Р Е
Ш Е Н
И Е
№.............
град Шумен, 22.06.2023г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд – град
Шумен, в публичното заседание на двадесет
и трети май две хиляди двадесет и трета година в състав:
Административен съдия: Снежина Чолакова
при участието на секретаря Светла Атанасова, като
разгледа докладваното от административния съдия АД № 112 по описа за 2023
година на Административен съд – гр.Шумен, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.145 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.118
от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по жалба на Д.С.А. с ЕГН **********,
с адрес ***, депозирана чрез процесуален представител
Д.Д.– адвокат от ШАК, със съдебен адрес
***, срещу Решение №
2153-27-58 от 04.04.2023г. на
Директора на ТП на НОИ - гр.Шумен. С атакуваното решение са отменени установените
с Разпореждане
№ РВ-3-27-01299908 от
17.02.2023г. на ръководителя
по контрола по разходите на
ДОО суми за 2015г. в размер на 504,36 лева, от които
291,43 лева главница и
212,93 лева лихва, начислена по реда
на чл.113 от КСО (п.I); както и са
потвърдени установените с Разпореждане № РВ-3-27-01299908 от 17.02.2023г. на ръководителя по контрола по
разходите на ДОО, суми за 2016г. в размер на 5523,18 лева, от които
3286,67 лева главница и
2236,51 лева лихва, начислена по реда
на чл.113 от КСО (п.II). С жалбата, поставила началото на съдебното
производство, се атакува Решение
№ 2153-27-58 от 04.04.2023г. на
Директора на ТП на НОИ-гр.Шумен в частта му по
п.II, с която са потвърдени установените
с Разпореждане
№ РВ-3-27-01299908 от
17.02.2023г. на ръководителя
по контрола по разходите на
ДОО, суми за 2016г. в размер на 5523,18 лева, от които
3286,67 лева главница и
2236,51 лева лихва, начислена по реда
на чл.113 от КСО.
Жалбоподателката твърди, че решението в обжалваната му част
е незаконосъобразно и неправилно. В тази връзка сочи, че същото е постановено
при съществено нарушение на процесуалните правила, защото в обстоятелствената
му част е цитирана нормата на чл.114 от КСО, според която оспорващата следва да
възстанови недобросъвестно получени суми за парично обезщетение за отглеждане
на малко дете за периода 04.12.2015г. до 20.10.2016г., а в приложеното към диспозитива на решението Приложение към документ №
РВ-3-27-01299908/17.02.2023г. е посочено, че сумите, които Д.А. следва да
възстанови, представляват неправомерно получени обезщетения и помощи. Счита, че
производството по възстановяване на неправомерно изплатени парични обезщетения
и помощи протича съгласно нормата на чл.110 от КСО, въз основа на което е
изведен извод, че приложената санкционна разпоредба на чл.110 от КСО не
съответства на нарушението по чл.114 от с.к., обуславящо незаконосъобразност на
наложената санкция. По съществото на спора сочи, че неправилно
административният орган е отхвърлил изрично направеното от оспорващата
възражение за недължимост поради изтекла погасителна
давност на основание чл.115, ал.1 от КСО на сумите, платени в периода от
м.януари 2016г. до м.октомври 2016г., тъй като погасителната давност за тяхното
възстановяване започва да тече на 01.01.2017г. и
изтича на 01.01.2021г., а проверката по отношение на Д.С.А.
е започнала на 24.01.2022г. и е завършила на 24.01.2022г., когато давността вече
е била изтекла. Заявено е, че дори да се приеме, че проверката е започнала на
11.08.2021г. и е започнала да тече нова давност, при това положение следва към
изтеклата на 01.01.2022г. давност да се прибавят 5
месеца и 14 дни, респективно погасителната давност е изтекла на 07.07.2022г., т.е. преди 17.02.2023г. – датата на издаване на
разпореждането, жалбата срещу което е отхвърлена с обжалваното решение в
атакуваната му част. Въз основа на изложеното е направен извод, че оспорващата
не следва да възстановява сумата от 5523,18 лева, в т.ч. 3286,67 лева главница
и 2236,51 лева лихви, представляващо неправомерно изплатени парични обезщетения
в периода 01.01.2016г.-30.09.2016г. По изложените
съображения отправя искане за отмяна на Решение № 2153-27-58 от
04.04.2023г. на Директора на ТП на НОИ-гр.Шумен
в частта му по п.II, с която
са потвърдени установените с Разпореждане № РВ-3-27-01299908
от 17.02.2023г. на ръководителя на контрола по разходите
на ДОО, суми за 2016г. в размер на 5523,18 лева, от които 3286,67 лева главница и 2236,51 лева лихва, начислена
по реда на
чл.113 от КСО.
В
съдебно заседание Д.С.А. се представлява от адв.Д.Д., който от името на своята доверителка заявява, че
поддържа жалбата на посочените в нея основания. В пледоарията по същество
аргументира тезата за незаконосъобразност на оспорения административен акт в обжалваната
му част и по изложените съображения отправя искане за неговата отмяна.
Претендира присъждане на разноски.
Ответникът
– директор на Териториално поделение на НОИ – гр.Шумен, в проведеното открито
съдебно заседание не се явява и не изпраща представител. От процесуалния му
представител гл.юрисконсулт Л.И.са депозирани писмени бележки, в които се
излагат аргументи за неоснователност на оспорването по мотивите, изложени в
обжалваното решение, поради което е отправено искане съдът да постанови
решение, с което да отхвърли жалбата.
Шуменският
административен съд, след като обсъди и прецени наведените в жалбата доводи,
становищата на страните и събраните по делото, относими към спора
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Със
Заповед № ЗР-5-27-00977042/11.08.2021г. на директора на ТП на НОИ – гр.Шумен
(л.56) е възложена проверка по разходите на държавното обществено осигуряване
на Д.С.А., като е указано проверката да се извърши в срок от 22 работни дни,
считано от датата на връчване на заповедта. Заповедта е връчена на оспорващата
на 24.01.2022г., което е удостоверено със саморъчно положения подпис от
последната.
В хода
на проверката, започнала на 24.01.2022г. и приключила в рамките на същия
работен ден, е установено, че Д.С.А. е
регистрирана като земеделски стопанин в ОД „Земеделие“ на 15.09.2009г.,
пререгистрирана е на 11.03.2010г. и е отписана от регистъра на 20.07.2010г.
Впоследствие, на 27.11.2015г. оспорващата отново се е регистрирала в
ОД“Земеделие“, гр.Шумен като земеделски производител. Същата е представила
договор от 24.11.2015г. за наем на 0,100 дка земеделска земя в землището на
с.Янково, представляваща дворно място. Съобразно справка за дейността от
Регистър на земеделските стопани, оспорващата е декларирала намерения за засети
площи 0,0100 ха картофи (към 24.11.2015г.).
На
21.10.2016г. Д.С.А.
е заявила отписване от Регистъра на земеделските стопани.
По данни на информационната
система на НОИ, оспорващата е регистрирана като земеделски стопанин на
27.11.2015г. и е отписана на 21.10.2016г. Декларирала е в НАП начало на дейност
като земеделски стопанин на 27.11.2015г. с осигуряване за фонд „Пенсии“ и фонд
“ОЗМ“ и прекъсване на дейност на
21.10.2016г. В РОЛ са подадени данни за осигурителен стаж и доход като
земеделски стопанин в периода 27.11.2015г.-30.09.2016г. Лицето е било в отпуск
за отглеждане на дете до 2 години по подадена декларация по чл.53 от КСО за
периода 04.12.2015г.-20.10.2016г. вкл.
Резултатите
от извършената проверка са обективирани в Констативен
протокол № КП-5-27-01063889/24.01.2022г. Същият съдържа подробно изложение на
установените факти, въз основа на които контролният орган при ТП на НОИ-гр.Шумен
е приел, че Д.С.А. не е
упражнявала дейност като земеделски стопанин, която да е основание за
осигуряване по чл.4, ал.3, т.4 от КСО и същата не се счита за осигурено лице по
смисъла на КСО. Посочено е, че последната не е доказала по никакъв начин, че
действително е осъществявала дейността, за която се е регистрирала като
земеделски стопанин. Дори и да е имала някакви продажби, то същите не са относими с регистрацията като земеделски стопанин,
доколкото няма издавани удостоверения от ОДБХ – гр.Шумен за регистрация по
чл.12 от Закона за храните на обекти за производство и/или търговия с храни, не
е вписана в Националния регистър за бизнес – операторите и на обектите за
производство и дистрибуция с храни по чл.24, ал.1 от ЗХ и не фигурира в базата
данни на търговците на пресни плодове и зеленчуци, извършващи дейност на
територията на област Шумен. Липсват доказателства за добита и реализирана
продукция в периода 27.11.2015г. – 30.09.2016г. Не са представени документи за
извършени разходи във връзка с дейността. Въз основа на констатираното
контролният орган е счел, че регистрацията като земеделски стопанин е извършена
единствено с цел получаване на парични обезщетения за отглеждане на дете до 2
годишна възраст по чл.53 от КСО, доколкото оспорващата се е регистрирала на
27.11.2015г. и е подала
заявление-декларация за изплащане на парично обезщетение за отглеждане на дете
по чл.53 от КСО, считано от 04.12.2015г., като в краткия период между двете
дати няма как да е извършвала каквото и да е, свързано с регистрацията й като
земеделски производител, да произведе и съответно да продаде продукция. Според
писмените обяснения на Д.А., същата се е регистрирала заради майчинството, като
след навършване на 2-годишна възраст на детето се е отписала като земеделски
стопанин.
В
обобщение е направен извод, че в посочения период Д.С.А. не е
упражнявала трудова дейност като земеделски стопанин и не се счита осигурено
лице, поради което в Регистъра за осигурени лица неправомерно са подадени данни
с декларация образец 1.
Въз
основа на констатациите, обективирани в КП № КП-5-27-01063889/24.01.2022г.,
старши инспектор по осигуряването в ТП на НОИ-гр.Шумен издал Задължителни
предписания № ЗД-1-27-01063915/24.01.2022г. (л.59) за заличаване на неправомерно
подадените по реда на чл.5, ал.4, т.1 от КСО данни на Д.С.А. за
периода от 27.11.2015г. до 30.09.2016г., с вид осигурен 13, декларация образец
1.
Задължителните
предписания са връчени на лицето на 24.01.2022г.
Несъгласна
със Задължителни предписания № ЗД-1-27-01063915/24.01.2022г., Д.С.А. ги оспорила пред директора на ТП на НОИ – гр.Шумен с жалба вх. №
1012-27-43/31.01.2021г.
С
Решение № 2153-27-56/25.02.2022г. директорът на ТП на НОИ – гр.Шумен приел
издадените Задължителни предписания за правилни и законосъобразни, поради което
отхвърлил жалбата срещу тях.
От
страна на Д.С.А. са предприети действия за обжалване на решението на Директора
на ТП на НОИ-гр.Шумен пред Административен съд – гр.Шумен, в резултат на което е
образувано адм.д.№ 101 по описа за 2022г. на
посочения съд, приключило с Решение № 49 от 29.04.2022г., с което жалбата срещу
Решение № 2153-27-56 от 25.02.2022г. на директора на
Териториално поделение на НОИ – гр.Шумен е отхвърлена. Цитираното Решение е
оставено в сила с Решение № 61 от 05.01.2023г. по адм.д.№
5754 по описа за 2022г. на ВАС, респективно е влязло в сила на 05.01.2023г.
С Разпореждане №
РВ-3-27-01299908 от
17.02.2023г. на ръководителя
на контрола по разходите на ДОО е разпоредено Д.С.А. да възстанови недобросъвестно
полученото парично обезщетение за отглеждане на малко дете в периода от
04.12.2015г. до 30.09.2016г. в размер на 6027,54 лева, от които 3578,10 лева
главница и 2449,44 лева лихва, дължима от датата на неправомерно полученото
обезщетение до датата на издаване на разпореждането – 17.02.2023г. Разпореждането
е мотивирано с констатациите по Констативен
протокол № КП-5-27-01063889/24.01.2022г., въз основа на които е направен извод,
че лицето не е упражнявало дейност, респективно същото не се явява осигурено
лице; както и с издадените и влезли в сила Задължителни предписания за
заличаване на данни за осигурителен стаж и доход. Въз основа на това
контролният орган е счел, че Д.С.А. е действала недобросъвестно, тъй
като неправилно е удостоверила правото си на парични обезщетения от фондовете
на ДОО, в резултат на което недобросъвестно е получила осигурителни плащания.
Разпореждането
е оспорено от Д.С.А. пред директора на ТП на НОИ – гр.Шумен
с жалба вх. № 1012-27-41/01.04.2023г.
По
повод така подадената жалба, с Решение № 2153-27-58/04.04.2023г.
директорът на ТП на НОИ – гр.Шумен е приел, че установените вземания и лихвите
върху тях за 2015г., за сума в размер на 504,36 лева, от които 291,43 лева главница и 212,93
лева лихва, начислена по реда на чл.113 от КСО, са погасени по давност. Досежно Разпореждане № РВ-3-27-01299908
от 17.02.2023г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО в частта,
с която на Д.С.А. е разпоредено да
възстанови суми за 2016г. в размер на 5523,18 лева, от които 3286,67 лева
главница и 2236,51 лева лихва, е счел, че същото е правилно и законосъобразно. Горестоящият
административен орган е възприел констатациите на контролния орган от
извършената проверка, а като мотиви за потвърждаване на разпореждането в тази
му част е изложил, че Д.С.А. е знаела, че не е развивала
дейността, за която се е регистрирала и не е произвеждала земеделска продукция
за продажба; не е осъществявала дейност, за която подлежи на осигуряване във
връзка с чл.10, ал.1 от КСО и §1, ал.1, т.3 от ДР на КСО. Същата, въпреки че е
знаела това, е внасяла осигурителни вноски и е подавала данни в Регистъра на
осигурените лица с декларация образец 1, които са послужили за изплащане на
парично обезщетение по чл.53 от КСО. Посочил е, че знанието от страна на жалбоподателката на факти и обстоятелства, които
представляват пречка за съществуване правото на обезщетение и получаването му,
а именно, че не е започнала и не е осъществявала дейност като земеделски
производител, за която да подлежи на осигуряване, обуславя недобросъвестното му
получаване, поради което получените суми подлежат на възстановяване, ведно със
законната лихва по чл.113 от КСО. Така мотивиран, ответникът е отменил установените с Разпореждане №
РВ-3-27-01299908 от
17.02.2023г. на
ръководителя на контрола по разходите на ДОО, суми за 2015г., в размер на
504,36 лева, от които 291,43 лева главница и 212,93 лева лихва, начислена по
реда на чл.113 от КСО (п.I); както и е потвърдил Разпореждане № РВ-3-27-01299908 от 17.02.2023г. на ръководителя на контрола по
разходите на ДОО относно установените суми за 2016г. в размер на 5523,18 лева, от които 3286,67 лева главница и 2236,51 лева лихва, начислена
по реда на
чл.113 от КСО (п.II).
С жалбата, поставила началото на съдебното
производство, се атакува Решение
№ 2153-27-58/04.04.2023г. на директора на ТП на НОИ-гр.Шумен в частта му по
п.II, с която са потвърдени установените
с Разпореждане
РВ-3-27-01299908 от
17.02.2023г. на ръководителя
на контрола по разходите на
ДОО, суми за 2016г. в размер на 5523,18 лева, от които 3286,67 лева
главница и 2236,51 лева лихва,
начислена по реда на чл.113 от КСО.
Видно
от приложеното по делото известие за доставяне (л.111), решението е съобщено на
Д.С.А. на 10.04.2023г., а настоящата жалба е входирана в деловодството на административния орган на 21.04.2023г.
Към
делото е приобщена цялата административна преписка по издаване на обжалваното
решение, придружена с Приложение към документ № РВ-3-27-01299908/17.02.2023г.,
съдържащо данни за изплатените парични обезщетения.
При
така установените факти, от правна страна съдът съобрази следното:
Предмет
на оспорване е Решение № 2153-27-58/04.04.2023г. на директора на ТП на
НОИ-гр.Шумен в частта му по п.II,
с която са потвърдени установените с Разпореждане № РВ-3-27-01299908 от 17.02.2023г. на ръководителя на контрола по разходите на
ДОО, суми за 2016г. в размер на 5523,18 лева, от които 3286,67
лева главница и 2236,51 лева лихва -
индивидуален административен акт, за който акт изрично е предвиден съдебен
контрол по реда на АПК, съгласно чл.118, ал.1 от КСО. Оспорването е направено в
рамките на 14-дневния срок по чл.149, ал.1
от АПК, от надлежна страна с правен интерес, поради което
производството е процесуално допустимо.
При
разглеждането по същество и след проверка на оспорения административен акт по
реда на чл.168, ал.1 от АПК на основанията по чл.146 от АПК, съдът приема
жалбата за неоснователна, по следните съображения:
Процесното
решение е постановено по жалба против разпореждане на контролен орган за
възстановяване на неоснователно получени плащания по държавното обществено
осигуряване. Разпоредбата на чл.117, ал.1, т.2, б. „д“ от КСО определя ръководителя
на териториално поделение на НОИ, какъвто се явява директорът, за компетентен
орган. По-конкретно, същото е подписано «за
директор» от Д.Ч.– началник на отдел «Административен» при ТП на НОИ-гр.Шумен,
овластен със Заповед № 1015-27-7 от 28.01.2020г. на директора на ТП на
НОИ-гр.Шумен д-р Е.С., да издава
и подписва решения по чл.117, ал.3 от КСО при отсъствие поради законоустановен отпуск или командировка на директора на ТП
на НОИ-гр.Шумен. Видно от Болничен
лист № Е 20231135771 от 29.03.2023г., в периода от 27.03.2023г. до 28.04.2023г.
вкл. д-р Е.С. е била в отпуск поради временна неработоспособност, поради което атакуваното решение, постановено на 04.04.2023г. от началника
на отдел «Административен» при ТП на НОИ-гр.Шумен, е издадено от надлежно овластения за това административен орган, при условията на заместване.
Потвърденото с обжалваното
решение Разпореждане №
РВ-3-
27-01299908 от 17.02.2023г. също е издадено от компетентния
за това административен орган. Съгласно чл.114, ал.3, във вр.с
ал.1 от КСО, за възстановяване на недобросъвестно
получените суми за осигурителни плащания длъжностното
лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в съответното ТП на НОИ, или друго длъжностно лице, определено от ръководителя
на поделението, издава разпореждане. Съгласно Заповед № 1015-27-79 от 25.07.2022г.
на директора на ТП на НОИ-гр.Шумен, за издаване и подписване на разпореждания за възстановяване на
неоснователно получени осигурителни плащания съгласно чл.114, ал.3, във вр.с чл.114, ал.1 и ал.2 от КСО е определена Ж.Т.– началник
на отдел КПК при ТП на НОИ-гр.Шумен (п.1), а при отсъствие на същата поради законоустановен отпуск или командировка, разпорежданията да
се издават и подписват от Н.Й.– началник на сектор КРДОО в ТП на НОИ-гр.Шумен.
В случая Разпореждането е издадено на 17.02.2023г., на която дата определеният
да издава такива актове титуляр Ж.Т.е била в законоустановен
отпуск (разрешен със Заповед № 3956/16.02.2023г. – л.16), поради което и
доколкото последното е издадено от Н.Й., обективираното
в него властническо волеизявление също се явява постановено от компетентния за
това административен орган.
Решението
съдържа всички съществени елементи на формата на индивидуален административен акт,
установени с чл.59, ал.2 от АПК.
Посочени са фактическите и правни основания, мотивирали неговото постановяване,
както и не се констатират съществени пороци на акта, в т.ч. и твърдяното
противоречие между мотивите и диспозитива на
атакувания акт, тъй като съдът не установява наличие на подобно противоречие.
Обстоятелството, че в решението се говори за „недобросъвестно получени суми за
парично обезщетение за отглеждане на малко дете“, а в Приложение към документ №
РВ-3-27-01299908/17.02.2023г. се визират „неправомерно изплатени парични
обезщетения и помощи“, не съставлява такова противоречие, тъй като
недобросъвестно полученото парично обезщетение за отглеждане на малко дете по
чл.53 от КСО представлява именно неправомерно изплатено парично обезщетение.
В
административното производство по издаване на атакувания административен акт не
са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила. В тази връзка съдът не споделя тезата на оспорващата за приложимост в
случая на процедурата по чл.110 от КСО за издаване на ревизионни актове за
начет, тъй като настоящото производство е такова по чл.114 от КСО, по което не
се съставят ревизионни актове за начет, с оглед изричната разпоредба на чл.114,
ал.3, изр.второ от КСО в този смисъл.
Предвид
горното съдът приема, че Решение № 2153-27-58/04.04.2023г.
на директора на ТП на НОИ – Шумен, в обжалваната му част по п.II, представлява
валиден акт, издаден в надлежна форма, при липса на съществени нарушения на
процедурните правила.
При
извършената проверка за съответствието на обжалвания акт с материалния закон,
съдът приема следното:
Съгласно
чл.114, ал.1 от КСО, недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания
се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл.113 от КСО. Следователно необходима законова предпоставка за постановяване на
потвърденото с обжалваното решение разпореждане е констатирано от
административния орган недължимо получено осигурително плащане, като получателят
следва да е недобросъвестен. Установяването на недобросъвестността е от особено
значение и с оглед нормата на чл.114, ал.2 от КСО, предвиждаща добросъвестно
получените суми за осигурителни плащания да не подлежат на връщане от
осигурените лица с изключение на случаите по чл.42, ал.2, чл.54е от КСО и при
прилагане разпоредбите на международни договори, по които страна е Република
България, в които случаи възстановяването им е без лихва до изтичането на срока
за доброволно изпълнение. Макар да липсва легално определение за понятието „недобросъвестност“
при получаване на осигурителни плащания, то в практиката е установено
тълкуването на това понятие в смисъл на получаване на осигурително плащане от
лицето, въпреки знанието от негова страна на факти и обстоятелства, които
представляват пречка за получаването на това обезщетение, както и невярното
деклариране на релевантни факти и обстоятелства.
Видно
от фактическите съображения, изложени в обжалвания акт, административният орган
е приел, че по отношение на жалбоподателката е налице
хипотезата на чл.114, ал.3, вр. ал.1 от КСО, тъй като
от датата на заявяване на дейността ѝ като земеделски стопанин, същата не
е упражнявала дейността, за която е била регистрирана и не е произвеждала
продукция, предназначена за продажба, съответно не е имала качеството на
осигурено лице по смисъла на §1, ал.1, т.3 от ДР на КСО, въпреки това е внасяла
осигурителни вноски и е подавала данни в Регистъра на осигурените лица, които
са послужили за недължимо изплащане на обезщетение. В хода на административното
производство е установено, че жалбоподателката е
притежавала валидна регистрация като земеделски стопанин, съгласно чл.5, ал.3
от Наредба №3/29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър на
земеделските производители, както и, че същата с надлежно подадена декларация
за регистрация на самоосигуряващо се лице, е заявила,
че упражнява дейност от 27.11.2015г. и ще се осигурява за всички осигурени
социални рискове, без трудова злополука и професионална болест и безработица.
Безспорно е установено също, че в периода от 05.12.2015г. до 30.09.2016г.
същата е получавала парични обезщетения за отглеждане на дете до 2-годишна
възраст, както и, че е заявила прекъсване на дейността, считано от 21.11.2016г.
По делото не е налице спор относно факта, че Д.С.А. е получила парични
обезщетения в посочения с разпореждането размер.
Спорен
е въпросът дали лицето е действало добросъвестно при получаване на въпросните
суми, както и дали се дължи лихва в посочения размер.
Разрешаването
на поставения въпрос налага на първо място да се изясни дали жалбоподателката е имала качеството на осигурено лице.
Според
легалната дефиниция, дадена с §1, ал.1, т.3 от ДР на КСО, „осигурено лице“ е
физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на
задължително осигуряване по чл.4 и чл.4а, ал.1 от КСО и за което са внесени или
дължими осигурителни вноски. Съгласно чл.10, ал.1 от КСО, осигуряването
възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл.4
или чл.4а, ал.1 от КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и
продължава до прекратяването ѝ. Лицата, задължително осигурени за общо
заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт,
трудова злополука и професионална болест и безработица по КСО, са посочени в
разпоредбата на чл.4, ал.1 от КСО, а в ал.3 - тези, задължително осигурени за
инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт, в това число и
регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители – т.4. Нормата на чл.4,
ал.4 от КСО дава възможност за регистрираните земеделски стопани по свой избор
да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство.
По
силата на §1, ал.1, т.5 от ДР на КСО регистрирани земеделски производители и
тютюнопроизводители са физическите лица, които произвеждат растителна и/или
животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по
установения ред. Съгласно чл.5, ал.2 от КСО „самоосигуряващ
се“ е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя
сметка, като по арг. от чл.5, ал.3 и ал.4 от КСО,
регистрацията на самоосигуряващите се лица в
Националния осигурителен институт се извършва служебно въз основа на данните в
регистъра и базите данни на Националната агенция за приходите по чл.80, ал.1 от ДОПК, както и са изброени данните, които самоосигуряващите
се лица периодично представят в НАП.
В чл.1,
ал.1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите
се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица е предвидено,
че задължението за осигуряване за самоосигуряващите
се лица по чл.4, ал.3, т.1, 2 и 4 от КСО (в това число и регистрираните
земеделски стопани и тютюнопроизводители), възниква от деня на започване или
възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване.
Според ал.2 при започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка
трудова дейност самоосигуряващото се лице подава
декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП до
компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото
се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството, като самоосигуряващите се лица по чл.4, ал.3, т.1, 2 и 4 от КСО
определят вида на осигуряването си с декларация по образец, утвърден от
изпълнителния директор на НАП.
Изискването
на законовата разпоредба, съдържаща определението за „осигурено лице“ по
смисъла на КСО, е лицето реално да осъществява дейност като земеделски
производител, като произвежда продукция за продажба, както и да е регистрирано
по съответния ред. Наличието на регистрация за дадено лице в регистъра на
земеделските стопани не се явява самостоятелно и достатъчно основание, за да
възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на
обезщетение. С други думи казано, лице, за което не е доказано, че е извършвало
трудова дейност като земеделски стопанин, произвеждайки продукция (растителна
и/или животинска), предназначена за продажба, независимо, че е регистрирано по
установения ред, не може да има качеството на „осигурено лице“, независимо, че
за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски.
Съобразявайки
изложената нормативна регламентация и предвид фактите по делото, съдът намира
за правилни и обосновани изводите на административния орган, че към настъпване
на осигурения социален риск Д.С.А. не е била осигурено лице, тъй като същата не
е осъществявала дейност като земеделски производител. Видно от писмените
доказателства, административният орган е констатирал, че оспорващата не е декларирала
доходи като земеделски стопанин. Този извод е обоснован и с липсата на регистрация
по чл.12 от Закона за храните на обект за производство и/или търговия с храни
на Д.С.А.. Установено е, че същата не е вписана в Националния регистър за
бизнес – операторите и на обектите за производство и дистрибуция с храни по
чл.24, ал.1 от ЗХ и не фигурира в базата данни на търговците на пресни плодове
и зеленчуци, извършващи дейност на територията на област Шумен. Въз основа на
събраните доказателства, съпоставени с датите на декларираното започване и
преустановяване на дейност, както и след анализ на приложимите правни норми,
правилно директорът на ТП на НОИ – гр.Шумен е приел, че Д.С.А. не се явява
„осигурено лице“ в периода от 27.11.2015г. до 30.09.2016г. предвид
неизвършването на дейност като земеделски стопанин. Жалбоподателката
не се явява самоосигуряващо се лице, тъй като не
попада сред изброените в чл.4, ал.3, т.4 от КСО, вр.
§1, ал.1, т.5 от ДР на КСО лица. Подадените от нея данни като самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин,
са некоректни и следва да бъдат заличени, в какъвто смисъл са издадени Задължителни
предписания №ЗД-1-27-01063915/24.01.2022г., влезли в законна сила на
05.01.2023г., след неуспешно проведено от оспорващата съдебно обжалване.
В хода
на съдебното производство оспорващата не ангажира нови доказателства, сочещи
различна фактическа обстановка от приетата такава в обжалвания административен
акт. В приобщените към делото материали липсват каквито и да е доказателства,
сочещи, че Д.С.А. е осъществявала трудова дейност като регистриран земеделски
стопанин, произвеждайки продукция, предназначена за продажба, съответно, че действително са били реализирани, заявените от
жалбоподателката намерения за засаждане и отглеждане
на земеделска продукция. С оглед на това не е налице една от задължителните
предпоставки, за да се счита едно лице „осигурено“, а именно – да упражнява
дейност, за която подлежи на осигуряване. След като по делото не се установява жалбоподателката да е започнала и да е осъществявала
заявената трудова дейност като земеделски стопанин, то в случая е без значение
обстоятелството, дали е внасяла осигурителни вноски, тъй като те се явяват
недължимо платени. Внасянето на осигурителни вноски, без да е упражнявана
трудова дейност, не е достатъчно, за да се признае правото на исканото
обезщетение. Лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност и
което не е произвеждало земеделска продукция, предназначена за продажба, не
може да има качеството „осигурено лице“ като земеделски стопанин, независимо,
че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. Защитими
са само тези осигурителни права, които реално са възникнали. Както бе посочено
по-горе, наличието на регистрация като земеделски стопанин и внасяне на
осигурителни вноски, без регистрираното физическо лице да произвежда растителна
и/или животинска продукция, предназначена за продажба (каквото е изискването на
§1, ал.1 т.5 от ДР на КСО), не обуславя възникването на осигурително правоотношение,
а липсата на такова изключва правото на лицето да получи осигурителни плащания,
в това число и парични обезщетения по чл.53 от КСО. Към момента на изплащане на
паричните обезщетения за отглеждане на дете до 2-годишна възраст не са били
налице предпоставките за изплащането им, тъй като към деня на настъпване на
тези осигурителни рискове жалбоподателката не е имала
качеството „осигурено лице“. В този смисъл е и установената трайна и
непротиворечива практика на Върховния административен съд, цитирана в
обжалвания административен акт, която настоящият съдебен състав споделя.
Гореизложеното
води до извода, че изплатеното на Д.С.А. обезщетение по чл.53 от КСО в процесния период е неоснователно получено и е било
недължимо.
Съдът
намира за неоснователни възраженията на жалбоподателката
за липса на доказателства за това, че е получила сумите за осигурителни
плащания недобросъвестно. В мотивите на обжалваното решение са изложени
подробни аргументи, обосноваващи възприетото от органа становище за наличие на
основания за възстановяване на неоснователно получените суми, ведно с лихвата
върху тях. В допълнение към същите съдът намира за необходимо да отбележи, че знанието
от страна на жалбоподателката на факти и
обстоятелства, които представляват пречка за съществуването на правото на
обезщетение и получаването му, обуславя недобросъвестното му получаване, поради
което същото подлежи на възстановяване за процесния
период, ведно със законната лихва. Трайно в съдебната практика е застъпено
схващането за добросъвестността, респ. недобросъвестността, като резултат на
психическо отношение на дееца към възможността да получи желан от него резултат
и необходимостта от самостоятелна преценка за всеки отделен случай, дали
обективно поведението на лицето, насочено към постигане на този резултат, е
съобразено с правовия ред, или е съпътствано със заобикаляне, или с директно
нарушаване на правовия ред. Недобросъвестността предполага субективно отношение
на дееца, който трябва да е получил осигурителното плащане със съзнанието, че
то не му се дължи. За да се приеме, че е налице недобросъвестност, като
основание за издаване на оспорения акт, заявителят следва да е посочил неверни
факти или да не е декларирал обстоятелства, които е бил длъжен да декларира и
които да са от значение за възникване и упражняване на правото му на
осигурително плащане.
В
случая Д.С.А. се е регистрирала като земеделски стопанин на 27.11.2015г.
Считано от 04.12.2015г. до 30.09.2016г. е получавала парично обезщетение за
отглеждане на дете до 2-годишна възраст. Веднага след това прекъсва дейността
си в НАП, считано от 21.10.2016г. При регистрация като земеделски стопанин на 27.11.2015г.
и отглеждане на дете до 2-годишна възраст, считано от 05.12.2015г., лицето
обективно е било в невъзможност да осъществява заявената дейност като
земеделски производител. Този факт е известен на оспорващата и въпреки това
същата е предявила документи за изплащане на обезщетение. Съдът споделя тезата
на административния орган, че регистрацията като земеделски стопанин е
направена единствено с намерение за ползване на обезщетенията от ДОО, без да е
налице основание за това, което прави жалбоподателката
недобросъвестна по смисъла на закона. Тъй като субективните признаци на едно
деяние се преценяват от неговите обективни елементи, които са отражение на
личното отношение на дееца към факти от действителността, то при наличните
доказателства съдът приема за безспорно установено, че Д.С.А. е била
недобросъвестна, като невярно е заявила регистрация като самоосигуряващо
се лице, земеделски стопанин. Презумпцията, че никой не може да черпи права от
собственото си неправомерно поведение важи и в случая. Съдът приема, че сумите
за осигурителни плащания са получени от лицето недобросъвестно, поради което са
налице всички предпоставки, предвидени в чл.114, ал.1 от КСО те да бъдат
възстановени от същото, ведно с лихвата по чл.113 от КСО. Като е потвърдил
разпореждането, с което на жалбоподателката е разпоредено да възстанови неоснователно изплатените суми за
парично обезщетение поради отглеждане на
малко дете за 2016г., ведно със законната лихва, директорът на ТП на НОИ – гр.Шумен
е постановил материално законосъобразен акт, който е в съответствие и с целта
на закона.
За
пълнота следва да се посочи, че дължимата от оспорващото лице лихва е изчислена
съобразно всички нормативни изисквания в тази насока. Изрично в разпореждането
е посочено, че лихвата е изчислена от датата, на която е получено недължимото
плащане, до датата на издаване на акта. В този смисъл е и отразеното в Приложение
към документ №РВ-3-27-01299908/17.02.2023г., находящо
се на л.13 от делото, в което е посочена началната дата, от която се начислява
лихвата за всяко отделно плащане. Конкретният размер на лихвата е определен в
закона. Съгласно чл.113, ал.1 от КСО вземанията за невнесени осигурителни
вноски за държавното обществено осигуряване, за допълнителното задължително
пенсионно осигуряване и за неоснователно извършени осигурителни разходи се
събират с лихва в размер на законната лихва. Според член единствен от ПМС
№426/18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в
сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни
пункта; дневният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
равен на 1/360 част от годишния размер, определен по ал.1. Съдът извърши
проверка на определения размер на лихвата, използвайки лихвен калкулатор на
НАП https://nraapp02.nra.bg/web_interest/check_upWS.jsp,
при която установи, че същият съответства на посочения в обжалваното решение.
Съдът
намира за неоснователно възражението на Д.С.А. за недължимост
на сумите, получени като парични обезщетения през 2016г., поради изтекла
погасителна давност по чл.115 от КСО.
Съгласно
чл.115, ал.1 от КСО, вземанията на НОИ за неправилно извършвани осигурителни
плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и
лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят.
С изтичане на десетгодишен давностен срок, считано от
1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят, се погасяват
всички вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в
случаите, когато задължението е разсрочено или изпълнението е спряно по искане
на длъжника. По силата на чл.115, ал.3 от КСО, давността се прекъсва: с
влизането в сила на разпореждането за установяване на вземането (т.1) или с
предприемане на действия по принудително изпълнение (т.3). Съгласно чл.115,
ал.4 от КСО, от прекъсването на давността започва да тече нова давност. С
чл.115, ал.5 от КСО законодателят е предвидил, че давността спира да тече при
обжалване – докато продължава спорът относно вземането (т.1), както и когато е
образувано друго административно или съдебно производство, от което зависи
издаването на разпореждане или отпускане на парично обезщетение или помощ по
този кодекс (т.2).
В
случая, доколкото се касае за неоснователно изплатени парични обезщетения за
2016г. и лихвите върху тях, съгласно чл.115, ал.1 от КСО, вземанията на НОИ за
тях се погасяват с изтичане на 5 годишен давностен
срок, който започва да тече от 01.01.2017г.,
респективно изтича на 31.12.2021г. На 11.08.2021г. обаче от страна на директора
на ТП на НОИ-гр.Шумен е издадена Заповед № ЗР-5-27-00977042/11.08.2021г., с
която е възложено на контролен орган от ТП на НОИ-гр.Шумен да извърши проверка
по разходите на ДОО на Д.С.А.. С издаването на въпросната заповед е инициирано
контролно административно производство за установяване дали оспорващата е
осигурено лице по чл.4, ал.3, т.4 от КСО, респективно основателно ли са
подадени данните по чл.5, ал.4 от КСО за осигурителен стаж и доход в РОЛ. Това
административно производство е започнало на 11.08.2021г., с издаването на
заповедта за неговото осъществяване. Проверката е извършена в определения с
цитираната заповед срок от 22 работни дни, считано от връчване на заповедта,
доколкото заповедта е връчена на Д.А. на 24.01.2022г. Резултатите от проверката
са обективирани в Констативен протокол №
КП-5-27-01063915 от 24.01.2022г., въз основа на чиито констатации са издадени
Задължителни предписания № ЗД-1-27-01063915 от 24.01.2022г., с които на
оспорващата е разпоредено заличаване на подадените
данни с декларация образец 1 за периода 27.11.2015г. – 30.09.2016г. Несъгласна
с издадените Задължителни предписания, Д.А. ги оспорила по административен ред
с жалба вх.№ 1012-27-43 от 31.01.2022г., по реда на чл.117 от КСО. Горестоящият административен орган – директор на ТП на НОИ-гр.Шумен,
се е произнесъл по жалбата с Решение № 2153-27-56/25.02.2022г., с което
отхвърлил жалбата срещу атакуваните Задължителни предписания. Решението на
директора на ТП на НОИ-гр.Шумен е оспорено от Д.А. с жалба вх.№
2103-27-11/21.03.2022г. пред Административен съд – гр.Шумен, който с Решение №
49/29.04.2022г. по адм.д.№ 101 по описа на 2022г. на
съда е отхвърлил жалбата срещу атакувания административен акт. Въпросното
решение е оспорено от жалбоподателката пред Върховен
административен съд, който с решение № 61/05.01.2023г. по адм.д.№
5754/2022г. по описа на съда е отхвърлил жалбата срещу първоинстанционния
съдебен акт. В резултат на това административното производство, инициирано със
заповедта от 11.08.2021г., е приключило на 05.01.2023г., на която дата са
влезли в сила и издадените в рамките на същото Задължителни предписания №
ЗД-1-27-01063915 от 24.01.2022г. Доколкото въпросното административно
производство има преюдициален характер досежно административното производство по възстановяване на
недобросъвестно получени парични обезщетения по чл.53 от КСО, в периода от
образуването му – 11.08.2021г., до окончателното му приключване – 05.01.2023г.,
по силата на чл.115, ал.5, т.2 от КСО остатъкът от давностния
срок по чл.115, ал.1 от КСО в размер на 4 месеца и 20 дни е спрял да тече,
поради наличието на образувано друго административно производство, а
впоследствие и съдебни такива, от които зависи издаването на разпореждането за
възстановяване на неоснователно получено парично обезщетение за отглеждане на
дете до 2-годишна възраст. Считано от 06.01.2023г., остатъкът от давностния срок за
възстановяване на получените от оспорващата през 2016г. парични обезщетения, в
размер на 4 месеца и 11 дни, е продължил да тече и е следвало да изтече на
27.05.2023г. Междувременно обаче, преди изтичането му, на 17.02.2023г. е
постановено Разпореждане № РВ-3-27-01299908 от посочената дата, с което е разпоредено възстановяване на полученото от оспорващата
парично обезщетение, като на 01.03.2023г. Д.А. го е оспорила с жалба вх.№
1012027-41/01.03.2023г. пред директора на ТП на НОИ-гр.Шумен, а впоследствие е
обжалвала решението на горестоящия административен
орган пред Административен съд-гр.Шумен с жалбата, въз основа на която е
инициирано настоящото съдебно производство, поради което, считано от
17.02.2023г. неизтеклият 5-годишен давностен срок
отново е спрял да тече, вече на основание чл.115, ал.5, т.1 от КСО – докато
продължава правният спор относно вземането, поради което и до настоящия момент
задълженията на оспорващата за възстановяване на неоснователно получените
парични обезщетения за отглеждане на дете до 2 годишна възраст за периода от
01.01.2016г. до 30.09.2016г., не са погасени по
давност, респективно възражението в жалбата в обратния смисъл е неоснователно.
Действително,
по силата на чл.115, ал.1, изр.второ от КСО, с изтичане на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща
годината, за която се отнасят, се погасяват всички вземания, независимо от
спирането или прекъсването на давността. Но доколкото в случая се касае за
задължения, отнасящи се за 2016г., 10 годишната абсолютна погасителна давност
ще изтече на 31.12.2026г.
Следва
да се отбележи, че съдът не споделя възражението на оспорващата, че в случая
административното производство по издаване на разпореждането за възстановяване
на неоснователно получени парични обезщетения по чл.53 от КСО е инициирано на
24.01.2022г., когато е връчена заповедта за извършване на проверка от контролен
орган на НОИ относно разходите на ДОО на Д.А., тъй като късното връчване на
въпросната заповед не променя факта, че тя е издадена на 11.08.2023г.,
респективно именно на посочената дата е образувано административното
производство, приключило с издаване на Разпореждане № РВ-3-27-01299908/17.02.2023г.
на ръководителя на контрола по разходите на ДОО. И това е така, защото чл.115,
ал.5, т.2 от КСО императивно сочи, че давността спира да тече от момента на
образуване на преюдициалното административно
производство, а не от по-късен момент.
В
контекста на горното и съобразно установеното от фактическа страна, съдът
приема, че Решение № 2153-27-58 от 04.04.2023г. на директора
на Териториално поделение на НОИ – гр.Шумен, в обжалваната му част по п.II, е
издадено от компетентен орган, в установената от закона форма и без да са
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила. Оспорваният административен акт е издаден при наличие на материално правните
предпоставки за това и е съобразен с целта на закона.
По
изложените съображения съдът приема, че решението на директора на ТП на
НОИ-гр.Шумен в обжалваната му част е правилно и законосъобразно, а подадената
срещу него жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Водим
от горното Шуменският административен съд
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата
на Д.С.А. с ЕГН **********, с адрес ***, срещу Решение № 2153-27-58 от
04.04.2023г. на Директора на ТП на НОИ - гр.Шумен, в обжалваната му част по п.II, с която са потвърдени
установените с Разпореждане № РВ-3-27-01299908
от 17.02.2023г. на ръководителя по контрола по разходите
на ДОО суми за 2016г. в размер на 5523,18 лева, от които 3286,67 лева главница и 2236,51 лева лихва, начислена
по реда на
чл.113 от КСО.
Разноски не се присъждат.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред Върховния административен
съд на Република България гр.София в 14-дневен
срок от съобщаването чрез изпращане
на препис по реда на чл.137
от АПК. Касационната жалба
се подава чрез Административен
съд – Шумен.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: