Р Е
Ш Е Н
И Е N
9
гр.
Сливен, 22.01.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на двадесет
и втори януари през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 632 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е
първоинстанционно решение № 1261/12.11.2019г. по гр.д. № 2465/19г. на СлРС, с което е осъдена на основание чл. 178 ал.1
т.3, вр. с чл. 187 ал.6, вр. с ал.5 т.2 от ЗМВР Областна дирекция на МВР –
Сливен, с адрес гр. С., бул. „************** № *, да заплати на
Н.Г.А. ЕГН ********** ***, сумата 637, 09 лв., представляваща
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 92 часа за периода от 01.04.2018 г. –
30.06.2018 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска на 14.05.2019
г., до окончателното изплащане на задължението,
както и сумата 49, 00 лв., представляваща обезщетение за забавено
изпълнение на парично задължение за периода на забавата от 26.07.2018 г. до
14.05.2019 г., на ищеца са присъдени разноските по делото и е осъдена
дирекцията да заплати в полза на бюджета на съдебната власт разноските и
таксите за производството.
Решението е обжалвано частично
от ответника в първоинстанционното производство.
Въззивникът
-
Областна дирекция на МВР – Сливен, чрез процесуален представител по пълномощие
по чл. 32 т. 3 от ГПК, обжалва първоинстанционното решение в частта, с
която ответникът е осъден да заплати на
ищеца допълнително възнаграждение за извънреден труд за разликата над 68 часа
до 92 часа, както и В ЧАСТТА, с която е осъден да заплати обезщетение за забава за периода от
26.07.2018 г. до 14.05.2019 г. Твърди се във въззивната жалба, че НСОРЗ е неприложима
спрямо държавните служители в МВР, като техният статут е уреден в специалния
закон и издадените въз основа на него наредби, сред които и Наредбата за
организация и разпределение на работното време, отчитането, компенсирането на
работата извън работно време и за условията и реда за изплащане на допълнителни
възнаграждения на държавните служители в МВР. Сочи се, че за държавните
служители в МВР аналогична разпоредба на тази
от чл. 9 ал. 2 от НСОРЗ не е
съществувала и не съществува. Излагат се аргументи, че е неприложима тази
наредба по отношение на държавните служители на МВР. Извежда се изводът, че
законодателят изрично е регламентирал организацията и полагането на извънреден
труд и полагането на нощен труд от служителите по чл. 142 ал. 1 т. 1 от ЗМВР
както и тяхното отчитане и компенсиране по специален ред, който дерогира
прилагането на общите разпоредби. Излагат се аргументи, че неправилно съдът е
приел субсидиарното приложение на наредбата за работното време, почивките и
отпуските и превръщането на положения нощен труд в дневен неправилно се приема
за положен извънреден труд.
Преизчислените часове нощен труд с прилагането на коефициент не са
положени от ищеца в повече от
установеното за него работно време. На последно място въззивникът твърди, че за
нощния труд на вържавните служители в МВР, предвиден в чл. 187 ал. 1 и 3 от ЗМВР, разпоредбата на чл. 9 от НСОРЗ е непригодна за прилагане, тъй като не са
налице в кумулативна даденост нейните четири предпоставки – подневно отчитане
на работното време, работа на смени, продължителност на нощното работно време,
по-малка от продължителността на дневното и трудово възнаграждение, заработено
по трудови норми.
С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да
отмени решението в обжалваните части, като претендира юрисконсултско
възнаграждение.
В жалбата няма направени
нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на
производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, в който се
твърди, че въззивната жалба е неоснователна, а решението е правилно и
законосъобразно. Развиват се контрааргументи относно преобразуването на нощните
часове с коефициента приет в НСОРЗ. Посочената норма реално предвижда едно
допълнително задължение за работодателите на работещите на смени да преобразуват нощните часове с
коефициента, изразяващ съотношението между нормалната продължителност на
дневното към нощното работно време и да ги прибавят към останалите работни
часове. Сочи се, че това е специална законодателна закрила по КТ за полагащите
нощен труд. Развиват се аргументи, че специалният закон и подзаконовите актове
по прилагането му съдържат празнота за
нормалната продължителност на нощното
работно време при петдневна работна седмица. Развити са обстойни аргументи
относно продължителността и полагането на нощния труд.
В
обобщение въззиваемият иска да бъде оставена без уважение въззивната жалба.
Претендира разноски за тази инстанция.
В отговора не са направени
нови доказателствени ил други процесуални искания.
В същия срок няма подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивника,
редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната
жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Представя писмена защита, в
която преповтаря изложените до момента доводи.Претендира разноски.
