Решение по дело №1481/2021 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 43
Дата: 14 януари 2022 г.
Съдия: Даниела Дончева Михова
Дело: 20212100501481
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 август 2021 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 43
гр. Бургас, 14.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Даниела Д. Михова
Членове:РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА

Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20212100501481 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 ГПК и е образувано по въззивната жалба на И. И. М.
и С. М. М., двамата от ***, представлявани от адв.Марио Златарев от АК гр.Бургас, против
решение № 260865 от 15.06.2021 г. по гр.д.8823/2019 г. по описа на Бургаски районен съд, с
което е прието за установено по отношение на Г. П. Г., че въззивниците не са собственици
на поземлен имот с идентификатор 81178.61.99 в землището на ***, с площ от 356 кв.м.;
отменен е на основание чл.537 ал.2 от ГПК нотариален акт за собственост на недвижим
имот, придобит по давностно владение № *** г. на нотариус Иван Кожухаров с рег.№ 255
на регистъра на НК; и с което решение въззивниците са осъдени да заплатят на ищцата
сумата от 1 695 лв - съдебно деловодни разноски.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено в
нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърди се, че
неправилно съдът е изградил изводите си, единствено на база показанията на водените от
ищцата свидетели, пренебрегвайки показанията на свидетелите, водени от ответниците.
Оспорва се като неправилен изводът на съда, че поради обстоятелството, че имотът попада в
терени по §4 ЗСПЗЗ, правото на собственост върху имота се възстановява от момента на
обособяването му като обект на собственост с приемане на плана на новообразуваните
имоти. Оспорва се изводът на съда, че по отношение на ищцата давността не е текла, тъй
като ищцата не е била в състояние да защити правата си на собственик. Сочи се, че
въззиваемата не е проявила каквито и да са проактивни позиции и действия в продължение
на повече от десетилетие, и без по делото да са налице каквито и да е доказателства сочещи
формално извършени от нея елементарни усилия за финализиране на административната
процедура. Твърди се, че съдът не е обсъдил обстоятелството, че не е налице валидно
решение на ПК Созопол за възстановяване на имота, като представеното по делото решение
1
освен, че не е оформено по предвидения към момента начин, единствено признава право на
възстановяване с план за земеразделяне, като в преписката въпросното решение не е
налично в оригинал. Сочи се, че това обстоятелство е важно с оглед разрешението дадено в
ТР № 9/2012 г. на ВКС ОСГК по т.д.№ 9/2021 г. На следващо място се излагат оплаквания,
че съдът не е обсъдил и възражението на ответниците, че не е спазен предвиденият в §31,
ал.4 от ДР на ППЗСПЗЗ срок за заплащане на съответното обезщетение. Оспорва се
твърдението, че ставало въпрос за инструктивен срок. С твърдението, че въззивниците са
владели процесния имот явно и необезпокоявано, непрекъснато в продължение на повече от
десет години, след смъртта на И. М. през 2007 г., без давностното им владение да е било
прекъсвано или оспорвано от ищцата по предвидения от закона ред, се твърди, че искът е
неоснователен. Излагат се съображения, че неправилно и необосновано е възприетото от
БРС, че въззивниците са държали имота, а не са го владели, като продължение на правото на
държане / правото на ползване въз основа на Постановление на МС, без същото да е
посочено и конкретизирано. Твърди се, че този извод на съда не кореспондира със
събраните по делото доказателства и не отчита обстоятелството, че ответниците не са били
страна, по което и да е от предходните съдебни дела на ищцата, касаещи процесния имот.
Претендира се отмяна на обжалваното решение и присъждане на въззивниците на
сторените от тях разноски в двете инстанции. В съдебно заседание въззивната жалба се
поддържа от процесуалния представител на въззивниците.
