Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 24.06.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 7959 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 76551 от 24.04.2020 г., постановено по гр. д. № 1092/2019 г., Софийският районен съд, 59 състав, е отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Г.К. установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2080,99 лева - незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 31,  находящ се в гр. София, ж.к. „*******, аб. № 048645, за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 07.12.2017 г. до окончателното изплащане на главницата, както и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 285,96 лева – лихва за забава върху главницата за периода от 16.09.2015 г. до 28.11.2017 г., сумата от 77,68 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 07.12.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, както и лихва за забава в размер на 13,60 лева за периода от 16.09.2015 г. до 28.11.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 27.12.2017 г. по ч.гр. дело № 85804/2017 г. на СРС, ГО, 59 състав.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която прави оплакване, че неправилно първата съдебна инстанция е приела, че исковата претенция не е доказана, защото не се установява ответникът да има качеството на потребител на топлинна енергия за процесния период. Твърди, че действително ответникът не е собственик на процесния имот, но според чл. 64, ал. 1 от ОУ от 2014 г., приложими за исковия период, потребител може да бъде и физическо лице, наемател на имота. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание, поддържа въззивната жалба. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение и неговото реално заплащане. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от въззиваемата страна-ответник в първоинстанционното производство С.Г.К. чрез назначения му особен представител адв. Е.П., в който оспорва въззивната жалба, моли същата да бъде оставена без уважение и решението да бъде потвърдено.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 ГПК.

Ищецът в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 07.12.2017 г. г. срещу С.Г.К., по което е образувано ч. гр. дело № 85804/2017 г. на СРС, ГО, 59 състав. На 27.12.2017 г., по делото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания.

Същата е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК на ответника, поради което съдът е дал указания за предявяване за установяване на вземанията, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело, които са процесуално допустими.

Пред първата съдебна инстанция са предявени за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи, че ответникът е сключил договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди в предвидената от закона форма, че сградата, където е имотът, за който е сключен договорът, e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице - ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

Според Тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС, освен посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на договорно правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената й на топлопреносното предприятие. Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.

С оглед изложената правна рамка, в настоящия случай се установява, че ищецът е представил доказателства, че в полза на ответника е била издадена Заповед № 77-С-7 от 09.06.1996 г. за настаняван в топлоснабдения имот. По делото обаче е не е доказано, на първо място, че ответникът е заел имота, на който безспорно не е собственик и на второ място – че е в облигационни отношения с ищеца.

Действително в чл. 64, ал. 1 от Общите условия на ищеца е уредено, че купувач може да бъде и физическо лице, което ползва топлинна енергия за отопление и горещо водоснабдяване в жилище, на което е наемател, но за да се приложи тази уговорка, следва да бъде налице изрично писмено съгласие на собственика на имота, както и подадено заявление за откриване на партида на името на наемателя. При кумулативното наличие на тези предпоставки възниква правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия по правилата на чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД между доставчика от една страна и наемодателя и наемателя от друга, при което, с оглед постигнатото от страните изрично съгласие, чл. 153 от ЗЕ няма да намери приложение.

В кориците на делото, което е хронологически номерирано, липсва заявление по образец за сключване на договор, подписано от ответника, като такова не е описано и като приложение на исковата молба и не се установява да е представяно и приемано по делото.

Поради това настоящият състав на въззивния съд счита, че фактът, че между страните за спорния период е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия, не е доказан по начин, покриващ стандарта на чл. 154, ал. 1 от ГПК – при условията на пълно и главно доказване.

Ето защо, както правилно е приел и първоинстанционният съд в обжалваното решение, предявените искове за главници са неоснователни и като такива правилно са били отхвърлени.

При липса на валидно възникнало главно задължение, неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за процесния период върху сумата за топлинна енергия, както и за дялово разпределение.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба същата е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат, а въззиваемата страна не е сторила такива.

 

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 76551 от 24.04.2020 г., постановено по гр. дело № 1092/2019 г. на Софийския районен съд, I ГО, 59 състав.

Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ****, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.