№ 2456
гр. София, 20.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЦММ
при участието на секретаря ИИИ
като разгледа докладваното от ЦММ Гражданско дело № 20221110144038 по
описа за 2022 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т*“ ЕАД твърди, че е налице облигационно правоотношение, възникнало
между него и ответника П. С. В. въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителя без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил
за процесния период на ответника топлинна енергия до топлоснабден имот, находящ се на
адрес: гр. София, ж. к. „ХД“, бл. 93, вх. Г, ет. 1, ап. 63, с аб. № 217061, като той не е
изпълнил насрещното си задължение за заплащане на дължимата цена, формирана на база
на прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, както и цена на услуга за дялово
разпределение. Сочи, че съгласно общите условия от 27.06.2016 г., в сила от 10.07.2016 г.,
купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща същата в 45-дневен срок от изтичане на
периода, за който се отнася, което ответникът не е сторил, поради което претендира сумите,
както следва: 763,40 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.11.2018
г. до 30.04.2021 г.; 112,33 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на
топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 30.03.2022 г.; 30,22 лв., представляваща
цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.03.2019 г. до 30.04.2021 г., както и
5,54 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на услуга за дялово
разпределение за периода от 01.05.2019 г. до 30.03.2022 г., ведно със законната лихва върху
всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.04.2022 г. до
окончателното им заплащане, за които суми по ч. гр. дело № 18954/2022 г. по описа на СРС,
79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.04.2022 г. Претендира и
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът П. С. В. е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете, препращайки към изложените от него оспорвания с възражението
по чл. 414 ГПК. Сочи, че апартаментът е със затапени кранове, а освен това със заявление с
вх. № 1976/24.06.2008 г. изрично е заявил, че не желае да ползва отопление в него. Излага
доводи за некачествено предоставяне на отоплителната услуга от страна на ищеца, тъй като
тръбите са неподдържани и износени. Позовава се на извършено от него плащане в размер
1
на 200 лв., в подкрепа на което представя касов бон от 01.11.2022 г. към фактура №
**********/31.07.2022 г. С тези съображения отправя искане за отхвърляне на предявените
искове.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Б*“ ООД не изразява становище по
предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153
ЗЕ.
Основателността на исковете за цена на потребена топлинна енергия и цена на услуга
за дялово разпределение предполага установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: облигационно правоотношение с предмет продажба /доставка/ на топлинна
енергия между топлофикационното дружество, в качеството му на продавач, и потребителя,
в качеството му на купувач; продавачът реално да е изпълнил задължението си да достави
твърдяното количество топлоенергия до имота в претендираната стойност и за купувача да е
възникнало насрещно задължение за заплащане на уговорената цена, както и, че през
исковия период в сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот, е извършвана
услуга за дялово разпределение от лице, с което е сключен договор, при което е възникнало
насрещно задължение за заплащане на нейната цена.
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима
редакция след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период/ потребител, респ.
клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик
на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач /страна/ по договора
за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което
е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това
качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, с доклада по делото от
07.11.2022 г. съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството,
че в рамките на исковия период ответникът П. С. В. е бил собственик на процесния
апартамент № 63, находящ се в гр. София, ж. к. „ХД“, бл. 93, вх. Г, ет. 1, с аб. № 217061 и
инсталация № **********. Нещо повече, за установяването му свидетелстват и данните,
удостоверени в писмените доказателства по делото – нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот № 19, том III, нот. дело № 377/16.04.2008 г., нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот № 106, том IV, нот. дело № 700/15.10.2009 г. и нотариален акт
за учредяване на договорна ипотека № 43, том III, нот. дело № 415/28.10.2009 г. /л. 24-29 от
делото/, според които считано от 15.10.2009 г. ответникът В. се легитимира като
изключителен собственик на процесния апартамент № 63, находящ се в гр. София, ж. к.
„ХД“, в жилищна сграда – блок № 93, вх. Г, ет. 1, заедно с избено помещение № 17 и 6,058
% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, без да има данни
относно осъществяването впоследствие на други юридически факти, довели до промяна в
правата върху него. Ето защо, на основание действащата нормативна уредба в областта на
енергетиката в качеството си на негов собственик именно ответникът П. В. се легитимира
като потребител на топлинна енергия по отношение на него в рамките на исковия период.
Нещо повече, в хода на процеса от негова страна не заявено изрично оспорване в тази
насока, още повече, че същият излага твърдения за извършени от него плащания на част от
процесните вземания, което по естеството си представлява конклудентно признание относно
2
съществуването на твърдяната от ищеца облигационната обвързаност с него по силата на
договор за доставяне на такава.
С оглед на изложеното, съдът приема, че ответникът П. В. се явява страна по
облигационното правоотношение с топлофикационното дружество във връзка с доставката
на топлинна енергия, чието основно задължение е да заплаща цената на същата, както и
цената на извършената в тази връзка услуга за дялово разпределение.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ облигационните правоотношения между страните се
регламентират от публични известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите. Следователно, приемането на общите условия от
абоната става по силата на закона, след изтичане на срока за възражения и/или отправено
искане към ищеца за уговаряне на индивидуални такива. По делото нито се твърди, нито се
доказва ответникът В. да е възразил срещу прилаганите от ищеца общи условия или да е
предложил сключването на индивидуално споразумение с него, поради което и с оглед
изложените по-горе съображения, че в рамките на исковия период той е бил собственик на
процесния апартамент № 63 съдът прави извод, че между него и ищеца е възникнало
договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ, разпределението на топлинна енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение, а дяловото
разпределение на топлинна енергия между страните в сградата се осъществява от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Топлинната енергия
за отопление на сграда – етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия
за отопление на имотите в сграда – етажна собственост – арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл.
145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. В случая, видно от
протокол от общо събрание на етажната собственост от 15.08.2002 г., списък към него и
договор от 24.09.2002 г. /л. 32-35 от делото/, справки за използвана топлинна енергия и
протоколи за отчет /л. 76-81 от делото/, а и с оглед изложеното от вещото лице в
констативната част от заключението по съдебно-техническата експертиза, по делото се
установява, че етажните собственици в сградата, находяща се на адрес: гр. София, ж. к.
„ХД“, бл. 93, вх. Г, са възложили извършването на индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и
топла вода на третото лице – помагач - „Б* България“ ООД /понастоящем „Б*“ ООД/.
За установяване на факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ
на претендираната цена, по делото е прието без оспорване от страните заключение на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза, според което количеството постъпила
топлинна енергия в сградата – етажна собственост, находяща се на адрес: гр. София, ж. к.
„ХД“, бл. 93, вх. Г, е измервана чрез определено от ЗЕ средство за измерване – общ
топломер, който е отчитан в края на всеки месец, като технологичните разходи са
приспаднати от общото количество топлинна енергия, влязло в абонатната станция, и са за
сметка на топлофикационното дружество. През процесния период в имота на ответника не
са начислявани суми за отопление и сградна инсталация, като детайлно е посочено как се
формират те, възприемайки се крайният извод, че това е ставало съобразно изискванията на
действащата нормативна уредба. Изрично вещото лице е посочило, че в процесния имот не е
имало доставка на битово гореща вода и суми за такава не са били начислявани, както и, че
3
отоплителните тела в апартамента са били демонтирани още преди исковия период. Ето
защо, сумите за отопление са начислявани на база мощност с оглед наличието на едно
отоплително тяло без уред за дялово разпределение /щранг лира в банята/, което физически
няма как да бъде демонтирано, поради което има характеристиката на отоплително тяло. В
случая, в подкрепа на такъв извод е разпоредбата на § 1, т. 37 от ДР на ЗЕ, която дава
легална дефиниция на понятието отоплително тяло. Следователно, отдадената от това
тръбно отоплително тяло топлинна енергия се явява компонент от общо начислената такава,
и тя се дължи от потребителя, наред с отдадената от сградната инсталация. Установява се
още, че последната е начислявана на база посоченото в т. 6.1.1. от Методиката за дялово
разпределение към Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването – между абонатите
съобразно пълния отопляем обем на имота - 209 куб. м. и този на етажната собственост – 3
328 куб. м. От техническа гледна точка фирмата за дялово разпределение също е изготвяла
индивидуалните изравнителни сметки в съответствие с нормативните изисквания, с оглед на
което вещото лице изяснява, че е било отразено реално доставеното количество топлинна
енергия и е извършено изравняване между начислената от ищеца и реално дължимата сума.
При анализ на протоколите и свидетелствата за метрологична проверка, касаещи исковия
период, експертът е достигнал до извод, че общият топломер в абонатната станция е
преминал изискуемите метрологични проверки в съответствие с изискванията на ДАМТН. В
чл. 155, ал. 1 ЗЕ от действащата през процесния период нормативна уредба се предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената
топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една
дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след
изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006г.; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Ето
защо, при определяне стойността на действително потребената през процесния период
топлинна енергия следва да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки в
края на отчетния период, които показват дали фактурираните през този период суми са били
завишени или занижени, като отразяват реално доставеното количество енергия след
проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. В случая, при
съобразяване на резултата от изравнителните сметки, изготвяни в края на всеки отчетен
период, експертизата е приела, че реално доставеното до имота на ответника количество
топлинна енергия за периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2021 г. възлиза на 857,36 лв.,
представляваща разлика между начислените суми по фактури /862,85 лв./ и сумите за
възстановяване на абоната по изравнителните сметки /5,49 лв./, като посочената стойност е
без предишни неплатени и просрочени суми и без начисляване на лихви по тях. Тук следва
да се има предвид фактът, че по делото няма данни да е налице хипотезата на чл. 153, ал. 2
ЗЕ за отказ от ползване на топлинна енергия - прекратяване на топлоснабдяването за
отопление на цялата сграда от абонатната станция или от нейното самостоятелно
отклонение, когато две трети от собствениците и титулярите на вещно право на ползване не
желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и декларират писмено това
пред топлопреносното предприятие, което е длъжно в срок до 15 дни след постъпване на
заявлението да извърши исканото прекратяване – арг. ТР № 2/25.05.2017 г. по т. д. № 2/2016
г., ОСГК на ВКС. Точно обратното, в случая сградата етажна собственост е присъединена
към топлопреносната мрежа по искане на етажните собственици, като видно от приетия
протокол от общо събрание от 15.08.2002 г. /л. 34 от делото/ същите са поискали и
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, поради което извод за
принудително доставяне на такава в сградата от страна на ищцовото дружество не може да
бъде направен. Възражението на ответника във връзка с качеството на предоставяната
услуга е останало недоказано. От страна на П. В. се твърди погасяване на част от
процесните суми, позовавайки се на представения от него касов бон от 01.11.2022 г. за
сумата от 200 лв. /л. 58 от делото/, която според посоченото в него е послужила за
4
погасяване на част от сумата по фактура № **********/31.07.2022 г., която обаче отразява
годишното изравнение за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г., т. е. не касае процесния
период, поради което не може да се приеме, че извършеното плащане е послужило за
погасяване на част от исковите суми. В случая, този извод на съда не се разколебава и от
факта, че в представената от ответника фактура № 001501820010/31.12.2022 г. е
обективирано изявление на ищеца, че към 12.01.2023 г. дължимите от П. В. суми за изминал
период са в размер на 265,23 лв., тъй като не става ясно кой е този изминал период и
представлява ли той част от процесния такъв. Ето защо, съдът приема, че стойността на
задължението за цена на топлинна енергия за периода от 01.11.1018 г. до 30.04.2021 г. се
равнява на посочения по-горе размер от 857,36 лв., поради което така предявеният главен
иск за сумата от 763,40 лв. е основателен и следва да се уважи изцяло.
Към стойността на задължението за цена на топлинна енергия следва да се добавят и
дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение, чиято стойност
не се спори, че се равнява на посочения от ищеца размер от 30,22 лв. Това е така, тъй като
съгласно разпоредбите на чл. 36 от общите условия, чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-
334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от общите условия на договорите между
„Т*“ ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия между потребителите в сграда – етажна собственост, тези разходи се заплащат от
потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща
цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
Ето защо, претенцията на ищеца за цена на услуга за дялово разпределение за периода
от 01.03.2019 г. до 30.04.2021 г. следва да се приеме за доказана в горепосочения размер от
30,22 лв., поради което така предявеният главен иск също е основателен и следва да се
уважи изцяло.
Като законна последица от предявяване на исковете, всяка една от посочените по-горе
суми следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 08.04.2022 г. до окончателното плащане.
По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на исковете за лихва за забава предполага установяване от ищеца
наличието на следните предпоставки: главен дълг; изпадане на ответника в забава и размера
на обезщетението за забава.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на ищеца от 2016 г., в сила от 10.07.2016 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32,
ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на месеца, за който се отнасят, а не от
публикуването на фактурата на интернет страницата на продавача. Ето защо, за вземанията
за цена на топлинна енергия за периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2021 г., които съдът прие за
доказани по основание и размер, не е необходимо отправянето на покана или
предприемането на други действия от страна на ищеца, за да се поставят клиентите в забава
/така решение № 4273 от 16.07.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 11883/2019 г./. От страна на
ответника не се спори, че размерът на лихвата за забава върху задължението за цена на
топлинна енергия за периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2021 г., попадащ в обхвата на общите
условия от 2016 г., се равнява на претендираната сума от 112,33 лв., начислена за периода от
15.09.2019 г. до 30.03.2022 г., поради което предявеният акцесорен иск за лихва за забава
върху задължението за цена на топлинна енергия е изцяло основателен и също следва да
бъде уважен.
По отношение на задължението за цена на услуга за дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което
длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В случая, по делото не са
представени доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение
от дата, предхождаща подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 08.04.2022 г. и
5
касаеща процесния период, поради което предявеният акцесорен иск за лихва за забава
върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение в размер на 5,54 лв. за
периода от 01.05.2019 г. до 30.03.2022 г. се явява неоснователен и следва да се отхвърли
изцяло.
По отговорността за разноски:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението
на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При този изход на
спора – частична основателност на предявените искове, право на разноски има всяка от
страните, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на ищеца следва да се присъдят направените разноски в производството по ч. гр. дело
№ 18954/2022 г. по описа на СРС, 79 състав, както и в исковото производство, съразмерно с
уважената част от исковете, които съответно възлизат на 37,27 лв. – платена държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение, както и 464,67 лв. – платена държавна такса, депозит за
СТЕ и юрисконсултско възнаграждение. Съдът определи в минимален размера
юрисконсултското възнаграждение на заявителя-ищец в двете съдебни производства на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), вр. чл. 37 от Закон за правната помощ
и съответно чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ (по отношение на
юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство) и чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ (по отношение на юрисконсултското възнаграждение в
исковото производство), като съобрази вида и обема на извършената дейност от
процесуалните му представители, както и фактическата и правна сложност на делото,
приключило в рамките на едно открито съдебно заседание. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в
полза на ответника не следва да се присъждат разноски, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, тъй като той не претендира и не доказва извършването на такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Т*“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Я****“ № 23Б срещу П. С. В., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж. к. „ХД“, бл. 93, вх. Г, ет. 1, ап. 63 установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че П. С. В. дължи на „Т*“ ЕАД сумата от 763,40 лв.,
представляваща цена на топлинна енергия по отношение на топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, ж. к. „ХД“, бл. 93, вх. Г, ет. 1, ап. 63, с аб. № 217061, за периода от 01.11.2018 г.
до 30.04.2021 г.; сумата от 30,22 лв., представляваща цена на услуга за дялово
разпределение за периода от 01.03.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва върху
всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.04.2022 г. до
окончателното им заплащане, както и сумата от 112,33 лв., представляваща лихва за забава
върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 30.03.2022 г.,
за които суми по ч. гр. дело № 18954/2022 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.04.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за лихва за забава
върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение в размер на 5,54 лв. за
периода от 01.05.2019 г. до 30.03.2022 г.
ОСЪЖДА П. С. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „ХД“, бл. 93, вх. Г, ет. 1,
ап. 63 да заплати на „Т*“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Я****“ № 23Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 37,27 лв., представляваща
разноски в производството по ч. гр. дело № 18954/2022 г. по описа на СРС, 79 състав, както
и сумата от 464,67 лв., представляваща разноски в исковото производство.
6
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца „Т*” ЕАД – „Б*“ ООД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7