Р Е Ш
Е Н И Е
№ 3706 09.10.2019 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII
състав, в публично заседание на дванадесети септември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 14931 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД.
Ищецът А.Ф.Ю., ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощника му
адв. Д.Б., е предявил против „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. Московска № 19, представлявано от Д.М., Д.Н.,
В.С., Ю.Г. и М.П. – К., иск за осъждането на ответника да върне на ищеца сумата
от 1250 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по договор
за текущо потребление от 08.12.2015г., за периода от 08.12.2015г. до
18.09.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда, до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 08.12.2015г. между ищеца и ответника е сключен Договор за текущо
потребление, съгласно който „БАНКА ДСК“ АД отпуснала на А.Ю. сумата от
41 600 лева, със срок на погасяване до 08.12.2025г. В т. 8 от договора
било предвидено, че ищецът ще заплаща възнаградителна лихва за ползването на
отпуснатата сума, която се формира от аритметичния сбор борсов пазарен индекс
SOFIBOR/EURIBOR + надбавка от 6.214 %.
Било уговорено, че максималният размер, до който можело да достигне
размерът на възнаградителната лихва се формира от променливия лихвен процент,
приложим по стандартни потребителски кредити в размер на 6-месечният SOFIBOR/EURIBOR
+ стандартна надбавка от 13.96 %, както и че крайният лихвен процент не може да
бъде по-нисък от размера на фиксираната стандартна надбавка или от размера на
фиксираната стандартна надбавка, съответно намалена, в случай на изпълнение на
условията.
Във връзка с изложеното, ищецът счита, че уговорената между
страните в договора клауза за възнаградителна лихва е нищожна, тъй като се
явява неравноправна клауза спрямо потребителя. Твърди се, че възможност за
едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката е допустима само,
ако са спазени определени изисквания, като: на първо място, обстоятелствата,
при чието настъпване може да се измени лихвата трябва да са изрично уговорени в
договора или общите условия; тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да
не зависят от волята на кредитора; методиката за промяна на лихвата да е ясно и
подробно посочена; да е възможно както повишаване, така и понижаване на
първоначално уговорената лихва; както и при настъпване на посочените условия,
промяната на лихвата да настъпва автоматично. Твърди се, че в процесния договор
липсва ясно разписана методика за начина на промяна на възнаградителната лихва,
липсва яснота за окончателната тежест и количественото изражение на втория
компонент на възнаградителната лихва /т.нар „надбавка“/, договорено е само
увеличаване на лихвата неограничено според размера на пазарния индекс, но не и
намаляване, когато той е отрицателна величина.
При така изложената фактическа обстановка, се смята, че клаузата
за възнаградителна лихва не отговаря на горепосочените изисквания, поради което
съшата се явява нищожна. Ето защо, се претендира връщане на сумата от 1250
лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва за периода от
08.12.2015г. до 18.09.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на дължимата
сума. Претендират се и направените по делото разноски.
В исковата молба е отправено особено
искане по чл. 38 от Закона за адвокатурата, а именно в случай на уважаване на
иска, ответникът да бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение в размер,
определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съразмерно с уважената част от иска.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от ответника, с който се оспорва предявеният иск като недопустим и
неоснователен. Ответника навежда твърдения за недопустимост на предявеният иск,
тъй като правото на ищеца било упражнено с нередовна искова молба, която съдържа
общо формулирани и недоказани твърдения, петитумът бил неясен, поради което
исковата молба трябвало да се остави без разглеждане. Правят се възражения по
отношение на подсъдността на иска, а именно: ответникът счита, че цената на
иска е в размер на 41 600 лева, тъй като това е размерът на договора за
текущо потребление от 08.12.2015г. Ето защо, родово компетентен да разгледа
правния спор бил Окръжен съд.
По
отношение на обстоятелствата, на които се основава иска, се твърди, че
отпуснатият кредит бил обезпечен с договор за залог на бъдещи вземания от ***в
размер на 41 600 лева, като при неизпълнение на програмата ДСК Престиж +,
лихвеният процент ставал 13,99 %. Твърди
се, че кредитът не е обслужван редовно, както и, че ищецът вече не е в
правоотношение с ***, поради което първоначално предоставеното обезпечение е
отпаднало и към настоящия момент не е предоставено друго такова. Твърди се, че
на ищеца е предоставена необходимата информация по условията на кредита,
изброени са обективните фактори, при проява на които е възможна промяна на
лихвения процент, както и че същият е бил намаляван при намаляване на 6-месечен
SOFIBOR.
С
оглед изложеното се твърди, че не могат да се оспорват извършените от банката
промени на лихвения процент, тъй като те са следствие единствено и само от
постигнати индивидуално договорености между страните по договора. Счита се, че
извършеното увеличаване на лихвата по кредита е извършено законосъобразно и на
база на предвидени в договора и общите условия основания.
Твърди
се, че оспорените клаузи по договора и общите условия не представляват
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП, тъй като тази
разпоредба била приложима само при наличие на фиксиран лихвен процент, а в
конкретния случай е уговорен променлив лихвен процент. Счита, че не е налице
неравноправност и по смисъла на чл. 143, т. 13 от ЗЗП, тъй като посочените
клаузи били достатъчно ясни и напълно отговарящи на изискванията на закона.
Освен
това се смята, че в чл. 146, ал. 2 и следващите от ЗЗП е уреден редът за
обявяване нищожност на клаузи от договор, като се счита, че преди да се
изследва, дали клаузите са индивидуално уговорени или не, следва да се провери
дали същите биха могли да бъдат квалифицирани като неравноправни според
дефиницията, предвидена в чл. 143 от ЗЗП. Ето защо се счита, че фактът, че
условията не са уговорени индивидуално, не ги прави нищожни на самостоятелно
основание. Навеждат се твърдения за обективност и предвидимост на възможностите
за увеличаване на лихвения процент.
Посочва
се, че в т. 7.8 от Общите условия ясно е определена възможността на банката
едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, но не и задължението
да стори това. Тази възможност обаче не зависела от лична преценка, а от
настъпването на обективни фактори, изчерпателно изброени в общите условия.
Ответникът
възразява срещу начина, по който е изчислена претендираната сума. Счита, че процесните клаузи не са нищожни,
поради което искът за връщане на недължимо платена възнаградителна лихва, се
явява неоснователен. Оспорва и предявеният иск за законна лихва, като
неоснователен, предвид акцесорния му характер.
С
допълнителна молба, ищецът навежда допълнително основание за нищожност на
процесната клауза от договора, като посочва, че в сключения между страните
договор за потребителски кредит липсва информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания
по договора, коeто се явява основание за
обявяването му за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.
11, ал. 1, т. 12 от ЗПК.
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XVIII-ти
гр. състав,
след като прецени събраните по делото доказателства
по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
По делото е представен Договор за кредит за текущо потребление, сключен на
08.12.2011г. между А.Ф.Ю., ЕГН **********, с адрес *** – кредитополучател, и БАНКА
ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
Московска № 19, представлявано от Д.М., Д.Н., В.С., Ю.Г. и М.П. – К. кредитор,
съгласно който кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя
сумата от 41 600 лева, а кредитополучателят се задължава да върне
посочената сума, ведно с уговорена възнаградителна лихва, за срок от 120
месеца, или до 08.12.2025г. В посочения договор е предвидено, че същият се
обезпечава със залог върху парични вземания в лева.
Към договора са приложени и общи условия на банката – подписани и от двете
страни, които уговарят детайлно общите положения, свързани с предоставянето,
периодичното плащане, погасяването и прекратяването на договора за паричен
заем.
От страна на банката – ответник са представени писмени доказателства,
свързани с процесния договор, а именно:
Представени са извлечение от счетоводните книги от 15.11.2018г., от което е
видно, че длъжникът – ищец в производството, се намира в забава, като е
просрочил общо 6 броя погасителни вноски на стойност 3 738, 97 лева и банково
извлечение за периода от 08.12.2015г. до 08.11.2018г., установяващо
постъпващите по сметка на ищеца суми за погасяване на паричния заем към
банката, счетоводното им отчитане към различните компоненти от вземането –
главница, лихви и такси, както и крайното салдо по кредита.
Ответникът представя и справка от електронния регистър на трудовите
договори на НОИ, от която се установява трудовото минало на ищеца, а именно
къде и кога е бил назначаван на трудов договор, кога са били прекратявани
трудовите правоотношения между страните и т.н.
Приложено е и пълно извлечение от банковата сметка на ищеца за периода от
08.12.2015г. до 08.11.2018г., от което се вижда движението на парични средства по
банковата сметка, включително постъпленията по нея, тегления, погасявания на
вноски по получения паричен заем и т.н.
Ответникът представя и други документи във връзка с отпуснатия паричен
кредит – погасителен план и схема за пресмятане на погасителния план, искане за
отпускане на кредит; съгласие на работодателя за превеждане на трудовите
възнаграждения на служителя по посочена разплащателна сметка; декларация за
гражданско и имуществено състояние на ищеца; декларация за наличие или липса на
публични задължения; декларация за защита на личните данни; документи, свързани
с рефинансирането на други парични заеми на ищеца, както и доказателства за тяхното
изплащане.
Представена е декларация от 08.12.2015г., в която ищецът е декларирал, че
му е предоставена необходимата преддоговорна информация по чл. 5, ал. 2 от ЗПК,
извлечение от Централен кредитен регистър и Договор за залог на парични
вземания от 08.12.2015г., сключен между ищеца и ответника.
Всички приложени по делото писмени доказателства следва да се кредитират от
съда, доколкото не са оспорени от насрещната страна и са относими към правния
спор.
По задачи и на двете страни беше изготвена съдебно-счетоводна експертиза,
от която се установява, че за процесния период ищецът е заплатил на ответника
сумата от 8921,90 лева, представляваща възнаградителна лихва по кредита, като
през периода е била налице промяна в лихвения процент и ако същият би бил
фиксиран в размер на 6,214 %, ищецът би заплатил сумата от 6805, 99 лева
възнаградителна лихва за съшия период. Освен това, от заключението става ясно,
че лихвения процент по кредита към датата на усвояването му е бил 7,2 %, към
22.02.2017г. – 13,990 %, а към датата на исковата молба – 14.127 % . Установява
се, че кредитът не е бил обслужван редовно, налице са просрочени вноски. Съдът
кредитира изцяло заключението на вещото лице като обективно, безпристрастно, компетентно изготвено и неоспорено от страните.
Въз основа на така установените факти по делото, съдът
достигна до следните правни изводи:
От
събраните по делото доказателства безспорно се установи, че между ищеца и
ответника е бил сключен договор за кредит за текущо потребление при условия,
подробно описани в него и в приложимите към него общи условия, както и условия
по кредитна програма „ДСК Престиж Плюс“, предвиждаща преференциални условия по
сключения договор за паричен заем.
Предмет
на настоящия спор е неравноправността на клаузата от договора, касаеща
определянето на размера на възнаградителната лихва, дължима по договора за
кредит. Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в т.1 – 19 са
предвидени различни хипотези, обосноваващи неравноправността на определени
клаузи. Съгласно трайно установената съдебна практика, една договорна клауза е
неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е
индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Освен това, за да бъде обявена за
неравноправна, не следва да са налице предвидените в чл. 144 от ЗЗП изключения.
Процесното правоотношение безспорно се регулира от разпоредбите на ЗЗП,
доколкото касае договор, сключен между потребител и търговец, поради което към
него намират приложение горепосочените правни норми.
В
т. 8 от процесния договор е предвидено, че кредитът се олихвява с променлив
лихвен процент в размер на 7,2 %, формиран от стойността на 6-месечен SOFIBOR/EURIBOR 0.986 % и фиксирана преференциална надбавка в размер
на 6.214 % при изпълнение на Условията по програма ДСК Престиж Плюс, като при
нарушение на условията, кредитополучателят губи преференцията си изцяло или
частично, при което максималният размер, до който може да достигне лихвеният
процент в резултат на неизпълнение на условията е в размер на 6-месечния SOFIBOR/EURIBOR към съответната дата и фиксирана надбавка в размер на
13,964 %. Съгласно чл. 7.6 от Общите условия по кредита, ако кредитополучателят
заплаща преференциален лихвен процент по кредита, при неизпълнение на някое от
условията, кредитополучателят губи правото си да ползва съответната преференциална
лихва/отстъпка, като кредитополучателят определя нов размер на месечна вноска
за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя нов погасителен план.
В Условията по кредитна програма „ДСК Престиж Плюс“ са предвидени различни
основания за ползване на преференциални условия при отпускане на потребителски
заеми, като в т.1.2.1 е уговорено, че при превод на работна заплата с
обезпечение залог на вземане по трудово правоотношение, заедно със залог на
вземане по сметка или поръчителство на едно платежоспособно лице, като залогът
се учредява със съгласието на работодателя , при което лихвения процент е в
размер на 9.00 % за кредити, предоставени в лева и 8,45% за кредити,
предоставени в евро. В т. 9.1.3 от Условията е предвидено, че когато трудовото
или служебното правоотношение на кредитополучателя бъде прекратено, или
постъпленията на определената месечна погасителна вноска бъдат преустановени в
два последователни месеца, или който и да е от ползваните продукти стане
предсрочно изискуем, кредитополучателят губи правото си да ползва преференциите
изцяло. В този случай, приложимият лихвен процент се увеличава и остатъкът по
кредита започва да се олихвява от първа следваща падежна дата с действащия
лихвен процент към датата на промяната, приложим по стандартни кредити за
текущо потребление, посочен в Договора за кредит, със съответните изменения на
променливата му компонента и след учредяване на съответното обезпечение.
От
всичко изложено до тук могат да се направят следните правни изводи, а именно: за
да може банката кредитор правомерно да променя едностранно лихвения процент по
договора, трябва предварително при неговото подписване да са разписани всички
условия, при които може се осъществява промяната, като освен това тази промяна
не следва да се поставя в зависимост от волята на търговеца – кредитор, а
следва да се влияе от външни и обективни фактори, върху които кредиторът не
може да оказва въздействие. Съгласно трайно установената съдебна практика, когато
в договора се предвижда промяна на възнаграждението, получавано от банката, то
предварително трябва да е разписана изчислителна процедура, която да бъде
използвана при настъпването на предвидените условия за промяна. От
горепосочените клаузи, предвидени в процесния договор не става ясно как точно
ще бъде изчислен лихвения процент при отпадане на преференциално приложимия
такъв. Действително е отпаднало основанието за прилагане на преференциалната
програма на ответника, доколкото трудовото правоотношение на ищеца с неговия
работодател е било прекратено, поради което обезпечението – залог върху
вземане, е отпаднало. Въпреки това обаче, от всички разпоредби, разписани в
индивидуалния договор, общите условия и условията по прилагане на
преференциалната програма, разгледани както по отделно, така и в съвкупност, не
може да се определени какъв трябва да е лихвеният процент при отпадане на
преференцията. В индивидуалния договор е предвиден единствено максимум, до
който може да достигне лихвения процент – 13.964 % плюс размерът на 6-месечния SOFIBOR/EURIBOR. Не е описано обаче как банката ще прецени какъв да е
приложимият лихвен процент, имайки предвид, че банката би могла да определи и
по-нисък такъв, доколкото в договора е определен само максимален праг. Всичко
това води до извод, че потребителят е поставен в положение на
неравнопоставеност спрямо търговеца, доколкото кредитополучателят нито е могъл
да влияе върху условията по кредита (очевидно сключен при общи условия, като
преференциалните такива също са предвидени за неограничен кръг от потребители,
което е видно от тяхното съдържание), нито пък е получил достатъчно информация,
за която да е постигнато съгласие - относно възможността за изменение на
условията по договора след отпадане на преференцията и размера на дължимата
възнаградителна лихва след това. Предвид направените изводи относно
недействителността на клаузите от договора, касаещи възможността за едностранна
промяна на лихвения процент от страна на кредитора, то същият се е обогатил
неоснователно за сметка на кредитополучателя.
В
тази връзка, неоснователни се явяват възраженията на ответника, тъй като не
могат да обосноват изводи, различни от горепосочените.
С
оглед всичко гореизложено, предявеният иск се явява основателен, поради което
следва да бъде уважен. По отношение на неговия размер, както се установи от
изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, за процесния период ищецът
е заплатил договорна лихва в размер на 8921,90 лева, а дължимата такава по
първоначалния погасителен план и за същия период е била в размер на сумата от
7450, 74 лева. Ето защо, искът следва да бъде уважен в пълния предявен размер
от 1250 лева. Акцесорният иск за присъждане на законна лихва също следва да
бъде уважен, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
18.09.2018г., до окончателното плащане на дължимата сума.
Досежно възраженията на ответника за
изтекла погасителна давност и искането му за прихващане, същите не следва да се
разглеждат по същество, тъй като не са направени в преклузвиния срок по чл. 131 ГПК, а именно с отговора на исковата молба, а се въвеждат за първи път в
последното по делото о.с.з. и в писмената защита.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора и
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в тежест на ответника следва да бъдат
поставени направените по делото от ищеца разноски. Ето защо, ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 160 лева, представляваща направени
по делото съдебно-деловодни разноски, както и да заплати на адв. Д.Г.Б. сумата
от 320 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство, определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. във
връзка с Наредба № 1 ОТ 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА БАНКА ДСК“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Московска № 19,
представлявано от Д.М., Д.Н., В.С., Ю.Г. и М.П. – К. ДА ЗАПЛАТИ на А.Ф.Ю., ЕГН **********, с
адрес *** СУМАТА от 1250 лева /хиляда двеста и петдесет лева/,
представляваща получена без основание сума по Договор за кредит за текущо
потребление от 08.12.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на подаване на исковата молба – 18.09.2018г., до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА БАНКА ДСК“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. Московска № 19, представлявано от Д.М., Д.Н.,
В.С., Ю.Г. и М.П. – К. ДА ЗАПЛАТИ на А.Ф.Ю.,
ЕГН **********, с адрес *** СУМАТА от 160 лева /сто и
шестдесет лева/, представляваща направени от ищеца съдебно – деловодни
разноски.
ОСЪЖДА БАНКА ДСК“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Московска № 19,
представлявано от Д.М., Д.Н., В.С., Ю.Г. и М.П. – К. ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат Д.Г. *** и адрес на упражняване на дейността гр. ***, СУМАТА от 320
лева /триста и двадесет лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство и определена на основание чл. 38 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/П/
Вярно с оригинала!
ДГ