което означава, че последното изпълнително
действие по изпълнителното производство е било поискано/извършено на 16.10.2013
г. Именно на тази дата, давността за процесното вземане е била прекъсната, от
която дата е започнала да тече нова петгодишна давност, която изтича на
16.10.2018 г. Ответникът не е навел твърдения и не е представил доказателства
за извършването на изпълнителни действия в посочения период, предвид което
вземането на ответника се счита за погасено на основание чл. 110 от ЗЗД. В тази
връзка следва да се има предвид, че с подаването на иск по чл. 135 от ЗЗД от
страна на настоящия ответник не се прекъсва давността за вземането на
кредитора, тъй като вземането на кредитора – ищец по иска с правно основание
чл. 135 от ГПК не е предмет на този иск, както подробно е изложено в началото
на изложението.
Съдът намира за
неоснователно и възражението на ответника за прекъсване на давността в негова
полза на основание чл. 116, б. „ а“ от ЗЗД, тъй като в отговора на исковата
молба на иска по чл. 135 от ГПК настоящият ищец е признал процесното вземане
като е посочил че „…когато човек не е
сигурен, че ще оживее, осъждането му да заплати 30 000 лв. не е основното
нещо, което да го вълнува…“. Съображенията за това следните:
Признание по
смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението,
което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно
волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен
към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б.
"а" ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок,
да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването
на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда.( Решение
№ 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК). В
настоящият случай съдът намира, че не са налице посочените предпоставки, като
на първо място с отговора на исковата молба настоящият ищец( в качеството си на
ответник по иска по чл. 135 от ЗЗД) не е отправил изявление до кредитора или
негов представител, а до съда, като именно той е адресат на изявлението. На
второ място следва да се има предвид, че от представения отговор на искова
молба не се установява той да признава дълга по какъвто и да било начин, а
напротив. В цялостния текст, от който е извадено горното изречение е посочено,
че дългът към ищеца ( настоящият ответник) е „предполагаем“, както и е изразено
становище, че до постановяването на решението на ВКС той не е установен със
сила на пресъдено нещо. Видно е, че не е налице хипотезата на чл. 116, б. „а“
от ЗЗД и давността за процесното вземане не е била прекъсната до 16.10.2018 г.
Изпълнителни действия за вземането са били предприети едва след тази дата по
образуваното ново изпълнително производство.
Погасяването по давност на главния дълг влече като последица и
погасяване на акцесорното задължение за лихва.
С оглед приетата
от съда основателност на претенцията, същият е длъжен да разгледа направеното
от ответника възражение за погасяване на исковата претенция по давност. Съдът
намира за неоснователно направеното възражение за погасяване на претенцията на
ищеца по давност. В законодателството не е предвидена давност за позоваване на
длъжника за изтекла в негова полза погасителна давност нито посредством
подаването на иск, нито чрез възражение(с изключение на процесуалните преклузии
по чл. 133 от ГПК)
С оглед приетото
подаденият иск следва да бъде уважен изцяло като основателен и доказан.
По разноските:
С оглед изхода на спора ищецът има право на направените
от него деловодни разноски в размер на
226,20 лв. Срещу претенцията на ищеца за присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв. ответната страна е
направила възражение по реда на чл. 78, ал.5 от ГПК, което съдът е длъжен да
разгледа. С оглед разпоредбата на чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на дължимото по
настоящето производство адвокатско възнаграждение следва да е в размер на
1449,65 лв., като към него следва да се прибави и сумата от 100 лв., дължима на
основание чл. 7, ал.8 от Наредбата, доколкото делото е протекло в 3 съдебни
заседания, във всяко от които адвокатът на ищецът се е явил. Общо минималният
размер на възнаграждението е в размер на 1549,65 лв. Като съобрази фактическата
и правна сложност на делото, съдът приема, че не е налице основание да се
присъждат в тежест на ответника разноски за процесуално представителство на
ищеца в размер над минималния, поради което ответникът следва да заплати на
ищеца сумата от 1549,65 лв. за адвокатско възнаграждение.
По изложените
съображения съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124 ГПК, че И.Л.В. с ЕГН **********,
адрес: ***, чрез процесуалния представител - адв. В.Х., със съдебен адрес:*** не дължи на „Р.” ООД ***, р-н Слатина,
ж.к. ********, ЕИК********, представлявано от ликвидатора адвокат С.Е.Б.,***
сумата от 30 655 лв., представляваща стойността на 248 броя алуминиеви
радиатори, ведно със законната лихва от 29.10.2002 г. до окончателното изплащане, пресъдено със
съдебно решение от 20.06.2013 г.,
постановено по гр.д. № 1714/2011 г. по
описа на ВКС, с което е отменено съдебно решение от 16.05.2011 г., постановено
по в.гр.д. № 2223/2007 г. по описа на САС, за което е издаден изпълнителен лист
от 11.10.2011 г., поради погасяване по давност.
ОСЪЖДА „Р.” ООД /л/, ЕИК******** да заплати на И.Л.В. с ЕГН ********** сумите от
226,20 лв. деловодни разноски и 1549,65 лв. разноски за адвокатско
възнаграждение на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :