Решение по дело №2603/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административно-процесуалния кодекс, във връзка с чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване.

Образувано е по жалба от З. Н. З. от гр. Варна, [ЕГН], срещу Решение № 2153-03-148/30.09.2024 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 031-00-1559-3/26.08.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, вр. чл. 11, пар. 3, буква а) и чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно поради противоречие със закона и по-специално чл. 35 от АПК, както и в нарушение на основните принципи в чл. 9, ал. 1, 2 и 4 и чл. 36, ал. 1 от АПК и на Регламент (ЕО) № 883/2004.

По-конкретно жалбоподателят твърди, че е гражданин на Република България и спрямо него приложение следва да намери Регламент (ЕО) № 883/2004. Посочва, че пребивава постоянно и центърът на жизнените му интереси е в България, но е полагал труд за работодател в друга държава членка, поради което за него са приложими правилата на чл. 65, пар. 2 от регламента. Твърди, че в решението неправилно са определени центърът на жизнените му интереси, държавата на престоя и държавата на пребиваване, поради което неправилно е прието, че пребивава постоянно в Италия. Административният орган не преценил данните и доказателствата за изпълнението на критериите по чл. 11, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, а именно, че З. разполага с жилище в България, не живее в Италия, а пребивава там временно, само за целите на полагане труд на кораб на работодателя, не е имал там работа с постоянен характер, а на временни договори. Никога не е придобивал статут на постоянно пребиваващ в Италия, не е имал намерение да се установява там. В България има семейство и дете, за което полага грижи, здравно осигуряван е непрекъснато, притежава банкова сметка. Моли решението и потвърденото с него разпореждане да бъдат отменени и преписката да бъде върната на компетентния орган за ново произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на материалния закон. Претендира и присъждане на разноски.

Ответникът в производството, Директорът на Териториално поделение на НОИ – Варна изразява становище за неоснователност на жалбата. Посочва, че със становището си по преюдициално дело С-30/22 Европейската комисия е възприела позицията, че при наличие на полаган труд повече от пет години в дадена държава членка, за лицето е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава членка и тя се явява държавата по пребиваване. Според ответника жалбоподателят полага труд в Италия от 2011 г. при един и същ работодател, поради което Италия е държавата по пребиваване. Моли решението да бъде потвърдено, претендира юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като се съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и събраните доказателства, приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 118, ал. 1, изречение първо от КСО, от лице с правен интерес – адресат на оспорения индивидуален административен акт, при изпълнение на изискването по чл. 117, ал. 1, т. 2, буква а) от КСО. Жалбата е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Предмет на обжалване пред Директора на ТП на НОИ – Варна е било Разпореждане № 031-00-1559-3/26.08.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, вр. чл. 11, пар. 3, буква а) и чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на З. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по Заявление № 031-00-1559/14.03.2024 г.

Разпореждането е издадено в производство, образувано по посоченото заявление, подадено с вх. № 302-1519/14.03.2024 г. чрез Дирекция „Бюро по труда“. В заявлението е посочено обстоятелството, че З. е имал трудово правоотношение с Costa Crociere S.p.a. – Италия от 26.08.2023 г., което е прекратено, считано от 07.03.2024 г. поради край на контракта. Към заявлението са представени копие от трудов договор, формуляр за прекратяване на правоотношението. Подадено е заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС, както и декларация за определяне на пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

С Разпореждане № 031-00-1559-1/22.03.2024 г. производството по заявлението е спряно за служебно изискване на удостоверяване на осигурителни периоди и доходи със СЕД U002 и U004 от Италия. Производството е възобновено с Разпореждане № 031-00-1559-2/18.07.2024 г. след получаване на документи от компетентната институция на Италия.

Въз основа на получените документи е издадено обжалваното пред Директора на ТП на НОИ – Варна разпореждане. Според мотивите на разпореждането съгласно чл. 65, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 безработно лице получава обезщетения за безработица от държавата по последната заетост, а по изключение по чл. 65, пар. 2 от регламента – от институцията в държавата по пребиваване. Според административния орган, в становището си по преюдициално запитване по дело С-30/22 Европейската комисия е възприела позицията, че след изтичане на пет години, пред които дадено лице работи в една държава, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и тя е държавата по неговото пребиваване. Тъй като З. е с дългосрочна заетост и е осигуряван по законодателството на Италия за продължителен период – от 06.12.2011 г. до 07.03.2024 г., налице е дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с Италия, поради което не може да се приложи изключението от правилото и компетентна относно правото на обезщетение за безработица на лицето е държавата по последна заетост.

Разпореждането е обжалвано в срок пред Директора на ТП на НОИ – Варна, който го потвърждава с мотиви, идентични с мотивите в разпореждането, и по-специално заради това, че З. е пребивавал в Италия за срок, по-дълъг от пет години, следователно пребиваването по европейските регламенти не е в България и повече от 7 години З. няма принос в осигурителната система на България.

