№ 16428
гр. С, 12.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110135167 по
описа за 2023 година
Предявен е иск от Л. Х. Т., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Г бл...., чрез адв.Б., със
съдебен адрес гр.П, ул.“Н Ц“ № 34, ет.3, офис 6, за признаване за установено по отношение
на „А Ф“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Б“ № 1 бл.9, ет.2, че
клаузата на чл.20 вр. чл.15, ал.1 от договор за кредит Б К, сключен между страните на
14.07.2020 г. е нищожен поради противоречие с добрите нрави.
В условията на евентуалност – ако съдът отхвърли този иск се претендира
нищожност поради противоречие и поради заобикаляне на закона.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищцата твърди, че на 14.07.2020 г. е сключила с ответника договор за кредит Б К, по
силата на който тя е получила под формата на револвиращ кредит сума в размер на 100.00
лв., при ГПР от 45.90 %. Цитира чл.15 от договора, съобразно която клауза при неплащане
на текущо задължение на падежа, кредитополучателят следва в 3-дневен срок да предостави
на кредитора допълнително обезпечение – поръчител, който трябва да отговаря на
определени условия. При неизпълнение на това задължение, в чл.20 от договора е
предвидено кредитополучателят да дължи неустойка в размер на 10% то усвоената, но
непогасена главница.
Поддържа, че клаузата, съдържаща се в чл.20 вр. чл.15, ал.1 от договора е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, противоречие и заобикаляне на закона.
Изразява се становище, че договорът е потребителски, поради което намира
приложение Закона за защита на потребителите. Цитира се чл.143 от ЗПК, въз основа на
която разпоредба се извежда нищожност на процесната клауза на чл.20 от договора.
1
Посочва се, че клаузата за неустойка цели да обезпечи задължение на
кредитополучателя, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение
за връщане на заетата сума. Според ищца с предвидената неустойка се обезпечаване
неизпълнение на задължението му да обезпечи отпуснатия му кредит, което е недопустимо.
Ищецът заявява, че се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, още повече предвид размера на уговорената неустойка, което
противоречи на добрите нрави.
Освен това се твърди, че начинът, по който е уговорена процесната неустойка
разкрива наказателния й характер и поставя потребителя в неравностойно положение
спрямо търговеца.
Според ищеца с процесната клауза се отрича договорния характер на неустойката,
като същевременно не се обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното
задължение.
Навеждат се доводи, че клаузата за неустойка цели да прехвърли риска от
неизпълнение на задължението на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника. В този смисъл се твърди, че неустойката за
забава е нищожна, тъй като цели заобикаляне на закона и в частност на забраната по чл.143,
т.3 от ЗЗП.
Ищецът се позовава и на чл.143, т.5 от ЗЗП, предвиждаща забрана за уговаряне на
клауза, задължаваща потребителя да заплати необосновано висока обезщетение или
неустойка при неизпълнение на свое задължение. Цитира се и съдебната практика,
намерила отражение в ТР 1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТКВКС.
Също така навежда твърдения, че клаузата за неустойка не е индивидуално
уговорена, поради което също следва да се приеме за неравноправна.
Според ищеца процесната неустойка не е включена и в ГПР, противно на
изискването на ЗПК – съобразно дефиницията за разходи по кредита в § 1, т.1 от ДР на ЗПК,
и възнаградителния й характер . Изразява се становище, че ако би била включена в ГПР, то
той би надвишил максимално предвидения размер в чл.19, ал.4 от ЗПК.
Ищецът отбелязва, че всичко това поставя потребителя в неравностойно положение
спрямо кредитора и не му осигурява точна информация за оскъпяването на кредита.
По така изложените съображения, от съда се иска да прогласи процесната клауза за
неустойка за нищожна.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по основателността на предявените искове.
Ответникът признава, че е сключил с ищцата процесния договор за кредит за сумата
от 100.00 лв., увеличена в периода на действие на договора на 1000.00 лв., която се усвоява
с платежен инструмент – платежна карта.
Ответникът обаче оспорва исковете като неоснователни. Поддържа, че процесните
2
клаузи са действителни. Оспорва същите да противоречат на закона, на добрите нрави или
на принципа за справедливост, респекивно да заобикалят закона.
Отбелязва се, че ищцата добросъвестно е уведомена за условията по кредита, вкл. и
за необходимостта от предоставяне на обезпечение в случай, че не заплати текущо
задължение на падежа. Сочи се, че в исковата молба не е направена обосновка на
твърдението за противоречие на процесната клауза с добрите нрави, вкл. моралният
принцип, който е нарушен.
Аргументира се становище, че договорената от страните неустойка не излиза от
присъщите й обезпечителна, санкионна и обезщетителна функция, като цели
дисциприниране на кредитополучателя.
Твърди, че неустойката не следва да се включи в ГПР, тъй като същата възниква при
неизпълнение на договора. Посочва, че начисляването на неустойката зависи единствено от
поведението на кредитополучателя. Включването на неустойката в ГПР би объркало
потребителя, тъй като няма да даде реална информация за кредита. Поддържа, че в договора
ясно е посочено при какви условия е изчислен ГПР.
