РЕШЕНИЕ
№ 14527
гр. София, 30.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20221110148756 по описа за 2022 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД от Г. А. Д. срещу Фирма с искане за осъждането на ответника да заплати
на ищеца сумата от 50 лв. частичен иск от 308.52 лв., представляваща
недължимо платена по нищожен договор за паричен заем № ***** от
15.08.2022 г., която сума се формира от неустойка по чл. 8 от договора от
15.08.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
предявяване на исковата молба – 07.09.2022 г. до окончателното плащане на
сумата.
Ищецът твърди, че на от 15.08.2022 г. между него в качеството на
кредитополучател и ответника в качеството на кредитодател в бил сключен
договор за паричен заем № ***** от 15.08.2022 г., по силата на който му е бил
предоставен кредит в размер на 500 лв. Съгласно чл. 6 от договора ищецът се
задължил да предостави обезпечение – поръчителство на физическо лице,
като за неизпълнение на това задължение се предвиждала неустойка в размер
на 308.52 лв., платима на погасителни вноски. Ищецът бил погасил
предсрочно дължимите суми по договора, въпреки това му била удържана
цялата сума. Договорът бил нищожен поради противоречие на императивни
норми на закона. Посочва се, че размерът на годишния лихвен процент
противоречал на добрите нрави и се явявал нищожен и не се дължал. В
условията на евентуалност се посочва, че договорът бил нищожен поради
противоречие с добрите нрави. Процесния договор бил нищожен и относно
клаузата за неустойка поради неосигуряване на обезпечение. Моли за
уважаване на предявения иск и присъждането на разноски. Пред съда
1
процесуалния представител на страната поддържа исковата молба и
претендира разноски.
Ответникът в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подал отговор на исковата
молба. Пред съда процесуалния представител на страната оспорва исковата
молба и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото не се спори, а и от представения договор за паричен заем №
***** към искане № ***** от 15.08.2022 г., се установява, че същият е
сключен между Фирма, като заемодател и Г. А. Д. като заемател, съгласно
който на заемателя е предоставена сумата от 500 лв., със срок на връщане от 8
месеца на 8 вноски, при фиксиран лихвен процент по заема 3.400 % месечен
лихвен процент, процент на разходите на заема 49.449 %, като общия размер
на задължението възлизал на 579.48 лв. В чл. 6 от договора е предвидено, че
договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на
изискванията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с
още едно обезпечение, а именно ценна книга издадена в полза на замодателя.
Съгласно чл. 8 е предвидено в случай на неизпълнение на задължението по
чл. 6 в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не
отговаря на изискванията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите
условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 308.52 лв., с начин на разсрочено плащане подробно посочен в
погасителния план към настоящият договор за заем. В чл. 9 от договора е
предвидено, че заемателя може предсрочно да погаси заема, като в този
случай имал право на намаляване на размера на задължението си съгласно чл.
32, ал. 1 от ЗПК.
Представени са и Общи условия на ответника в сила от 27.04.2022 г.,
както и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити.
Съгласно разходен касов ордер от 15.08.2022 г. на ищеца е предоставена
сумата от 500 лв. с основание отпуснат кредит.
По делото е представен погасителен план по договор за предоставяне на
паричен заем № ***** от 15.08.2022 г, от който е видно, датите на плащане на
сумите по кредита, размера на вноските, както и вида на задълженията.
Представено е удостоверение изх. № 5989 от 17.08.2022 г., издадено от
ответника, съгласно което получената сума от заемателя била в размер на 500
лв., като общата сума подлежаща на връщане била в размер на 888 лв., като
към момента била заплатена сума в размер на 200 лв. Съгласно
удостоверението дължимата сума по парични заем била 688 лв., като в случай
на предсрочно погасяване към дата 24.08.2022 г. заемателят дължал сума в
размер на 443.38 лв.
Като по делото са представени приходен касов от 17.08.2022 г. за сумата
от 200 лв. с основание вноска по кредит, както и приходен касов от 18.08.2022
г. за сумата от 443.38 лв., с основание предсрочно погасяване.
2
Представено е удостоверение изх. № 6036 от 18.08.2022 г., издадено от
ответника, съгласно което на 18.08.2022 г., кредит № ***** с разрешен лимит
от 500 лв. бил предсрочно погасен.
Настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателят Г. А. Д. е
физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не
е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност. С
оглед на това ищецът има качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1
от ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от
ДР на ЗЗП, което обстоятелства не е спорно между страните.
По делото е несъмнено установено, че на 15.08.2022 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който ответното дружество е предоставило парична сума от 500 лв. за срок от
8 месеца, при размер на вноската по кредита: 72.44 лв., годишен процент на
разходите /ГПР/ 49.449 % и обща дължима сума по кредита: 579.48 лв.
Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и
има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл.6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са
индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени
доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че
оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради
което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени -
изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на
заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им.
На следващо място съдът намира, че разпоредбата на чл. 8 от процесния
3
договор е сключена в условията на неравнопоставеност водеща до нищожност
поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми
на поведение, които се установяват в обществото, поради това че значителна
част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват
с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Понятието
„добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения,
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие,
свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи
цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота;
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва
се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие. В процесния случай е уговорено в чл. 8 от процесния договор, че в
случай на неизпълнение на задължението по чл. 6 от договора /осигуряване
на поръчител и ценна книга издадена в полза на заемодателя/ на заемателя се
начислява неустойка за неизпълнение в размер на 308.52 лв., която се
разсрочвала, т. е. съгласно предвидената разпоредба се предвижда
задължение за длъжника за заплащане на обезщетение за непредставяне в
срок на обезпечение /поръчител/ на задълженията му по договора. Такава
уговорка се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Същата
излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече
отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в
определен размер без да се престира от негова страна, респективно да е
извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно
обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение,
след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника.
Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата
противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта
нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3.
Отделно от това по този начин се заобикаля законът, тъй като императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само
обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя
още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено
4
вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са че вземането няма
да бъде събрано. Така се стига до кумулирана неустойка за забава,
компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо. С
оглед на горното разпоредбата на чл. 8 от процесния договор се явява
нищожна.
За пълнота следва да се посочи, че неоснователно е твърдението на
ищеца, че в размера на ГПР следва да се включи и предвидената в чл. 8 от
договора неустойка. В нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК са регламентирани
разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР. В чл. 19, ал. 3, т. 1
ЗПК е регламентирано, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Неустоечната уговорка, уговорена в противоречие с добрите нрави, не се
превръща обаче във възнаградителна лихва и не съставлява такава, ето защо
поддържаните доводи на ищеца в тази насока се явяват неоснователни. В
случая доколкото се установи, че уговореният между страните ГПР възлиза
на 49.449 %, то в случая е спазено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно
неговия размер.
От приложения договор се установява, че са заложени: фиксиран
годишен лихвен процент по заема /ГЛП/, в размер на 40.8 % и годишен
процент на разходите /ГПР/, в размер на 49.449 %, което е довело до
оскъпяване на кредита. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира
максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски
кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите
разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля
петкратния размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че
договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до
петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на
изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно
да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от
обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е
поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи,
като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на
кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи,
комисиони и възнаграждения от всякакъв вид. При нормативното отсъствие
на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря
възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите
нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването
на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява
кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва
паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна
престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с
морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В
съдебната практика /решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г.,
5
II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г.
к., IV г. о. на ВКС/ се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля
размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в
което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки /уговорки/, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 40.8 % е над четири
пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на
договора е в размер на 10 %. С така уговореното възнаграждение, което се
явява почти половината от предоставената сума, изчислена на годишна база,
се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат
страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил
на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не
бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото
възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, ответникът като
търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва
необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален
стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен
чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за
финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл.
16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за
имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият
фиксиран лихвен процент от 40.8 %, съдът намира за противоречащ на
добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата на чл. 3 от договора, в която е посочен
месечен лихвен процент 3.400 % /годишен лихвен процент от 40.8 %/ се явява
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Настоящият състав намира, че в случая доколкото се касае за договор за
потребителски кредит, при констатиране на нищожност на посочените по-
горе клаузи от същия, съдът е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да
изменя съдържанието им, като нищожността на клаузите относно неустойката
за договорно неизпълнение и на лихвата не влече нищожност на целия
договор – арг. чл. 26, ал. 4 ЗЗД. В случая констатираната нищожност на
посочените по-горе клаузи от договора ще доведе до тяхното неприлагане, но
6
не и до нищожност на процесния договор и потребителят дължи чистата
стойност на кредита – по арг. от чл. 23 ЗПК.
В случая ищецът се позовават на изначална липса на основание на
ответника да получи описаните сумата, която се формира от неустойка по чл.
8 от договора, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при
самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е
получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие разпоредбите от
процесния договор отнасящи се до задължението за неустойка и лихва за
нищожни. По делото не се спори, а и от представеното удостоверение изх. №
6036 от 18.08.2022 г. е видно, че кредитът е бил погасен предсрочно на
18.08.2022 г., като съгласно представените два броя разходни и касови ордери
ищецът бил заплатил сумата в общ размер на 643.38 лв., с която сума били
погасени главница в размер на 500 лв., договорна лихва в размер на 9.93 с
оглед разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗПК и неустойка в размер 133.45 лв. В
случая сумата от 133.45 лв. се явява общата а заплатената сума за неустойка,
която сума е събрана на основание клаузи, които се явяват нищожни съгласно
изложеното по-горе, поради което с оглед на диспозитивното начало,
доколкото искът е предявен като частичен за сумата от 50 лв., то същият
следва да бъде уважен изцяло.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателността на исковата претенция
на ищеца се дължат разноски в размер на 50 лв. платена държавна такса и 350
лв. заплатено адвокатско възнаграждение. При този изход на спора на
ответника не следва да се присъждат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА Фирма, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати на Г. А. Д., ЕГН **********, с адрес
/административен адрес/, по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1,
предл.1 ЗЗД сумата от 50 лв. частичен иск от 308.52 лв., представляваща
недължимо платена по договор за паричен заем № ***** от 15.08.2022 г.,
която сума се формира от неустойка по чл. 8 от договора от 15.08.2022 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на
исковата молба – 07.09.2022 г. до окончателното плащане на сумата.
ОСЪЖДА Фирма, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, да заплати на Г. А. Д., ЕГН **********, с адрес
7
/административен адрес/, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 400 лв.,
представляваща разноски в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8