В с.з. въззиваемият, редовно
призован, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл.
32 т. 1 от ГПК оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора, няма
доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди
атакуваната част на обжалваното решение, като я счита за правилна и
законосъобразна. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично
неправилно.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са частично основателни.
Няма спор по фактите, а
именно, че въззиваемият, през претендирания период за заплащане на извънреден
труд, е в служебно правоотношение с дирекцията, работи като старши полицай в ОД
на МВР-Сливен, като местоизпълнението на служебните му задължения е в
териториалната структура на ответника – РУ Нова Загора. През процесния период е
работил на сменен режим - 12 часови смени, при сумирано изчисляване на
работното време. За месеците април, май и юни 2018г. е установено, че е положил нощен труд - от 22 часа до
06 часа, през м.април 2018г. - 72 ч,
през м.май 2018г. – 72 ч. и през м.юни 2018г. - 24 ч. Допълнително
възнаграждение за нощен труд било изплатено, видно от представена от въззивника
справка рег.№ 343р-8888/23.08.2019г., както следва – за 24 ч. за м.04., - за 72
ч. за м.05. и за 80 ч. за м. 06.2018г.
С въззивната жалба се
оспорва правилността на приетото от районния съд преизчисление на часове нощен труд с прилагането
на коефициент 0,143.
Съгласно чл.176 от ЗМВР, брутното месечно
възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно и
допълнителни такива.
В
чл.178, ал.1, т.3, от ЗМВР е предвидено, че към
основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплаща допълнително такова
за извънреден труд, а според
чл.179, ал.1, пр.2 от закона и за нощен. Условията и редът за заплащане на
последното се определят с наредба
на министъра на вътрешните работи, а размерът – с негова заповед.
Съгласно чл.187, ал.1 от ЗМВР, нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа
дневно и 40 – седмично при 5-дневна работна седмица. За работещите на 8, 12 или 24-часови смени, то се изчислява сумирано за тримесечен период, с
възможно полагане на труд и през нощта – между 22.00
и 06.00 часа, като работните часове
не следва да надвишават средно 8 за всеки 24-часов период. В ал.5, т.2 е предвидено, че за служителите,
работещи на смени, работата извън
редовното работно време, до 280 часа годишно, се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период, който се заплаща
с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение – ал.6.
Съгласно чл.187, ал.9 от
ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих
и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на
вътрешните работи.
Разпоредбата на чл. 188
ал.2 от ЗМВР повелява, че държавните служители, които полагат труд за
времето между 22,00 и 6,00 ч., се ползват със специалната закрила по Кодекса на труда.
През
периода от 01.01.2016г.
– 31.12.2018г. са действали Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014г.,
Наредба № 8121з-592 от 25.05.2015г. и Наредба № 8121з-776 от 29. 07.2016г.,
издавани от министъра на вътрешните работи, съобразно горната разпоредба.
Текстовете на чл.3, ал.3 и в трите са идентични – при работа на смени е възможно полагането на
труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да
надвишават средно 8 за всеки 24-часов период. В първата от тях изрично е предвидено,
че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове, положен
нощен труд за отчетния период, се умножава по 0.143 – чл.31, ал.2.
Подзаконовият нормативен акт е отменен с приемането на втората цитирана Наредба
в сила от 01.04.2015г. и отменена с Решение № 8585/11.07.2016г. по адм. дело №
5450/2016г. на ВАС, влязло в сила от датата на постановяването му и
обнародвано. В периода от отмяната до издаването и обнародването на третата
Наредба – на 02.08.2016г., отново приложима е била първата, предвиждаща
преизчисляване на нощния труд в дневен.
В
Наредба № 8121з-592 /обн. в ДВ бр.40 от 02.06.2015г./ и в Наредба № 8121з-779
/обн. в ДВ бр.60 от 02.08.2016г./ липсва изрична норма, съответстваща на чл.31,
ал.2 от Наредба № 8121з-407, за преобразуване на часовете положен нощен труд с
коефициент 0.143, което обаче, не следва да се тълкува като законово въведена
забрана за това, тъй като такава би била противоконституционна и би поставила
служителите в МВР в по неблагоприятно положение от другите държавни служители –
по отношение заплащането на допълнителните възнаграждения. Това представлява
празнота в уредбата на реда за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсиране на работата извън редовното
работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките. При наличието
на тази непълнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, следва
субсидиарно да се приложи общата Наредба за структурата и организацията на
работната заплата, съгласно чл.9, ал.2 от която при сумирано изчисляване на
работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на
отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното
работно място. В чл.140, ал.1 от КТ е предвидено, че нормалната продължителност на седмичното работно
време през нощта при 5-дневна работна седмица е до 35 часа или до 7 часа за една нощ. А както
вече бе посочено – изрично в чл. 188 ал. 2 от ЗМВР по въпроса за правата на
държавните служители на МВР във връзка с положения нощен труд, се препраща към
закрилата по КТ, описана по-горе. Следователно – приложимият и в настоящия
случай коефициент за преизчисляване на нощния труд в дневен е 0.143, получен
като частно при деление на нормалните им продължителности от 8 часа на
денонощие за втория /чл.187, ал.1 от ЗМВР/ и 7 часа за първия.
Тук следва да се посочи, че
трудовото
законодателство дава право на работещите да получат от една страна завишено
почасово заплащане за нощния си труд, а от друга задължава работодателите да
преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват продължителността
на работния ден. Когато
последната е надвишена, се касае за положен извънреден труд, който следва да
бъде компенсиран. Това са две различни
основания за
заплащането на допълнителни възнаграждения.
По изложените
съображения исковата претенция за заплащане на извънреден труд в процесния
период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен с
коефициент 0.143 се явява доказана по своето основание – правилно е приложена субсидиарно Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата.
Сумата обаче следва да бъде
редуцирана до размер на възнаграждението за отработени 70 часа на тримесечен
период, съгласно разпоредбата на чл. 187 ал. 5 т. 2 от ЗМВР.
По принцип следва да се
прави разграничение между забрана за полагане
на извънреден труд над определено време
и забрана за заплащане на
възнаграждение за положен извънреден труд. Първата е
въведена с нормата на чл. 187 ал. 7 от ЗМВР, а втората не е въведена с нормата на чл. 178 ал. 1 т. 3 от ЗМВР. Става дума
за два съвсем различни елемента от служебното правоотношение, което е видно и
от систематичното място, на което се намират двете норми – тази на чл. 178 от ЗМВР се намира в р-л VІ - „Възнаграждения,
материално и социално осигуряване на служителите на МВР“, а тази на чл. 187 от ЗМВР – в р-л VІІ – „Работно време и
отпуски“.
Аналитичното и логическо тълкуване на
тези разпоредби сочи на закономерния извод, че законодателят е предвидил забрана за полагане на извънреден
труд над лимита, избран от него, но не е предвидил забрана за заплащане на
възнаграждение за вече положен извънреден труд, която да се активира при
надвишаване на лимита за полагането му.
Това би дало достатъчно основание да се изплати на ищеца възнаграждение за
всичките отработени часове извънреден труд, но в случая нормотворецът е
постановил изключваща, ограничителна клауза – чл. 178 ал. 5 т. 2 от ЗМВР,
съгласно която работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се
компенсира за служителите, работещи на смени с „възнаграждение за извънреден
труд за отработени до 70 часа на
тримесечен период“.
Чисто систематично разгледани, двете норми влизат във вътрешно логическо
противоречие помежду си – нормата, създадена да регламентира точно
възнагражденията, не поставя никакво ограничение касателно заплащане на
възнаграждение за извънреден труд, а нормата, която следва да определя
правилата от гледна точка на продължителността на работното време въвежда
забрана за заплащане на отработен
извънреден труд над 70 часа.
Както се посочи вече, в VІІ р-л се уреждат въпросите за продължителността и
разпределението на работното време в денонощие, месец, година и т.н.
Следователно там трябва да е регламентирана само забраната за полагането на извънреден труд над 70
часа на тримесечие. Това е естественото поведение, което законодателят очаква
от страна както на работодателя, така и на служителя, поради което е закрепил и
законова гаранция за компенсиране на положения извънреден труд в допуснатия с
ал. 7 на чл. 187 от ЗМВР обем.
По този начин обаче е допуснат сериозен пропуск, тъй като правната норма е
презумирала добросъвестното спазване на лимита за полагане на извънреден труд и
е привела в съответствие с него последицата, изразяваща се в заплащане на
допълнително възнаграждение, но не е взела предвид хипотезата, в която, в
нарушение на правилото на ал. 7 /респективно – чл. 8 на Наредбата…/, служителят е положил по-голям
размер извънреден труд, непротивопоставяйки се на незаконосъобразно нареждане
на работодателя или доброволно поемайки смени в несъобразен със закона размер.
Така или иначе надвишаването на законовия лимит за допустими часове
извънреден труд е противоправно, но това не обезсилва факта, че реално труд е
положен. Общите и фундаментални принципи на трудовото законодателство
предвиждат, че всеки положен труд е възмезден, това виждане е в хармония и с
разписаните в този дух норми на основния закон на РБ. Доколкото обаче
забранителната разпоредба на чл. 178 ал. 5 т. 2 от ЗВР не е отменена и не е
обявена за противоконституционна, то тя следва да намери приложение в случая и
възнаграждението на ищеца следва да се редуцира до размер като за отработени 70
часа извънреден труд за тримесечие.
Така, с оглед казаното дотук, в настоящия случай е установено, че за
процесния период ищецът е положил извънреден труд, при приложена корекция с
коефициент 0.143 за нощен труд, в размер на 92 часа. Същият следва да му бъде
заплатен до 70 часа, тоест – му се дължи
сума в размер общо за тримесечието от 530, 91 лв.
Обезщетението за забава върху тази сума е в размер на 43, 21 лв.
До тези размери се явяват основателни и доказани исковете и за тях следва
да бъдат уважени, а за разликите над тях до пълните предявени размери /с оглед
допуснатото от съда изменение на исковете чрез увеличаване на размерите им на
637, 09лв. - главния и на 49 лв. - акцесорния/, претенциите следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
Поради това атакуваното решение следва да бъде частично отменено по
отношение на двата иска за присъдените над посочените размери суми и бъде
постановено ново, с което исковете бъдат отхвърлени за тях.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски за първоинстанционното производство следва да се
преразпредели с оглед уважената и отхвърлената част от исковете, като на ищеца
се дължат разноски, съразмерно на уважената част от исковете в размер на 334,
72 лв., а на ответника – съразмерно на отхвърлената част от исковете се дължат
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 24, 48 лв.
За въззивнатаи инстанция отговорността
следва да се разпредели между страните съразмерно на уважената и отхвърлената
част от жалбата, като въззивникът следва да заплати на въззиваемия 91, 59 лв.
/за адвокатско възнаграждение/, а въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника
86, 83 лв. /за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение по ЗПП/
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно
решение № 1261/12.11.2019г. по гр.д. № 2465/19г. на СлРС В ЧАСТИТЕ, с които е осъдена на
основание чл. 178 ал.1 т.3, вр. с чл. 187 ал.6, вр. с ал.5 т.2 от ЗМВР Областна
дирекция на МВР – Сливен, с адрес гр. С., бул. „************** № *, да заплати на
Н.Г.А. ЕГН ********** ***, допълнително
възнаграждение за положен извънреден труд НАД 70 часа ДО 92 часа за
периода от 01.04.2018 г. – 30.06.2018 г., заедно с обезщетение за забава в
размер на законовата лихва от 14.05.19г. до окончателното изплащане ЗА
СУМАТА НАД 530, 91 лв. ДО 637, 09 лв., както и до зоплотш но жснжвоние чл.
86 от ЗЗД обезщетение за забавено
изпълнение на парично задължение за периода на забавата от 26.07.2018 г. до
14.05.2019 г. ЗА СУМАТА НАД 43, 21 лв. ДО 49, 00 лв., както и В ЧАСТТА, в която е осъдена Областна
дирекция на МВР – Сливен да заплати на Н.Г.А. направените разноски по делото ЗА СУМАТА НАД 334, 72 лв. ДО 4000 лв. като
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В
Я В А:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Н.Г.А. против Областна дирекция на МВР – Сливен искове за
заплащане на основание чл. 178 ал.1 т.3, вр. с чл. 187 ал.6, вр. с ал.5 т.2 от ЗМВР на допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от
01.04.2018 г. – 30.06.2018 г., над 70
часа до 92 часа и за сумата над 530,
91 лв. до 637, 09 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва от 14.05.19г. до окончателното изплащане, както и за заплащане
на основание чл. 86 от ЗЗД на обезщетение за забавено изпълнение на парично
задължение за периода на забавата от 26.07.2018 г. до 14.05.2019 г. за сумата над 43, 21 лв. до 49, 00 лв., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Н.Г.А. да
заплати на Областна дирекция на МВР – Сливен разноски за юрисконсултско
възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на 24, 48
лв.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1261/12.11.2019г.
по гр.д. № 2465/19г. на СлРС в ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на МВР – Сливен да
заплати на Н.Г.А. направените
разноски по делото за въззивното производство съразмерно на отхвърлената част
от жалбата в размер на 91, 59 лв.
ОСЪЖДА Н.Г.А. да заплати на Областна
дирекция на МВР – Сливен
направените разноски по делото за въззивното производство съразмерно на
уважената част от жалбата в размер на 86, 83 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: