ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1194
гр. Бургас, 20.05.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500633 по описа за 2022 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “Кредито”
ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Гоце Делчев”
№ 100, бл. Бизнес сграда „Азимут“, представлявано от адвокат Султа Махмуд Мохамед
Хусин.
Обжалвано е като незаконосъобразно разпореждане № 4076 от 04.04.2022г.,
постановено по ч.гр.д.№2136 по описа за 2022 г. на Районен съд- Бургас, с което е
отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл.410 ГПК против К.А.А. с ЕГН **********, с адрес гр.***, за сумите от 25, 34 лв. -
договорна лихва, 125, 56 лв. - мораторна лихва и 149, 66 лева – такса за експресно
разглеждане на искането за кредит.
Частният жалбоподател намира за постановеното разпореждане за
незаконосъобразно, като моли последното да бъде отменено и вместо него да бъде
постановен съдебен акт, с който да бъде уважено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК.
Счита, че претендираната сума от кредитора в размер на 149, 66 лв., представляваща
договорна такса за експресно разглеждане, преставлява такава за експресно разглеждане на
направеното искане за кредит. Основанието за дължимостта на тази сума се намирало в
договора за кредит, където същата била посочена. Посочва се, че преди да бъде изпратен
договора за кредит на кредитоискателя, същият е заявил спешна процедура по разглеждане
кредита. Кредитоискателят се е възползвал от възможността да бъде подложен на
проучване, като посредством това проучване да бъде отговорено на въпроса годен ли е да
получи съответната парична сума. Поради това, че кредитоискателят е ангажирал целия
1
ресурс на кредитодателя, то последният се е задължил да заплати сумата за експресно
разглеждане на искането за кредит. По своята същност това задължение представлявало
едно преддоговорно отношение между страните, като за това длъжникът бил ангажирал
кредитора да проучи имуществото му. Тази сума не представлява неустойка, нито пък
следва да се приеме, че е част от образуваното ГПР по договора за кредит, тъй като
основанието за възникване на това задължение е извъндоговорно.
Позовава се на чл.10а, ал.1 от ЗПК, поради което счита, че тази начисляването на
такса за експресно разглеждане на искането за кредит е допустимо, като тази такса нямала
нищо общо с усвояването на кредита и не се свързва по никакъв начин с управлението на
кредита. Посочва, че съгласо чл.11, ал.1, т.10 , твърдението за неспазване на конкретната
клауза е неправилно, тъй като на стр.21 от договора за потребителски кредит се намира
погасителен план, в който е включена и разпределена таксата за експресно разглеждане. По
същата причина следвало да се приеме, че отговаря на изискванията на чл.10а, ал.1 от ЗПК и
не противоречи на чл.10а, ал.2, нито на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Излагат се доводи, че разпоредбите на чл.19, ал.1-4, чл.22 и 23 от ЗПК, не засягат
претенцията за таксата на стойност 149, 66 лв., представляваща такса за експресно
разглеждане.
Твърди, че предоставената услуга отговаря на всички законови изисквания и следва
да бъде заплатена от кредитополучателя. Таксата експресно разглеждане е дължима по
отношение на направеното искане по спешност от страна на кредитоискателя, като тази
привилегия изисквала много ресурс от страна на кредитора.
По отношение на договорната лихва изразява становище, че е съобразена със
законовите изисквания и е посочена конкретно по основание и размер в самия договор за
кредит, поради което невъзприема изводите на заповедния съд.
Моли разпореждането да бъде отменено, като вместо него се постанови издаването на
заповед за изпълнение за претендираните суми за законна мораторна лихва, договорна
лихва, както и досежно таксата за експресно разглеждане на кредит.
Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в
законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо
съдът намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе предвид становищата на страните и събраните по
делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Частно гражданско дело № 2136 по описа за 2022г. на Районен съд- Бургас е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено
от “КРЕДИТО” ЕООД, чрез адв. С.М. М. Хусин.
Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против К.А.А. с ЕГН
**********, с адрес гр.*** за сумата от 500, 00 лв., представляваща неплатена главница по
договор за потребителски кредит №***/10.02.2020г., сключен между длъжника и „Кредито”
ЕООД; 25, 34 лв. – договорна възнаградителна лихва; 125, 56 лв. - мораторна лихва; 149, 66
лева – такса за експресно разглеждане на искането за кредит, ведно със законната лихва,
2
считано от датата на депозиране на заявлението в съда до изплащане на вземането.
Претендират се деловодни разноски в размер 25 лв., както и адвокатско възнаграждение в
размер на 360 лв. Към заявлението са приложени договор за потребителски кредит,
пълномощно и квитанция за внесена държавна такса.