Според ответника, не е налице заобикаляне на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК, тъй
въведената неустойка тя е свързана с неизпълнение на различно от третираното в
цитираните норми задължение. Аргументира се становище, че неустойката е за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не е мораторна
неустойка за забава.
В отговора се твърди, че ищцата, като потребител, била предварително уведомена за
размерът на неустойката и възнаградителна лихва, тоест е могла изобщо да не встъпва в
договорни отношения или да предостави обезпечението преди да бъде сключен самият
договор. Отбелязва се, че липсата на изискване за предварително предоставяне на
обезпечение е израз на конкурентното предимство на ответника, който осигурява достъпно
финансиране.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като
присъди на ответника направените от него разноски по делото. В условията на евентуалност
се иска съдът да намали поради прекомерност претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание страните се явяват и не се представляват. Ищецът взема
писмено становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр.
чл.26, ал.1, предл.3, 1 и 2 от ЗЗД.
3
За основателността на този установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже, че
оспорената клауза на чл.20 вр. чл.15, ал.1 от договора за кредит, сключен между страните, е
недействителна, тъй като противоречи на добрите нрави, както и на императивните
изисквания на ЗПК, включително и като ги заобикаля. Видно от представения по делото
договор за кредит „Б К“ от 14.07.2020 г., на посочената дата между „А Ф“ ООД (като
заемодател и праводател на ответника „А Ф“ АД) и Л. Х. Т. (заемател) е сключен договор за
револвиращ заем, по силата на който ищцата е получила в заем сумата в размер на 100 лв.,
като се е задължила да върне получената в заем сума при ГПР от 45.90 %.
Съгласно чл.4, ал.2 от договора, заемът е сключен при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 43,20 %, като на основание чл.4, ал.3 от договора общият размер на
сумата, която заемателят следва да върне е сбор от усвоената и непогасена главница,
договорната лихва върху нея и такси за ползване на картата, дължими по тарифата на
кредитната институция.
Съгласно чл.15, ал.1, в случай, че кредитополучателят не заплати текущото се
задължение на падежа, той се задължава в срок от 3 дни да предостави на кредитора
допълнително обезпечение поръчител, който да отговаря на подробно изброени изисквания
/относно месечен доход, условия, при които полагат труд, наличие на други задължения и
т.н./.
Съдът намира, че процесната клауза на чл.15 от договора е нищожна доколкото
установява задължение, което противоречи на добрите нрави. Критериите за това се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза /чл.4 от
договора/ за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница. Така
предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение противоречи и на чл.21, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна.
4
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на основното договорно задължение да върне в срок усвоената сума
по кредита, и произтичащото от него задължение за предоставяне на обезпечение. Тук обаче
следва да се има предвид, че от една страна в чл.33, ал.1 от ЗПК е предвидено ограничение
за кредитора, който при забава на потребителя, има право да начисли само лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, не да изисква от него други такси,
неустойки и т.н.
От друга страна, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От
съдържанието на чл.15, ал.1 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената
неустойка е фиксирана на 10% от усвоената и непогасена главница. Предвидено е още, че
неустойка ще се начислява и дължи при всяко неизпълнение. Това навежда на извода, че
макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Това е така, тъй като за кредитора е
налице задължение /по арг. от чл.16 от ЗПК/ да извърши предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника, преди да отпусне кредита. С оглед на това, последващо
обезпечение /в течение на изпълнение на вече сключен договор за кредит/, не може да
постигне присъщите му функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на допълнителни вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на
заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия.
Поради това, с въвеждането на изискване за предоставяне на обезпечение като
задължение за потребителя, следва да се приеме, че се преследват други цели, а именно
допълнителна печалба за заемодателя.
Освен това, въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка.
По така изложените съображения, съдът намира предявения иск за изцяло
основателен и доказан.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива за държавна такса от 100.00 лв. и и за
5
адвокатско възнаграждение от 1000.00 лв. Видно от приложения на л.25 от делото договор
за правна защита и съдействие, представителството на ищеца е договорено по реда на чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата. С оглед на това на адв.Б. се дължи възнаграждение от 400.00
лв., определено въз основа на материалния интерес по делото и предвиденото в чл.7,ал.2, т.1
Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските
възнагарждения.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска на Л. Х. Т., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Г бл....,
насочен срещу „А Ф“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Б“ № 1 бл.9,
ет.2, за нищожна клаузата на чл.20 вр. чл.15, ал.1 от договор за кредит Б К, сключен на
14.07.2020 г. между Л. Х. Т. и „А Ф“ ООД /праводател на ответника/, поради противоречие с
добрите нрави.
ОСЪЖДА „А Ф“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Б“ № 1
бл.9, ет.2, да заплати на Л. Х. Т., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.Г бл...., сума в размер
на 100.00 лева, представляваща направени от ищеца разноски по делото, съобразно изхода
му.
ОСЪЖДА „А Ф“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.“Б“ № 1
бл.9, ет.2, да заплати на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата на
адвокат Б. Б. Б., член на Софийска адвокатска колегия, с личен номер ..., с адрес на
кантората град П, ул.“Н Ц“ № 34, ет.3, офис 6, сумата 400.00 лева, представляваща
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца Л. Х. Т.,
ЕГН **********, по настоящето гр.д.№ 35167/2023 г. по описа на СРС, 128 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6