Решението е връчено на жалбоподателя на 22.10.2024 г., жалбата до съда е подадена чрез решаващия орган на 28.10.2024 г., следователно е спазен срокът по чл. 118, ал. 1 от КСО.

С жалбата са представени доказателства за настоящ адрес в България, удостоверение за непрекъснати здравноосигурителни права, за платени здравни осигуровки, за обучение на дете и постоянен адрес на дете, за полаган при работодател Costa Crociere S.p.a от 06.12.2011 г. по периоди на договорите, за собственост на МПС, извлечения от банкова сметка.

В съдебно заседание по искане на жалбоподателя са разпитани свидетелите Д. В. Т. и Н. Д. Д..

Според показанията на Т., З. работи на различни кораби като пожарникар, като корабите се движат предимно в Аржентина. Не му е известно да разполага с жилище в друга държава, има семейство в България, семейството не е живяло в Италия, детето учи в България. Не е знаел, че работодателят на З. е италиански, знае, че понякога се качва на кораба от Италия, но в други случаи – от Южна Америка.

Свидетелят Д., колега на З., е работил на един кораб с него около 2-3 пъти от 2018 г. насам. Посочва, че в момента З. живее с детето си и с майката на детето в Аксаково. Компанията, за която работят, е италианска, но те като служители нямат връзка с Италия – не получават жилища, не пребивават там, договорите подписват в България чрез менингова агенция. Работят на контракти, като след края на контракта се връщат от последното пристанище и много рядко се случва то да е в Италия. Документите за прекратяване на контракта получават на кораба. Не е ходил и не му е известно З. да е ходил след края на контракта в Италия за получаване на обезщетение за безработица.

При така установената фактическа обстановка, след извършена служебна проверка за законосъобразност на оспорения индивидуален административен акт съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК на всички основания по чл. 146 от АПК съдът приема от правна страна следното:

Решението е издадено от Директора на ТП на НОИ – Варна, който е компетентен орган съобразно изискванията на чл. 117, ал. 1, т. 2, буква б) от КСО. Решението и потвърденото с него разпореждане са в изискуемата писмена форма и реквизити и съдържат изложение на мотиви в достатъчен обем, позволяващо осъществяването на съдебния контрол за законосъобразност.

При служебната проверка не се установяват нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват отмяна на оспорения акт на самостоятелно основание. Спазен е регламентираният в чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО срок за произнасяне.

По приложението на материалния закон съдът приема, че спорът е очертан от мотивите на оспореното решение, че България не е компетентна държава членка за отпускане на претендираното обезщетение, тъй като Италия е държавата на пребиваване на З..

Тези мотиви не намират подкрепа в установените факти и приложимото законодателство.

Жалбоподателят попада в персоналния обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, очертан в член 2, параграф 1 от него, доколкото е български гражданин, съответно гражданин на държава членка на ЕС, и през периода от значение за възникване на правото на обезщетение за безработица е бил подчинен на законодателството на друга държава членка на ЕС.

Предвид естеството на работата на З. като наето лице от екипажа на плавателен съд на длъжност пожарникар (seafarer fireman), получаващо възнаграждение от предприятие със седалище във Италия, по силата на член 11, параграф 4 от Регламент № 883/2004 осъществяваната от него дейност се счита за упражнявана на територията на Италия. Съответно институцията, в която е бил осигуряван по време на договора, е INPS – италианската осигурителна институция.

Правната връзка на З. с Италия обаче е само като с държава по последна заетост, но не и като с държава по пребиваване. По-конкретно липсват данни З. да е пребивавал в Италия както към началния, така и към крайния момент на трудовия договор.

Административният орган правилно е посочил, че релевантните елементи за определяне на пребиваването са уредени в член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Въпреки това обаче от събраните доказателства органът е направил неправилния извод за държава на пребиваване Италия, като е приел, че основен критерий е трудовоправната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност, след като З. е работил от 2011 г. при един и същ италиански жалбоподател.

Твърдението за придобито право на пребиваване на З. в Италия поради полаган труд в тази държава повече от пет години, не почива на никаква правна норма или установен факт.

В това отношение становището на Европейската комисия по дело С-30/22, на което се позовава административният орган, не е документ със задължителна правна сила. Точният текст на това становище не е публикуван и не е възпроизведен и в определението на Съда на ЕС, с което е завършило дело С-30/22. Освен това следва да се подчертае, че случаят, разгледан по дело С-30/22, не е аналогичен на настоящия, доколкото касае социалноосигурителния статус на лице, което е полагало труд във Великобритания и през целия период на упражняване на трудовата дейност е пребивавало в тази държава, а след края на преходния период по Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от ЕС и ЕОАЕ се е завърнало в България.

