Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и шести
февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №7710 по описа на СГС
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
„Т.С.“ срещу решение от 15.03.2019 г. по гр.д. №82783/2017 г. на Софийския районен съд, 87
състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу В.П.Г. и К.К.Г. кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ
и чл.86 ЗД за сумата от 8806,10 лв., представляваща цена за доставена в периода
мес.05.2013 г. - мес.04.2016
г., топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, жк. „*******, както и сума за реално потребена
топлинна енергия, отразена в общи фактури №№**********/31.07.2014,
**********/31.07.2015 г. и 00755556/31.07.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от 09.08.2017 г. до окончателното изплащане, сумата от 1674,15 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 15.08.2014 г. - 28.07.2017 г., сумата
от 64,38 лв., представляваща цена на извършена услуга „дялово разпределение“ за
периода мес.05.2013 г. - мес.04.2016,
ведно със законната лихва, считано от 09.08.2017 г. до окончателното изплащане,
сумата от 14,38 лв., представляваща лихва за забава върху цената на извършената
услуга „дялово разпределение“ за периода 15.08.2014 г. - 28.07.2017 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №54748/2017 г. по
описа на СРС, 87 състав, като ищецът е осъден да заплати на ответниците
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон, тъй като първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответниците не са потребители на топлинна енергия по
смисъла на ЗЕ, а по делото е установено, че същите са собственици на процесния топлоснабден имот.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени изцяло обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемите В.П.Г. и К.К.Г. в срока за отговор
по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД в срока
за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната
жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Предмет на
разглеждане в производство са положителни установителни
искове за наличието на вземания на ищеца спрямо ответниците
в качеството им на собственици на процесния топлоснабден имот, съгласно обстоятелствената част на
исковата молба, за заплащане на доставена топлинна енергия и цената на услугата
дялово разпределение за процесния период и за
съответните мораторни лихви.
Съгласно
разпоредбата на чл.153 ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване
в
сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл.140 ал.1 т.2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и реда, определени в
съответната наредба по чл.36 ал.3. Разпоредбата на чл.153 ал.1 ЗЕ императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота – право на собственост или вещно право на ползване.
В срока по чл.
131 ГПК ответниците изрично са възразили, че макар и
да са собственици на имота, то върху същия има учредено право на ползване в
полза на трети лица, поради което не следва да отговарят за задълженията за
доставена топлинна енергия в имота, което обстоятелство се установява и от
представения по делото нот. акт за продажба на
недвижим имот №136, т.LXXXІІІ, н.д.
№15545/30.07.1996 г. По делото липсват доказателства, а и няма наведени
твърдени в тази насока, вещното право на ползване да е погасено на основание
чл.59 ал.1 ЗС по отношение на прехвърлителите на ответниците, поради което именно те са носители на
задължението за заплащане на цената на доставената топлинна енергия в имота.
Този извод следва от систематическото тълкуване на разпоредбите на чл.153 ал.1
ЗЕ и пар.1 т.2а ДР на ЗЕ, според който „битов клиент“
е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване, или природен
газ за собствени битови нужди. За собственика и ползвателя въз основа на вещно
право на ползване не е предвидена солидарна отговорност, нито по силата на
законова разпоредба, нито в общите условия на ищеца, поради което разпоредбата
на чл.122 ЗЗД, че всеки солидарен длъжник е отговорен за цялото задължение, е
неприложима. Видно от легалната дефиниция на закона и при систематическо
тълкуване на посочените две разпоредби, се налага изводът, че при конкуренция
на вещни права, клиент на топлинна енергия, се явява лицето, което реално
ползва имота. При наличие на безспорни доказателства, че ответниците
са титуляри на вещното право на собственост върху имота, но други лица са
титуляри на вещното право на ползване върху имота за процесния
период, следва изводът, че вещните ползватели дължат заплащане на потребената в имота топлинна енергия.
При тези данни и
с оглед на събраните по делото доказателства, настоящият въззивен
състав споделя решаващия извод на първоинстанционния
съд, че страните не са в сочените от ищеца облигационни отношения по доставка
на топлинна енергия, т.е. не са пасивно легитимирани да отговарят по
предявените искове.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемия В.П.Г. на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 540,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението
на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е неоснователно.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. И.Д.,
според който ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело
в размер на сумата от 540,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК
на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение,
поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното
по настоящето дело адвокатско възнаграждение е под този минимален размер,
изчислен съобразно чл.7 ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №67019/15.03.2019 г., постановено по
гр.д. №82783/2017 г. по описа на СРС, ГО, 87 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, да
заплати на В.П.Г., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 540,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.”
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.