Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 15.02.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл.
съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Симеонова в. гр. д. № 6605/2020
г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 77224 от 27.04.2020 г. по гр. д. № 45735/2018 г. Софийски районен съд, 75 състав, е признал за установено по предявените от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД (понастоящем ООД), ЕИК ********срещу Н.Г.П., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 41578/2017 г. на СРС, 75 състав: 500 лв. - главница по договор за паричен заем № 5307672 от 08.10.2016 г., сключен с „В.К.“ ООД, което вземане е прехвърлено на ищеца с Приложение № 1 от 01.05.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 26.06.2017 г., до окончателното плащане, 76,90 лв. – възнаградителна лихва за периода от 22.10.2016 г. до 17.06.2017 г. и 31,93 лв. – мораторна лихва за периода от 22.10.2016 г. до 22.06.2017 г., като е отхвърлил исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 92 ЗЗД за установяване дължимост на следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 41578/2017 г. на СРС, 75 състав: 206,10 лв. – договорна неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, 206,10 лв. – такса за експресно разглеждане на документите, 245 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочено задължение. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 285,32 лв. – разноски в исковото производство и 36,22 лв. – разноски в заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Н.Г.П., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ж.Ж., срещу решението в частта, с която исковете за главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва са уважени, и ответникът е осъден да заплати разноски на ищеца, с оплаквания за неправилност поради неправилно приложение на материалния закон. Районният съд неправилно е приел, че ответникът е бил надлежно уведомен за цесията с връчването на исковата молба и приложенията към нея. Излагат се доводи, че по силата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента, но не и съобщението, извършено от цесионера. В случая заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена при липса на уведомление по чл. 99 ЗЗД, а уведомлението за извършената цесия, приложено към исковата молба, е връчено не на длъжника, а на назначения му особен представител. Т. е. длъжникът не е бил надлежно уведомен за извършената цесия преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и с исковата молба, тъй като не длъжникът е получил препис от същата и от доказателствата към нея (сред които уведомлението за цесията), а особеният представител. По този начин не са спазени изискванията на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД и цесията не е породила действие в отношенията между новия кредитор и длъжника. Поради това се моли съдът да отмени решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковете.
Въззиваемата страна - „А.з.к.н.п.з.“ ООД (преди ЕООД) с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат А.Б.-Д., оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваната част. Поддържа, че цесията е била валидно съобщена на длъжника в хода на висящото производство чрез връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и след изтичане на двуседмичния срок от залепване на уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК, а освен това и чрез връчването им, заедно с уведомлението, на назначения от съда особен представител на ответника. В тази връзка се позовава на формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., I т. о., в което е прието, че особеният представител на ответника може редовно да получи копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу нея, в това число да получи всякакви уведомления. Моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски за въззивното производство.
Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 92 ЗЗД за установяване дължимостта на следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 41578/2017 г. на СРС, 75 състав: 206,10 лв. – договорна неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, 206,10 лв. – такса за експресно разглеждане на документите, 245 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочено задължение, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.
За да се произнесе по основателността на
жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по
делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. При постановяването му не е допуснато нарушение на императивни правни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 500 лв. - главница по договор за паричен заем № 5307672 от 08.10.2016 г., сключен между ответника Н.П. и „В.К.“ ООД, което вземане е прехвърлено на ищеца с Приложение № 1 от 01.05.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016 г.;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 76,90 лв. – договорна лихва за периода от 22.10.2016 г. /датата на първата вноска/ до 17.06.2017 г. /датата на настъпване падежа на договора/;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 206,10 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 206,10 лв. – такса за експресно разглеждане на документите и за сумата 245 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочено задължение, и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 31,93 лв. – мораторна лихва за периода от 22.10.2016 г. до 22.06.2017 г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.06.2017 г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 45735/2018 г. на СРС, 75 състав. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК от заявителя е депозирана искова молба вх. № 2019790/11.07.2018 г.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител е оспорил предявените искове по основание и размер, вкл. с възражение, че цесията не е надлежно съобщена на длъжника. Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Следователно основателността на предявените искове e обусловена от установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/. да е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на което е предоставена на ответника уговорената сума; 2/. задълженията на ответника да са станали изискуеми; 3/. вземането на кредитора да е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, за което ответникът да е бил уведомен.
На етапа на въззивното
производство не е спорно обстоятелството, че между ответника и „В.К.“ ООД е
сключен на 08.10.2016 г. договор за паричен заем, по силата на който кредитодателят е предоставил на Н.Г.П.
заем в размер на 500 лв. Кредитополучателят се
задължил да върне получената сума в срок от 36 седмици при следните условия -
размер на погасителни вноски – 43,50 лв., в която са включени част от дължимите
главница, лихва и такса за експресно разглеждане; брой вноски - 18; определени са
датите на плащане на всяка една от погасителните вноски, уговорен е фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40,34 %, както и годишен процент на
разходите - 49,39 %. С подписването на договора заемателят е удостоверил, че е
получил заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадена,
съответно получена сума. Предвидена е възможност заемодателят по всяко време да
прехвърли правата си по договора на трето лице, включително да заложи вземането
в полза на трето лице. При забава на плащане на задълженията на заемателя по
договора заемателят дължи законната лихва върху дължимата сума за всеки ден
забава.
Процесният договор, който има
характеристиките на договор за потребителски кредит
по чл. 9 ЗПК, е действителен като
сключен в изискуемата от закона форма, като страните по него са постигнали
съгласие по съществените му елементи - размер на кредита,
падеж и размер на месечните погасителни вноски, срок на издължаването му.
Не е спорно и обстоятелството,
че заемодателят е изправна страна и е предоставил заетата сума, но ответникът
не е изпълнил задължението си да върне същата на падежа, ведно с уговорената
договорна лихва, като непогасеният остатък е в размер на 500 лв. – главница и 76,90
лв. – договорна лихва за периода от 22.10.2016 г. до 17.06.2017 г.
По делото е приет Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения /цесия/
от 01.12.2016 г. сключен между „В.К.“ ООД в качеството му на продавач или
цедент и „А.з.к.н.п.з.“ ООД в качеството му на купувач или цесионер. В договора
страните са уговорили условията, при които продавачът ще прехвърля на купувача
вземанията, произхождащи от договори за заем и договори за потребителски кредит, сключени от продавача с физически
лица, като тези вземания се индивидуализират в Приложение № 1, което е
неразделна част от договора. Продавачът е упълномощил купувача с правата за
уведомяване на длъжниците, като допълнително се е задължил да издаде и изрично
пълномощно с нотариална заверка на подписа във формата и съдържанието,
определени от страните в Приложение № 4 - чл. 4. 5.
От Приложение № 1 от 01.05.2017
г. към договора за цесия се установява,
че първоначалният кредитор е прехвърлил
на купувача /на ищеца/ определени вземания, като в ред № 76 е посочено
процесното вземане, което е индивидуализирано с номер на кредит, имена на длъжника – Н.Г.П., ЕГН на
кредитополучателя, дата на договора,
отпусната главница, общо дължимо по кредита,
остатък на дължимата сума към 01.05.2017 г. и лихва за просрочие. Приложението
е подписано от представител на продавача и от представител на купувача.
С приетото по делото като
писмено доказателство от първоинстанционния съд потвърждение, цедентът е
потвърдил на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД и на основание чл. 4. 4.
от договора за продажба и прехвърляне на вземания от 01.12.2016 г. извършената цесия на всички вземания, цедирани от „В.К.“
ООД н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, индивидуализирани в Приложение № 1 от 01.05.2017 г.,
представляващо неразделна част от Рамковия договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 01.12.2016 г.
По делото е представено уведомление
до Н.Г.П. за извършено прехвърляне на вземания /цесия/,
с което дружеството цесионер съгласно пълномощно от „В.К.“ ООД уведомява
ответника за сключения договор за цесия, както и че плащането следва да се
извърши на новия кредитор. Няма данни това уведомление да е било получено от
ответника преди подаване на исковата молба.
По делото е прието пълномощно от
28.12.2016 г. с нотариална заверка на подписите, с което органният представител
на „В.К.“ ООД е упълномощил „А.з.к.н.п.з.“ ООД, т. е. настоящия ищец, да
уведоми от името на цедента всички длъжници, по всички вземания на дружеството,
възникнали по силата на сключени договори за потребителски кредит, които дружеството е цедирало, съгласно
договор за прехвърляне на вземания, сключен на 01.12.2016 г. между двете страни,
включени в което и да е подписано Приложение № 1 между страните - неразделна
част от Рамковия договор за цесия.
С оглед въведения с въззивната жалба предмет на въззивна проверка, спорен пред настоящата инстанция е само въпросът съобщена ли е надлежно цесията на длъжника.
Ищецът основава претенциите си,
респ. качеството си на кредитор, на договор
за прехвърляне на вземания от 01.12.2016 г. и Приложение № 1 към същия от 01.05.2017
г., като е представил препис - извлечение от това приложение, което е
двустранно подписано и съдържа съществените индивидуализиращи белези на
конкретното вземане - правоотношението, от което е възникнало и неговия размер.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по вземането не е страна по договора, но тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица - длъжника, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г., І т. о., решение № 449/06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о., решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. и др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същевременно, поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В практиката на ВКС се приема още (решение № 204/25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г., І т. о., решение № 156/30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. и др.), че съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след като не са предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор.
В конкретния случай по делото няма данни да е налице надлежно връчване на съобщение от цедента на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането преди образуване на исковото производство. Уведомлението от цедента (направено чрез надлежно упълномощен представител - ищцовото дружество, въз основа на пълномощно от 28.12.2016 г.) за сключения договор за цесия с предмет процесното вземане обаче представлява приложение към исковата молба, което е било надлежно връчено на ответника чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, с което следва да се приеме, че цесията е била надлежно съобщена на длъжника. Връчването на уведомлението за цесия ведно с останалите книжа по делото на ответника чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител е валидно (независимо дали цесията е била съобщена на длъжника лично или по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК). Връчването на книжата по делото, включително и на уведомлението за цесията, не касае строго лични субективни права на длъжника и няма пречка това действие да се извърши за него от особен представител. Ограниченията на представителната власт на особения представител произтичат от чл. 29, ал. 5 ГПК - особеният представител може да извършва действия, за които се изисква изрично пълномощно, само с одобрението на съда, пред който се води делото. Съгласно чл. 34, ал. 2 и ал. 3 ГПК, изрично пълномощно е необходимо за предявяване на искове за гражданско състояние, включително брачни искове, за сключване на спогодба, за намаляване, оттегляне или отказ от иска, за признаване на исканията на другата страна, за получаване на пари или на други ценности, както и за действия, представляващи разпореждане с предмета на делото. Получаване на уведомлението за цесия не е сред изброените действия, за извършването на които е налице ограничение на представителната власт на особения представител. Действително, уведомлението за цесия е материалноправно изявление, но в практиката се приема, че особеният представител може да получава изявления с материалноправни последици – извод в този смисъл може да се направи и от приетото в решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о., както и от определение № 72/05.02.2021 г. по т. д. № 1188/2020 г. на ВКС, I т. о., с което не е било допуснато касационно обжалване на решение по гр. д. № 1220/2019 г. на Окръжен съд Бургас, като ВКС е посочил, че в синхрон с установената съдебна практика съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че е допустимо изявлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирано до длъжника, да бъде прието от особения му представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. Следва да се посочи, че особеният представител има всички права като пълномощник, ангажиран лично от страната, той може да прави материалноправни възражения срещу вземането, предмет на делото – правопрепятстващи, правоунищожаващи, правопогасяващи, поради което и не следва на особения представител да се отрече правото и да приема изявления от кредитора, отразяващи се на субективното материално право. Да се приеме обратното би означавало да се поставят страните по делото в неравнопоставено положение, което не е целта на законодателя при уреждане на института на особения представител.
По тези съображения настоящият състав намира, че изходящото от заемодателя - цедент уведомление, представено с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до ответника с връчването на съдебните книжа на назначения му особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на стария кредитор. С оглед на изложеното и като взе предвид, че ответникът не твърди да е извършвал плащания в полза на стария кредитор /цедента/ на съществуващите задължения, се налага извод, че процесният договор за цесия е произвел действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
По делото е безспорно
установено, че ответникът е усвоил предоставената му в заем сума, като не е
заплатил част от погасителните вноски, а крайният срок за издължаване на заема
е настъпил на 17.06.2017 г. Предвид липсата на изпълнение на задължението за
връщане на главницата по договора за паричен заем, ответникът дължи
установената с решението на СРС сума за главница. Той дължи и уговорената между
страните възнаградителна лихва, която по своето естество представлява
възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да
престира на кредитора, защото са му предадени и се е
разпоредил с тях. В този смисъл договорната лихва е цената на стойността на
капитала, който се предоставя за временно ползване. В случая страните са
уговорили в договора размера на възнаградителната лихва, като предвид липсата
на доказателства, че ответникът е заплатил претендираната част от същата в
размер на 76,90 лв. в определения срок за това (крайния падеж на всички
погасителни вноски), той се явява длъжник по процесното вземане. Ако длъжникът
не плати в срок главницата и цената на стойността на капитала, който се предоставя
за временно ползване (възнаградителната лихва), той дължи мораторна лихва върху
просрочените суми – главница и възнаградителна лихва, по реда и условията на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Поради това предявените
искове за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва, са основателни до посочените размери.
Предвид съвпадение на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход, разноски з.настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е претендирал разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 210 лв. с ДДС и 318,62 лв. – депозит за особен представител, които следва да се възложат в тежест на ответника - въззивник. Съобразно разясненията, дадени с т. 7 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка н.Софийски градски съд държавна такса по въззивната жалба в размер на 25 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77224 от 27.04.2020 г. по гр. д. № 45735/2018 г. в обжалваната част, с която Софийски районен съд, 75 състав, е признал за установено по предявените от „А.за к.на п.з.“ ЕООД (понастоящем ООД), ЕИК *******, срещу Н.Г.П., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 41578/2017 г. на СРС, 75 състав: 500 лв. - главница по договор з.паричен заем № 5307672 от 08.10.2016 г., сключен с „В.К.“ ООД, което вземане е прехвърлено на ищеца с Приложение № 1 от 01.05.2017 г. към Рамков договор з.прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване н.заявлението - 26.06.2017 г., до окончателното плащане, 76,90 лв. – възнаградителна лихва за периода от 22.10.2016 г. до 17.06.2017 г. и 31,93 лв. – мораторн.лихва за периода от 22.10.2016 г. до 22.06.2017 г., както и в частта, с която Н.Г.П. е осъден да заплати н. „А.за к.на п.з.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата 285,32 лв. – разноски в исковото производство и 36,22 лв. – разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА Н.Г.П., ЕГН **********,***, да заплати н. „А.за к.на п.з.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК сумата 210 лв. (двеста и десет лева), представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство и сумата 318,62 лв. (триста и осемнадесет лева и шестдесет и две стотинки) – депозит за особен представител на ответника във въззивното производство.
ОСЪЖДА Н.Г.П., ЕГН **********,***, да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 77 ГПК сумата 25 лв. (двадесет и пет лева), представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр. д. № 41578/2017 г. на Софийски районен съд, 75 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.