Както се установява от служебна бележка от „Комак менинг“ ООД, също така и от формуляри U1 за предходни осигурителни периоди, З. е работил като наето лице на срочни трудови договори. Независимо от множеството поредни срочни трудови договори с един и същ работодател, няма доказателства или данни трудовата дейност да е с постоянен характер. Съдът намира, че от събраните доказателства еднозначно се установява, че З. е в хипотеза на напълно безработно лице по смисъла на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, доколкото е бил нает по силата на временен трудов договор, изтекъл на 07.03.2024 г.

Според определението на „пребиваване“, дадено в член 1, буква й) от регламента, пребиваването означава мястото, където лицето обичайно пребивава, тоест определянето на пребиваването е свързано с установяване на конкретни факти, посочени в член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Той предвижда по целесъобразност да се вземат предвид продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му.

В случая от тези елементи може да се направи обоснован извод, че България като държава по пребиваване на З..

Естеството на полагания от него труд предполага по време на работа същият да се намира на кораба, а не на територията на държава, независимо дали това е държавата на пребиваване или държавата на работодателя, на чието законодателство той се подчинява за периода на трудовия договор.

Според събраните гласни доказателства, по време на периодите между срочните трудови договори З. не е престоявал на територията на Италия и най-често дори не е преминавал през нейна територия за започване на трудовата дейност. При съпоставката между данните за периодите на контрактите на З. и данните за напусканията на България, представени с жалбата, за периода след 2015 г. се установява, че дългосрочните му отсъствия от територията на България съответстват на периодите на работа, тоест не се установява той да е отсъствал дългосрочно от България за престой или пребиваване в друга държава, освен за трудовата дейност на кораб. Не се твърди и не се установява З. да има семейни и роднински връзки в друга държава, различна от България, или за изразено от него намерение да се установява в Италия.

От тези данни, тълкувани във връзка с правилата за тълкуване на понятието „частична безработица“, предвидени в Решение № U3 от 12 юни 2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, следва, че З. има качеството на напълно безработно лице към момента на подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица. Съгласно т. 3 от това решение, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В този смисъл са и решение от 23 април 2015 г., Franzen и др. (С-382/13, EU:C:2015:261), т. 50 и 51 (по приложението на Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година), както и решение от 13 октомври 2022 г., X и Y (С-713/20, EUR:C:2022:782), т. 50 и 51 (по приложението на Регламент (ЕО) № 883/2004).

Освен това релевантно в случая е мястото на пребиваване на З. към момента на подаване на заявлението за обезщетение за безработица. Твърденията на ответника, че З. пребивава в Италия, се отнасят до периодите на заетост и по-конкретно на последната заетост. Липсват обаче твърдения и доказателства, че към датата на подаване на заявлението З. е пребивавал в Италия, което да определи италианските институции като компетентни институции по мястото на пребиваване. При това положение институцията по място на пребиваване по смисъла на член 1, буква с) от Регламент (ЕО) № 883/2004 е НОИ.

Ето защо според член 21, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 З. е имал право на обезщетение при условията на КСО, предоставено от ответника, който се явява институцията по местопребиваване.

Правото на обезщетение за безработица е регламентирано в глава четвърта, раздел трети от КСО и по-конкретно в членове 54а и следващите от КСО.

В производството не е спорно, че той отговаря на изискванията по чл. 54а, ал. 1, вр. ал. 2, т. 4 от КСО, тъй като има признат осигурителен стаж в продължение на най-малко 12 месеца от последните 18 месеца по законодателството на Италия на основание правилата за координация на системите за социална сигурност. Този стаж се установява от данните в получения СЕД U017, издаден от компетентната институция на Италия.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени при неправилно прилагане на относимите правни норми на националното и европейското законодателство, посочени по-горе, и следователно трябва да бъдат отменени като незаконосъобразни. Преписката следва да бъде върната на компетентния орган за ново произнасяне по заявлението при спазване на указанията по тълкуването на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изход на производството по направеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноски и възражението на ответника за прекомерност съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед на невисокия материален интерес, протичането на делото в едно съдебно заседание и липсата на особено голяма фактическа и правна сложност. Предвид това на жалбоподателя следва да бъде присъдена сумата 10 лева за д.т. и 600 лева за адвокатско възнаграждение.

Въз основа на гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно от АПК, съдът

Отменя по жалба на З. Н. З. от гр. Варна, [ЕГН], Решение № 2153-03-148/30.09.2024 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Варна и Разпореждане № 031-00-1559-3/26.08.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна

Връща на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна преписката по Заявление № 031-00-1559/14.03.2024 г., подадено от З. Н. З. от гр. Варна, [ЕГН], с вх. № 302-1519/14.03.2024 г. чрез Дирекция „Бюро по труда“, за ново произнасяне при съобразяване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящия съдебен акт.

Осъжда Националния осигурителен институт да заплати на З. Н. З. от гр. Варна, [ЕГН], сумата 610 (Шестстотин и десет) лева разноски по делото.

На основание чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, буква б) от Кодекса за социално осигуряване, решението не подлежи на касационно обжалване.