Р Е Ш Е Н И Е
№….........../16.03.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и четвърти февруари през две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 14954 по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „М.д.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Е.П.” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, положителен установителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
във вр. чл. 99 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца сумата от
19 лв., начислена по фактура ТП № ***/31.01.2019 г., представляваща заплатена на
25.04.2019 г. без основание сума за възстановяване на ел. захранване на обект
на потребление с абонатен № ***и клиентски № ***с титуляр Н.П.К., като вземането е прехвърлено на
ищеца с договор за цесия от 13.08.2019 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението –
16.08.2019 г., до окончателното изплащане на задължението, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ **/2019 г. по описа на Районен съд – Варна.
По твърдения в исковата молба, по
силата на договор за цесия от 13.08.2019 г., сключен между Н. П. К., в
качеството му на цедент, и „М.д." ЕООД – цесионер, ищецът е придобил
вземане за сумата от 19 лв., представляваща недължимо заплатена сума за
възстановяване на ел. захранване на обект на потребление с абонатен № ***и
клиентски № ***с титуляр на партидата Н. П. К., за която сума е издадена
фактура № ТП № ***/31.01.2019 г. Ищецът твърди, че за извършеното прехвърляне
длъжникът е уведомен от цедента, действащ чрез адв. Красимир Тодоров, с нарочно
уведомление от 14.08.2019 г. Счита, че таксата по посочената фактура е
заплатена без основание. В тази връзка излага, че ответното дружество не отчита
никакви разходи при възобновяване на електрозахранването, преустановено по вина
на потребителя, тъй като тази услуга се извършва от друго търговско дружество,
а именно „Електроразпределение Север“ АД. Навежда доводи за нищожност на
клаузата на чл. 37, ал. 1, изр. 2 от Общите условия за продажба на ел. енергия
на „Е.П.“ АД, която предвижда начисляването на такса за възстановяване на
захранването. Счита, че същата противоречи на чл. 122-124 от Закона за
енергетиката, като се позовава на практиката на ВКС. Поддържа, че чрез
посочената такса се ограничават правата на потребителя, произтичащи от закон,
поради което и клаузата е неравноправна. Посочва, че потребителят е поставен в
неравноправно положение, като се позволява на доставчика да изисква предварително
заплащане на суми и едностранно определяне на техния размер за възстановяване
на снабдяването.
Твърди, че за недължимо заплатената сума от 19 лв. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № **/2019 г. по
описа на Районен съд - Варна, срещу която длъжникът е възразил.
По изложените съображения по същество моли да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца, в качеството му на
частен правоприемник на потребителя Н. П. К., сумата от 19 лв., за която е
издадена заповедта за изпълнение, ведно със законната лихва, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда – 16.08.2019 г., до окончателното изплащане
на задължението. Претендира и присъждане на съдебно-деловодни разноски,
включително адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния му представител адв.
Денислав Денев, поддържа исковата молба и обективираното в нея искане и
представя списък на разноски по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът „Е.П.“ АД депозира отговор на исковата молба, в
който излага становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск.
Твърди, че прекъсването на захранването на абоната е следствие от виновно
неизпълнение на договорните му задължения, като захранването в обекта е
преустановено на 31.01.2019 г. поради незаплащане на изискуеми задължения за
потребена ел. енергия и снабдяването е възстановено на 25.04.2019 г. Поддържа,
че е налице правно основание за начисляване на процесната такса за
възстановяване, като се позовава на клаузата на чл. 34 от Общите условия.
Счита, че, макар разходите по прекъсване и възстановяване на преноса да се
понасят от „Електроразпределение Север“ АД, таксата за възстановяване на
продажбата на електрическа енергия по същество представлява такса за вид
мрежова услуга по смисъла на т. 6, § 1 от ДР на Правилата за търговия с
електрическа енергия (ПТЕЕ), поради което същата се дължи на крайния снабдител,
какъвто се явява ответното дружество, на основание чл. 28, ал. 1 от ПТЕЕ.
Оспорва да е налице
противоречие на чл. 37, ал. 1 от Общите условия със Закона за енергетиката.
Заявява, че ответникът е изпълнил задължението, вменено му е чл. 124 ЗЕ, като е
възстановил електроснабдяването в имота. Посочва, че ЗЕ не отрича възможността
за възстановяване на вредите, понесени от електроразпределителното дружество
при неизпълнение на задълженията на абоната по договора. Поддържа, че плащането
на таксата е определящо не за възобновяване на снабдяването, а за възобновяване
на продажбата на енергия, като снабдяването на обекта с ел. енергия се изразява
в принципната възможност в същия да бъде ползвана такава. Пояснява, че
посочената такса е част от ценоразпис, който е публично обявен и всеки абонат е
запознат със съдържанието му.
Развива доводи за
липса на противоречие на чл. 37, ал. 1 от Общите условия със Закона за защита
на потребителите, като намира за бланкетни и необосновани аргументите на ищеца
в тази насока. Счита, че посочената клауза не съдържа уговорка във вреда на
потребителя, а предвижда ангажиране на неговата гражданска отговорност за
виновно неизпълнение на договорните му задължения. Оспорва да е налице
противоречие с чл. 143, т. 18 ЗЗП, тъй като ценоразписът, в който е посочена
таксата, е публично известен и абонатът е бил предварително уведомен за размера
ѝ. Поддържа, че клиентът е имал възможност да влияе върху съдържанието на
ОУ, но не се е възползвал от нея, като не е подал писмено заявление по реда на
чл. 52 ОУ, с което да предложи специални условия. Отделно излага, че клаузата,
предвиждаща начисляване на процесната такса, има неустоечен характер и цели не
само поправяне на вредите, но и стимулиране на абоната да не допуска виновно
неизпълнение на задълженията си по договора.
По изложените съображения
по същество моли за отхвърляне на предявения иск и претендира направените по
делото разноски, включително адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно
заседание ответникът, чрез процесуалния му представител адв. Ана Колева,
поддържа отговора на исковата молба и искането по същество на спора. Представя
списък на разноските по чл. 80 ГПК.
След като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
С обявения за окончателен доклад по делото като
безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че между Н.П.К.и
ответното дружество е налице валидно възникнало договорно правоотношение по
повод доставка на електроенергия в обект на потребление с абонатен № ***и
клиентски № ***, при публично известни Общи условия. Безспорно
е също, че на 25.04.2019 г. абонатът е заплатил на ответника
процесната сума от 19 лв. по издадената фактура № ТП № ***/31.01.2019 г.,
представляваща такса за възстановяване на ел. захранването.
От съдържанието на представения договор за
прехвърляне на вземане от 13.08.2019 г. (л. 11) се установява, че Н. П. К., в качеството й
на цедент, е прехвърлила в полза на „М.д.“ ЕООД – цесионер, вземането си към „Е.П.“
АД в размер на 19 лв., представляваща заплатена без основание на 25.04.2019 г.
стойност за възстановяване на ел. захранването по процесната фактура.
Видно от приложеното уведомление от 13.08.2019
г. (л. 13), цедентът, действащ чрез надлежно упълномощен представител - адв.
Красимир Тодоров, е уведомил длъжника за извършеното прехвърляне чрез
електронно писмо от 14.08.2019 г., получено от служител на „Е.П.“ АД на същата
дата и регистрирано с вх. № 5192225/14.08.2019 г. (л. 14).
От материалите по придобщеното ч.гр.д. № **/2019
г. по описа на Районен съд – Варна се установява, че въз основа на подадено на 16.08.2019 г. от „М.д.“ ЕООД срещу „Е.П.“ АД
заявление е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
с предмет процесната сума от 19 лв. Длъжникът
своевременно е възразил срещу издадената заповед, като в указания му
едномесечен срок по чл. 415 ГПК заявителят е предявил положителния установителен
иск, предмет на настоящото производство.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Налице са общите
предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на правото на иск, както
и специалните такива, свързани с реда за търсената защита по чл. 422, ал. 1 ГПК
(съгласно т. 10а от Тълкувателно решение по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС), поради което предявеният
положителен установителен иск е допустим.
Основателността на същия е обусловена от наличието на следните кумулативни материалноправни
предпоставки, а именно: 1.) наличието на валидно възникнало облигационно
отношение между Н.П.К.и ответното дружество по повод доставка на електроенергия
в обект на потребление с абонатен № ***и клиентски № **; 2.) заплащането на
процесната сума от абоната в полза на ответника „Е.П.“ АД; 3.) наличието на
валидно сключен договор за цесия между абоната Н.П.К.и ищеца, както и 4.)
съобщаването на цесията на ответника. Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест в процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154, ал.
1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на тези факти.
Наличието на първите две от
посочените материалноправни предпоставки е безспорно между страните, а от
коментираните по-горе писмени доказателствени средства се установяват и
останалите две.
Правният спор се съсредоточава върху
наличието на правно основание за начисляването на процесната такса за
възстановяване на електрозахранването.
Поддържайки
становище за законосъобразност на начислената сума, ответникът „Е.П.“ АД се
позовава на приложимите между страните Общи условия. С Решение № 798 от 20.01.2017 г. на ВАС окончателно е отменено Решение № ОУ-06 от 21.07.2014 г. на ДКЕВР, с
което са одобрени Общи условия за продажба на електрическа енергия на „Е.П.“
АД, влезли в сила на 07.09.2014 г., поради което по отношение на вземането по
издадената от ответника фактура от 29.07.2019 г. са приложими Общите условия на
договорите за продажба на ел. енергия на „Е.П.“ АД, одобрени с Решение №
ОУ-061/07.11.2007 г. на ДКЕВР (ОУ ДПЕЕ). Съгласно чл. 20, ал. 1 от ОУ ДПЕЕ „Е.П.“
АД има право да поиска от „Електроразпределение Север“ АД да прекъсне или
ограничи снабдяването с ел. енергия, в случай че битов потребител допусне
забава в плащанията на дължими суми. Според чл. 21, ал. 1 от ОУ ДПЕЕ след
отпадане на основанията за прекъсването „Е.П.“ АД изисква от
„Електроразпределение Север“ АД възстановяване на снабдяването с електрическа
енергия, като, когато прекъсването е по вина на потребителя, снабдяването се
възстановява след като последният заплати на „Е.П.“ АД и „Електроразпределение
Север” АД всички направени разходи за прекъсване и за възобновяване на
снабдяването.
От
цитираните клаузи от ОУ ДПЕЕ следва, че дължимостта на таксата за
възстановяване е обусловена, от една страна, от виновно неизпълнение на договорните
задължения на потребителя и, от друга страна, от извършването на разходи от
доставчика за прекъсването, респ. възстановяването на захранването. В случая е
безспорно, че потребителят не е бил изправна страна по договора, но липсват
каквито и да било доказателства за извършването на разходи от страна на
ответното дружество, които да оправдаят изискваната насрещната парична престация
от абоната. Отговорността на последния за собственото му неправомерно поведение
се изразява в невъзможността му да
ползва електрическа енергия след прекъсването на електроснабдяването в обекта,
но няма никакво основание за разширяване на тези отговорност чрез натоварването
на потребителя с допълнителни парични задължения, за които не е предоставена никаква
реална услуга.
Отделно,
съдът намира за основателни възраженията на ищеца за неравноправност на
обсъжданите клаузи на чл. 21, ал. 1 от ОУ ДПЕЕ от 2007 г., респ. чл. 37, ал. 1
от ОУ ДПЕЕ от 2014 г., като съображенията за това са следните:
В разглеждания случай
абонатът на ел. енергия е физическо лице и същият има качеството „потребител“
по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва с потребителската закрила,
регламентирана в посочения специален закон. Според чл. 143, т. 2 ЗЗП неравноправна клауза е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя, като изключва или ограничава правата на
потребителя, произтичащи от закон.
Правата
на потребителите на енергийни услуги са регламентирани в Закона за
енергетиката, като в същия са изрично уредени и правилата за преустановяване
на присъединяването и снабдяването с електрическа енергия - Глава Девета, Раздел XI от
ЗЕ. Съгласно чл. 123, ал. 1 ЗЕ доставчиците от последна инстанция, общественият
доставчик, крайните снабдители, производителите и търговците на електрическа
енергия имат право да преустановят временно снабдяването с електрическа енергия
на крайните клиенти при неизпълнение на задължения по договора за продажба на
електрическа енергия, включително при неизпълнение на задължението за
своевременно заплащане на всички дължими суми във връзка със снабдяването с
електрическа енергия. При отстраняване на причините, довели до
преустановяването на снабдяването, за енергийното предприятие възниква
задължение да възстанови същото - арг. от чл. 124 ЗЕ. Следователно законът не
обвъзрва възстановяването с предварително заплащане на допълнителни такси от
страна на потребителя и начисляването на такива от страна на доставчика
ограничава правата на икономически по-слабата страна по правоотношението.
Респективно клаузите в ОУ ДПЕЕ, предвиждащи такава такса възстановяване, са
неравноправни и нищожни, на основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143, т. 2 ЗЗП,
доколкото няма данни да са уговорени индивидуално.
Нещо повече - дори да бъдат
реализирани разходи във връзка с възстановяването (каквито в случая не са
доказани), с оглед регламентираното в чл. 124 ЗЕ задължение на енергийното предприятие за
възстановяването на снабдяването при отстраняване на причините за неговото
преустановяване, предварителното заплащане на тези разходи от страна на
потребителя не може да бъде изисквано. Освен това в случая тези разходи са
едностранно определени от предприятието и фиксирани по размер. Обсъжданите
клаузи на ОУ ДПЕЕ на практика предоставят възможност на доставчика едностранно
да определя обезщетение за претърпени вреди поради включване и изключване на
снабдяването, поради което са неравноправни и на основание чл. 143, т. 19 ЗЗП.
В този смисъл – цитираното от ищеца решение № 125/07.08.2015 г. по т.д. №
990/2015 г. на ВКС, I т.о. Макар същото да е постановено по повод общите
условия на друго енергийно предприятие, в него е обсъждана клауза с аналогично
съдържание на процесните, поради което възраженията на ответника за
неотносимост на посочената съдебна практика са неоснователни.
С оглед на гореизложеното,
съдът намира, че начислената такса за възстановяване е заплатена от праводателя
на ищеца в полза на ответника при първоначална липса на основание по смисъла на
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Следователно предявеният установителен иск е
основателен и следва да бъде изцяло уважен, като бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 19 лв.,
ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда – 16.08.2019 г., до окончателното изплащане на задължението.
По разноските:
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид искането, обективирано в
исковата молба, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените в
настоящото производство разноски в общ размер на 325 лв., от които 25 лв. за
заплатена държавна такса и 300 лв. за адвокатско възнаграждение, доказателства
за заплащането на което са представени по делото – договор за правна защита и
съдействие (л. 42), ведно с отбелязване, че уговореното възнаграждение е
изплатено изцяло в брой. Съдът намира направеното от процесуалния представител
на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно, тъй като
минималният размер на адвокатското възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза в размер на претендираната сума от 300 лв.
Съгласно
задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г.,
ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство. Следователно в полза на ищеца следва да бъде присъдена и сумата
от 325 лв. за разноски по ч.гр.д. № **/2019 г. по описа на Районен съд – Варна,
от които 25 лв. за държавна такса и 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Съобразно
изхода на делото, разноски в полза на ответника не следва да се присъждат.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск, че ответникът „Е.П.” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:***, ДЪЛЖИ на ищеца „М.д.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 19 лв. (деветнадесет
лева), начислена по фактура ТП № ***/31.01.2019 г., представляваща
заплатена на 25.04.2019 г. без основание сума за възстановяване на ел.
захранване на обект на потребление с абонатен № ***и клиентски № ***с титуляр Н.
П. К., като вземането е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 13.08.2019
г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 16.08.2019 г., до
окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № **/2019 г. по
описа на Районен съд – Варна, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. чл. 99 ЗЗД;
ОСЪЖДА „Е.П.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „М.д.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление:***,
сумата от 325 лв. (триста двадесет и пет лева), представляваща сторени в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК;
ОСЪЖДА „Е.П.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „М.д.“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление:***,
сумата от 325 лв. (триста двадесет и пет лева), представляваща сторени в заповедното производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК;
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните;
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи
на страните, чрез процесуалните им представители, след 13.04.2020 г.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: