Решение по дело №571/2024 на Административен съд - Пловдив

Касационно производство по чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е касационна жалба на И. Ф. Р. от Затвора Пловдив срещу решение № 1199 от 06.02.2024 г., постановено по административно дело № 2312 по описа на Административен съд Пловдив, ХХІХ състав, за 2023 година, в отхвърлителната част.

Според касатора решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано, поради което се иска неговата отмяна, като се постанови ново решение, с което се уважи изцяло претенцията му за заплащане на неимуществени вреди.

Ответникът чрез процесуалния си представител счита касационната жалба за неоснователна и моли тя да се отхвърли, като се потвърди решението на АС Пловдив като обосновано и справедливо.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение да се потвърди първоинстанционното решение като правилно.

Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК, и от страна по делото, за която обжалваната осъдителна част от съдебното решение е неблагоприятна, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК е неоснователна поради следните съображения:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на И. Ф. Р. срещу ГДИН, с която се иска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 19 500 лева, от които 10 800 лева неимуществени вреди за периода от 01.08.2017 г. – 31.12.2020 г. и 8 700 лева неимуществени вреди за периода от 01.01.2021 г. до датата на предявяване на исковата молба, ведно със законна лихва.

От събраните по делото писмени доказателства съдът е установил, че ищецът е изтърпявал наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив за периода от 10.09.2016 г. до 14.12.2020 г. и от 19.02.2021 г. до 07.07.2023 г., като през втория период е постъпил в Затвора Пловдив на 07.05.2021 г., а преди тази дата наказанието е изтърпявано в друго пенитенциарно заведение. След като е установено в кои спални помещения в Затвора Пловдив е бил настанен ищецът през целия исков период, състоянието на спалните помещения и броя на лицата, които едновременно са били настанени в тях, съдът е направил извод, че за общо 105 дни не е било спазено изискването за минимална жилищна площ. Установено е още, че на всеки лишен от свобода се осигурява легло, дюшек, спално бельо и завивки (по желание се осигуряват допълнителни комплекти), достъп до топла вода съгласно графика за баня, че отоплението се осъществява чрез централно локално отопление, а проветряването в стаите е по желание на настанените, че са извършвани дейности по дезинсекция и дератизация, че санитарните възли са отделени от спалното помещение, че се осигуряват миещи и перилни препарати (ежемесечно 2 бр. сапун и 400 г прах за пране), препарати за почистване на стаите, че има обособено перално помещение и място за сушене на дрехи. Установено е, че ищецът има отработени 66 дни, посещавал е учебни занятия и с него са провеждани индивидуални беседи, включван е в специализирана групова работа и индивидуална програма (умения за мислене). От приложените амбулаторни листове, здравен картон и други медицински документи съдът е установил, че на ищеца са извършвани редовни медицински прегледи и изследвания и че той е имал един припадък в резултат от пушене на „бонзай“.

При тези факти съдът е приел за безспорно установено, че ищецът не е пребивавал в Затвора Пловдив от 14.12.2020 г. до 31.12.2020 г., от 01.01.2021 г. до 07.05.2021 г. и от 07.07.2023 г. до 14.09.2023 г. и това е самостоятелно основание исковете за тези периоди да се отхвърлят без да се обсъждат наведените твърдения за нарушения на чл.3 ЗИНЗС.

Според първоинстанционния състав не се установява нарушение на чл.3, вр. чл.20, ал.2 и ал.3 и чл.21, ал.1 и ал.6 ППЗИНЗС, защото в спалните помещения е осигурена възможност за естествено проветряване и достъп до дневна слънчева светлина, всичките помещения, в които е пребивавал ищецът, са снабдени с два отваряеми прозореца с подходящи размери за достъп до дневна светлина, като изцяло в преценката на лишените от свобода е да избират периодичността на проветряване на помещенията, има необходимата мебелировка (легло, шкаф, стол и др.), отоплението се осъществява чрез централно локално отопление, а при постъпване в затвора на всеки лишен от свобода се осигурява спално бельо и завивки, като при желание се осигуряват допълнителни комплекти. Всяко обитавано от ищеца помещение е разполагало със отделен от спалното помещение санитарен възел с постоянен достъп до течаща студена вода. Осигурен е достъп два пъти седмично до баня по график, а лошото състояние на обзавеждането в банята, тоалетната и мебелировката не представляват нарушение на чл.3 ЗИНЗС и са лични възприятия на ищеца.

Първоинстанционният състав не е установил също нарушение на чл.19, ал.1 ППЗИНЗС, тъй като за безспорно установен е приет фактът, че редовно са извършвани дейности по дезинсекция, които не е доказано да са били недостатъчни, а от друга страна, поддържането на хигиената в стаята е било задължение на настанените лица, за което им се осигуряват почиващи и дезинфекциращи препарати и пособия.

Не е доказано според съда и нарушение на чл.120, ал.1 и чл.121, ал.1 ППЗИНЗС, тъй като ищецът е бил включен в специализирана групова работа и индивидуална програма (умения за мислене).

За доказано е приел съдът нарушението на чл.3, вр. чл.43, ал.4 ЗИНЗС за 105 дни – от 07.05.2021 г. до 13.05.2021 г.; от 02.07.2021 г. до 29.07.2021 г.; от 03.08.2021 г. до 05.08.2021 г.; от 24.08.2021 г. до 30.09.2021 г.; от 06.01.2022 г. до 25.01.2022 г.; от 26.01.2022 г. до 01.02.2022 г.; на 02.02.2022 г.; от 03.02.2022 г. до 10.02.2022 г.; от 10.02.2022 г. до 11.02.2022 г.; от 24.06.2022 г. до 27.06.2022 г. и от 01.07.2022 г. до 18.07.2022 г., през които периоди на ищеца не е била осигурена 4 кв.м жилищна площ, но не е доказана причинно-следствената връзка между нарушението и твърдените от ищеца здравословни проблеми, каквито съдът не е установил. Наличието на нарушение на чл.3, вр. чл.43, ал.4 ЗИНЗС (неосигуряване на минимална жилищна площ) според съда налага извод, че са настъпили презюмираните от закона неимуществени вреди – в случая обида, възмущение, стрес, притеснения и психологичен дискомфорт – и е налице причинно-следствена връзка между вредите и бездействието на ответника. Прието е, че неосигуряването на минимална жилищна площ съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с нормите на чл.3, ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.

Съгласно чл.52 ЗЗД, приложим по препращане от § 1 ЗР ЗОДОВ, съдът е определил обезщетението за неимуществени вреди по справедливост при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Отчитайки, че спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства за начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице, деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при отчитане икономическия стандарт на страната за 2021 г. и 2022 г. според съда справедливото обезщетение следва да е 7 лева за всеки ден, през който не е осигурявана минимална жилищна площ или общо за 105 дни е 735 лева. Такъв размер според съда ще осигури репариране на неимуществените вредите, причинени на ищеца от унизителното отношение и неприятните емоции, в които е бил поставен заради липсата на достатъчна жилищна площ.

Въз основа на тези изводи съдът е приел, че първата искова претенция следва да се отхвърли като неоснователна в пълния размер от 10 800 лева, тъй като липсва нарушение на чл.3 ЗИНЗС, както и претенция за заплащане на лихва за забава в размер на 3084,69 лева за периода от 31.12.2020 г. до 07.09.2023 г. Прието е също, че върху основателната претенция за сумата 735 лева се дължи законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, като разликата от този размер до предявения размер от 8 700 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, следва да се отхвърли.

Решението е правилно в обжалваната му част.

Въз основа на установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК препраща и към мотивите на обжалваното решение.

Правилен е изводът, изведен от правилно установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Законът забранява осъдените и задържаните да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава държавата да им осигури условия за изтърпяване на наложеното наказание, съобразени с уважение към човешкото достойнство, като начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности в степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на наказанието лишаване от свобода, и като се имат предвид практическите нужди на лишените от свобода, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая е установено неизпълнение на законовите задължения поради пренаселеност в спал­ните помещения, в резултат на което са претърпени вреди, пряка и непосредствена последица от нарушаването на императивната норма на чл.3 ЗИНЗС.

Неоснователно е възражението на касатора, че сумата е присъдена за 2349 дни, което не кореспондира с мотивите на съдебното решение. Първоинстанционният състав е присъдил това обезщетение за 105 дни от общия исков период, защото само за тези 105 дни е доказано по безспорен начин, че на касатора не е била осигурена минималната жилищна площ от 4 кв.м. Информацията в доклада на омбудсмана относно общия брой настанени лица в Затвора Пловдив и констатираната обща пренаселеност не е безспорно доказателство, че касаторът също е бил настанен в пренаселено помещение, защото макар и да липсва информация с колко други лица е бил настанен в едно помещение, е налична информация за стаите, в които е бил настанен и които са били с квадратура 27,06 кв.м (стая № 16) и 28,78 кв.м (стая № 7), т.е., достатъчно големи по площ, за да могат в тях да бъдат настанени до 7 лица при спазване на изискването за минимална жилищна площ. В този смисъл касационният състав намира, че изводът на първоинстанционния състав за наличие на нарушение на чл.3, вр. чл.43, ал.4 ЗИНЗС за 105 дни е напълно обоснован от събраните по делото доказателства и правилен.

Неоснователно е също възражението на касатора за наличие на нарушение по чл.20, ал.2 ППЗИНЗС. Подкрепен от доказателствата по делото и правилен е изводът на първоинстанционния състав, че всички помещения, в които е пребивавал касаторът, са снабдени с два отваряеми прозореца с подходящи размери за достъп до дневна светлина, като изцяло в преценката на лишените от свобода е било да избират периодичността на проветряване на помещенията. Цитираната в касационната жалба норма на чл.113 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони е неприложима в конкретния случай, тъй като се намира в глава ХХVІ „Правила и нормативи за проектиране на жилищни сгради и жилища“, раздел ІІІ „Жилища“, съответно е приложима при проектирането и изпълнението на жилища, а не на затворнически помещения.

Противно на възраженията на касатора, касационната инстанция намира, че присъденото обезщетение е съобразено със съдебната практика на ЕСПЧ, като следва да бъде отчетено и обстоятелството, че в настоящия случай е установено едно единствено нарушение – пренаселеност за 105 дни на помещенията, в които е бил настанен касаторът. При определяне на конкретния размер на обезщетението първоинстанционният състав е съобразил възможния ефект на пренаселеността върху касатора, обсъдена е релевантността на всеки елемент от общите условия на наказанието лишаване от свобода и по този начин са разгледани кумулативните, наслагващи се ефекти от негативните условия върху касатора, както изисква ЕСПЧ. Присъденото обезщетение е справедливо определено, фиксиран е паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху касатора, като са взети предвид размерите на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения по казуси, близки на процесния. Присъденото обезщетение дава разрешение в пълен обем на възникналата отговорност на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като отчита наличието на правоотношение в пенитенциарно заведение, интензитета на вредите, тяхната продължителност и кумулативния им ефект върху касатора.

Предвид всичко изложено настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Затова и на основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1199 от 06.02.2024 г., постановено по административно дело № 2312 по описа на Административен съд Пловдив, ХХІХ състав, за 2023 година, в обжалваната част.

Решението е окончателно.