№ 3789
гр. ****, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Александър В. Цветков
при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело №
20243110116253 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба с вх. № 62152 от
12.09.2022 г., подадена от Г. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, ул.
„****" № 17, чрез адв. К. М. от ВАК, срещу И. А. И., ЕГН **********, с адрес:
гр. ****, ул. „Т****" № 12, вх. Б, ет. 6, ап. 42.
С първоначалната искова молба са предявени обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 538 ТЗ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, с които се иска ответницата да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата
от 15 000 лева, дължими по издаден запис на заповед от 15.03.2017 г. с падеж
31.03.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба (12.09.2022 г.) до окончателното изплащане на задължението, както и
сумата от 4 570 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за
периода от 12.09.2019 г. до 12.09.2022 г.
Твърди се в исковата молба, че на 15.03.2017 г. ответницата е издала в
полза на ищеца запис на заповед, с който се е задължила безусловно и
неотменимо да заплати на него сумата от 15 000 лева с падеж 31.03.2018 г.
Записът на заповед е издаден с гриф „без протест/без разноски". Ответницата
не е заплатила сумата, въпреки многобройните покани за това. Моли за
уважаване на исковете и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба
от ответницата чрез процесуалните представители адв. Н. И. от ВАК и адв. д-р
В. Р. от САК. В отговора се твърди, че исковата молба е нередовна, тъй като
пълномощното, предоставено на адв. К. М., не индивидуализира надлежно
ответницата чрез ЕГН, което поставя под съмнение волята на ищеца да
предяви претенции именно срещу И. А. И.. Освен това се твърди, че
1
процесният запис на заповед е нищожен поради липса на ясен реквизит за
датата на издаване (посочени са противоречиви дати и несъответствия между
цифровото и словесното изписване), което нарушава чл. 535, ал. 1, т. 6 ТЗ.
Допълнително се сочи, че исковете са погасени по давност, тъй като падежът
на записа на заповед е 31.03.2018 г., а тригодишният давностен срок по чл. 537
ТЗ е изтекъл на 31.03.2021 г., преди подаването на исковата молба на
12.09.2022 г. Накрая се отрича наличието на каквато и да било комуникация
между страните или отправени покани за плащане. Моли за отхвърляне на
исковете и присъждане на разноски.
В проведеното на 16.05.2025 г. открито съдебно заседание е допуснато
изменение на иска на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК, като се претендира
ответницата И. А. И., ЕГН **********, да заплати на ищеца Г. П. Г., ЕГН
**********, сумата от 15 000 (петнадесет хиляди) лева на основание чл. 534,
ал. 1 ТЗ – неоснователно обогатяване поради изгубване на правата по запис на
заповед от 15.03.2017 г. с падеж 31.03.2018 г., издаден от ответницата в полза
на ищеца.
Ищецът твърди, че е поемател по процесния запис на заповед, че
правата му по прекия менителничен иск са погасени по давност, поради което
ответницата се е обогатила със сумата от 15 000 лева, а ищецът е обеднял за
същия размер.
Правният интерес от предявяването на иска се обосновава с
настъпилата погасителна давност по прекия менителничен иск, в резултат на
което ищецът е загубил възможността да реализира вземането си по
менителничния ефект, а ответницата е спестила разходите за погасяване на
задължението, което съставлява неоснователно обогатяване.
В предоставения от съда срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен
отговор на исковата молба по изменения иск от ответницата, с който се
поддържа възражение за недопустимост на изменението на иска, както и за
изтекла погасителна давност по отношение на самия иск по чл. 534 ТЗ. Прави
се възражение за нищожност на записа на заповед поради липса на
задължителни реквизити – дата на издаване, нечетливост на ЕГН на
поемателя. Твърди се нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване
на плащанията в брой. Оспорва се твърдяваното обогатяване, като се твърди,
че не са получавани парични средства от ищеца. Моли за отхвърляне на иска
и присъждане на разноски.
От страна на ищеца е депозирана писмена защита от адв. К. М. и
допълнение от адв. ****, в които се моли да бъде уважен предявеният иск с
правно основание чл. 534 ТЗ. Поддържа се становището, че постановеното от
ВКС Решение № 244 от 11.08.2025 г. по т. д. № 1655/2024 г. няма
задължителен за настоящия съдебен състав характер. Твърди се, че искът по
чл. 534, ал. 1 ТЗ не изисква доказване на каузално правоотношение, като се
подчертава специфик ата на иска за менителнично неоснователно
обогатяване. Цитира се Решение № 254 от 17.05.2013 г. по т. д. № 314/2013 г.
на Апелативен съд – Пловдив, в което е прието, че изменението на
основанието на иска от чл. 538 ТЗ към чл. 534 ТЗ е допустимо и новият иск се
2
счита предявен от датата на първоначалната искова молба.
От страна на ответницата е депозирана писмена защита от адв. Н. И. и
адв. д-р В. Р., в която се моли да бъде отхвърлен изцяло иска. Подробни
възражения се излагат относно погасяване по давност на иска по чл. 534 ТЗ,
нищожност на записа на заповед поради противоречиви дати на издаване и
нечетлив ЕГН на поемателя, както и липса на доказано обогатяване.
Настоящият съдебен състав на ВРС като взе предвид становищата на
страните и събраните по делото доказателства намира за установено следното
от фактическа страна:
Като писмено доказателство е приет Запис на заповед , в който е
записано, че „Днес 15.03.2017 / 15.03.2018 две хиляди и седемнадесета/
година", както и че И. А. И. като издател на настоящия запис на заповед
безусловно се задължаваа да плати на Г. П. Г. с частично четимо ЕГН, или на
негова заповед сумата от 15 000 (петнадесет хиляди) лева. Падежът на
паричното задължение е на 31.03.2018 (тридесет и първи март две хиляди и
осемнадесета) година, а мястото на плащане е в град ****. Като дата на
издаване е посочено: 15.03.2017 (петнадесети март две хиляди и
седемнадесета/ две хиляди и осемнадесета) година. На записа на заповед е
положен запис за предявяване от31 (тридесет и първи март) 2018 год.
Като писмено доказателство са приети банкови извлечения на
ответницата. Представено е банково удостоверение изх. № 0304-64-005577 от
18.06.2025 г., издадено от „У****" АД, ****, удостоверяващо, че И. А. И., ЕГН
**********, е клиент на банката и ползва банкова сметка с IBAN ****, вид
сметка „План ФЛ Плюс", валута BGN, открита на 18.04.2022 г. Към
удостоверението са приложени банкови извлечения по сметката за периода
18.04.2022 г. – 17.06.2025 г., от които се установява, че на 14.06.2022 г. е
получен междубанков превод в размер на 600 лева от Дирекция социално
подпомагане ****, с основание „ЗСПД – чл. 61". Видно е, че сметката е била
ползвана за периодични такси за пакет, операции с дебитна карта за покупки,
теглене на банкомат и заплащане на услуги. Сметката не показва други
входящи преводи или значими кредитни операции през целия период,
различни от посочения превод от социално подпомагане. Салдото по сметката
към 17.06.2025 г. възлиза на 0,93 лева.
Представени са също банкови извлечения от **** АД Клон **** по
сметка с IBAN **** на името на И. А. И. за периода 02.01.2020 г. – 31.12.2020
г. и 02.01.2021 г. – 31.12.2021 г. От извлеченията се установява, че
на 02.05.2018 г. е извършено теглене на сумата от 15 000 лева от сметката на
И. А. И. в **** АД Клон **** 3, като операцията е с основание „Теглене на 15
000.00 BGN от И. А. И. В **** АД Клон **** 3". Преди това теглене сметката
е имала салдо 14 179,83 лева. След теглене на 15 000 лева сметката е останала
с отрицателно салдо в размер на 820,17 лева. Сметката е била закрита на
02.03.2021 г., като в периода 26.02.2021 г. – 02.03.2021 г. са начислени лихви за
неразрешен овърдрафт в размер на 1 476,45 лева и такси за олихвяване при
закриване на сметката в размер на 1,80 лева, като окончателното салдо при
закриване е било минус 2 298,42 лева.
3
Приети са като писмени доказателства и справки за физическо лице от
Търговски регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска цел, от
които се установява, че в България има регистрирани поне четири лица на име
Г. П. Г. с различни ЕГН, развиващи търговска дейност като едноличен
търговец или дружество.
