Р Е Ш Е Н И Е №1184
гр.Русе,01.07.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският районен съд,
II-ри граждански състав, в публичното съдебно заседание на 18-ти юни,
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН ПЕТРОВ
при секретаря ТЕОДОРА П.,
като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 7741 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Ищовото дружество „Агенция за събиране на вземания” ЕАД-гр.София, твърди, че се е снабдило със ЗИ по чл.410 по ГПК по ч.гр.дело № 5503/2018 г. по
описа на РРС за сумите от 455,77 лв.-главница, 35,83 лв.–договорна лихва за
периода 24.11.2016 г.-30.03.2017 г., 222,47 лв.–неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода 24.11.2016 г.-30.03.2017 г., 142, 81 лв.- неустойка
за предсрочна изискуемост, начислена еднократно на 15.12.2016г. и 84,97
лв.–обезщетение за забава за периода 16.12.2016 г.-01.08.2018 г., съставляващи
вземания по Договор за паричен заем №94108/03.11.2016 г., със законната лихва
върху главницата, считано от 02.08.2018 г., както и разноски за заповедното
производство.Актът бил връчен на длъжника в хипотезата на чл.47, ал.5 ГПК.
Твърдят и че на 03.11.2016 г. от “Сити кеш“ ООД на ответника бил предоставен
кредит в размер на 500,00 лв. Заемополучателят удостоверил с подписа си
получаването на сумата, че се задължава да го върне по начин и в срок, указан в
контракта, както и че е уведомен предварително за съществените условия на
сделката, чрез връчен му Стандартен европейски формуляр.Ответникът се съгласил
да престира на заемодателя главницата
заедно с договорна лихва за периода 10.11.2016
г.- 30.03.2017 г. на вноски от по 25,87 лв., ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора
по подготовката и обслужването на заема и добавка, съставляваща печалба на
дружеството, при фиксиран лихвен процент. А. не изпълнила всички свои
задължения по договора и преустановила плащанията.
На основание сключения договор и ОУ към него,
в случай, че заемателят забави плащането
на падеж на погасителна вноска, той дължал
обезщетение за забава и неустойка за
предсрочна изискуемост.
Според клаузите
на договора, заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписване на контракта
да предостави на кредитора обезпечение на задълженията му по договора, като
ответника не изпълнил това свое задължение.Според предвиденото по договор,
кредиторът му начислил неустойка в размер на 222,47 лв. Сочи се, че договорът за заем съдържа изрична клауза,
даваща право на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица.
Твърдят, че на 31.10.2017
г. е подписано Приложение 1 към договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 31.10.2017г. на основание
чл.99, ал.3 ЗЗД между “Сити кеш“ ООД
(цедент) и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД (цесионер).
Старият кредитор
упълномощил ищеца от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за
извършената цесия. По реда на чл.99, ал.3 ЗЗД до ответника било изпратено от
страна на “Сити кеш“ ООД, чрез “Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
Уведомително писмо от 10.11.2017г. за станалата продажба, чрез Български пощи с
известие за доставяне на постоянния адрес на длъжника, посочен в договор за
паричен заем.Пратката се върнала в цялост, като в обратната разписка било
отбелязано, че получателя се е преместил. Било изпратено и ново съобщение чрез
куриерска служба, което също не било връчено. Считат, че ответникът следва да
се счита уведомен за извършеното прехвърляне на дълга с факта на връчване на
книжата по настоящото дело.
Искат да се
признае за установено по отношение на ответника, че им дължи присъдените суми
по ч.гр.дело № 5503/2018 г. по описа на
РРС.Търсят се разноски за двете производства.
Ответницата Н.М.А.
*** не се явява в съдебно заседание. Назначеният й особен представител оспорва
исковете. Наведени са доводи за липса на доказателства, че А. е уведомена за
сключения договор за цесия, както и за наличието на неравноправни клаузи в
договора за заем.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства
и доводите на страните, намира за установено следното:
Видно от приложеното ч.гр.дело № 5503/2018
г. по описа на РРС, в
полза на ищеца в настоящото производство била издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Н.М.А. за сумите, заявени по исковата
молба, съставляващи
вземания по Договор за паричен заем
№94108/03.11.2016г., цедирани им на 31.10.2017 г. от “Сити кеш“ ООД, както и разноски за заповедното
производство. Актът е връчен на длъжника в хипотезата на чл.47, ал.5 ГПК.Съдът указал на заявителя, че може в 1-месечен срок да предяви иск за
установяване на вземането си.Разпореждането е връчено на страната на 19.10.2018г.Исковата молба по настоящото
дело е постъпила на 19.11.2018 г.
По делото няма
спор, че на 03.11.2016г., след
направено предложение за сключване на договор за паричен заем, на същата дата
такъв контракт под № 94108 бил
подписан между ответника и “Сити кеш“ ООД, по силата на който дружеството предоставило на
А. в заем сумата от 500,00 лв., която тя се
задължила да върне заедно с договорна лихва за периода 10.11.2016 г.- 30.03.2017г. на вноски от по 25,87 лв., включващи и
договорна лихва, при фиксиран ГЛП от 40,08 % и ГПР от 49,234 %.
Заемополучателят
е удостоверил с подписа си, получаване на сумата и съгласието си с клаузите по
договора.Според
чл.5, ал.3 от ОУ към договора, кредиторът е в правото си да прехвърли вземането
си в полза на трети лица.
С договор за
прехвърляне на вземане от 31.10.2017 г. и Приложение 1 към него от с.д., „Сити
кеш“ ООД прехвърлило на ищеца вземанията си към всички длъжници по ликвидни и
изискуеми парични заеми, ведно с привилегиите и обезпеченията, в това число и
дълга на ответника, за което било направено изисканото в чл.99, ал.3 ЗЗД
потвърждение. Цедентът дал съгласието си и упълномощил съконтрахента да уведоми
от негово име за цесията всички длъжници.
По
делото са представени доказателства, че до ответницата са били изпратени две уведомителни писма от 10.11.2017
г. (чрез БП) и от 24.10.2018 г. (чрез куриерска служба) във връзка с прехвърления дълг-по постоянен и настоящ
адрес на лицето, вписани в процесния договор, като двете са върнати, като невръчени.
От заключението
на изготвената по делото и неоспорена от страните съдебноикономическа
експертиза се установява, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 02.08.2018г., задълженията на ответницата по договора за паричен заем от 03.11.2016г.
са: 455,77 лв.-главница, 35,83
лв.–договорна лихва за периода 24.11.2016 г.-30.03.2017 г., 222,47
лв.–неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 24.11.2016
г.-30.03.2017 г., 142, 81 лв.- неустойка за предсрочна изискуемост и 84,97
лв.–обезщетение за забава за периода 16.12.2016 г.-01.08.2018. По данни на първоначалния кредитор извършените
плащания от ответницата са в общ размер на 75,60 лв. Към настоящия момент няма
данни ответницата да е извършвала някакви плащания на задълженията си по
кредита след датата на цесията.
При тази фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
В процесния случай
ищецът твърди, че е кредитор на ответника,
като правата му произтичат от договор за цесия от 31.10.2017г. Няма спор, че с този контракт “Сити кеш“ ООД надлежно
са прехвърлили вземането си към заемополучателя на ”Агенция за събиране на
вземания”. Разпоредбата на чл. 26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът
може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето
лице, само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
Такава възможност в случая е предвидена в клаузата на чл.5, ал.3 от ОУ към
договора за паричен заем, според която
кредиторът има право да прехвърля,
правата си по договора на трето лице.
По делото са
представени доказателства, че ищецът е бил надлежно оправомощен от стария
кредитор да уведоми длъжника за извършената цесия.Доколкото цесионерът действа като
пълномощник на цедента, а не от свое име, няма законова пречка последният да упълномощи друго лице, в това число и самия цесионер, да извърши уведомяването.При изпълнение на
посоченото условие трябва да се приеме, че е било спазено изискването на чл.99, ал.4 ЗЗД, по следните
съображения: Трайно установената съдебна практика, обективирана в решение № 3 от
16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др., приема, че уведомлението за цесията,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно
чл.99, ал.З, пр.първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника, на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Уведомяването на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на
основание чл.235, ал.З ГПК. Допустимо е, както и в настоящият случай, цедентът
да упълномощи цесионера да съобщи извършената цесия на длъжника /в т.см. решение
№ 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г, III г. о., ГК, решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д.
№ 2639/2014 г, II т. о., ТК и др./.
Безспорно ИМ и
доказателствата към нея са връчени на особения представител на ответника. Съобразно
съдебната практика, връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. /В т.см.решение на ВКС по
т.д.№ 193/2018 г./.
С връчването на
исковата молба и всички книжа по делото, вкл. и уведомлението по чл.99, ал.З от ЗЗД на особения представител на ответника, връчването е надлежно и от този
момент се пораждат всички правни последици, свързани с факта на връчване, вкл.
и уведомяването на длъжника за извършената цесия. Уведомяването по чл.99, ал.З
от ЗЗД чрез връчването на особен представител представлява надлежно уведомяване
на длъжника и цесията е породила действие спрямо длъжника от този момент. Този
факт, настъпил в хода на производството, следва да бъде съобразен с оглед
разпоредбата на чл.253,ал.З ГПК.
Предвид горното,
съдът приема, че цесията е породила действие спрямо ответника, поради което ищецът
е установил активната си материално правна легитимация по иска и възражението
на ответната страна в този аспект е неоснователно.
Последователната практика на Съда на ЕС по
тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която съдът е
длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори, дори и такова възражение да не е било направено от потребителя. По
отношение на договорите за кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143-чл.148
ЗЗП.
На първо място
следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния договор с ответника,
а не в общите условия към него, клаузите на същия не са индивидуално уговорени
по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем,
върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно
на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито
е доказал условията по договора да са били уговорени с ответницата
индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите следва да бъдат
подложени на проверка за тяхната равноправност – аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и
при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки
следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.8 от договора за заем, според която се дължи
неустойка в размер на 246,33 лв. при неосигуряване в тридневен срок от датата
на сключване на договора на обезпечения, посочени в чл.6 обезпечения се намира
в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
стори дългът му нараства, тоест опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит. В конкретния случай проверката за кредитоспособност е
извършена въз основа на попълнен от ответницата формуляр и след като й е
разрешено е неразбираемо защо от ответницата се изисква да представя
обезпечение и да заплаща неустойка, предварително определена по размер и
разсрочена в погасителните вноски, ако не осигури такова.
На следващо
място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано
пряко с претърпените вреди /няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по
тълк.д. № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На последно
място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст
предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче
не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да
се дължи и на основание чл.83, ал.1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен,
съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност.
Така е и в случая, тъй като ако беше изпълнил задължението си да проведе
добросъвестна проверка на кредитоспособността на ответницата съгласно чл.16
ЗКП, ищецът сам щеше да стигне до заключението, че със същата не следва да бъде
сключван договор за кредит преди да бъде предоставено обезпечението. По
изложените съображения с оглед нищожността на клаузата по чл.4 от договора
съдът намира, че ответника не дължи уговорената неустойка по чл.4, ал.2 от
договора, в случая претендирана до сумата от 191, 84 лв.
Нищожни, като
заобикалящи закона – чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД във вр.с чл.33, ал.1 ЗПК, са и
клаузите на чл.14, ал.1 от ОУ, според които заемателят дължи неустойка в размер
на 20 % от непогасеното задължение, при обявяването му за предсрочно изискуем. Съдът
счита, че тази клауза, категорично противоречи на закона /чл.33, ал.1 ЗПК /, чиято
императивна разпоредба гласи, че при
забава на потребителя кредиторът има право само на мораторна лихва.
В исковата молба
се признава, че ответницата е заплатила сумата от 75,60 лв., което се доказва и
от заключението на съдебноикономическата експертиза. С част от тази сума/23,86
лв./ са погасени задължения, които са приети от съда за недължими/вж. л.4 от
приетата експертиза-л.85 от делото/, поради което съдът приема, че с платената
сума е погасена част от лихвата за забава.
Предвид всичко
гореизложено следва да се признае за установено по отношение на ответницата, че
дължи на ищцовото дружество сумите от 455,77
лв.-главница, 35,83 лв.–договорна лихва за периода 24.11.2016 г.-30.03.2017 г.
и 61,11 лв.–обезщетение за забава, ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК – 02.08.2018г. до окончателното й изплащане, по
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.дело № 5503/2018г. по описа на РРС.
Искът следва да
се отхвърли в частта да се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумите от 222,47 лв.–неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
24.11.2016 г.-30.03.2017 г., 142, 81 лв.- неустойка за предсрочна изискуемост,
начислена еднократно на 15.12.2016г и лихва за забава над сумата от 61,11 лв. до
пълния предявен размер от 84, 97 лв., като неоснователен.
Според
указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. С оглед
уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски за заплатена държавна такса и възнаграждение за
юрисконсулт в заповедното производство в размер на 44,02 лв. и 542,97 лв. в исковото производство на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ответникът не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че Н.М.А., ЕГН: ********** *** дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев №
25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д. Б. Б. сумата от 455,77 лв.-главница по Договор за паричен заем №94108/03.11.2016г., ведно със законната лихва върху
главницата,
считано от 02.08.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от 35,83 лв.–договорна лихва за периода
24.11.2016 г.-30.03.2017 г. и сумата от 61,11 лв.–обезщетение за забава, предмет на заповед по чл.410 ГПК от 03.08.2018г. за изпълнение на парично задължение, постановена
по ч.гр.д № 5503/2018г.
по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* против Н.М.А., ЕГН: ********** иск с правно основание чл.422 ГПК, в частта да
се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца сумите от 222,47 лв.–неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода 24.11.2016 г.-30.03.2017 г., 142, 81 лв.- неустойка за предсрочна
изискуемост, начислена еднократно на 15.12.2016г и лихва за забава над сумата
от 61,11 лв. до пълния предявен размер от 84, 97 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Н.М.А., ЕГН: ********** *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев №
25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Д. Б. Б. сумата в размер на 44,02 лв. -
разноски по ч.гр.д № 5503/2018г.
по описа на РРС,
както и сумата в размер на 542,97 лв. - разноски за настоящото производство.
Решението може
да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Русенски
окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: