РЕШЕНИЕ
гр. София, 24.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на първи февруари две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 7194 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 337603 от 13.02.2018 г., постановено
по гр. дело № 337603 от 13.02.2018 г. по описа на СРС, I ГО, 26 състав, е уважен предявения от Б.Н.Б. срещу „Т.С.“ ЕАД осъдителен
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.3 ЗЗД и ответното дружество е осъдено
да заплати на Б.Н.Б. сумата от 3559,46 лв., представляваща събрана на отпаднало
основание сума по изпълнително дело № 33246/2005 г, 4 отд.,
28 уч. по описа на ДСИ при СРС, образувано въз основа
на изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 05132/2005 г., СРС, 49 състав, ведно
със законната лихва от 21.11.2016 г. Със същото решение ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата от
692,37 лв.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД,
чрез процесуалния си представител – юриск. Л.Г., с
надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност
на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържа се, че от събраните
по делото доказателства не се установява каква сума е била преведена по
неговата сметка, поради което предявения иск не е доказан по основание и размер.
Изтъква, че ищецът е собственик на процесния имот, до
който е доставял топлинна енергия, която е била ползвана от ищеца през процесния период, поради което задължението,във връзка с
което е било образувано ч.гр.д. № 05132/2005 г., СРС, 49 състав е съществувало,
което обуславяло правен интерес да се пристъпи към принудително изпълнение
срещу ищеца и обуславя неоснователността на иска. Моли съда да отмени решението
и отхвърли предявения иск, като присъди и направените по делото разноски.
Въззиваемият ищец - Б.Н.Б. не ее подал отговор
на въззивната жалба. С молба от 30.01.2019 г., чрез
пълномощника си адв. Р.Н. с надлежно учредена
представителна власт по делото, оспорва жалбата. Моли съда да остави без
уважение въззивната жалба и потвърди обжалваното
решение, като присъди направените по делото пред въззивната
инстанция разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано
лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради
което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита. По отношение допустимостта на иска следва да се отбележи, че
отменения ГПК не предвижда възможност за издаване на обратен изпълнителен лист
в полза на длъжника срещу взискателя за сумите,
вещите и вземанията, получени от него въз основа на изпълнението, проведено
преди обезсилването на изпълнителния лист, издаден на основание чл. 237, б“к“ ГПК /отм./, вр. чл. 242 ГПК/отм./. В този смисъл са и
правните съображения в Решение № 111 от 19.03.2018 г., постановено по
гр.д. № 99/2017 г. по описа на ВКС, ІІ ГО.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което
по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка,
намира следното:
Съобразно приложимият към настощия спор фактически състав по чл.55, ал.1, предл. 3 /трето/ ЗЗД, основанието за имуществено
разместване следва да съществува при получаването на престацията,
но впоследствие същото да е отпаднало с обратна сила.Този фактически състав е
приложим и когато с влязло в сила решение е отречено вземането на ответника, за
което е бил издаден изпълнителен лист.
В конкретния случай от приложеното към
исковата молба като писмено доказателство Удостоверение изх. № 1023-21-3077 от
24.10.2016 г. от директора на дирекция „Пенсии“ при НОИ и Удостоверение изх. №
58561/03.11.2016 г., издадено от ДСИ Л.Я., които не са били надлежно оспорени
от ответника с отговора на исковата молба и ползващи се с обвързваща съда
материална доказателствена сила по смисъла на чл.
179, ал. 1 ГПК относно удостоверение в същите факти, се установява, че по изпълнително
дело № 33246/2005 г, 4 отд., 28 уч.
по описа на ДСИ при СРС, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по
гр.д. № 05132/2005 г., СРС, 49 състав е събрана от пенсията на ищеца Б.Н.Б.
сумата от общо 3559,46 лв. Имайки предвид, че от представеното по делото и влязло
в сила на 17.09.2016 г. Решение № 12358 от 04.08.2016 г., постановено по гр.д.
№ 67477/2015 г. по описа на СРС, 49 състав, се установява, че вземането на „Т.С.“ ЕАД по изпълнителен лист от 27.05.2005
г., издаден по гр.д. № 05132/2005 г., СРС, 49 състав, е отречено със сила на
присъдено нещо, то обоснован и в съответствие с материалния закон е извода на първоинстанционния иск, че предявеният от ищеца иск е
основателен и доказан за пълния предявен размер от 3559,46 лв.
Ирелевантно за настоящето производство е дали ищецът дължи тази сума
като неоснователно обогатяване, тъй като по силата на чл. 297 ГПК Решение №
12358 от 04.08.2016 г., постановено по гр.д. № 67477/2015 г. по описа на СРС,
49 състав е задължително за съда, а изложените в тази насока доводи
жалбоподателят е следвало да постави в производството по гр.д. № 67477/2015 г.
по описа на СРС, 49 с-в.
Доколкото във въззивната
жалба липсват други конкретни оплаквания, то в съответствие с разпоредбата на
чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи служебно
проверка за правилността на решението.
При
този изход на правния спор, предмет на въззивното
производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр.
с чл. 273 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия разноски за въззивното производство в размер на сумата от 550,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 337603 от 13.02.2018
г., постановено по гр. дело № 337603 от 13.02.2018 г. по описа на СРС, I ГО, 26 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***-Б, да заплати на Б.Н.Б., ЕГН **********, със
съдебен адрес: ***, партер – адв. Р.Н. на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, във вр.
с чл. 273 ГПК сумата от 550,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на ИВАНКА ИВАНОВА – председател на ІІ Е въззивен състав
по гр. д. 7194/2018
г. по описа на СГС, ГО
Не споделям становището на мнозинството на съдебния състав, че
обжалваното решение е процесуално допустимо, тъй като ГПК (отм.) не предвиждал
възможност за издаване на обратен изпълнителен лист в полза на длъжника срещу взискателя за сумите, получени от него въз основа на изпълнението,
проведено преди обезсилването на изпълнителния лист, издаден на основание
чл.237 б.“к“ ГПК (отм.) вр. с чл.242 ГПК (отм.).
Такъв процесуален ред е изрично регламентиран в нормата на чл.241, ал.3 ГПК (отм.). Този ред е аналогичен на установения в нормата на чл.245, ал.3 ГПК,
в каквато насока е и трайната, непротиворечива съдебна практика – решение №
97/10.07.2015 г. по т. д. № 1534/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, постановено по реда
на чл.290 ГПК; определение № 11/08.01.2010 г.по ч. гр. д. № 520/2009 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО; определение № 459/12.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3985/2015 г. на ВКС,
ГК, І ГО и др.).
Правно релевантно обаче за допустимостта на обжалвания съдебен акт е
наличието на задължителна съдебна практика, обективирана
в ТР № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г.,
ОСГТК на ВКС, т.6, както и ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.13. С първото посочено тълкувателно решение е
разяснено, че ищецът по неоснователния осъдителен иск ще дължи връщане на
недължимо полученото, както и обезщетение за вредите от неоснователното
принудително изпълнение. По този начин е улеснена защитата срещу кредитор,
който в действителност няма вземане. Длъжникът
е освободен от необходимостта да води искове. За всички вземания на длъжника,
които могат да бъдат несъмнено удостоверени от съдебния изпълнител, защото за
тях има данни в изпълнителното дело, се издава обратен изпълнителен лист. Така
длъжникът трябва да води иск само за останалите настъпили вреди, които трябва
да докаже. При отмяната на решение, по което е постановено предварително
изпълнение и отхвърляне на иска, в полза на длъжника следва да се издаде
обратен изпълнителен лист както за връщане на сумите или вещите, получени въз
основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение, така и за
събраните разноски в полза на взискателя в рамките на
проведеното до момента изпълнително производство. В противен случай длъжникът
би се поставил в по - неблагоприятно положение от това преди започване на
принудителното изпълнение, въпреки че изпълнителният титул въз основа на който
е проведено това изпълнение е отпаднал с обратна сила. Взискателят
отделно би получил разноски, които не му се полагат, именно поради отпадане на
основанието, въз основа на което е било постановено предварително изпълнение. В
този случай защитата на длъжника би била в отделно производство, което
противоречи на идеята на разпоредбата на чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК, а
именно: че на същия следва да се възстанови всичко, което е дадено от него в
изпълнителното производство.
В т.13 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г. на ОСГТК са дадени задължителни разяснения относно хипотезите,
при които се издава обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3, изр. второ ГПК. С него е разяснено, че обратен изпълнителен лист по чл. 245, ал. 3, изр.2 ГПК се издава за връщане
на сумите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение, в
случая - получени въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение по
чл.418 ГПК. За издаване на обратния изпълнителен лист е от значение дали в
изпълнителното производство са събрани суми от длъжника, от които да е
постъпило плащане на взискателя, както и дали тези
суми подлежат на връщане, предвид влязлото в сила решение за отхвърляне на установителния иск или на определението за прекратяване на
производството по делото.
Тези задължителни разяснения, дадени с горепосочените тълкувателни
решения, следва да намерят приложение и в разглеждания случай, макар
предварителното изпълнение да е допуснато с издаден по реда на чл.242 ГПК
(отм.) изпълнителен лист, а липсата на задължение да е установено по реда на
чл.124, ал.1 ГПК. Трайната и непротиворечива съдебна практика предвижда и
в тази хипотеза приложение да намери
чл.245, ал.3 ГПК – определение № 633/28.07.2014 г., по ч. т. д. № 1835/2014 г.
на ВКС, ТК, І ТО; определение № 11/08.01.2010 г. по ч. т. д. № 520/2009 г. на
ВКС, ГК, ІV ГО и др.
Съдебната практика, на която се позовава мнозинството на съдебния
състав, обективирана в решение № 11/19.03.2018 г. по
гр. д. № 99/2017 г. на ВКС, ГК ІІ ГО, не може да намери приложение в разглеждания
случай, тъй като тя се отнася до хипотеза, при която са придобити права от
третите лица в рамките на реализирания изпълнителен процес, какъвто не е
разглеждания случай. С посоченото решение е разяснено, че придобитите права от третите лица в рамките
на реализирания изпълнителен процес - до момента на прекратяването му,
включително и тези на третото лице - купувач от публичната продан, не се
засягат и не отпадат в резултат на прекратяването на изпълнителното
производство и запазват своето правно действие, съгласно изричната разпоредба
на чл.330, ал.3 ГПК (отм.) (сега - чл.433, ал.3 ГПК).
В разглеждания случай обаче в хода на изпълнителното производство не са
придобити права от трети лица, поради което не следва да се преценява
приложимостта на разпоредбата на чл.433, ал.4 ГПК, съгласно която
прекратяването и приключването на производството не засяга правата, които трети
лица са придобили преди това въз основа на изпълнителните действия, както и
редовността на извършеното от третото задължено лице плащане на съдебния
изпълнител, както и не следва да се преценява какъв е надлежният процесуален
ред, по който длъжникът в изпълнителното производство следва да реализира
правата си при придобити права от трети лица в хода на изпълнителния процес.
По изложените съображения считам, че обжалваното
решение е процесуално недопустимо и като такова следва да се обезсили, а
производството по делото следва да се прекрати.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
(Ив.
Иванова)