Въз основа на изложената фактическа установеност, съдът формира
следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл. 534, ал. 1 от ТЗ за
менителнично неоснователно обогатяване. Според цитираната разпоредба
Когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби
исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия
за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца
сумата, с която те са се обогатили в негова вреда. Съобразно ал. 2 от нормата ,
претенцията се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от деня
на изгубване на исковете по менителничния ефект. Искът по чл. 534, ал. 1 от
ТЗ е специален регресен иск на базата на неоснователното обогатяване.
За да бъде основателен той, следва да са налице следните кумулативни
предпоставки: 1) да е налице валидно възникнало менително правоотношение,
обективирано в редовен запис на заповед, съдържащ всички задължителни
реквизити по чл. 535 ТЗ; 2) ищецът да е поемател или легитимен притежател
на записа на заповед; 3) правата по прекия менителничен иск срещу издателя
да са погасени по давност; 4) издателят да се е обогатил, а ищецът да е
обеднял поради невъзможността да реализира менителничните си права.
Първият и основен въпрос, по който съдът следва да се произнесе,
който е обуславящ относно действителността на сделката е във връзка с
твърдяната от ответницата нищожност на записа на заповед поради
противоречиви и неясни реквизити относно датата на издаване.
Съгласно чл. 535, ал. 1 ТЗ записът на заповед трябва да съдържа
следните реквизити: 1) думите „запис на заповед", вписани в самия текст на
документа; 2) безусловно обещание да се заплати определена парична сума; 3)
указание на падежа; 4) указание на мястото, където трябва да се плати; 5)
името на лицето, на което или по чиято заповед трябва да се плати; 6) дата и
място на издаване на записа; 7) подпис на издателя. Според чл. 536, ал. 1 ТЗ
документ, който не съдържа някой от посочените в чл. 535 реквизити, не е
запис на заповед, освен в случаите, определени в ал. 2, 3 и 4, които обаче не се
отнасят до датата на издаване.
Записът на заповед по законова дефиниция е формална сделка със
законово определено съдържание, необходимо за валидността на същата.
Поради строго формалния му, липсата на някой от задължителните реквизити
води до нищожност на документа като запис на заповед по смисъла на чл. 536,
ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Това налага извода, че всички законово
изискуеми реквизити на сделката, включително този по чл. 535, т. 6 ТЗ за дата
на издаване, следва да бъдат записани в съдържанието на документа ясно,
недвусмислено и по начин да не будят съмнение и да не дават основание за
4
различно тълкуване. Задължителните реквизити на записа на заповед не могат
да бъдат установявани по тълкувателен път или чрез логически изводи,
базирани на други реквизити или обстоятелства извън текста на документа.
Изрично съгласно чл. 536, ал. 1 от ТЗ документ, който не съдържа
някой от посочените в чл. 535 реквизити, не е запис на заповед. Тази
разпоредба не предвижда изключения относно датата на издаване, за разлика
от другите реквизити, посочени в ал. 2, 3 и 4 на чл. 536 от ТЗ.
В конкретния случай процесният запис на заповед
съдържа противоречиви данни относно датата на издаване, като тези данни са
посочени на две самостоятелни и различни места в текста на документа.
Първо, в неговото начало, е посочено: „Днес 15.03.2017 / 15.03.2018 две
хиляди и седемнадесета/ година". В този текст се съдържа алтернативно
посочване на две различни години – 2017 година и 2018 година, разделени със
знака „/", което създава първа неяснота относно годината на издаване.
Второ, в края на документа, в отделен ред, специално обозначен като
реквизит „Дата на издаване", е посочено: „Дата на
издаване: 15.03.2017 (петнадесети март две хиляди и седемнадесета/ две
хиляди и осемнадесета) година". И в този реквизит, макар че цифрово е
посочена датата 15.03.2017 г., в скоби словесно са посочени две различни
години – „две хиляди и седемнадесета" и „две хиляди и осемнадесета", отново
алтернативно, като собственоръчно изписания текст е за 2018 г., а текстът от
бланката посочва 2017 г.
Така, на две различни места в текста на документа – веднъж в
началната въвеждаща част и втори път в специално обозначения реквизит
„Дата на издаване" – са посочени противоречиви данни относно годината на
издаване. Не може да се приеме, че въз основа на логическо тълкуване или
анализ на други реквизити на записа на заповед (като падежа – 31.03.2018 г.)
може да се установи коя е действителната дата на издаване. Такова тълкуване
би било недопустимо по няколко причини.
Първо, задължителните реквизити на записа на заповед не могат да се
установяват чрез тълкуване. Съгласно задължителната съдебна практика,
когато в самия документ са посочени противоречиви данни за задължителен
реквизит, не е допустимо съдът да предполага или да извежда по логически
път коя е действителната дата. Менителничната форма изисква абсолютна
яснота на задължителните реквизити, записани в документа.
Второ, противоречивостта в датата на издаване не може да бъде
преодоляна чрез съпоставка с падежа. Макар че житейски изглежда по-
вероятно записът да е издаден през 2017 г. (за да има логична
последователност до падежа на 31.03.2018 г.), такава вероятност не може да
замести липсата на ясна и определена дата в самия документ. Правилото на
чл. 536, ал. 1 ТЗ е категорично – документ, който не съдържа задължителен
реквизит (а липсата на яснота относно реквизита е равностойна на липсата на
самия реквизит), не е запис на заповед.
Трето, наличието на два отделни текста в документа, всеки от които
5
посочва алтернативно две години, създава не просто съмнение, а реална
невъзможност за установяване на действителната дата на издаване. Когато
издателят е записал две различни години на две различни места в документа,
не може да се направи категоричен извод кое от вписванията отразява
действителната му воля.
Запис на заповед, съдържащ две или повече записа за различни дати на
издаването му, по правно значение следва да бъде приравнен на запис на
заповед, несъдържащ дата на издаването му. Според константната съдебна
практика, обективирана в Определение № 309 от 28.04.2010 г. по ч. т. д. №
28/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение от 15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на
ВКС, ТК, I ТО, Определение от 07.10.2010 г. по т. д. № 1144/2010 г. на ВКС,
ТК, I ТО, Определение от 16.02.2011 г. по ч. т. д. № 729/2010 г. на ВКС, II ТО,
както и Определение № 749 от 23.12.2009 г. по ч. т. д. № 857/2009 г. на ВКС, II
ТО, ТК, е застъпено принципното становище, че при наличие на
противоречиви или множество данни за датата на издаване записът на заповед
е нищожен.
Настоящият съдебен състав напълно споделя визираната съдебна
практика и приема, че в процесния случай наличието на две различни години,
посочени алтернативно на две самостоятелни места в текста на документа –
веднъж в неговото начало (15.03.2017/15.03.2018) и втори път в специално
обозначения реквизит „Дата на издаване" (две хиляди и седемнадесета/две
хиляди и осемнадесета), прави невъзможно еднозначното определяне на
датата на издаване на записа на заповед. Тази двойна алтернативност и
противоречивост води до извода, че записът на заповед не съдържа ясна и
определена дата на издаване, което е равностойно на липса на задължителен
реквизит по смисъла на чл. 535, ал. 1, т. 6 ТЗ.
При това положение съдът приема, че процесният запис на заповед
е нищожен на основание чл. 536, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 535, ал. 1, т. 6 ТЗ и
чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради липса на ясна и определена дата на издаване.
Нищожният запис на заповед не може да служи като основание за ангажиране
на пасивната легитимация на ответника по иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ, тъй като
първата предпоставка за основателност на иска – наличие на валидно
възникнало менително правоотношение, обективирано в редовен запис на
заповед – не е налице.
При този извод за нищожност на записа на заповед не е необходимо
съдът да изследва наличието на останалите предпоставки за съществуването
на менителнично неоснователно обогатяване, респективно релевираните
възражения срещу него, а искът подлежи на отхвърляне на посоченото
самостоятелно основание.
С оглед изхода на делото – отхвърляне на иска като неоснователен,
съразмерно с направените разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ответницата има право на присъждане на сторените от нея разноски.
Ответницата е представила списък по чл. 80 ГПК, от който се
установява, че са направени следните разноски: 391,40 лева държавна такса в
6
производството по т. д. № 1694/2024 г. по реда на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК пред
ВКС, 3 000 лева адвокатско възнаграждение в производството по т. д. №
1694/2024 г. и 3 000 лева адвокатско възнаграждение в настоящото
производство, за общо 6 391,40 лева.
Съдът намира, че претендираните разноски са доказани. Държавната
такса в размер на 391,40 лева е заплатена в производството по т. д. №
1694/2024 г. по чл. 303 ГПК, образувано по частна жалба на ищеца срещу
протоколно определение на настоящия съд от 16.05.2025 г., с което е
допуснато изменение на иска. С Решение на ВКС от 17.12.2024 г. по чл. 303,
ал. 1, т. 5 ГПК производството по гр. д. № 12295/2022 г. е отменено и делото е
върнато на ВРС за ново разглеждане с указания за обезпечаване на правото на
защита на ответницата.
Относно адвокатското възнаграждение за производството по т. д. №
1694/2024 г. пред ВКС, ответницата претендира 3 000 лева. Ищецът е
направил възражение за прекомерност на този размер. Съгласно чл. 9, ал. 4 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за процесуално представителство в производство по отмяна
на влязло в сила решение възнаграждението се определя по реда на чл. 7 или
чл. 8. В случая производството по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК е производство по
отмяна на влязло в сила решение. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1,
минималното адвокатско възнаграждение при материален интерес на делото
15 000 лева за производство пред ВКС е 1 750 лева. Претендираното
възнаграждение от 3 000 лева надхвърля минималния размер. Съдът приема,
че възражението за прекомерност е частично основателно с оглед
фактическата и правната сложност на конкретното производство по отмяна.
При това положение съдът намира за справедливо да определи адвокатското
възнаграждение в размер на минималния размер от 1 750 лева за
производството по т. д. № 1694/2024 г.
Относно адвокатското възнаграждение в размер на 3 000 лева за
настоящото производство, ищецът също е направил възражение за
прекомерност, което съдът намира за неоснователно по следните
съображения. Делото е с относително висока фактическа и правна сложност.
По него са проведени множество съдебни заседания, включително
първоначално производство по гр. д. № 12295/2022 г., което е било отменено
от ВКС, след което е образувано настоящото производство. Проведени са
съдебни заседания на 16.05.2025 г., 27.06.2025 г. и 26.09.2025 г. Ответницата е
депозирала писмен отговор на първоначалната искова молба, писмен отговор
на изменения иск, писмени бележки, молби за ревизия на определението за
допускане на изменение, както и писмена защита. Релевирала множество
възражения – за недопустимост на изменението на иска, за нищожност на
записа на заповед поради противоречиви дати на издаване, за погасителна
давност, за липса на обогатяване. Всяко от тези възражения е изисквало
квалифицирана правна защита и познаване на теорията и съдебната практика
на ВКС. Потвърждение за обосноваността на претендираното възнаграждение
е и размерът на заплатеното от насрещната страна възнаграждение на
7
собствения адвокат, който е на същата стойност. При това положение съдът
приема, че адвокатското възнаграждение в размер на 3 000 лева за настоящото
производство е справедливо и съответства на действително извършената от
процесуалния представител дейност.
При това положение съдът приема, че ответницата има право на
присъждане на направените от нея разноски в общ размер на 5 141,40
лева (391,40 лева + 1 750 лева + 3 000 лева).
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. ****,
ул. „****" № 17, срещу И. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, ул.
„Т****" № 12, вх. Б, ет. 6, ап. 42, иск с правно основание чл. 534, ал. 1 от ТЗ за
неоснователно обогатяване в размер на 15 000 (петнадесет хиляди) лева,
произтичащо от запис на заповед от 15.03.2017 г. с падеж 31.03.2018 г., като
неоснователен.
ОСЪЖДА Г. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, ул. „****" № 17,
да заплати на И. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, ул. „Т****" № 12,
вх. Б, ет. 6, ап. 42, направените по делото разноски в размер на 5 141,40 (пет
хиляди сто четиридесет и един лева и четиридесет стотинки) лева, от които
391,40 лева представляват държавна такса в производството по т. д. №
1694/2024 г. по чл. 303 ГПК пред ВКС, 1 750 лева представляват адвокатско
възнаграждение в производството по т. д. № 1694/2024 г. и 3 000 лева
представляват адвокатско възнаграждение в настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – ****: _______________________
8