РЕШЕНИЕ
№ 4581
гр. София, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело
№ 20241110168423 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на Д. И. К., чрез адв. Д. Г., с която срещу
„*****“ ЕООД е предявен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на
договор за потребителски кредит № *****/***** г., сключен между страните от
разстояние, поради противоречие на същия с императивни норми на закона /ЗПК/.
В исковата молба са изложени подробни съображения за нищожност на
договора - същият не съдържал ясно указание относно ГПР, в който потребителят
счита, че следва да се включи и начисленото възнаграждение на гаранта по договор за
гаранция, който потребителят не е сключвал и който прекомерно обременил
задължението му. Счита, че е нарушено изискването на чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК и чл.
11, ал. 1 , т. 10 ЗПК. По изложените в исковата молба доводи от съда се иска да
прогласи нищожността на договора за кредит. В условията на евентуалност предявява
иска на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Поддържа, че ищецът е
следвало да предостави обезпечение на задълженията си по кредита, като той е избрал
това да стане чрез поръчителство, предоставено от трето лице - *****. Счита, че в
конкретния случай не са допуснати нарушения на императивните изисквания на ЗПК и
възнаграждението на поръчителя не следва да се включва при изчисляване на ГПР. В
случая ищецът сам бил избрал този начин на обезпечаване на задълженията си по
договора за кредит. Моли за отхвърляне на иска и претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна
1
следното:
Безспорно между страните е, че от разстояние е бил сключен процесният
договор за кредит за сумата 2500 лева при посочен ГПР 49,66 % при предоставено от
страна на трето лице (*****) поръчителство срещу заплащане на възнаграждение за
последното, както и че това възнаграждение не е включено в посочения в договора за
кредит ГПР.
По делото е представен договор за потребителски кредит № *****/***** г., като
страните не спорят, че същият е сключен от разстояние. Ищецът не оспорва да е
получил във връзка с този договор сумата 2500 лева, както и в договора да са били
посочени лихвен процент по заема 23,33 %, годишен процент на разходите – 49,66 %.
Кредитополучателят се е задължил да върне сумата по кредита на 18 вноски срещу
заплащането на лихва в размер на 875 лева.
Съгласно клаузата на чл. 5 от договора за потребителски кредит, заемът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от ***** в полза на дружеството кредитор.
С одобряването от дружеството кредитор на предоставеното в негова полза
обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
По делото е представен и договор за гаранция (поръчителство), съгласно който
се дължи такса за предоставяне на гаранция в размер на 2650 лева.
По делото не са представени приложимите към договора за кредит общи
условия. Доколкото обаче не се отрича от страна на ответника, съдът приема, че
необходимо условие за сключването на договора за кредит е било обезпечаването му
от страна на кредитополучателя, а в конкретния случай това е станало чрез
поръчителство от страна на *****.
При използване на общодостъпен калкулатор съдът установи, че при включване
на сумата 2650 лева при изчисляване на размера на ГПР, то същият би възлизал на 270
%.
При така установеното от фактическа страна, по приложението на закона
съдът намира следното:
По предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр.3 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи, че договорът, сключен с ответника, е нищожен на
заявените с исковата молба основания, а именно поради нарушение на императивни
норми на закона, в условията на евентуалност поради противоречието му с добрите
нрави.
В тежест на ответника е да установи основателността на възраженията си, респ.
че клаузите от процесния договор са били индивидуално уговорени.
Преди да пристъпи към обсъждане на спорния въпрос по същество, съдът
намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за прогласяване на
нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с Тълкувателно
решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на
диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на
чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи
от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по
посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на
сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.
Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за
недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята
на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява
предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил
2
ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно
едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да
съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или
заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този
смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о.,
ГК и др.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при
самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В случая се касае за т.нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да
получи заявената сума в кратък срок, а съгласно събраните по делото доказателства е
установено, че за да бъде отпуснат заемът потребителят се задължава да осигури
поръчител, респ. гарант. Установява се от доказателствата по делото, че наред със
задълженията по договора за кредит, в тежест на кредитополучателя е възникнало
задължения да заплати и възнаграждение за гарантиране на задълженията му по
договора за кредит от страна на това одобрено от кредитора дружество, негов
партньор.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
С оглед заявените по делото възражения срещу действителността на процесния
договор, съдът дължи обсъждане на доводите за нарушение на императивните норми
на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с изискванията на закона към
годишния процент на разходите по договор за потребителски кредит.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
3
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
В процесния договор за потребителски кредит формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Така посоченият размер не надвишава
максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според настоящия състав на съда обаче
този размер не отразява действителния процент на разходите в случая, тъй като
същият не включва част от разходите по кредита, а именно не е включено начисленото
от кредитора възнаграждение в размер на сумата 2650 лева, посочено в договора за
възмездно поръчителство.
По тези съображения според настоящия състав начислената „такса за гаранция“
трябва да е част от ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено.
В посочения изричен смисъл е и актуалната практика на СЕС – решение от
13.03.2025 г. по дело С-337/23, съгласно което член 3, букви ж) и и) от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство,
чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за
кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на
понятието „годишен процент на разходите“. Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
При това положение се налага извод, че договорът за кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Годишният процент на разходите е
част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Подвеждащото оповестяване на този елемент от изискуемото съдържание на договора
съставлява порок, изключващ валидността на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
Ето защо и съдът приема, че напълно основателно от страна на ищеца се
поддържа, че е налице нарушение на императивни норми на ЗПК, тъй като
възнаграждението на гаранта не е било включено в годишния процент на разходите.
Следователно и ответникът не установява договорът да е действителен, с оглед което и
предявеният иск следва да бъде уважен на главното основание, а именно поради
противоречие на договора с императивни материалноправни разпореди на закона.
По разноските:
4
С оглед изхода от спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Същите са в размер на сумата 136,50 лева за държавни такси.
Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за
осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца в производството.
При съобразяване на обстоятелствата, че липсва каквато и да е фактическа и правна
сложност на случая, делото е срочно разгледано в едно съдебно заседание без участие
на представители на страните, отчитайки служебно известните на съда обстоятелства
(броя на производства със сходен предмет, по които адвокат Г. представлява ищците
кредитополучатели, т.е. процесуалният представител е добре запознат както с
материалноправните, така и с процесуалноправните аспекти на делата), както и
трайноустановената вече съдебна практика по предмета на спора, определя адвокатско
възнаграждение, което следва да се присъди на адвоката в размер на сумата 500 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Д. И. К., с адрес: ***** срещу „*****“ ЕООД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: *****, иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, вр. чл. 22 ЗПК нищожността на
договор за потребителски кредит № *****/***** г., сключен между страните, поради
противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „*****“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:
***** да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Д. И. К., с адрес: ***** сумата
136,50 лева, представляваща разноски за производството пред СРС.
ОСЪЖДА „*****“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:
***** да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат Д. Г., АК – *****, личен
№ *****, с адрес: ***** сумата 500 лева, представляваща адвокатско възнаграждение
за осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца Д. И. К. в
производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5