РЕШЕНИЕ
гр.София, 20.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на петнадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена
Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена Иванова
Златка Чолева
при
секретаря Вяра Баева и в присъствието на прокурора .................... като
разгледа доклад-ваното от съдията в.гр.дело N: 13 505 по описа за 2018 година и
за да се произнесе, взе пред-вид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 388413 от 18.04.2018
г., постановено по гр.д.№ 30 949/2016 г. по описа на СРС, ІI ГО, 126 състав са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове срещу ответника М.Д.К., ЕГН **********
с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 930,26 лева, представляваща стойност
на доставена топлинна енер-гия през периода: м.01.2013 - м.04.2015 г. в ателие, находящо се в
гр.София, бул.”*******”, код на платеца Т360644, сумата 50,16 лева – стойност
на такса за предоста-вяне на услуга „дялово разпределение” за посочения период,
с които суми ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, заедно
със законната лихва от 18.02.2016 г. до погасяване на задълженията; сумата
124,32 лева – обезщетение за забава в размер на закон-ната лихва върху
задължението за доставена топлинна енергия за периода: 28.02.2013 г. –
12.02.2016 г. и сумата 7,38 лева – обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху задължението относно услугата „дялово разпределение” за посочения
период, като неосно-вателни.
Решението е постановено
при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца „М.Е.“ ООД.
Така постановеното
съдебно решение е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, *** – чрез процесуалния му представител юрисконсулт Ч.. В
жалбата се поддържа, че атакуваното решение е неправилно, като постановено при
нарушение на мате-риалния закон и необоснованост на същото, тъй като в
конкретния случай не се касае за продажба на топлинна енергия за битови, както
неправилно е приел първоинстанционният съд, а за стопански нужди, каквито са
наведените от дружеството твърдения и представе-ните от него писмени
доказателства. Сочи се и че съгласно чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия за стопански нужди се осъществява на основата на писмени
договори при общи условия, какъвто писмен договор въззиваемият не е сключил,
като именно с оглед последното за „Т.С.“ ЕАД е налице интерес да предяви претенция си с правно
основание чл.59 ЗЗД; че нормативно ателието е нежилищно помещение и че продаж-бата
на топлинна енергия и доставката й до имот, който не е жилищен, не следва да се
разг-лежда като продажба за битови нужди, както и че по делото не са
представени доказателства за извършено преустройство и промяна на
предназначението на ателието. Предвид горното жалбоподателят счита, че в дадения
случай става въпрос за доставка на топлинна енергия за стопански нужди, като
нещо повече – по делото са приети съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертиза е видно, че на клиента е открита партида като клиент на топлинна
енергия за стопански нужди, с абонатен номер и по тарифа именно за стопански
нужди.
Моли въззивния съд да обезсили
първоинстанционното решение, а в условие на
евентуалност – да отмени същото и да постанови друго такова, с което да уважи
предявени-те от него искове. Претендира присъждането на разноски по делото.
Ответникът по жалбата – М.Д.К.,*** в срока по чл. 263,
ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. В проведеното открито съдебно
заседание е оспорил жалбата и е заявил искане същата да бъде отхвърлена. Излага
доводи, че в нотариалния акт е споменато ателие, защото е с вътрешни стълби и
всички архитекти тако го пишат, но това не е работно помещение, а жилищно, като
това е спор между него и „Топлофикация” повече от 10 години. Посочил е и че по
съвет на юрист същият отказва да подпише договор, тъй като искат да му наложат
да плаща промишлена такса за жилищно помещение, както и че в това помещение
нито един ден не е ползвана топлинна енергия, не е потребявана топлинна енергия
в имота.
Третото лице-помагач на
страната на ищеца – „М.Е.“ ООД не е взело стано-вище по жалбата.
Софийски градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въп-роси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че
атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално
допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в
ТР на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е
искането на жалбоподателя решението – предмет на въззивен конт-рол да бъде
обезсилено, тъй като последното на страда от нито един порок, които да води до
нищожност или недопустимост на съдебните актове. Решението е постановено от
надлежен състав в кръга на неговата компетентност, изготвено е в писмен вид,
подписано е и е мотивирано, волята на съда е изразена ясно и разбираемо. От
друга страна, същото отговаря на изискванията, при които делото може да бъде
решено по същество. Недостатъците при формиране на правните изводи на съда,
евентуалната липса на мотиви по някои възражения или погрешните мотиви не водят
до нищожност, съотв до недопустимост на решението, а до евентуална негова
неправилност.
Предвид изложеното следва да се обсъдят релевираните от
жалбоподателя доводи относно неговата правилност.
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени положи-телни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59 ЗЗД и чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със заявление вх.№ 3011154/18.02.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу М.Д.К., ЕГН **********
за процесните суми относно топлоснабден имот – ателие, нахо-дящо се в гр.София, район „Красно село” бул.”*******на
партер и първи етаж във вх.”А”, код на платеца Т360644. На 23.02.2016
г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 8 931/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 126 състав срещу
посоченото лице за сумите: 930,26 лева – за доставена от дружеството топлинна
енергия през периода: м.01.2013 г. – м.04.2015 г., 50,16 лева – за предоставяне
на услуга „дялово разпределение” за същия период, ведно със законната лихва,
считано от 18.02.2016 г. до погасяване на вземанията; 124,32 лева – обезщетение
за забава върху задължението за топлинна енергия за периода от 28.02.2013 г. до
12.02.2016 г. и 7,38 лева – обезщетение за забава върху задължението за дялово
разпределение за периода от 28. 02.2013 г. до 12.02.2016 г., като на заявителя
са присъдени и направените в заповедното про-изводство разноски на стойност 325,00
лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 300,00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 03.05.2016 г. е депозирано възражение от длъжника по чл.414 ГПК, в
което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по
чл.415, ал.1 ГПК – на 08.06. 2016 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС
искове за установяване съ-ществуването на вземанията му по издадената заповед.
Съдът е сезиран с положителни установителни
искове, предявено по реда на чл. 422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за
признаване със сила на присъдено нещо съ-ществуването на оспорените от длъжника
главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение. Оспорването на взема-нията от страна на
длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличие-то на правен
интерес в полза на ищеца от предявяване на
установителния иск по чл.422 ГПК /в т. см. и решение № 246/11.01.2013 г.
по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02. 06.2011 г. по т.д.№
649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на
чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да уста-нови в това производство – в
качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му,
както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите,
които изключват или погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците и
потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона
за енергетиката /ЗЕ/. По силата на § 1, т.33а ДР на ЗЕ – в ред. в сила от
17.07.2012 г., небитов клиент е този, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водос-набдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
Съгласно чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ – в ред. от ДВ
бр.47/21.06.2011 г., продажбата на топ-линна енергия за небитови нужди се
извършва въз основа на писмени договори при общи ус-ловия, сключени между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия за стопански
нужди, след изм. с ДВ бр.54/2012 г. в сила от 17.07.2012 г. – за небитови
нужди. Това е предвидено и в чл.2 от ОУ за продажба на топлинна енергия за стопански нужди, дей-стващи
към исковия период. От представените по делото доказателства безспорно се
устано-вява, че процесният имот – ателие, състоящо се съгласно нотариален акт №
122, т.ХLІ, дело № 7931/1997 г. на І нотариус при СНС при СРС от работно
помещение, вътрешна стълба и сер-визно помещение на първо ниво /партер/ и
галерия на второ ниво /първи етаж/, не е жилище по смисъла на чл.40 ЗУТ, а е
предназначено за задоволяване на творчески и други нежилищни нужди, с оглед на
което топлоснабдяването на същия се извършва при условията на чл.149, ал. 1 ЗЕ.
В производството не се спори, че за процесния период такъв писмен договор не е
сключ-ван между главните страни по делото, с оглед на което между тях не е
възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия за
небитови нужди. При липсата на възможност топлопреносното предприятие да търси
стойността на доставена топ-линна енергия и извършена услуга „дялово
разпределение” на договорно основание, то съ-щото разполага с правата по чл.59,
ал.1 ЗЗД, с която норма законодателят е предвидил, че все-ки, който се е
обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което
се е обогатил, до размера на обедняването.
Фактическият състав на неоснователното
обогатяване на разглежданото основание включва кумулативната даденост на
следните елементи: обогатяване на ответника, обеднява-не на ищеца, които
произтичат от един общ факт или обща група факти и това разместване на блага да е настъпило без основание.
Обогатяването може да е в резултат на спестяване на раз-ходи, които обогатилото
се лице е следвало да извърши, увеличаване на имуществото му или намаляване на
пасивите му. За да се породи отговорност за ответника на разглежданото осно-вание
в дадената хипотеза по отношение на предявените два вида главни вземания е
необхо-димо при липсата на сключен договор за продажба на ответника да е била
доставена топлинна енергия в исковия период и същият да е ползвал такава в
собственото му ателие – обстоя-телства, които не са установени в процеса с ангажираните от жалбоподателя-ищец
доказа-телства пред първата инстанция. В производството пред СРС не са
изслушани съдебни експе-ртиза, както невярно се поддържа във въззивната жалба,
не са събирани гласни доказателства, нито са представяни писмени такива, за
извършена доставка на топлинна енергия в недвижи-мия имот-предмет на спора в
исковия период, съотв. за нейното количество. Единствените приложени в
обсъжданата насока доказателства – документи за отчет и изравнителни сметки,
изготвени от третото лице-помагач, се отнасят за друг имот на същия адрес,
собственост на от-ветника, съгласно визирания по-горе нотариален акт, а именно:
апартамент № 2, а не за ате-лието.
Релевираните в молбата на „Т.С.”
ЕАД от 22.04.2019 г. нови обстоя-телства – за постъпили плащания от ответника през
2016 г. и 2017 г., попадат под забраната на разпоредбата на разпоредбата на
чл.266, ал.1 ГПК. Но дори и да беше налице противополож-ната хипотеза, извод за
наличието на доставена и консумирана топлинна енергия в ателието за времето от
м.01.2013 г. до м.04.2015 г. не би могъл да се обоснове от това обстоятелство,
тъй като по делото не е установено от въззивника за кой имот и период се
отнасят плащанията.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в
гражданския про-цес,
предвидени с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, всяка страна в същия е длъжна да
устано-ви фактите, на които основава своите искания, което в случая не е
направено от страна на жал-боподателя-ищец в хода на производството пред СРС
относно разглежданите обстоятелства.
С оглед изложеното следва да се приеме, че ответникът не се е обогатил
без основа-ние за сметка на ищеца, което да е довело до неговото обедняване в
същия размер относно търсените като главници вземания, предвид което поради липсата
на кумулативната даде-ност на предпоставките за приложението на нормата на
чл.59, ал.1 ЗЗД, заявените от „Топ-лофикация София” ЕАД искове на това
основание по реда на чл.422, ал.1 ГПК се явяват из-цяло неоснователни и като
такива същите подлежат на отхвърляне.
При приетия изход на спора по
отношение на търсените главници, неоснователни са и претенциите по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД на стойност 124,32 лева – от-носно
вземането за топлинна енергия и 7,38 лева – относно вземането за дялово разпределе-ние
за исковите периоди от 28.02.2013 г. до 12.02.2016 г., тъй като тези
задължения са акце-сорни и се обуславят от съществуването на валидно, ликвидно
и изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение
длъжникът да е изпаднал в забава, каквито в настоящата хипотеза не са налице.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с
тези на първоинстанционния съд по отношение изхода от разглеждането на спора,
макар и по раз-лични мотиви, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото на жалбоподателя
не се дължат разноски на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Въззиваемата
страна не е заявила искане по реда на чл.78, ал.3 ГПК, поради което съдът не
дължи произнасяне на това основание.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 388413 от 18.04.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 30 949/2016 г. по описа на СРС, ІI ГО, 126 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната
на ищеца „М.Е.“ ООД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.