С обжалваното разпореждане е отхвърлено заявлението в частта му, касаеща
вземанията за 25, 34 лв. - договорна лихва, 125, 56 лв. - мораторна лихва и 149, 66 лева –
договорна неустойка/ такса за експресно разглеждане на искането за кредит.
Изложени са съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен,
позовавайки се на разпоредбите на чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4, чл.22 и
чл.23 от ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ.
неплатения остатък.
Посочва, че таксата за експресно разглеждане на искането за кредит, уговорена в т.2.5
от договора е част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като
отделно вземане, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ
лимит на годишния процент на разходите.
В допълнение посочва, че клаузата, с която е уговорен лихвен процент в размер от
40.10%, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, защото надвишава трикратния
размер на законната лихва.
Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е частично основателна.
Настоящия състав не споделя становището на районния съд, че процесния договор за
паричен заем е недействителен на основание чл. 10а, чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1-4, чл.
22 и чл. 23 от ЗПК и потребителят дължи чистата стойност на кредита, респективно
неплатения остатък.
Съгласно приетото в т. 2б на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, в
производството по чл. 410 от ГПК, съдът не събира доказателства, нито може да прави
изводи въз основа на представени такива, и преценката на съда по основателността на
искането е ограничена единствено до проверка на твърденията изложени в заявлението. В
случая твърденията изложени в т. 9 и т. 12 от заявлението по чл. 410 от ГПК
индивидуализират претендираното вземане по основание и размер за всяко от отделните
пера, т. е. заявлението е редовно от формална страна. В заявлението са изложени всички
фактически обстоятелства, които са от значение за възникването, съществуването и
изискуемостта на претендираните вземания за главница, договорна и мораторна лихва в
посочения размер и период. Съдът не дължи изследване на това дали годишния процент на
разходите отговаря действително на посочения такъв в договора за потребителски кредит. В
случая изрично в договора е посочено, че фиксирания годишен лихвен процент по заема
възлиза на 40, 10 %, а ГПР възлиза на 49, 69%. С оглед на прогласената свобода на
договаряне в чл. 9 от ЗЗД страните са свободни да определят съдържанието на
облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени единствено от
повелителните норми на закона и добрите нрави. В Закона за потребителския кредит /чл. 19,
ал. 4/ е предвидено ограничение единствено относно максималния размер на годишния
процент на разходите (ГПР), който не следва да надвишава петкратния размер на законната
3
лихва – тоест не следва да надвишава 50 %. След като в договора е посочен размера на ГПР,
както и този на договорната лихва, като той формално е в рамките на законоустановения
размер, то заповедният съд не може да приеме, че е налице нарушение на чл.19, ал.4 или на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като този въпрос подлежи на изследване в исковото производство
при евентуално направено възражение от страна на длъжника.
В случая, представеният договор за кредит съдържа необходимата информация
посочена в чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК: посочена е отпуснатата сумата по кредита – 500
лв. и дължима сума по кредита – 675, 00 лв., както и условията за усвояването му; годишен
лихвен процент – 40. 10 %; годишен процент на разходите – 49. 69 %, изчислен по
определения в Приложение 1 към закона начин и с вземане предвид на определените в
закона допълнителни допускания. В договора се съдържа и информацията по чл. 11, ал. 1, т.
11 и т. 12 ЗПК относно условията за издължаване на кредита – посочен е размера, броя и
падежа на вноските – 5 месечни вноски, всяка в размер от 135. 00 лв. и съответен падеж,
като към договора е приложен и погасителен план, неразделна негова част, в който са
описани периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а в чл.8 от договора
е предвидено правото на длъжника при поискване да се снабди с погасителен план за
извършените и предстоящите плащания. Изпълнено е и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20
ЗПК, като в чл.7 от договора изрично е предвидено правото на потребителя да се откаже от
договора. Предвид така установеното съдържание на договора за потребителски кредит,
въззивният съд намира, че същият е сключен в съответствие с посочените в чл. 22 ЗПК
изисквания и като такъв е действителен, което обуславя неприложимост на разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, поради което изводите на районния съд за недействителност на договора за
кредит са неправилни. Тук следва да се посочи, че цитираната от БРС норма на чл. 10а ЗПК
е относима единствено към претендираните от заявителя вземания за възнаграждения за
допълнителни услуги, които правилно са отхвърлени от съда, но нарушението на тази норма
не води до недействителност на договор по смисъл на чл. 22 ЗПК. По изложените
съображения изводите на съда за приложимост на нормата на чл.22 и чл.23 от ЗПК са
неправилни.
По отношение на вземането за договорна лихва, съдът намира обжалваното
разпореждане за неправилно и незаконосъобразно в тази му част. В конкретния случай е
сложена за разглеждане договорна клауза на договор за кредит, предлаган от търговец по
занятие и правилата на поведение на субектите на конкретното правоотношението се
уреждат от специален закон, а именно – Законът за потребителския кредит. В разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от него е предвидено, че: „Годишният процент на разходите не може да бъде
по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България“.
Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на несъразмерни
тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на
търговеца, който има възможност да се възползва от понеблагоприятното положение на
кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че
размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
4
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни
разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на
разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо
на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредитите. Законната лихва по реда на чл.
86, ал. 2 от ЗЗД се определя по следния начин: към основния лихвен процент на БНБ, плюс
10 пункта надбавка. Основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е -0, 00%. При разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на
ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният
ГПР не надвишава 50%, ето защо е в рамките на допустимата граница. Затова твърдението
за нищожност на договорената възнаградителна лихва се явява неоснователно. Поради
гореизложеното, следва да бъде издадена заповед за изпълнение за сумата от 25, 34 лв. за
договорно възнаграждение,
Неправилен е отказът на БРС за издаване на заповед за изпълнение и по отношение
на 125, 56 лв. за мораторна лихва. В производството по чл. 410 ГПК съдът издава заповед за
изпълнение, с която разпорежда на длъжника да заплати на кредитора конкретна сума, само
въз основа на твърденията на кредитора. В случая, в подаденото заявление се твърди, че
поради неизпълнение длъжникът е изпаднал в забава за заплащане на погасителните вноски
по договора за кредит, поради което дължи лихва за забава в размер на 125, 56 лв. за периода
от 26.04.2020 г. до 24.02.2022 г. С оглед изложеното, лихвата следва да се присъди в
претендирания в заявлението размер и период, а дали в действителност се дължи лихва за
забава, в какъв размер и за какъв период са въпроси, които следва да се разрешат в исковото
производство, ако длъжникът подаде възражение. С оглед на изложеното, съдът счита, че
следва да се издаде Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против
длъжника – К.А.А. за сумата от 25, 34 лв. - договорна лихва, както и за сумата от 125, 56 лв.
- мораторна лихва.
В останалата част обжалваното определение на БРС е правилно по следните
съображения:
По отношение на претенцията за заплащане на сума в размер от 149, 46 лева,
представляваща такса за експресно разглеждане, съдът намира следното:
Видно от съдържанието на заявлението, тази услуга представлява уговорка по
сключения договор за потребителски кредит, още повече, че същата е инкорпорирана в
самия договор и месечната погасителната вноска включва освен главница и възнаградителна
лихва, но и възнаграждение по този допълнителен пакет услуги, което по тази причина
следва да се включи в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за
потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следва да
се отбележи, че нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК не позволява на кредитора да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване на кредита. По
същността си така описаната в заявлението услуга представлява именно такава, поради
5
което настоящият състав се присъединява към извода на заповедния съд, че сумата за
допълнителната услуга е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК.
С оглед изхода на делото, както и поради това че районният съд е присъдил
деловодни разноски в размер на 46, 84 лв., за разликата над тази сума до дължимия размер
от 313, 03 лв., изчислен съобразно чл.78, ал.1 от ГПК, тоест за сумата от 266,19 лв. следва
също да се издаде заповед по чл. 410 от ГПК.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 4076 от 04.04.2022 г., постановено по ч.гр.д.№ 2136/2022
г. по описа на Районен съд - Бургас, в частта, с което е отхвърлено заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против К.А.А. с
ЕГН **********, с адрес гр.***, за сумите от 25, 34 лв. - договорна лихва, както и 125, 56
лв. - мораторна лихва, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в полза на кредитора
„Кредито” ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.София 1463,
бул.”Витоша” № 81, ет.3, ап. 10, представлявано от Росен Недялков Таков срещу длъжника
К.А.А. с ЕГН **********, с адрес гр.***, ЗА ЗАПЛАЩАНЕ на сумата от 25, 34 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва, дължима за периода 25.02.2020 –
25.04.2020 г.; за сумата от 125, 56 лв., представляваща мораторна лихва за периода
26.04.2020 – 24.02.2022 г., както и сумата от още 266, 19 лв., представляваща част от
направените по делото разноски, съразмерно на уважената част от заявлението.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 4076 от 04.04.2022 г., постановено по ч.гр.д.№
2136/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас, в останалата обжалвана част.
ВРЪЩА ДЕЛОТО на Районен съд - Бургас за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6