Въззиваемата Г. П. Г. оспорва като неоснователна въззивната жалба с писмен
отговор в срока по чл.263 ГПК, подаден чрез процесуалния й представител адв.Атанас
Тасков, както и в съдебно заседание. Твърди се, че обжалваното решение е правилно, а
оплакванията на въззивната страна - неоснователни. Сочи се, че въззивниците не са
оспорили основния решаващ мотив на БРС - че процесният имот е бил предоставен за
ползване по смисъла на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, съотв.че в полза на ищцата са признати
реституционни права върху този имот, но самата реституционна процедура не е завършена,
поради което противопоставима на ищцата давност може да започне да тече само след
приключване на реституционното производство. По тази причина се твърди, че е
недопустимо този въпрос да се разглежда във въззивното производство.
Твърди се, че са неоснователни оплакванията на въззивниците, че съдът
неправилно е кредитирал събраните по делото свидетелски показания досежно упражнявана
от ищцата нейна фактическа власт върху имота. Прави се анализ на показанията на
разпитаните свидетели и се сочи, че не може да се приеме, че по делото е доказано по
несъмнен начин осъществено в полза на ответниците придобивно давностно владение,
продължило повече от 10 години преди завеждането на делото. На следващо място се
твърди, че са неоснователни оплакванията на въззивниците, че съдът неправилно е преценил
моментът, в който реституционното производство следва да се счита за приключило. Сочи
се, че изводите на съда са изградени в съответствие с цитирана от него практика на ВКС и е
юридически и логически издържан, тъй като за да е налице реституция на ползвателски
имот, то най-напред трябва да е налице обособяване на самия имот, подлежащ на
възстановяване. Твърди се също, че реституцията на ползвателски имоти по § 4 от ПЗР на
ЗСПЗЗ не се извършва с решение на ОСЗ, а със заповед на кмета, каквато заповед не е
постановена все още, поради което давност в полза на въззивниците и до настоящия момент
не може да тече. На следващо място се сочи, че са неоснователни, а и противоречиви,
оплакванията по т.3 и 4 от въззивната жалба за това, че ищцата е могла да защитава правата
си, както й че защитава не придобито от нея право, а само правни очаквания, без ищцата да
е проявила активна позиция за придобиване на имота. По отношение на оплакването по т.5
от въззивната жалба за това, че съдът не е обсъдил липсата на реституционно решение в
полза на ищцата се твърди, че това оплакване е фактологично невярно. Твърди се, че съдът е
приел, че такова реституционно решение не е налице и реституционната процедура не е
завършена, затова и ищцата към настоящия момент се явява само правоимащ по ЗСПЗЗ,
2
спрямо когото давност върху подлежащия на възстановяване земеделски имот не може да
тече. На следващо място се твърди, че въззивниците неправилно се позовават на
Тълкувателно решение № 9 от 7.11.2012 г. на ВКС по тълк.д.№ 9/2012 г., ОСГК, тъй като не
твърдят, че са упражнили притежавано от тях право на изкупуване на имота. Ако се окаже,
че поддържат такова твърдение, то тогава това твърдение опровергава тезата им за
упражнявано върху имота давностно владение. Твърди се, че е неоснователно и оплакването
по т.6 от въззивната жалба - за неспазен срок по §31, ал.4 от ДП на ППЗСПЗЗ за заплащане
на обезщетение за оценените подобрения, направени от ползватели. Сочи се, че плащането
на подобренията не касае по никакъв начин предмета на спора по настоящото дело -
наличие или липса на упражнявано от ответниците давностно владение върху имота, нещо
повече - ако претендират плащането на такова обезщетение, то очевидно ответниците считат
себе си за ползватели, а не за владелци. Оспорват се и оплакванията по т.7 от въззивната им
жалба, че съдът неправилно възприема упражняваната от ответниците фактическа власт
върху имота само като държане, но не и като владение. Излагат се подробни съображения.
Претендира се потвърждаван на обжалваното решение и присъждане на съдебни разноски за
въззивното производство. Също не се сочат нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
намира от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба
на въззиваемата Г. П. Г. за приемане за установено, че ответниците (и въззивници в
настоящото производство) И. И. М. и С. М. М. не са собственици на недвижим имот –
поземлен имот с идентификатор 81178.61.99, находящ се в землището на ***, с площ от 356
кв.м., както и за отмяна на издадения в полза на ответника И.М. констативен нотариален акт
по обстоятелствена проверка за собственост върху описания имот, придобит по давностно
владение - № 59, том I, peг.№ 2213, н.д. № 52/2019 г. на нотариус Иван Кожухаров с peг.№
255 НК.
Ищцата твърди, че с протоколно решение № 2788 от 01.03.1993 г. на Поземлена
комисия – Созопол, на наследниците на Парашкев Ганчев Хрусанов, поч.на 19.08.1981 г.,
чийто единствен наследник е ищцата, са признати за възстановяване общо 48,200 дка
земеделски земи, сред които и 6 дка в м.„Мокра скала“ в землището на гр.Чернорец,
разположени в зона за земеделско ползване по §4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ. Твърди се, че част
от тези 6 дка са били обособени по плана на новообразуваните имоти като имот № 99 по
ПНИ в м.“Митков мост“ в землището на гр.Черноморец, понастоящем нанесен в КККР като
ПИ с идентификатор 81178.61.99 с площ от 356 кв.м. Твърди се, че трети лица на
настоящото производство – Н. И. М. (брат на ответника И.М.) и А. Д. М., в качеството си на
ползватели на този имот, са обжалвали заповедта на кмета на Община Созопол, с която
кметът им отказал правото да придобият собствеността върху имота, и по адм.дело №
492/2004 г. по описа на БОС, след отмяната му с решение 10838 от 06.12.2005 г. по адм.дело
№ 5482/2005 г. на ВАС, е било прието, че имотът не е общинска собственост и жалбата била
отхвърлена. Твърди се, че същите трети лица са оспорили и заповедта на Кмета на Община
Созопол, с която било определено задължението на ищцата за заплащане на направените от
ползвателите подобрения в имота в размер на 922 лв. Излагат се твърдения, че с влязло в
сила решение по гр.д.390/2013 г. на БРС, потвърдено с решение по КАХД № 1777/2013 г. на
Административен съд Бургас, е била определена стойността на подобренията - 1669,68 лв,
като в мотивите си съдът приел, че е налице идентичност между имот № 99 по Помощния
план и възстановените по протоколното решение на ПК Созопол 6 дка в м.„Митков мост“ и
е отхвърлил като неоснователно възражението на ползвателите, че наследодателят на
ищцата не е бил собственик на реституирания имот, както и констатирал, че планът за
3
новообразуваните имоти е влязъл в сила и не може да бъде изменян.
Твърди се, че след приключването на посочените по-горе съдебни спорове с
ползвателите, ищцата е установила владение върху процесния имот, като от 2014 г. до
момента на завеждане на иска продължава несмущавано да го владее. Сочи, че по повод
искането й да заплати определената от съда сума за подобренията в имота, е била уведомена
от Община Созопол, че реституционната процедура не може да бъде довършена, тъй като е
налице вписан нотариален акт за собственост върху имота в полза на ответника И.М.
(съпруг на ответницата С.М.). Това обстоятелство, според ищцата, поражда правния й
интерес за завеждане на отрицателния установителен иск. Оспорва твърдението в нот.акт за
изтекла в полза на ответниците придобивна давност върху имота, като отрича както
осъществявана от тях фактическа власт върху имота, така и манифестирано намерение за
своене на имота. Сочи, че е невъзможно да се приеме, че ответникът М. е придобил
владението върху имот вследствие правоприемство от третите лица, доколкото те са се
легитимирали през цялото време като ползватели на имота, и то – до 2014 г., при което от
2014 г. до датата на съставяне на констативния нот.акт (25.06.2019 г.) не би могла да изтече
необходимата 10-годишна придобивна давност в полза на ответника. На следващо място се
сочи, че присъединяване на владение в полза на ответника по см.на чл.82 ЗС също не би
могло да има, тъй като липсва прехвърлителна сделка в полза на ответниците. На последно
място се твърди, че ответникът не би могъл да да придобие имота по давност и поради
мораториума за придобиване по давност на имоти държавна и общинска собственост,
установен в чл.86 ЗС и §1 от ПЗР на ЗС, тъй като до завършването на реституционната
процедура имотът следва да се счита за държавна собственост.
Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Ответниците са оспорили предявения иск. В законовия срок са депозирали
писмен отговор, с който оспорват иска като неоснователен. Изложени са твърдения, че
повече от 10 години явно, спокойно и несмущавано владеят имота, поради което са го
придобили по давност. Твърдят, че са извършили в имота редица подобрения и са го
оградили. Твърдят, че не са обвързани от посочените от ищцата съдебни решения, тъй като
не са били страна по тези дела. Оспорват и правото на собственост на наследодателя на
ищцата, респективното правото на възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ. При
условията на евентуалност възразяват, че ищцата не е спазила предвидените в закона и в ПП
ЗСПЗЗ срокове за изплащане на подобренията в имота, за да е налице основание за
финализиране на реституционната процедура. Също евентуално се позовават на §1 от ПЗР
на ЗС относно твърдяното от ищцата давностно владение, сочещо на недопустимост на
предявения иск.
С обжалваното решение БРС е уважил иска и е приел за установено, че
ответниците не са собственици на процесния поземлен имот. На основание чл.537, ал.2 ГПК
съдът е отменил нот.акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение,
с който ответникът М. е признат за собственик на имота. Ответниците са осъдени да
заплатят на ищцата съдебни разноски.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. По отношение на допустимостта на
решението следва да се отбележи, че според настоящия състав, то е постановено по
допустим иск, доколкото за ищцата, предвид твърденията й за признато в нейна полза право
на възстановяване на процесния имот по реда на ЗСПЗЗ, е налице правен интерес от
завеждането му.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният
съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Съдът намира на първо място, че първоинстанционният съд е установил и
възприел правилно фактическата обстановка.
4
Видно от представеното от ищцата удостоверение за наследници (л.11 от
първоинстанционното дело), въззивницата-ищец е единствен наследник на Парашкев
Ганчев Хрусанов, починал на 19.08.1981 г.
Установява се от представения протокол № 2788 от 01.03.1993 г. на ПК-Созопол
(л.12-13) и от приложеното заверено копие от преписка с вх.№ 2788/18.02.1992 г. на
ПК/ОСЗ гр.Созопол, че на наследниците на П. Г. Х. е признато и определено за
възстановяване с план за земеразделяне правото на собственост върху общо 48.200 дка
земеделски земи при условията на чл.15, ал.2 и чл.17, ал.2 от ЗСПЗЗ, в т.ч. и на 6 кв.м. в м.
„Мокра скала“.
Видно от назначената по делото съдебно-техническа експертиза, извършена от
вещото лице инж.М.Мавродиев, процесният имот с идентификатор 81178.61.99 е идентичен
с имот пл.№ 99 по стар кадастрален план на м.“Митков мост“, землище на гр.Черноморец,
помощен план от 2004 г. и ПНО от 2007 г. Вещото лице е посочило, че процесният имот е
част от имот пл.№ 1291 с площ от 6.00 дка, признат за възстановяване с план за
земеразделяне на наследниците на П. Г. Х., от който 1.65 дка са извън зоната по §4 (ПНО).
Вещото лице е посочило още, че разписния лист към кадастралния план от 1995 г. на зоната
по §4, за ПИ пл.№ 99 с площ от 733,35 кв.м. е записан Н. М.. В помощния план от 2004 г. за
имот пл.№ 99, който попада в имот пл.№ 1291 по анкетирането за настаняване е вписана А.
Д. М. с площ от 389 кв.м. В изработения за зоната по §4 списък на имотите със стари
собственици, срещу вх.№ 2788 в имот с пл.№ 1291 е вписан с 4350 кв.м. П. Г. Х. от
възстановените 6 дка на наследниците му в м.“Мокро скала“, подместност на м.“Митков
мост“ по решение № 2788/1993 г. на ПК Созопол, а 1650 кв.м. остават извън зоната по §4. В
Регистъра на имотите към ПНИ, за имот пл.№ 99 с 358 кв.м. са вписани наследниците на П.
Г. Х.. В КК ПИ с идентификатор 81178.61.99 е вписан на името на И. И. М. съгл.НА № ***
г.
Видно от представения по делото Нотариален акт за собственост на недвижим
имот, придобит по давностно владение № *** г. на нотариус Ив.Кожухаров, рег.№ 255 в
регистъра на НК (акт № *** на СлВп Бургас), ответникът И. И. М. е признат за собственик
на основание давностно владение на ПИ с идентификатор 81178.61.99, находящ се в
гр.Черноморец, Община Созопол, с адрес на ПИ : ***, с площ 356 кв.м., с трайно
предназначение на територията – земеделска, номер по предходен план – 99.
От представеното по делото Удостоверение за декларирани данни (л.74)
ответникът И.М. е декларирал процесния имот с идентификатор № 81178.61.99 в данъчната
служба към Община Созопол, чрез подаване на декларация по чл.14 от ЗМДТ на 04.07.2019
г.
От представените от ищцата съдебни актове се установява, че с Решение № ІІІ-46
от 21.02.2005 г. по адм.д.492/2004 г. на Бургаския окръжен съд, съдът е отменил отказ на
Кмета на Община Созопол, оформен в Заповед № 251/06.04.2004 г., с която е отказано право
на Н. И. М. (брат на ответника И.М., видно от Удостоверение за съпруг/а и родствени
връзки изх.№ 94-01-38390 от 12.11.2019 г., издадено от Община Бургас) и А. Д. М. да
придобият собственост върху имот пл.№ 99 в землището на местността “Митков мост” по
кадастралния план на местността от 1995 г., признато е на Н. М. и на А. М., право да
придобият собствеността върху имот пл.№ 99 по кадастралния план на м.“Митков мост” в
землището на с.Черноморец, при условията на пар.4а, ал.5 от ПЗР ЗСПЗЗ и е постановено
изпращане на преписката на Община Созопол за извършване на оценка на земята при
условията на пар.4л от ПЗР ЗСПЗЗ. Решението на БОС е отменено с Решение № 10838 от
05.12.2005 г. по адм.д.5482/2005 г. на ВАС и е постановено отхвърляне на жалбата на Н. М.
и А. М. против Заповед № 251 от 06.04.2004 г., с която Кметът на Община Созопол е отказал
правото им да придобият собственост по отношение на имот № 99 в м.“Митков мост“ в
землището на с.Черноморец. С Решение № 5910/11.06.2007 г. по адм.д.736/2007 г. на ВАС е
5
отхвърлено искането Н. М. и А. М. за отмяна на влязлото в сила решение № 10838 от
05.12.2005 г. по адм.д.5482/2005 г. на ВАС.
С Решение № 876 от 23.05.2013 г. по гр.д.390/2013 г. на БРС е изменена заповед
№ 8-Z-729/06.07.2011 г. на Кмета на Община Созопол, с която е утвърдена определената по
реда на §31, ал.2 от ПЗР на ППЗСПЗЗ и обективирана в протокол № 0022 от 01.07.2011 г.
оценка на подобренията върху новообразуван имот № 99 по плана на новообразуваните
имоти в м.„Митков мост”, в землището на гр.Черноморец, като е определено задължението
на наследници на П. Г. Х. да заплатят на жалбоподателите Н. И. М. и А. Д. М., в качеството
им на ползватели, сумата от 922 лв стойността на подобренията в имота, като е определена
оценка на извършените подобрения в същия имот в размер на 1669,68 лева. Решението е
оставено в сила с Решение № 607 от 11.04.2014 г. по КАХД № 1777/2013 г. на
Административен съд-Бургас.
В представената по делото Заповед № Z-1119 от 07.09.2010 г. на Кмета на
Община Созопол, с която е постановено придобиване правото на собственост на К. И. М.
/майка на ответника И.М./, Н. И. М. /брат на ответника И.М./ и на самия ответник И.М.,
върху новообразуван имот с номер 97, м.„Митков мост“ в землището на гр.Черноморец,
като граници и съседи на имот № 97 е посочен новообразуван имот № 99 „с неустановен
собственик“. Същото отразяване за имот № 99 (като съседен имот на имот № 97) е и в скица
№ 204-П/07.09.2010 г.
Видно от представения Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот
№ *** г. на нотариус Огнян Желев, ответникът И.М. е закупил от група лица, сред които и
ищцата Г. П. Г., наследствения им поземлен имот с идентификатор № 81178.61.177,
находящ се в землището на гр.Черноморец, номер по предходен план 177.
За установяване кой е владял и обработвал процесния имот, по делото са събрани
гласни доказателства. Всички разпитани свидетели са единодушни, че процесният имот е
засаден с лозе, ограден е заедно с имот пл.№ 97 с обща ограда, като между двата имота пл.№
99 и пл.№ 97, няма ограда – „двата имота 97 и 99 са оградени като един общ имот на място“
(св.Б.), „Мястото е около 700-800 кв.м. Отдавна е оградено, още от баща му (на ответника) с
телена мрежа… Няма ограда вътре в големия имот“ (св.Д.); в имот пл.№ 97 има изградена
постройка – „то е с обща ограда с имот № 97, в който е и вилата“, „постройката е в
северната част, където е вилата“ (св.Г.), „едната част е лозе, другата е с постройката“ (св.Д.);
на изток имотът граничи с морето (св.Б., св.Г., св.Д.). Водените от ищцата свидетели Б. и Г.
твърдят, че ищцата обработва имота „от 2014 г., откакто е реституиран“, като е влизала в
имота „откъм морето, тогава там нямаше ограда“ (св.Б.), „беше възстановено на Г.… Тя
ходеше, започна да се грижи за лозето… последните 3-4 години тя се занимаваше с него“
„Вратата откъм морето представляваше дървена вратичка … винаги е била отворена …
никога не е била заключена“ (св.Г.). Свидетелката Б. твърди, че не е виждала ответниците в
имота. Св.Г. твърди, че откакто ответникът е закупил имот от тях (преди 6-7 години) „спря
да се занимава с лозето, защото нямаше интерес. Беше възстановено на Г.. Тя ходеше и
започна да се грижи за лозето“. Водените от ответниците свидетели твърдят, че мястото
първоначално е работено от бащата на ответника, който го е оградил с телена мрежа,
засадил е лозето (св.Д.); не са виждали ищцата в имота; след смъртта на бащата на
ответника, ответникът продължил да се грижи за имота (св.У.). Двете свидетелки Д. и У.
твърдят, че когато ответникът е на рейс, имотът се обработва от бащата на ответницата и не
са виждали братът на ответника - Н. М. да обработва имота.
Съдът намира за неоснователно оплакването на въззивниците по т.1 от
въззивната им жалба, че неправилно и необосновано първоинстанционният съд е кредитирал
изцяло показанията на водените от ищцата свидетели за сметка на водените от ответниците
свидетели досежно достъпа на ищцата до имота, както и досежно това поради ограждането
на имота от всички страни, достъп до него в последните повече от 15 години са имали само
6
ответниците. Настоящият състав също кредитира показанията на водените от ищцата
свидетели, тъй като техните показания кореспондират с останалите доказателства по делото.
Св.У. (водена от ответниците), потвърждава наличието на „пътека между лозето, по която се
стига до плажа“, т.е.наличието на врата на оградата откъм морето, по която водените от
ищцата свидетели твърдят, че тя е влизала в имота. На следващо място твърденията във
въззивната жалба, че само ответниците са имали достъп до имота в последните 15 години
противоречат на представените писмени доказателства, от които се установява, че до 2013 г.
братът на ответника – Н. М. е последователно е предприемал действия „в качеството си на
ползвател“ на имота, да придобие собствеността върху него, което разколебава евентуален
извод, че в същото вмете ответникът, при това – отсъстващ често от страната по повод
работата си, единствено обработва имота и има достъп до него.
При така събраните доказателства, съдът изцяло споделя мотивите на
първоинстанционния съд досежно момента, от който може да се установи владение и да
започне да тече придобивна давност върху процесния имот. С оглед събраните писмени
доказателства и заключението на вещото лице М.Мавродиев по СТЕ, съдът приема, че
доколкото процесният имот, бивш имот пл.№ 99, собствеността върху който се възстановява
по реда на ЗСПЗЗ, попада в зона по §4 от ПЗР ЗСПЗЗ, придобиването му по давност е
изключено до приключване на административната процедура по възстановяване
собствеността на земеделската земя, тъй като имотът се възстановява като годен обект на
собственост, който би могъл да се придобие и по давност от трети лица, извън
възстановения собственик, едва след индивидуализирането му със заповед на кмета на
общината, издадена по реда на §4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ (в този смисъл е налице изобилна
съдебна практика, вкл.цитираната от първоинстанционния съд). Планът за новообразуваните
имоти, видно от заключението на в.л.Мавродиев, е влязъл в сила през 2007 г. Ето защо,
преди този момент, давност върху процесния имот не би могла да тече, още повече, че
заповедта на Кмета на Община Созопол (Заповед № Z-1119 от 07.09.2010 г.), с която е
определена оценката на подобренията върху новообразуван имот № 99 по ПНИ в м.“Митков
мост“ в землището на гр.Черноморец, и е определено „задължението на наследниците на П.
Г. Х. да заплатят на Н. И. М. и А. Д. М. в качеството им на ползватели“, стойността на
подобренията в имота, е влязла в сила една на 11.04.2014 г. с постановяване на Решение №
607/11.04.2014 г. по КАХД № 1777/2013 г. по описа на Административен съд Бургас и преди
този момент ищцата не би могла да защити правата си върху имота поради това, че не е
приключила административната процедура по възстановяването му.
Ето защо съдът намира за неоснователно оплакването на въззивниците по т.2-4 от
въззивната им жалба, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд, че правото на
собственост върху имота се възстановява в момента на приемане на ПНИ за местността,
както и, че давност не е текла, тъй като ищцата не е била в състояние да защити правата си
на собственик. Съдът намира за неоснователни и твърденията по т.4 от въззивната жалба, че
в продължение почти на десетилетие ищцата не е проявила активност за финализиране на
административната процедура. Както се посочи по-горе, приемането на ПНИ за м.“Митков
мост“ е през 2007 г., а издадената от Кмета на Община Созопол Заповед № Z-1119 от
07.09.2010 г., с която е определена оценката на подобренията върху новообразуван имот №
99, е от 2010 г., като до 2014 г., заповедта не е могла да влезе в сила поради обжалването й
от брата на ответника.
На второ място съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че с
ограждането на имота (заедно с имот пл.№ 97) от бащата на ответника, върху процесния
имот е установено държане както от бащата на ответника, така и, след смъртта на бащата на
ответника) - от брата на ответника и от самия ответник. Действително по делото не са
представени доказателства, върху самия имот пл.№ 99 да е било предоставено право на
ползване на бащата на ответника, на брата на ответника или на самия ответник. Независимо
от това, с оглед така събраните гласни доказателства, заключението на вещото лице
7
М.Мавродиев по СТЕ и представената Заповед № Z-1119 от 07.09.2010 г. на Кмета на
Община Созопол, и доколкото б.имот пл.№ 99 попада в границите на зона по §4 ПЗР ЗСПЗЗ,
съдът приема, че и бащата на ответника, и неговите синове – Н. М. и И.М., са гледали на
процесния имот като на предоставен им за ползване, заедно с имот пл.№ 97. Гласните
доказателства установяват, че след предоставянето на право на ползване на бащата на
ответника М. върху имот пл.№ 97, той е оградил този имот, заедно с процесния имот пл.№
99 с обща ограда, без ограда между двата имота, засадил е лозе в имот пл.№ 99, а в имот пл.
№ 97 е изградил постройка, което обяснява възприемането от водените от ответниците
свидетели на двата имота (пл.№ 97 и 99) като общ имот, „около 700-800 кв.м.“, „голям
имот“ (св.Д.), „имотът за мен винаги си е бил цял“ (св.У.). Обстоятелството, че в разписния
лист към кадастралния план от 1995 г. имот пл.№ 99 е записан на брата на ответника – Н.
М., не доказва, че му е било учредено право на ползване върху този имот, но заедно с
подадените жалби и молба за отмяна от Н. М. и А. М. през 2005 г. (адм.дело 492/2004 г. на
БОС), през 2007 г. (адм.дело 736/2007 г. на ВАС) и през 2013 г. (гр.д.390/2013 г. на БРС),
всички касаещи процесния имот пл.№ 99, доказва отношението на Н.М. към имота,
доколкото във всички тези производства Н.М. е сочил себе си като ползвател на имота.
Ето защо съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че ако и
доколкото ответникът И.М. е обработвал имот пл.№ 99 и е установил фактическа власт
върху него, това е представлявало държане на имота, което не би могло да доведе до
придобиване на собственост върху имота.
По изложените съображения съдът намира за неоснователно оплакването по т.7
от въззивната жалба.
Посочените доказателства установяват на следващо място и, че след смъртта на
бащата на ответника И.М. – И. Н. М. през 2007 г. (Удостоверение за съпруга и родствени
връзки, л.45), до 2013 г., именно Н. М. и А. М. са се опитвали да се легитимират като
ползватели на имот пл.№ 99 и да придобият собствеността върху него. Ако и доколкото
ответникът И.М. е поддържал и обработвал лозето в имот пл.№ 99, това, видно от събраните
доказателства, не би могло да стане преди 2013 г. (в който период братът на ответника е
предприемал действия „в качеството си на ползвател“ на имота, да придобие собствеността
върху него). Съдът кредитира показанията на св.Б. и на св.Г., че след „реституирането“ на
имота през 2014 г. ищцата е започнала да го обработва (св.Б.) и „откакто И. купи мястото от
нас (ПИ с идентификатор 81178.61.177), спря да се занимава с лозето, защото нямаше
интелес… беше възстановено на Г.…тя ходеше, започна да се грижи за лозето“ (св.Г.). Тези
показания на двата свидетели кореспондират с представения по делото нот.акт за покупко-
продажба на недвижим имот № *** г., с който ответникът И.М. е закупил от няколко лица,
между които и ищцата, собстевния им по наследство недвижим имот – ПИ с идентификатор
81178.61.177.
От събраните по делото доказателства съдът приема, че явна промяна на
държането на ответниците във владение по отношение на процесния имот може да се
приеме, че е настъпила едва с предприемането на действия по ограничаване на достъпа на
ищцата до имота („преди година и половина вече не можеше да влезе, беше сложен
катинар“ – св.Б.) – приблизително към момента, на снабдяване на ответника М. с
Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение № ***
г.
Оплакванията по т.5 и 6 от въззивната жалба съдът намира за неоснователни
доколкото в случая качеството на ищцата на лице, на което е признато право на
възстановяване на имота има отношение само за установяване наличието на правен интерес
от завеждане на иска, какъвто в случая, според настоящия състав е налице.
По така изложените съображения, съдът намира, че по делото не е доказано
ответниците да са доказали упражнено от тях непрекъснато и необезпокоявано владение
8
върху процесния недвижим имот в продължение на 10 години, което да ги направи
собственици по давност на имота, поради което предявеният иск е основателен и доказан.
Поради уважаването на отрицателния установителен иск, на основание чл.537,
ал.2 ГПК нотариалният акт, с който ответниците се легитимират като собственици на имота
по силата на давностно владение, следва да бъде отменен.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към
които настоящият състав препраща на основание чл.272 ГПК.
Поради потвърждаване на обжалваното решение и поради обстоятелството, че
въззиваемата не е представила доказателства за сторени във възизвното производство
съдебни разноски, съдът няма да се произнася по разноските.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260865 от 15.06.2021 г. по гр.д.8823/2019 г. по
описа на Бургаски районен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването ме на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9