Решение по дело №229/2019 на Окръжен съд - Шумен

                     

 

                                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                               №222

 

                                          гр. Шумен, 25.10.2019 год.

 

                                                  В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Шуменският окръжен съд  в публичното съдебно заседание на двадесет и шести септември  през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                              Председател:М.Маринов

                                                                      Членове:1.Р.Хаджииванова

                                                                                     2.З.Иванова

при секретаря Ж.Дучева като разгледа докладваното от съдия Р.Хаджииванова в.гр.дело №229 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното.

 Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

 С решение №217/13.03.2019г. по гр.д.№2035/2018г. на ШРС, е признато за установено в отношенията между страните, че С.Х.П. дължи на З.И.С. сума в размер на 14 900 лв.,  представляваща дължима и незаплатена сума по договор за заем от 18.01.2013г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 11.06.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и сума в размер на 4 538.67 лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода от 11.06.2015г. до 11.06.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 829 от 12.06.2018г. по ч.гр.д. № 1754/2018г. по описа на ШРС. Присъдени са и следващите се разноски, включително и тези, направи в заповедното производство.

Решението е обжалвано от ответника изцяло. Жалбоподателят намира същото за неправилно. Съдът формирал вътрешното си убеждение, без да е отчел всички факти и обстоятелство по делото. Не бил съобразен алогичния факт, твърдян от ищцовата страна, че жалбоподателят бил взел заем от ищцата в размер на 32500лв., подписал договор и разписка за това и в рамките на същия ден върнал по-голяма част от заетата сума, при това без наличие на негов подпис. Неправилно първоинстанционният съд му отказал допускането на свидетели досежно твърдението, че заемодател било друго лице, различно от ищцата., както и че сумата била връщана на същото лице, заедно със законната лихва, тъй като тази хипотеза не попадала в забраната на чл.164 от ГПК.

 Моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго такова, с което заявената претенция бъде изцяло отхвърлена. Претендира и присъждане на направените деловодни разноски.

     Въззиваемата страна моли решението на ШРС да бъде потвърдено.

 Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

 Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите, изложени в жалбата и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Видно от представения по делото   договор за заем от 18.01.2013г., ищцата З.И.С. се задължила да предаде на заемателя - ответникът  С.Х.П.  сумата 32 500лв., която последният се  задължил да й върне до 18.07.2013г.. Договорът е изготвен двустранно на един и същи лист,  подписан от заемателя и заемодателя., като имената на заемателя са изписани на ръка. Представен е и разходен касов ордер от 18.01.2013г., издаден от З.И.С., съгласно който  П. е получил от нея сумата 32500лв. по договора от 18.01.2013г.. Същият отново е подписан от двете страни.

 В договора за заем, след положените подписи,  ръкописно е вписан текст, че на 18.01.2013г. били възстановена част - 17 600 лв. от заетата сума, като след текста стои подписа на заемодателя.

Съгласно заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, ,  размерът на дължимата и неизплатена главница по договора за заем е 14 900 лв., а размерът на законната лихва върху тази сума за периода от 11.06.2015г. до 11.06.2018г. (датата на депозиране на заявлението в съда)  възлиза на 4542.73лв..

Видно от приложеното ч.гр.д.№ 1754/2018г. на ШРС, по заявление по чл.410 от ГПК, подадено от ищцата, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение №829/12.06.2018г. за сумата от 14 900лв., представляваща незаплатено задължение по договор за заем от 18.01.2013г., с падеж на задължението – 18.07.2013г. и разходен ордер от 18.01.2013г. за предаването и приемане на сумата, както и мораторна лихва за забава в размер на 4 538.67 лв. за периода от 11.06.2015г. до 11.06.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 11.06.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски в общ размер на 1500.78 лв.  Срещу заповедта било депозирано възражение от длъжника, в което сочи, че нито познава ищцата - заемодател, нито бил взел заем от нея. В законоустановения месечен срок е предявен иск за вземанията и образувано настоящото исково производство.

         При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните  изводи:

         Заявена е претенция с правно основание чл.240 от ГПК.

              Заемът е реален договор, по силата на който, едната страна предоставя на другата пари /или заместими вещи/, а последната като получател се задължава да ги върне.  Или елементите на фактическия състав на соченото правоотношение са предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и реалното предаване на тази сума от заемодателя на заемателя, както и съгласието на последния да върне сумата.  Доказателствената тежест за  доказване наличието на соченото правоотношение носи ищецът, защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника. Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици.

       В случая  се установява, ,че  страните по делото са  били   в  облигационни отношения, уредени от сключен между тях договор за заем с падеж 18.07.2013г.. Представеният документ съдържа както отразяване на готовност за предаване на заетата сума, така и съгласие за връщането й в определен срок.  В раpписка, оформена като разходен касов ордер, е отразено и предаването на заетата сума от заемодателя на заемателя.  

          Не се установи, че  ответната страна-заемател по сделката е изпълнила в пълен обем своето насрещно задължение да върне получената сума в срок. Съгласно разпоредбата на чл.154 от ГПК, всяка от страните носи тежестта да докаже факта, от който извлича претендираната, изгодна за себе си правна последица. В конкретния случай, тъй като ищецът претендира връщане на заетата сума в размер на 14  900лв., следвало е ответникът да установи факта на заплащането на тази сума,  каквото  задължение  има  в  качеството си  на заемател, съгласно чл.240 от ЗЗД.  Последният обаче, не ангажира надлежни доказателства в този смисъл.

       Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК препраща към същите.           

       Неоснователно се явява възражението, че договорът за заем бил сключен с трето за спора лице, а не с ищцата и не на сочената дата и място. Както бе посочено по-горе, договорът е изготвен двустранно и носи подписите и на двете страни, като ответната страна не е оспорила нито своя, нито подписа на насрещната страна. Освен това наличието на заемно правоотношение се установява и от приложения разходен касов ордер, имащ характера на разписка и удостоверяващ предаването на сумата  по договора от С. на П./възражение, че името на С. в ордера било изписано след полагане на подпис от ответника е изложено едва в съдебно заседание пред въззивната инстанция и се явява преклудирано. Следва да се отбележи също, че датата и мястото на договора е част от съдържанието му, а съдържанието му  не може да се опровергава със свидетелски показания/чл.164, ал.1, т.6 ГПК/. Ирелеванто за дължимостта на заетата сума е и обстоятелството на коя дата и място е сключен договора, при положение че не е оспорена датата на падежа.

         Ответната страна не ангажира и надлежни доказателства досежно твърдението си, че договорът бил сключен не с ищцата,  а с трето лице, както и изпълнението на задължението по него. Свидетелски показания за разкриване на симулацията са допустими само при наличие на „начало на писмено доказателство“, а такова в настоящото производство не е представено.

      Не рефлектира върху извода на съда и твърдението на жалбоподателя, че не дължал сума по договора за заем, тъй като в рамките на същия ден/18.01.2013г./ бил върнал по-голяма част от заетата сума, но при отбелязване на това обстоятелство в договора липсвал негов подпис. За да се удостовери връщането на заета сума, или част от нея, е необходимо под изявлението да е поставен   именно подписа на заемодателя, не и на заемателя, доколкото касателно тази отметка договорът има характер на частен свидетелстващ документ и удостоверява неизгоден за  заемодателя факт. Ирелевантно е и обстоятелството върнал ли е П. същият ден или не част от сумата-176000лв., доколкото предмет на спора е остатъкът от 14 900лв.. 

         Заявената претенция се явява основателна   и следва да бъде уважена.  Основателна се явява и акцесорната претенция за заплащане на сумата 4 538.67 лв. – следваща се лихва за периода  11.06.2015г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда /11.06.2018/г..  

      Доколкото изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

     С оглед изхода на спора жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 1112лв..

      Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, Шуменският окръжен съд

                                               

                 

                                           Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №217/13.03.2019г. по гр.д.№2035/2018г. на ШРС.

ОСЪЖДА С.Х.П. с ЕГН********** ***, чрез адв.В.П. при ШАК, съдебен адрес: ***, офис 2 да заплати на З.И. С. с ЕГН********** ***, чрез адв.И.Ц. при РАК, съдебен адрес:***…, сумата 1112лв., представляваща направени деловодни разноски пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                                      2.